Васил Попов
Корените (28) (Хроника на едно село)

Седянка

Двете големи електрически крушки осветяваха купчините царевични кочани и хората, седнали край тях. Чуваше се човешки говор и шушукане на царевични листа. Белеха кочаните и ги хвърляха на една голяма купчина. Зад липовите дръвчета тъмнееше сградата на съвета. До общинския обор, на дебелата греда, където някога връзваха младите кончета, преди да ги скопят, сега бе вързано магарето на Спас. И то бе дошло на седянка.

Горския обикаляше хората, обелваше по някой кочан и разменяше две-три думи. Идеята беше негова — да си спомнят старите традиции, да направят вечерна седянка-белянка, като някогашните. Дойдоха много хора, почти всички здрави, които бяха останали в село, насядаха сред струпаната царевица и започнаха да я белят. Не се чуваха любовни закачки, нямаше кой да извика някоя мома зад оградата, да открадне една бърза и плаха целувка с парещи, младежки уста. Хората седяха спокойно, от време на време се обаждаха, прихваше и смях, много различен от някогашния, но все пак здрав — горчив или сладък — човешки смях.

— Улах — рече Горския на Улаха, седнал заедно с цялото си домочадие до едната купчина. — Донесе ли кранлето?

— Донесох го — отвърна Улаха и посочи с палец назад, към зебловия чувал, където беше завил кранлето.

— Искам да изсвириш нещо бодро — каза Горския. — Ей тъй за повдигане на духа. Знаеш ли маршове?

— Знам — рече Улаха. — Знам два марша — „Шуми Марица“ и „Интернационала“.

— Ти „Шуми Марица“ вземи, че го забрави — намръщи се Горския. — фашистки маршове не ни са необходими. Гледай изобщо да го забравиш!

— Не мога да го забравя — рече Улаха, — щом нещо съм го научил веднъж, никак не мога да го забравя.

— Ще го забравиш — светна очи Горския. — А ако не го забравиш, ще си теглим изводи. — Той направи някакво неясно движение с ръка, но Улаха по интуиция усети накъде отиват изводите и побърза да каже:

— Щом казваш, чорбаджи, май ще го забравя. Ами ако не мога?

— Ако не можеш, пак ще го забравиш — уверено рече Горския. — Само да си го засвирил някога, мисли му. И не ми викай „чорбаджи“, туй не ти е едно време. Не съм аз никакъв чорбаджи, чу ли!

— Чух — каза Улаха. — Няма да свиря „Шуми Марица“ и няма да викам чорбаджи. Сега да засвиря ли, или да беля царевица?!

— Бели царевица — рече Горския и махна с ръка. — Като потрябва да засвириш, ще ти дам знак кога да почнеш „Интернационала“.

— Хубаво — рече Улаха, — ти само ми дай знак, и аз отведнъж ще почна.

Като отмина Горския, Улаха размени поглед с Улахинката и единадесетте улахинчета. За да не подцени и бъдещото поколение, той хвърли ласкав поглед и към корема на жена си, където вече се оформяше дванадесетото улахинче. Улахинката се усмихна и през разтворените й виолетови устни се показаха всичките й зъби, обвити в бял метал. Светнаха устата й, а Улаха изпита неземна гордост. Всички белеха царевица и от време на време се чуваше как тупва на купчината някой обелен мамул.

— Няма да свиря „Шуми Марица“ — рече с очи Улаха и всички кимнаха в знак на съгласие. — Каквото ми кажат, това ще свиря. То кранлето всичко може да свири.

— Всичко — потвърдиха очите на останалите.

Така приключи този разговор. Домочадието потъна в движенията на ръцете, в шумоленето на жълтите сухи листа, в блясъка на прясно миришещите мамули.

В това време запя дядо Стефан. Песента му излезе от охрипналото гърло и заразправя за един хайдутин, който бил тръгнал за гората и й заговорил, че как бликнали ония ми ти сълзи на гората, как заплакала тя, а той вървял и й разправял къде ще иде, как с турци ще се бие, как при мило либе ще се върне, а ако не се върне, да го търсели в гората, белите му кости да открият. Като свърши, дядо Стефан вече не можеше да чува гласа си, само думите му бяха останали, толкова беше охрипнал.

