Васил Попов
Корените (24) (Хроника на едно село)

Корените

В този час нощта и утрото спяха. Светлината и тъмнината се размесваха в небето, както се размесват в човешката Душа доброто и злото. Планините, хълмовете и полето, рейките и спящите села глъхнеха в този сън, заградили сладката бликаща сила на живота от всякакво разрушение. Камъните и нощните прилепи вървяха бавно заедно, милиметър след милиметър, в това кръгово нощно движение, което от началото на света се мъчеше да отправи всички животни и растения, сушата и водата, човека и звяра към една цел.

По това време в село са будни само петлите. То не е будност, не е и пробуждане. То е раждането на един звук в кръвта, минал през горчивото петльово гърло, мълчало дълго в съня и нереалната топлина на забравата. Звукът издува всичките сили на птицата, изправя я на някое дърво или на някой курник, или на някой стобор, повдига главата й към тъмното и светло небе и излита навън, нагоре — навсякъде. Този звук е бойната тръба на човечеството за новия ден.

Генерала се беше събудил преди тръбата или по-точно — не беше заспивал. Той искаше да надживее законите на природата и законите на почивката. Не можеше да спи, преди да е записал на листовете своите объркани мисли за живота, преди да се е опитал да ги подреди. Много добре разбираше той, че в тях надзърта един друг или много други генерали и че общото между тях и него невинаги е много ясно, както невинаги е ясно кое точно ни свързва с нашите роднини или приятели, дори с родителите и деца, но съвсем ясно ни свързва.

В стаята, пълна с листове, униформи и ботуши, гилзи и оръжия — наредени по стените или из дълбоките стенни долапи, — всичко му напомняше за войната. Той не можеше да се раздели с пушките си — от флоберовата до тежката немска пушка, — различни, с различна история, дошли по различен път при него. Нареди ги до стената, в скованата от Дачо пирамида, и ги покри с платнище като във войнишко помещение. Там беше и сандъчето с револверите, неговата колекция от различни калибри. Втори армейски артилерийски полк при раздялата с командира си му подари гилзи от всички снаряди, които бяха на въоръжение там. Генерала знаеше, че малките момиченца пазят дълго своите кукли — той пазеше своите оръжия и гилзи, пазеше и върнатите му след реабилитацията ордени, положени върху кадифето на една голяма, плоска кутия (кутийките и грамотите отделно), пазеше и немския автомат, пазеше и партизанските си дрехи — едно обезцветено яке с развален цип, войнишки клин и туристическите обуща, чиято кожа беше вкаменяла. Те също бяха тук, наредени в дълбокия стенен долап, както и униформите, походната, строевата и парадната. Генерала обичаше своите предмети, подреждаше ги в дългите следобедни часове, пипаше ги; с удоволствие и ги познаваше тъй добре, сякаш се бяха, сраснали със самия него. Тук бяха и онези тъжни бутилки, весело боядисани от затворниците с разноцветни сламки, тук беше и лулата от сдъвкан хляб със захар, подарък от оня стар затворник, който казваше, че човек трябва да има глава само ако я държи високо изправена. Той беше луд и всички знаеха това, но той не го знаеше и затова мислеше, че е свободен. Всички го уважаваха, дори директорът на затвора, но никой не се съгласяваше с неговата свобода поради особения цвят на казионните му дрехи.

Много жизнени сили остават в дрехите и вещите, в ордените и оръжията, когато са твои. Те събират човешката енергия така, както лупата събира слънчевата светлина и я връща обратно, затова Генерала живееше със своите вещи, спеше сред тях и когато бе навън, те го викаха и му напомняха за себе си, за да го подсетят, че му напомнят и за самия него.

