Васил Попов
Корените (12) (Хроника на едно село)

Болест

Селяните мълчаха, застанали гърбом към ямата, с каишки и синджири в ръце. Последният изстрел още ехтеше в ушите им, а Горския бе прибрал вече пистолета и пушеше цигара. Селяните го чуха как въздъхна. Към изкопаната яма тръгна Спас и стъпи на купчината червеникава пръст.

— Не ги гледай! — обади се Горския.

Спас не каза нищо, сякаш не беше чул тези думи.

— Спасе — рече Горския след малко, — не ги гледай!

— Да се махаме — каза Илариона, но не тръгна. И другите селяни не мръднаха от местата си.

— Спасе, ела бе — викна дядо Стефан.

Спас не отвърна, нито отиде при тях. Гледаше надолу в ямата. Тогава те неусетно дойдоха при него. В ямата лежаха мъртвите кучета и сега всеки търсеше с очи своето. Жълтият мъник на дядо Стефан бе забил муцуна в пръстта, около очите му, замръзнали в зелена влага, вече се въртяха мухи. Лъскави, бръмчащи мухи се въртяха и над другите кучета. А Горския стоеше на няколко крачки от ямата и пушеше. По дебелия му изгорял врат се лееше пот като по жетва.

— Да си вървим — глухо се обади Спас и седна на купчината пръст.

И другите седнаха. Дядо Стефан започна да си завързва цървула. Най-напред го развърза и всички гледаха много внимателно дебелите му, бели отдолу пръсти дали добре ще го завърже. После се погледнаха в краката, забити в червеникавата пръст, и разбраха, че те нямат цървули за връзване. Сега май откриха кой с какво е обут — Дачовите гуменки, червените чепици на Илариона, прашните ботуши на Спас.

— Какво сте се втренчили такива? — раздразнено запита Горския.

Те не казаха нищо. Държаха каишките и синджирите в ръцете си и примигваха срещу полето, а Горския бе застанал между тях и полето и не знаеше какво да им каже повече.

— Като че ли аз съм ги измислил тия работи — каза той, съзнавайки, че нищо не им казва.

Те пак мълчаха.

— На вас нищо не може да ви обясни човек — продължи Горския. — Все едно си знаете. Ако имах куче, и аз щях да го доведа. За вашите кучета ви е по̀ жал, отколкото за човека.

Те се спогледаха да разберат за кой човек става дума. Точно тогава по пътеката се зададе Жегъла, облякъл синя риза от домашно платно, нахлупил над очи сламена шапка с клепнали оръфани краища. На опънатата каишка се дърпаше кафявото му куче. Приплясваше с големите си широки уши, душеше, навело ниско врат, като плъзгаше глава във високата трева, сякаш плуваше в нея.

Горския пак въздъхна и хвърли угарката в тревата. Жегъла приближи и спря пред него. Другите все още седяха върху изкопаната червена пръст. И кучето погледна натам, като се взираше неспокойно в очите на хората, а те наставаха и пак се върнаха на предишните си места, до забитите в земята лопати. Кучето преброи хората, преброи лопатите и понечи да се дръпне, но желязната ръка на Жегъла опъна каишката и то се сви на тревата. Изви глас жално и проточено, хвърли се в краката на господаря си и сви глава в тях.

Горския приближи, посегна, улови каишката, но Жегъла я дръпна. Двамата се загледаха в очите. Точно тогава Дачо си спомни как Спас беше минал покрай тях със своя вълк и как двамата идеха насам със своите кучета, които се закачаха и душеха развеселени, а двамата братовчеди не намираха за какво да се разговарят. Ама кучетата нищо не усещаха, помисли си Дачо точно тогава, когато Горския хвана каишката на Жегъловото куче. Жегъла се дръпна и рече през зъби:

— Дай на мене. Аз сам.

— Не може — каза Горския. — Оръжието ми е зачислено и аз отговарям за него. Такава е заповедта, аз да свърша тая работа. Да не мислиш, че ми е много приятна?

Всички мълчаха.

— Да не мислите, че ми е приятна? — подвикна им Горския.

Никой не каза какво мисли. Жегъла не пускаше каишката и Горския не я пускаше. Спас се обади:

— Горски, ние с тебе заедно сме ергенували. Знаем се от деца.

— Знаем се, Спасе.

— Тъй. Та ти ме знаеш мене, нали, Горски?

— Много добре те зная, Спасе — каза Горския и се замисли, а потта не спираше да тече по врата му. — Ял съм ти попарата.

— И аз съм ял твоята, Горски — каза Спас спокойно.

Дачо се размърда обезпокоен, че познаваше братовчеда си, дядо Стефан зашари с учудените си детски очи.

— Не се меси, Спасе — добави Горския. — За знаене, зная те, ама ти казвам по човешки, не се меси! И като кмет те помня, и като пощенски началник те помня, да не мислиш, че съм забравил? Само че пак повтарям — не се меси! Работата е ясна, какво се опъвате. Щом трябва да се пресече кучешката тения, ще се пресече. Болест е това — за децата не мислите, за детската смъртност не мислите, за нищо не мислите.

— То по нас едни деца се навъдили, с лопата да ги ринеш — измърмори Илариона, който наскоро бе заровил жена си.