Заговориха за песни, спомниха си как даскала Димов свиреше на цигулка по вечеринките, или пък за концертното рисуване, сетиха се за сватби и годявки, за някогашни седенки и не усещаха как купчините намаляват. В това време Улаха забрави какво точно беше обещал на Горския и се уплаши — какво точно му беше поръчал да свири — „Шуми Марица“ или „Интернационала“? И ако сега даде знак, с какво да почне? Той попита с очи домочадието си, но то нищо не можа да му отвърне с положителност и Улаха още повече се обърка. Попипа кранлето в чувала зад гърба си, то си лежеше кротко и си мълчеше. „Добре де — рече си Улаха, — ами ако трябва да засвиря, като Горския иска маршове, ама не ще единия?“ Улаха беше отчасти посветен в историческите и социални промени на времето и знаеше, че сега е времето на колектива, както бе пояснил и на домочадието си, като го сочеше с пръст, но не можеше да свърже тези неща с музикалните произведения. Той умееше да свири и двата марша с много завъртулки, кранлето можеше да изписка и на двата на определени места, малко игриво за маршове, ама много приятно, и след това да подеме следващата част на мелодията. Той се изпоти от страх, привидяха му се някакви неясни изводи и гърлото му се схвана.

В това време Горския бе седнал при една група и белеше кочани. Там беше и Председателя, който използваше това мероприятие, за да изложи отново своите безпокойства и да търси идеи за оправяне на положението.

— Да може да бликне нефт — продължи мисълта си той.

— Ей тъй, както си седим и белим царевица, да дойде някой запъхтян и да рече: „Хора, геолозите откриха нефт на Ръта!“

Хората около него мълчаха и слушаха внимателно.

— Или в Кожушко изведнъж да намерят златен пясък — добави Председателя и потърси около себе си някаква надежда, възторг или подкрепа. Но хората слушаха внимателно, белеха царевица и примигваха на равни интервали.

Горския се обади:

— А бе то ние да залягаме на себе си, че нито нефт, нито злато ще ни огреят.

— И в Плевенско залягаха на себе си — възрази Председателя с досада, че са го прекъснали, — ама като бликна нефтът, иди го спри. Може и природен газ да бликне!

— Каквото и да бликне, държавата ще го експлоатира — рече Горския. — На стопанството нищо няма да се падне.

— Няма, ама си е друго — оживи се Председателя. — Ще надойдат хора, младежи ще пристигнат задъхани, ще се заселят тука, магазини ще открият, блокове ще построим, ще влезем в модерния живот. Деца ще започнат да се раждат на наша територия, училището пак ще отворим, а може да се наложи и друго да построим, футболен тим ще имаме, телевизори ще турим във всяка къща и тия, от големите антени, дето ловят всичко.

— Няма такива антени, дето ловят всичко — обади се Спас. — Тия ловят само Белград и Букурещ.

— Ти не се обаждай — прекъсна го недоволно Председателя. — Знам какво ще кажеш, като отвориш уста.

— Нека каже — намеси се Гунчев. — Защо да не каже човекът, нали устата му е за това, да се изкаже. — Той потърси погледа на Американеца, но разбра, че приятелят му мисли за съвсем други неща. Гунчев добави: — Туй за телевизията може да стане, ама за нефта — хич не вярвам.

— И аз — рече Спас, — никакъв нефт няма из нашия край. То ако имаше, все някой щеше да дойде, да го потърси. Кой е виждал геолог из нашия край, Председателю?

— Може и да не е виждал — сопна се Председателя, — ама ще види. Те, геолозите, само да надушат, от тях няма да можем да се отървем — изведнъж селото ще стане известно из цяла България, че и в чужбина ще го научат.

— Не знам — намеси се Гунчев отново, — в чужбина, ако е за чужбина, и сега ни знаят. Колко наши градинари има в чужбина, ехее!

— Туй за нефта и аз не го вярвам — обади се и Дачо. — Виж, ако направехме гатер, работата е съвсем друга. Сега дървеният материал толкоз се цени.

— За гатер нямаме дърва — намръщи се Горския. — На тебе все дърва ти се привиждат, Дачо, а не виждаш, че бичиш боклуци на резачката. Толкоз ленти изхаби.

— Не съм ги изхабил аз — обади се Дачо. — Като ми докарват върбови трупища, ще ги изхабя с тия чворове и бубунки. Я ми докарайте чамови трупи, да видим дали някоя лента ще се счупи. А вие — само брястове и върби.

— Такива има, такива ти докарваме — рече Председателя. — Ти много-много не се оплаквай, Гатер! Държавата се е задъхала за дървен материал, ценна валута й трябва, а той — гатер!