Генерала обходи с уморени очи снимките по стената, пирамидата с пушките, редицата от гилзи, наредени покрай стената, и спря на пишещата машина и листовете, изписани тая нощ. Дълъг беше пътят от неговите вещи до неговите листове, но той го измина бързо и реши да прочете нещо от написаното:

„Не можем да се сърдим на реката, че излиза от коритото си и залива бреговете, че руши и влачи тиня, камъни, отскубнати дървета и смърт за хора и животни, за растения. Не можем да се сърдим на светкавицата, че убива невинна вдовица, скрила се от дъжда при някое тихо и кротко дърво. Природата няма памет, няма представа за себе ви и за другите, природата не може да се отдалечава и приближава — тя убива и ражда, руши и създава. Дълги години хората се мъчат да й подражават, но за тях има наказание. То е в самите тях, то е обратно винаги, то се връща на старото място и иска сметка — от организма, от нервите, от паметта и от съвестта. Човекът има памет, защото е тук временно; той трябва да се наблъска от събития и случки, защото е нетраен и смъртен, за да има с какво да се сравнява, самоуспокоява и залъгва в краткия си път и да търси в него някакво значение за себе си, по-голямо, отколкото му е определено.“

— Нищо не разбирам — изстена Генерала. — Как съм могъл да го напиша? Всяко изречение сега трябва да го чета по няколко пъти, за да го разбера, а като писах, ми течеше леко, просто не усещах как пиша. — Той взе друг лист и отново зачете:

„Не заспивай — ми изсъска човекът. Беше млад, с рано посребрели коси и интелигентно лице. Очите ме боляха много и аз не можех да го видя добре, но разбирах, че е младо и интелигентно. Въртяха ми се кръгове, бавни и постоянни, и човекът не излизаше от тях, седнал на стола в килията. Палеше цигара след цигара. Може би и на него му се спеше, но той често се обаждаше да не заспивам и по това разбирах, че и той не спи.

По едно време пак клюмнах — кръговете ме бяха натиснали надолу, към пода, или към нещо друго, което пропадаше и се отдалечаваше от мен и ме влечеше още по-надолу. Имах чувството, че цялата земя лежи върху ми, върху очите ми най-много и ги притиска. Плисна ме морска вълна — пак отворих очи и видях долния кръг на алуминиевата кофа — грамаден, остър, метален. Човекът стоеше надвесен над мене с цигара в устата, без очи, без нос и без вежди, едно бяло петно ми се мярна за миг и за миг разбрах, че това е неговото лице, живо, единствено, което не можех да не позная.

— Кажи сега! — чух далечния му глас.

В мене имаше две същества. Едното бях аз, разпънат, разплут и безформен, с грамадна глава и невиждащи очи, умрели за сън, които сънуваха наяве. Всякакви форми и цветове се въртяха и изчезваха в тях. Слабо, безволево, пихтиесто същество беше това. То падаше и се изправяше, огънато в гумените си кости и гумените си мускули. Другото бе стегнато, ясно, свръхчовешко същество, което от време на време излизаше напред й казваше силно:

— Няма какво да кажа!

— Ще кажеш — идваше ехото на неговия глас. — Трето денонощие не си мигнал. Ще те държим буден, докато кажеш!

Идеше ми да му целувам краката, да му кажа всичко, защото вече не разбирах докъде свършва онова, което съм бил, и къде започва това, което съм — каква е разликата между тях, между лъжата и истината, между фантастичното и действителното, между смъртта и живота. Исках само да заспя, да се предам, да изпитам върховната наслада, че съм пропаднал, унищожен, че съм се отказал от всичко, от всичко. Но нямах глас — колкото и да виках, той беше слаб, ехтеше в мен, но не излизаше навън. Трептенето на тоя глас се разливаше в кръвта ми като непоносима болка, трябваше по някакъв начин да го излея навън като черна отрова. Но вместо това излизаше другото същество и казваше като часовник:

— Няма какво да кажа!

Човекът се наведе и в бялото петно се родиха две вежди, две очи, две дупчици покрай нервните тънки устни. Роди се устата, почерняла от пушене, тънкият нос с широки ноздри и тогава всичко — и кръвта, и плътта, и съзнанието, и спомените, и всичко в мен — извика с лудешка радост:

— Ковачевски!

Човекът отлитна някъде високо. Изчезнаха лицето и познатите черти. Аз се мятах на пода, плачех и се смеех, крещях, виках, докато потънах в съня, в тежката, отморяваща тиня. И пак се върнах, издигах се на собствените си коси, хванати от една силна, желязна ръка. Пак познах лицето — беше Ковачевски, партизанинът от нашия отряд, нервното момче, което пишеше стихове, което изрязваше печати от гума, което умееше да стреля и да пълзи тихо, което плака при смъртта на Соня, защото я обичаше.