— Моето куче никога не е имало кучешка тения — обади се Дачо.

— И моето — рече Иларион. — На шейсет години съм и никой никога не се е разболявал у дома, макар че сме имали толкова кучета — той се задави и млъкна, защото и жена му беше умряла така, внезапно, без да се разболее.

Просто падна, като си наливаше с канчето вода от котела, падна и умря.

— А моят мъник се смееше — обади се дядо Стефан. — Можеше да се смее като човек.

— И моят вълк не е имал кучешка тения — добави Спас.

— Много сте знаели дали са имали тения, или не — кипна Горския. — Сега няма какво да се агитираме. И без туй свършихме, само едно остана.

Жегъла слушаше внимателно и знаеше, че никакви одумки и разговори няма да отменят смъртта на неговото куче. Той беше мислил много преди да дойде насам, беше преценил всичко. Знаеше, че ще го доведе, безпомощно и доверчиво, и ще го предаде в ръцете на Горския. По пътя той чуваше изстрелите и спираше всеки път — сядаше на някой камък, милваше кучето си и се мъчеше да му каже нещо. После ставаше и продължаваше, за да спре и седне при следващия изстрел. Така Жегъла разправи на своето куче много неща, които и на себе си не бе разправял дори. Кучето слушаше, разтворило широко неясните си женски очи, пълни с неизмерима любов към него. При последния изстрел Жегъла пак спря, пак седна и като притегли кучето към себе си, му каза:

— Слушай, Алишко, моето момче. Тръгнал съм аз да те предавам, значи, и краката не ме слушат, и пак вървя и знам си аз, че ще стигна там и ще те дам в ръцете на Горския. Само че защо ми се чини, че не отивам нататък, ами съм тръгнал към Урушкия стубел, на нивата. Ей туй не мога да разбера, Алишко, макар че много добре проумявам накъде те водя. Ти знаеш крушата на Урушкия стубел, много пъти си ме посрещал и чакал там, макар че отдавна нивата не е нива, а един голям блок, ама аз си знам как си седи тая нива в блока и не му се дава, защото тя не може да сбърка железата на трактора с моите ръце, дето съм я преобръщал, дето съм я чоплил, дето съм я галил, дето съм й се молил да пусне зърно, дето съм я проклинал и попържал, като вали град, че не се е опазила, нивата му с нива. И сега, като съм тръгнал пак към нея, пък не знам къде отивам. Как да му кажа аз на тоя Горски, какво да му кажа, като го знам, че ще стори туй, дето си го е намислил? А като те предам в неговите ръце, свършена е твоята, Алишко!

Кучето не разбра нищо, само премигна блажено.

После Жегъла пак стана и тръгна, после Горския улови каишката на кучето, после започнаха да се карат за тения и за кучето и Жегъла престана да ги слуша. Знаеше той — нищо няма да му помогне — и търсеше с очи крушата на синора, но нямаше нито круша, нито синор. Сърцето му биеше тежко в гърдите, а Жегъла го усещаше как бие силно и могъщо някъде дълбоко под него; двамата с Алишко бяха стъпили върху това грамадно сърце, върху цялата земя, и нищо не можеше да ги накара да се отместят от нея.

— Хайде, Жегъл — подкани го да се отмести Горския, като дръпна каишката с кучето. — Винаги се дърпаш. Виж другите — доведоха кучетата, свърши се. Голяма работа. Няма да се свърши светът с едно куче.

— Няма — машинално повтори Жегъла, но не си повярва.

Сега седеше под крушата, уловил с две ръце коленете си. Гледаше през тях като през два хълма. Листата трепкаха над него в сладкия горещ въздух и му напомняха, че се е родил. Седеше Жегъла под крушата и слушаше сърцето си. Като се изправи, крушата вече я нямаше. Тогава Жегъла рече с чугунен глас:

— Горски, това куче аз съм го отгледал. Аз ще му взема живота.

Горския чу думите му и се замисли — под слънцето, под леещата се пот на врата му и под погледите на селяните. В гърлото му пак се спря оная тежка топка, която бе спирала там много пъти през неговия живот. Пое дълбоко въздух, но топката не се премести.

— Остави човека бе, Горски — примоли се Дачо. — Щом иска, пък дай му. Нека сам…

— Капка милост нямаш — намеси се и Илариона.

И съвсем ненадейно започна да се смее. Смехът го люшна настрани, към лопатите, и Иларион се преви надве. Другите мълчаха и чакаха да му мине смехът, и той наистина секна изведнъж, щом спря на двете детски учудени очи на дядо Стефан. Горския се потеше още по-силно и се мъчеше да премести топката от гърлото си. Като се освободи от нея, каза тихо:

— На!

И подаде пистолета. Жегъла го пое спокойно. Разгледа очите на Горския, разгледа синкавата цев, блеснала на слънцето. Кучето вдигна глава, Жегъла беше забравил другите. Като си спомни за тях и ги съзря отново, рече:

— Идете в храсталака. Идете, нека се простим с Алишко!

Те тръгнаха. Този път и Горския тръгна с тях и изведнъж толкова заприлича на другите, колкото никога досега през целия си живот не бе приличал на тях. Седнаха в храсталака гърбом към полето, към ямата и към слънцето. Чуваха се как дишат и си спомняха, че са все още от едно и също село. