Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Сборник
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
Фантазе
Носеха снопите. Стърнището съскаше при стъпките, късаха се ниско порасли метличини, незасегнати от сърповете къпинаци. Маковете бяха поръсили светлокафявата напръхнала земя с корави, черни семенца. Като стъкмяваха кръстците, горният сноп затискаше останалите заедно с едно „ъъъх!“
— Ъъъх! — изъхка Сеиза, като натисна снопа да се слегне.
Беше последният кръстчец. Сеиза ги преброи — тридесет и девет. Оттатък Кожушко другата бригада довършваше другия блок. Тук комбайни не можеха да дойдат, из тия хълмища.
Сеиза се спусна в сенките на Кожушкото дере, сред леските и глоговете. При чучурката на извора, попресъхнал от горещините, жени миеха изгорели лица и вадеха осили от дрехите си. От светналите им очи лъхаше възбуда и умора. Бяха все стари жени, а смехът им беше тъничък и закачлив, че те, жените, винаги като са заедно, са по-закачливи. Те бяха много, а Сеиза — сам. Подхвърлиха му по няколко закачки и се заизкачваха нагоре по пътеката, оттатък леските. Другият вързач, Жегъла, още се мотаеше по стърнището и Сеиза беше сигурен, че ще дойде тук. Седна да го чака. Щом седна, и заспа, упоен от топлата сянка и църцоренето на струйката вода. Щом заспа, един бръмбар се покачи по крака му и спря на коляното на Сеиза.
И Председателя спря пред заспалия Сеиз, но не го събуди. Подложи шепа под струйката и дълго, бавно пи. Конят го чакаше горе и пръхтеше, усетил водата. Председателя се върна, доведе го. Кадифените конски ноздри се повдигаха и разтваряха над локвата — животното пиеше също така бавно и дълго. Председателя пъхна ръка под седлото и разтри топлата влажна кожа под сгорещеното кече. Поразхлаби каиша. Конят обърна глава и в гълъбовите му очи светна благодарност.
— Сеиз — рече високо Председателя, — ставай, че ще простинеш.
Сеиза се размърда. Размътените му очи уловиха дългото брадясало лице в бодливата светлина.
— Какво? — сепна се той, все още зашеметен от съня.
— Ставай, викам, че както си заспал, ще простинеш — повтори Председателя.
Сеиза се надигна, пи вода, наплиска очи и сънят отлетя. Остана само умората по цялото му тяло, болката в кръста и тръпкавата безчувственост на дланите. Цял ден беше връзвал снопи, с малка почивка на обед. Жегъла беше по-млад, нищо му нямаше, но Сеиза се измори здравата.
— Здравата се изморих — каза той гласно и пак седна. Пое цигарата от протегнатата кутия.
Председателя се настани до него и пусна юздата, конят се изкачи нагоре. Мускулите на задните му крака се обтегнаха и лъснаха, след това изчезнаха в листака. Скоро се чу хрупането му — беше намерил неизгоряла от слънцето трева.
— На колко години стана, Сеиз? — попита Председателя.
— Ами догодина чуквам осемдесеттях — измърмори Сеиза, — ако е рекъл бог. Не са толкова много, но и малко не са. А жените още ме закачат — добави той и се усмихна. Бързо му минаваше всичко — и гняв, и лошо настроение, и сънливост.
— Те едни жени! — пуфна Председателя, като държеше цигарата си с два пръста, като цигаре. — Хвани едната, че удари другата.
— Добри са — каза Сеиза. — Жените си ги бива, ами нас не ни бива.
— Бива ги — рече неопределено Председателя.
— Бива ги я — с внезапна твърдост в гласа каза Сеиза и спря очи на ръцете му. — Председателю, без жените си за никъде. Без тях си без ръце — докато са те, ще има все още какво да ядем…
— То от тях прокопсахме — сопна се Председателя, заслушан в равното хрупкане на коня. — Не е село туй.
— А какво е? — заинтересува се Сеиза. Както всички в рода си, и той имаше клюмнали вежди, малко засенчени очи и остър нос. И устните му, като на всички Сеизовци, бяха тънки.
— Не знам какво е, ама село не е. Гъби започнахме, изкопахме траншеи — вода излезе. Праскови засадихме — червеите ги изядоха. Раницата тъй си и пропадна. Тютюнът, и той не върви, клюмва…
— Той кръстът му е слаб на тютюна, Председателю — рече Сеиза, — не е за нашата почва.