— Ковачевски! — изкрещях на ръката, която ме вдигаше.

Той ме пусна. Ударих глава о пода и пак я вдигнах, неусетил болката, от която гръмна циментът.

— Аз съм — чух глухия му глас и тогава видях очите му. В тях нямаше нищо.

— Позна ли ме? — изстенах аз.

— Да. Веднага.

— Защо? Кажи… Защо, защо, защо, защо? Защо?… Кажи! Кажи!… — повтарях аз и посягах към ръката му, успях да я уловя, тя беше топла, слаба, човешка… — Кажи, кажи!

Кажи!… — повтарях, докато той запуши със същата тая ръка устата ми и прошепна:

— Тихо, тихо!

— Защо, защо, защо?

Тогава Ковачевски залитна към ъгъла, където беше кофата. Повръщаше, изхвърляше всичко, всичко, всичко…

Повече не го видях. След години, в оная софийска сладкарница, където ходят весели и безгрижни момчета и момичета, където седят, пият весели и безгрижни питиета със сламки, пушат и слушат весела и безгрижна музика, аз го видях. Седеше в едно сепаре, облегнат с лакът на масата. Косата му беше съвършено бяла. Вратът му бе хлътна дълбоко в раменете, лицето му имаше оловен цвят. Седнах при него и се загледах в тия ръце, които ме бяха обливали с вода и вдигали, за да не заспивам. Той ги дръпна и скри под масата.

— Ковачевски! — казах тихо, без никаква памет.

Той ме погледна и аз се уплаших. В очите му имаше някакво диво веселие, беше пиян, страшно пиян. Музиката донасяше до нас думи на италиански език. По пътеката тичаха сервитьорки, а над тях тежеше облак тютюнев дим, пронизан от увисналите над бара разноцветни лампи. Ковачевски хлъцна и каза:

— Ти ли си?

Не беше нито въпрос, нито констатация, нито радост, нито срам. Това не бяха и думи. След миг и двамата плачехме, уловили ръцете си под масата. После излязохме заедно навън в човешката мъгла и всеки тръгна по своя път, за да се съберем някога там, където разстоянията и различията се заличават и изчезват…

Генерала остави листовете. По коравите му бузи течаха сълзи. Навън пропя първият петел и звукът на бойната тръба изпълни цялата стая, зазвъня в пушките и ордените, в пишещата машина и снимките по стената, в спомените и листовете. Полковете застанаха мирно, редиците се изпънаха. Ура-то екна като един глас. Военната музика свиреше за среща на знамето. По оградата като тръбачи пееха безбройни петли, вдигнали глави към светлото небе. Знамето мина, невинно и леко, заиграло се на нежния утринен ветрец. Мина като идеал над главите на бойците и командирите и петлите и музикалните инструменти подхванаха неговото трепкаме, разнесоха го надлъж и нашир, озвучиха света. Генерала стоеше прав в ниската селска стая, изпънал ръце по шевовете, гологлав, високо вдигнал челото си. После седна и като разтърка уморените си очи, взе няколко от последните изписани листове.

— Добре — рече Спас. — Само че туй момче си имаше едно момиче. Рядко идеха писма, но като ни ги даваха, за него винаги имаше един и същи плик. Беше от момичето му, което се казваше Щаси.

— Как Щаси? Не съм чувал такова име — попитах аз.

— Името й било Щастие — отвърна Спас, — ама и той, и ние, всички й викахме Щаси. Заживяхме ние с неговите тревоги, а пък и той едно такова объркано момче! Представял се не знам за какво, с някакви чужденци се объркал, бедно момче беше, ама искаше да се изкара нещо. И те го пращаха често, за по два-три месеца. Подържат го, пуснат го, че пак вземат и го върнат… Уж да го оправят. Все го оправяха — един такъв нежен, хилав момък, имах аз слабост към него. Та, викам ти, туй Щаси на всички ни беше влязло в главата. Може би заради името, никой от нас не беше чувал такова име — Щастие!