— Като се е задъхала — намеси се Спас, — да вземе, че да си отдъхне, че и горите да си отдъхнат. Горите изсякохте и все ви е малко.

— За кого говориш? — рече нервно Горския. — Кои са тия вие?

— Вие — отвърна Спас. — Ти, Председателя и държавата.

— Хм — измърмори Председателя, — значи пак взе да правиш вража агитация на публично място?

— Не правя — дръпна се Спас и му се привидяха дигите край голямата река. Един вътрешен глас го улови за гърлото да млъкне, но той добави в инат: — Хем искате да говорим, идеи да подхвърляме, хем веднага — вража агитация! Че то тъй никакъв разговор не може да се състои. Ако е за социализма, аз съм за социализма.

— Знаем ние колко си за социализма — прекъсна го Горския, — ами да не правим тия работи достояние на масите.

Той стана недоволен от всички, най-много от Председателя. „Не е масовик — помисли си Горския, — все така ще насочи беседата, че да изпусне главната нишка. А тоя, нашия, само му дай да критикува. Държавата ще ми критикува, елемента му с елемент. Дебелата му глава не увира — на сто години да стане, и няма да му уври главата.“ Той дръпна Спас настрани и му каза същото. Спас се засмя:

— Че тя старата кокошка по-бавно увира бе, Горски.

— Ти много да не знаеш, чу ли! — тросна се Горския. — Толкоз пъти съм те отървавал, ама един ден няма да мога да те отърва.

Спас се замисли как така Горския го е отървавал и много му се искаше да го запита, но се сети, че веднъж бяха говорили вече за това, когато почина жената на Горския, и рече помирително:

— Горски, нека да не се заяждаме. Кой печели от тая работа?

— Никой — отсече Горския. — Никой не печели, там е работата, затова ме е яд.

— И мене ме е яд, ама си трая — рече Спас.

— За какво те е яд?

Неусетно те пак бяха седнали на купчината и бяха продължили да белят. Спас каза, че го е яд, дето нямало организация и дето не взимали никакви мерки, че да оправят положението. Удивен, Горския се втренчи в него и му се стори, че Спас и Председателя са един и същи човек, който говори с едни и същи думи за едни и същи неща.

— Как да се оправи? — запита той.

— Ами да вземем, че да развием една търговия с добитък — предложи Спас, светнал изведнъж. — Отдавна си мисля аз тая работа, Горски.

Председателя, глух за много други неща, улови отстрани идеята в тихия им разговор и се намести до тях, забрави за спречкването.

— Я кажи, Спасе — подхвана той меко. — Стори ми се, че подхвърли нещо.

— Нищо не съм подхвърлял — каза Спас, — ами, викам, да вземем, че да отпочнем една търговия с добитък. Ще внесем кочове, от Канада например, австралийски — също, орловски жребци от Русия, млади разплодници. Ще ги продаваме на стопанствата, сума ти пари ще спечелим.

Председателя и Горския се спогледаха.

— Спасе — рече Председателя, — ти все към джамбазлъка се тикаш. От Канада, от Австралия… орловски жребци… толкоз години народна власт, а главата ти не увира.

— Не увира я! — каза и на него Спас, като се смееше.

— Тя и старата кокошка по-трудно увира.

— Ще уври — рече уверено Председателя.

— Знам — отвърна Спас, — само че ме е яд, дето не ме използвате.

— Какво да използваме? — заинтересува се Председателя, с поглед от долу до горе, сякаш искаше да прецени точно какво може да се използва от него.

— Ами всичко — рече Спас гордо. — Имам опит, в джамбазлъка съм цар, мога да ви развия едно племенно животновъдство, дето му няма еша никъде.

— Ами валута? — рече Председателя.

— Ами фураж? — рече Горския.

— Ами хора? — рече Председателя. — И освен туй, кой ще ни остави да правим животновъдство, като сме полски район? Те хората и за полето не стигат…

— Не сме полски! — ядоса се Горския. — Ей го Балкана де е, какъв ти полски район!

— За държавата сме полски — каза тежко Председателя. — За Балкана може да сме горски, а за държавата сме полски район.

— Не се карайте бе — опита се да ги успокои Спас. — Нито сме полски, нито сме горски!

— А какъв район сме тогава? — запита Председателя!

— Изобщо не сме никакъв район — спокойно отвърна Спас. — Ако бяхме някакъв район, все щеше досега да се уточни дали сме полски, или горски. По-рано бяхме горски, а сега ни сложиха при полските, защото им е по-лесно…

— Кои са тия те? — запита Горския застрашително.