— А какво е за вашата, тоест за нашата почва?
— Царевица, боб, малко семичка… по ливадите люцерна, по припеците — лозя. Тук-таме малко житце — и туй ни е землището!
— Сега няма землище, сега има модерно стопанство — строго каза Председателя. Такива разговори водеше всеки ден с всички и не им се насищаше.
— Виж какво — обади се Сеиза, — толкоз години го правим туй модерно стопанство, а не можем да стигнем лева. Не ни храни нас ни старо, ни модерно стопанство.
Едно време всички бягахме по градовете — я търговийка, я зарзават, че и по чужбина, по градините… Жените чоплеха земята, да има за малко хляб и по някой и друг гад да отгледат, като се върнем за Архангеловден. Слушай, тия къщи, дето ги гледаш в село, все с чужди пари са строени… стоим ние по Румъния, по Русия, по Австрийско, по Маджарско, пестим стотинката и като се върнем — къща ще дигнем… Ти не си тукашен, не ги разбираш тия работи.
— Нали затуй питам — вдигна вежди Председателя. — Всеки ден ви питам и разпитвам, някоя идея да подхвърлите, а вие — едно време, та едно време. Сега е друго време.
— Може и да е друго време, ама земята си е същата. Мери я, тори я, вари я, печи я — това е, толкоз дава. Времето не може да я промени.
— Ще я промени — светнаха тъмните очи на Председателя. — Всичко може да се промени, ако има желание за Семичка — слънчоглед, прогрес и развитие. А вие — все постарому си знаете. Хората вадят по шест лева, че и по седем, трудоден, модерно животновъдство, механизация, спомагателни стопанства, а вие тука — ама как се хванах, та дойдох в туй село?
— Ами че като си се хванал, пусни го! — рече съвсем сериозно Сеиза. — Друг да ни пратят.
— Ще ви пратят! За десет години петнайсет председатели сте сменили, а картината е все същата.
— Тя картината си е една и съща. Аз тая картина я знам много добре. Вие докарайте млади хора, а председатели лесно се намират. Какво ще ми обзавеждаш модерно стопанство, расови говеда и нам’кво. Ти докарай хора, да се наплодят — човековъдство модерно направи, един вид.
Председателя го погледна тъжно:
— Ама и ти ги плещиш едни. Само плещите. За приказки ви бива, всички сте едни професори, еша ви няма.
— Няма го — съгласи се Сеиза. — Където е отишел човек от нашето село, не е пропаднал. Яки сме ний, там е работата. Я глей баба Велика — до осемдесет и три годишна възраст на текезето идеше трудодни да прави, социализма да строи. Я си сложи ръка на сърцето и речи, че не работим.
— Не мога да кажа — измънка Председателя. — Че работите, работите, ама резултати няма.
— Е, толкоз можем, таквиз са ни и резултатите — изпъшка Сеиза и се размърда, че кръстът го беше свил. — Ей го на, толкоз години Горския книги чете, все ни просвещава, все речи ни държи, ти по цял ден ни разпитваш какво да садим и какво да сеем и ние си садим и сеем, а че нямало резултати — чия е вината?
Председателя надзърна в светлите засенчени очи на Сеиза, помъчи се да открие подигравка или ирония, но от тях бликаше весела душевна простота. „Всички имат такива очи, дявол да ги вземе — изруга Председателя наум. — На балами се правят, а могат, докато се усетиш, да те купят и продадат три пъти подред.“ Много се ядосваше той, че всички го наричат Председател, сякаш това беше рожденото му име. Никой, дори Горския, не беше го нарекъл на име нито веднъж. Помежду си всички си говореха на имена и на прякори, а неговото име или забравяха, или искаха да го забравят. Колко жадуваше той да му кажат по човешки: „А бе, Иване, дай да видим какво да правим, че не знам какво си и не знам що си…“ Ами!
— А ти какво чакаш тука? — разсеяно запита Председателя, колкото да каже нещо.
— Спях. Нали ти ме събуди.
— А преди туй какво правеше?
— По-напредка пих водица и рекох да седна, че май съм се усадил в кръста. Рекох да почакам Жегъла, нали сме с него вързачи.