— Щастие — рекох аз. — И аз не съм го чувал.

Спас помълча, после се засмя и рече:

— Ние май с тебе, Генерале, имаме сходни пътища… Правихме, струвахме, пак тука се върнахме. Поремонтираха ни, позакърпиха ни — не съжалявам — добави той. — Само дето синовете малко ме отбягват, нещо да не им повреди на служебните задължения, единият е партиец… Разбирам ги, всяко дърво да си расте на своя земя. Не съм им дал нищо. Един живот съм им дал, ако им е малко…

— Не е малко — обадих се аз. — Дал си им всичко ти, пък по-нататък да се оправят сами. Не са малки, професии имат, семейства имат, деца имат. Да се оправят.

— Ще се оправят — пак се засмя Спас. — Дванайсет унука имам. Да дойдат — винаги ще ги посрещна. Има какво да им заколя, с какво да ги нагостя. Вино имам, ракия имам, дал господ.

— Ще дойдат — рекох му. — Ще дойдат, когато са зле, опора ще дойдат да потърсят в тебе.

— Опори дал господ — каза Спас и очите му се втвърдиха. — Цял живот опори съм дялал, да се подпирам от всички страни. Имам и за продан. Ама и ти, Генерале, еша си нямаш. Такъв си беше едно време, такъв си остана. Башка света.

И аз се засмях. Преди Девети за малко не го разстреляха жандармеристите, беше се сбил с един от тях. По една случайност, като го подкарали в Златаново, се намесил един адвокат, който имаше вземане-даване с властта. А иначе, ще го изкарат край някоя нива, ще му пуснат куршума и толкова!

— И ти си башка света — казах му. — Все срещу вятъра вървиш.

— Ами — рече той. — Вятърът върви срещу мене.

— А сега как си, Спасе?

— Добре съм. Купил съм си карти, света изучавам, и речници съм си купил. Затвори ми очите и ме питай за която щеш столица — всичките ги знам наизуст.

— Защо ти са тия карти? Я не си губи времето.

— Времето ли? Какво ще го губя? То ме губи мене. Като опна краката, съвсем ще ме изгуби. Време, Генерале, аз имам много. По-рано бях почнал да изучавам английски по един учебник, ама някак не тръгна — много им е лесна граматиката. Уж все едно, пък не можеш да го различиш. Викам си — щом е толкоз лесна тая граматика, значи ще е много сложна. Не е за мене. И го оставих. Не съм балама аз, Генерале.

— Знам — казах аз. — Много добре те знам.

— Знаеш ли — пак се засмя той и ми се стори, че се засмя щастливо. — Мислил съм си как съм кръстосван, Генерале. Една такава кръстоска се е получила от мене — от бай Ганя и от Хитър Петра, — мичуринска кръстоска.

Смяхме се много. После Спас рече:

— Ама и нещо друго има. Трето.

— Какво?

— Виж, туй не го знам — рече сериозно Спас. — Знам, че го мога, ама какво е, не го знам. То ме крепи мене, Генерале, да ти призная истината. Паднало се е на мен, то: да ме крепи. Колкото си ща опори да издялам, ако не е то — ще падна.

— Ти си се родил с него, Спасе — казах аз.

— Сигурно — рече той. — Като корен е то. Щом стъпя някъде, и то се забива в земята. Държи ме прав и аз го усещам, сокове ми дава, със сили ме пълни. Нищо не може да ме уплаши мене.

Спас млъкна и пое дълбоко въздух. Лицето му стана пак такова — хитро, селско. Предложи да сме идели у тях, да ми покажел градината. Казах му: «Друг път, Спасе» — и тръгнах, оставих го сам, с корен, забит дълбоко в земята.“

Генерала остави листовете. На лицето му се беше появила странна усмивка — не можеше да се разбере дали е въпрос, или отговор. На границата на тая усмивка, побрала мъката и радостта, кацна като малка птичка човешкото удивление — тая дивна почуда, която изправя всички хора пред истините и ги прави силни и горди.

Така дойде денят.