Васил Попов
Корените (17) (Хроника на едно село)

Магарето на моста

Магарето спря на моста, в топлата пътна пепел. Двата чувала на самара, пълни със зърно, се клатушкаха още веднъж, после замръзнаха заедно с него. Вкамени се това магаре, сякаш винаги си беше стояло точно тук и не беше помръдвало никак.

— Спря като магаре на мост — каза добродушно Спас.

— Хайде, Марко, да вървим, че малко път остана.

Магарето или не разбра думите му, или не искаше да ги разбере. Не извърна голямата си сива глава, не изкриви уши по посока на човешкия глас — звуците минаха покрай тях и паднаха в плитката зелена река. По напечения парапет на каменния мост зигзагна пепеляв гущер и загледа голямото сиво магаре, натоварено със самара и чувалите, загледа го с малките си антрацитени очички.

Спас приближи, пъхна ръка под самара и топлата козина на магарето я усети, но не потръпна. Ръката погали козината, мина по шията на магарето и се спря на главата му, между ушите.

— Хайде де — повтори Спас и изведнъж разбра, че и от този намек няма да има никакъв резултат. Ядът му избухна изведнъж и вдигна ласкавата досега ръка. От тежкия удар главата на животното дрънна като камбана, но то не помръдна.

Насреща в жегата трепкаха върховете на върбите. В царевичния блок се стрялкаха пъргави, свирукащи косове. Спас се наведе над парапета — долу, в зеленикавата вода, спяха раздути водорасли. Малки рибки кривнаха към дълбокото. Там, в сянката, дремеха брадати коренища. По ситния пясък на брега лежаха опечени говежди лайна и следи от безброй кравешки стъпки. Миришеше на топла тиня.

— Добре — рече Спас, загледан в сините кръгли очи на клепоухото, пълни с безкрайно безразличие. — Няма да се боря с казанлъшкия ти инат. Стой си тогаз с двата чувала на слънце, пък аз ще ида да се поизкъпя.

Спас се съблече в сянката и влезе във вира под моста, прегърнал водата с широко разперени ръце. Бялото му жилаво тяло се смъкна в дълбочината. С пръстите на краката си той потърси дъното, но не го стигна — знаеше си, колкото и да пресъхне реката, в тоя вир дъното не може да се стигне с крака. Гмурна се и с няколко размаха прекоси вира — излезе оттатък, при облите камъни в плиткото, и легна върху тях.

Над високия бряг стърчеше старо поливало — хоптири — дълъг прът с въже, на което привързваха кофа и вадеха вода, да поливат бостана. Сега нямаше въже и кофа, останал бе само почернелият от времето прът.

— Знам го туй хоптири — рече Спас. — Хоптирито остана, а блокът изяде бостана на дядо Стефан.

— Не го е изял — обади се един глас.

Спас вдигна очи. В тревата на брега, израснала високо и вече клюмнала и изсъхнала, нещо се размърда. После се показа бялата коса и бялата брада на дядо Стефан.

— Не го е изял — повтори дядо Стефан.

— Я! Че ти какво правиш тука? — запита Спас и пак се излегна по корем върху топлите обли камъни, а водата му галеше лопатките на гърба.

— Лежа — отвърна дядо Стефан. — Гледам блока, гледам царевиците и ги меря.

— Какво им мериш толкоз?

— Ей тъйнака, меря ги — упорито повтори старецът. — Меря ги докъде ще стигнат.

— Нали видя докъде стигнаха — рече Спас и се прозина широко, като лъв. — Глътнаха ти бостанчето, пък ти сега леж в тревата и ги мери.

— Ще ги меря! — кресна дядо Стефан. — А ти какво си легнал въз камъните в плиткото? Реката ли ще мериш?

— Тя реката си е измерена отдавна, макар че я няма още в географските карти — отвърна Спас и потърси с очи края на реката зад върбите.

— Тогава защо си легнал въз камъните?

— Магарето ми спря на моста — нехайно поясни Спас. — Два пълни чувала със зърно има на гърба му и спря точно на средата на моста, магарето му с магаре. Рекох си, дето ще го бия и да го убивам, по-добре да се поизкъпя в жегата, пък го нека да стои натоварено на слънце, да му дойде акъла.

— Ти чакай на магарето да му дойде акъла. Колкото твоят, толкоз ще дойде и неговият.

— Моят си е на мястото — рече Спас. — Няма какво тепърва да го чакам да идва.

Дядо Стефан въздъхна и дъхът му поклати върховете на тревите.

— Лека е твоята, Спасе. Варят те, пекат те, белят те — ти си си ти, не кандисваш! Гаче ти ще го оправиш тоя свят!

— Ами, ще го оправям! Да се оправя сам, ако може. Аз моята работа си гледам, пък той да си гледа неговата. Мене и едно небе ми стига.

— Стига ти! — измърмори дядо Стефан. — Знам те аз каква си ламя. Ако не е толкова високо, и небето ще глътнеш, и реката ще вземеш да глътнеш, тъй както си легнал въз нея. Няма за тебе насищане.

— Няма — съгласи се Спас. — И тоя блок, дето ти глътна бостанчето, и него мога да глътна, ако река, ама никой не ми го дава.