Председателя се намръщи. Не обичаше той Жегъла, тоя мълчаливец и недоволник, макар че работеше яката. Работеше със странна омраза, сякаш биеше земята и я наказваше за отдавнашен тежък грях. И каруцата караше така, със стиснати зъби и оловен поглед, и на вършачката така подаваше снопи, сякаш изсипваше не клас, а отрова в гърлото й. Опасен е тоя човек — бе казал Председателя на Горския. Не е опасен — рече тогава Горския, — от деца се познаваме, ами душата му е такава. Никога нищо няма да направи, беля де, ама недоволството го мъчи. А отде да знаеш — може и беля да направи — можеш ли го разбра човека? А бе ти недей ми ги разправя тия психологии — намръщи се тогава Председателя, — ами дай да го оправяме, докато е време, че като духне утре сламата или сеновала, иди му обяснявай тогава душата или психологията. Имам аз опит в тия работи, знам ги аз тия души. И аз ги знам — викна тогава Горския, — ти си от една година тука, а аз — от шейсет. Защищаваш ги — възрази Председателя начумерен тогава, — а аз гледам на нещата принципиално. В революцията шега няма, а ние тука революция правим. Знам — рече тогава Горския, — аз съм я почнал революцията тука, ама зависи как я правим, там е работата, Председателю. Имам си име — кипна Председателя. — Иван ми е името. Знам — рече тогава Горския, — знам, че е Иван, ама ти си Председател, трябва да ти издигаме авторитета… Караха се до среднощ, после Горския го потупа по рамото и рече: Председателю, хубав човек си ти, ама трябваше да станеш чантаджия, тука при нас ще пропаднеш бе, човек! Няма да пропадна — отвърна тогава Председателя, — никъде досега не съм се провалял, и тука няма да пропадна. Ще ви оправя вас, ама съм балама, че карам с демокрация и с добро, всекиго питам, от мнения се интересувам, а иначе, знаеш как мога бързо да ви оправя… Ох! — изпъшка тогава Горския — и аз съм мислил иначе, ама къде е това иначе, в тая тънка работа, че с живи хора работим тука, Председателю, а не с някакви си тикви. Всеки един от тях живота го е варил, че го е преварил. Хубаво ги гледай — цял живот с хляба са се борили. Всичко живо е избягало, това, дето е останало тук, е от челик. И по големи градове са ходили, и в чужбина са били, и хубаво са виждали, ама все тука са се връщали. Едно сито ги е пресявало, Председателю, ей с такива дупки. Как иначе ще се оправиш с тях, я ми кажи да разбера?… Тогава Председателя не отговори.
Излязоха двамата на пътя, а селото спеше. Като стигна до спомена за заспалото село, Председателя се сети за разговора си със Сеиза и го погледна. Сеиза чакаше търпеливо да се разминат мислите му и това още повече го ядоса.
— Не го обичам аз тоя Жегъл — каза той.
— А бе за обичане, и аз не го обичам — рече Сеиза, — ама сме от една махала, от едно село, а сега сме и в една бригада. Работи човекът.
— Знам, че работи. Само че е един такъв…
— Какъв?
— Такъв — Председателя се опита да обясни с ръка, но не можа.
— Той си е малко фантазе — рече Сеиза, да му помогне.
— Мисълта го измъчва него, от малък си е такъв.
— Фантазе ли? — намръщи се отново Председателя. — Не знам дали е фантазе, или не е, ама като го питам какво да правим, той помълчи, па току отрони:
„Който е дробил, той да сърба!“
„И ти си дробил — викам му аз. — Всички сме я дробили, всички ще я сърбаме.“
„Аз не съм дробил, мене ме дробиха — сърбайте ме сега!“ — вика Жегъла, а ти казваш, че е фантазе!
„Ами сърбам те — опитвам се да кажа аз спокойно, — слушай, не ща да се караме, кажи по човешки бе, човек, какво да правим, че е срамота с тоя нисък трудоден?“ А той:
„Не съм човек аз, по човешки не мога да приказвам!“
„А какъв си?“
„Не знам — вика — какъв съм, не знам, ама човек не съм.“
„Слушай, Жегъл — викам аз, — нещо да не си мръднал?“
„Не съм мръднал — вика, — тука съм си. Аз съм си аз, ама ум от мене не искай, защото ум нямам.“
„А къде ти е умът“ — викам.