— Ами те… тия, дето определят районите, държавата де — рече Спас.

— Слушай, Спасе — изсъска Горския, — я вземи, че млъкни и повече не приказвай!

— Ама не приказвай изобщо и въобще — намеси се и Председателя.

— Добре — докачен измънка Спас. — Най-напред искате някакви идеи, а после — правиш вража агитация, не приказвай изобщо и въобще и така нататък.

— Не разваляй атмосферата — каза мрачно Горския. — Няма да се държиш като чужд елемент. Тук сме се събрали на седянка и няма сега да правим демонстрации.

— Добре — каза Спас. — Ще млъкна и после ще ме молите да подхвърля някоя идея, ама няма да обеля думица.

— Няма да те молим — рече Председателя. — Никого не сме молили за нищо. Ние никого не молим!

— Кои вие? — запита Спас.

— Ами ние — Горския, аз и изобщо държавата. — Председателя почувства нужда да седне при другите хора, да повдигне отново болните въпроси и добави: — Само си губя с тебе времето, Спасе.

Спас не отвърна. Като останаха с Горския, продължиха да белят царевица. На Спас очите му се смееха, а устата му бяха свити сърдито: не можеше да се разбере дали се смее, или е обиден. Дачо, седнал наблизо, белеше кочани и си мислеше, че братовчедът пак ще е на път. Той се примъкна към него и рече:

— Батьо, май пак ще те пращат на ремонт, а?

— Може — отвърна Спас. — И твоята резачка я ремонтират от време на време.

— Да имаш да вземаш! — извика Горския. — Само ще те пращаме, да се връщаш пак същия и на герой да се правиш. Да имаш да вземаш, никой никъде няма да те прати — тук ще стоиш и ще понасяш трудностите!

— Ще стоя — твърдо рече Спас. — Трудностите не ме плашат.

Горския се премести при Босьо и Жегъла, които мълчаливо белеха кочани. Не можеше да го слуша вече тоя Спас.

— Как си, Босьо? — запита Горския по-раншния мълчаливец.

Босьо не отвърна, нито реагира на тоя въпрос.

— Тебе питам, Босьо! — повтори Горския.

— Не ще да приказва — обади се вместо него Жегъла.

— И аз го питах, ама не ще.

— Защо! — удиви се Горския. — Че нали беше почнал да говори?

— Беше — кимна Жегъла. — Все за оная птичка разправяше, какво му изпяла и обадила, а сега мълчи и веке не поменува за нея.

— Трябва отново да е онемял. Те са такива — подхвърли Спас от другата купчина, а очите му се смееха. — Те са такива всичките.

— Кои? — запита Жегъла.

— Ами всички от техния род.

— Не знам — рече мрачно Жегъла. — Нищо не знам и не ми е ясно. Може сега да мълчи, гледаш го отвън като паметник, а вътре може да си води някакви разговори. От вън и на човек не прилича, само лицето му дето е човешко.

— Ама и ти ги плещиш едни — ядоса се отново Горския. — Какъв бил отвън, какъв бил отвътре! Човек е.

— Не е човек — настоя Жегъла.

— А какво е тогаз?

— Не знам — Жегъла се умисли и продължи: — Хем е човек, хем не е. Като погледнеш, уж всички сме човеци, пък като наближиш, виждаш, че си се излъгал.

— Уф! Заболя ме главата от вас — изстена Горския и се хвана за главата.

— От кои нас? — запита Жегъла.

— От тебе, от Спаса, от Босьо, от Председателя, от всички. Нищо човешко няма във вас — изпъшка Горския.

— Ами че аз нали туй ти разправям — рече Жегъла.

Горския скочи като подивял. Жегъла не го и погледна, беше се навел към царевицата, умислен за човека и нечовека. Горския потърси с очи някого, от когото няма да го заболи глава, и съзря патриархалната група на Улаха. Седна при тях, а Улаха вече трепереше от страх. Горския го попита:

— Какво ти е бе, Улах? Да не си простинал, че трепериш?

— Нннне съвсем — отвърна Улаха.

— Слушай, Улах — каза Горския, — я вземи, че изсвири нещо бодро, да ми олекне на душата.

Разтреперан още по-силно, Улаха хвърли последен поглед към своя род и бръкна в зебловия чувал. Извади кранлето и като се прости в мислите си със спокойствието на бъдещите дни, засвири. Кранлето изписка, направи една майсторска завъртулка и над седянката се понесоха звуците на „Шуми Марица“.