Старецът не отвърна нищо на тези думи. След малко се обади тихо, загледан в една пчела, кацнала на цъфналата пред очите му маргаритка.

— Аз пък вече нищо не ща. На мене ми стига да дойда тука, в тревата, да си легна, хоптирито да погледам. Като легна и го погледна отдолу, знаеш ли колко е дълго туй хоптири? Край няма!

— Прав си, хубаво е хоптирито — рече Спас. — Откак се помня, все тука си стои, че по-рано имаше кофа и въже.

— Не му трябват вече кофа и въже — унило рече старецът. — Няма да поливат царевичния блок с хоптири я? Имат си помпа те за тая работа.

— Една помпа върши работа за сто хоптирита — каза делово Спас. — Моторчето й има цели двайсе конски сили: пюфа-пафа, пюфа-пафа — и пълни лехите, сякаш реката си отбил. Знам ги аз тез моторчета, хубава работа вършат.

— Може и да вършат — смънка дядо Стефан от брега, — ама друго е да поливаш с хоптири. Скърца то, диша сякаш, като човек се умаря, въздиша и скърца, и се навежда надолу, и пак — тя, тая работа, Спасе, никъде я няма.

Ей го на — с помпата не можеш да си приказваш, а с хоптирито — можеш! Псувал съм го, като се заяде, радвал съм му се, като работи хубаво. С катран ще го намажа, ще го погладя с перцето, да му олекне. Слънцето го напича, ама не ръждясва. То с конски сили: не работи, човешка сила на него му е нужна.

— Иди ги разправяй тия на Председателя и на Горския — изсмя се Спас, — да вземат да подменят помпите с хоптирита, че хем да увеличат производителността на труда, хем да могат поливачите да си приказват с тях… — Дочул шум, Спас се обърна към моста и добави още по-весело: — Я виж кой пристига!

По стръмната пътека слизаше натовареното магаре. Тънките му жилави крака се огъваха. То слезе в ниското, нагази в тревата, заобиколи внимателно легналия старец и спря до насоченото към небето старо хоптири.

— Е, как сме, тавариш — подвикна му Спас. — Тежат ли чувалчетата?

Магарето не отвърна, само мръдна едната си ноздра, да прогони зеленикавата муха, кацнала върху нея. Дядо Стефан се изправи с пъшкане, като се държеше за кръста, и посегна да погали животното по муцуната, но то от гордост поиска да го захапе. Старецът се дръпна ядосан.

— Ти човешки се отнасяш с него, а то — като куче хапе — протестира той. — Затуй го мразят всички в село. То не е магаре като магаре, ами цяла камила.

— Може и да е камила — весело рече Спас от водата, — ама е добро. Върви, магарето му с магаре, можеш да го натовариш и с четири чувала, и пак ще върви.

— Ще върви, докато стигне някой мост — заядливо рече дядо Стефан. — Щом спре по средата, и с взрив не можеш го помръдна.

— На мене тия не ми минават — отвърна Спас едновременно и на дядо Стефан, и на магарето. — Виж го сега как му се е оплезил езикът. Тежат пустите му чувалчета.

Магарето гледаше към стопанина си, излегнат върху камъните в плиткото, и не можеше да каже колко тежат чувалите. Усетило подигравката в гласа на Спас, то въздъхна кратко като човек, който бърза.

— Въздишай, въздишай — подвикна му Спас. — Харесва ли ти реката? Я да си легнал тука, върху камъните, и водата да те гъделичка, а? Да си гледкаш как върбите трепкат в маранята и да си свободен като риба. Шаран-щука — процитира той, — що щеш тука? На ти пари, хат си върви!… Ако искам, мога цял ден да си лежа в тоя вир, да си плувам нагоре-надолу. Реката си тече, минава през мене, а аз си лежа и си гледам кефа. А ти, като си такъв инат — стой на слънце с пълните чували на гръб!

— Спасе, не мъчи животното — смили се дядо Стефан. — Свали му товара, да си поеме дъх. Пусни го да попасе тука, знаеш ли тревата каква е сладка?

— Не знам — отвърна Спас. — Аз трева не паса. Трева като трева.

— Тая е по-сладка — настоя дядо Стефан, но видял безразличието на Спас и новата му лъвска прозявка, млъкна за миг. И все пак добави: — Спасе, не мъчи животното, ами излез и го подкарай към село.

— Ще изляза — каза Спас. — Имам си аз и друга работа. Ако е за него, няма да мръдна оттука. А ти тука ли ще останеш?

— Тука — рече дядо Стефан. — Ще си полежа малко в тревата.

— Полеж си — каза Спас и заплува кучешката, с голямо текме на краката, което бумкаше и хвърляше пръски наоколо.

Излезе от водата, бял и пръхтящ, облече се в сянката и без да поглежда към натовареното магаре, тръгна нагоре по пътеката. Магарето послушно го последва с чувалите на гръб, а дядо Стефан се излегна в тревата по корем, втренчи очи в царевичния блок и продължи да го мери. Зад гърба му леко поскърцваше старото хоптири.

Спас и магарето вървяха вече по моста. Като стигнаха до средата, магарето спря… Спас се върна, видя в кръглите му сини очи тъмната решителност и разбра, че нищо не е в състояние да го накара да продължи.