„На когото му трябва ум — вика, — да иде да си го търси. На мене не ми трябва. Стигат ми и ръцете.“
„Добре де — ръце — ръце. Аз пък те питам, ти си опитен стопанин, кажи как да излезем от туй положение?“
„От кое положение?“
„Ами от тоя нисък трудоден, от тая ниска производителност, от тия слаби добиви!“
„Не знам — вика той, — вий я дробихте тая попара, вие я сърбайте!“
„Стига пя тая песен бе, човек ли си, камък ли си, кажи какви мероприятия да проведем, какво да засеем, какво да засадим — ти познаваш тая земя!“
„Не я познавам — вика той, — хич не ми трябва тая земя. На когото му трябва тая земя, той да й търси меро… меро…“ „… приятия… уф! Защо ли говоря с тебе“ — викам аз, а гой мълчи. Като ме ядоса, не се стърпявам и викам: „Мразиш я ти, Жегъл, тая земя — там е истината!“
„Не я мразя — казва той, — не я обичам, но и не я мразя!“
„Мразиш я — повтарям аз, иде ми да изкрещя, но продължавам меко. Меко, ама ясно: — Мразиш я, защото е кооперативна!“
„Не я мразя — инати се той, а очите му, очите му!… Ей такива като твоите, като на всички ви в туй село… — Не я мразя — продължава Жегъла, — ама ми е все една.“
„Все една ли — кипвам аз. — Земята ли ти е все една?“
„И земята, и всичко — вика той. — И ти си ми все един.“
„Добре — викам, — няма какво да се разправям с тебе“ — а той:
„Ами хубаво, не се разправяй. Какво има толкова да се разправяме? Искаш да работя — работя! Какво друго искаш?“
„Нищо — казвам аз, — нищо не искам повече от тебе.“ А ти ми викаш, че бил фантазе!
Сеиза въздъхна леко. В очите на Председателя разочарованието и ентусиазмът се бореха на живот и смърт. Ама и тоя Председател беше яка душа. Толкоз време все чука по вратите, а никой не му отваря. „И него си го бива, само че е сбъркал селото — рече си Сеиза, — да беше отишел в някое полско село, чудо текезе щеше да направи.“
— Не знам — продължи той гласно. — Аз с Жегъла много, много не говоря. Седим, похапнем, кажем си туй-онуй — за времето, за вятъра, за облаците, — после пак работим.
— Знам ви вас — каза Председателя. — Работите, не мога да се оплача. Работите, ама горещина няма във вас.
— То само едната горещина ни липсва — засмя се Сеиза. — На стари години, Председателю, горещината не я търси при нас.
— Ще я търся — закани се Председателя, — ще я търся, ако ще наопаки да ви обръщам. Има я тая горещина, сили имате, ръцете ви са златни — ами желание нямате.
— Имаме — отвърна Сеиза, — колкото можем, за толкоз ни е и желанието.
Председателя понечи да възрази с нещо, но махна с ръка. С тия хора заговориш ли веднъж — няма спиране. Говориш, говориш, а после — езикът ти надебелял от приказки, главата ти се върти празна, нищо не останало в нея. „Професори“ — измърмори на себе си той и свирна на коня. Животното слезе, мускулите на предните му крака се изпънаха и лъснаха. Председателя се метна на седлото и като каза довиждане, подкара от другата страна на Кожушко.
Сеиза се почеса по острата брада, примигвайки от приятната светлина на шарените сенки и ромона на чучурката. Унесе се той в светлината и във водата, забрави за Председателя, за неволите му и за всичко. Когато Жегъла пристигна, целият в осил, и се напи до насита, Сеиза излезе от светлината и от водата и рече:
— Жегъл, ама бива си го нашия Председател.
— Бива си го — съгласи се Жегъла.
— Малко е фантазе — продължи добродушно Сеиза. — Не е лош човек, ама е малко фантазе.
Жегъла се изправи, изтри уста с длан и каза:
— Може и да е фантазе, знам ли го?
— Жегъл — Сеиза се понадигна, — я ми кажи ти бе, човек — на тебе все едно ли ти е?
— От кое?
— Ами от туйнака — от земята, дето работим, от живота, един вид.
— Отде да знам — замисли се Жегъла и после добави:
— Един път ми е все едно, пък друг път — не е. Един път аз го влача тоя живот, а друг път — той ме повлича мене. Влачим се, теглим се — тъй върви. Ти остави тия приказки, Сеиз, ами да вървим!
Сеиза не каза нищо. Изправи се съвсем близо до Жегъла и улови живия му дъх.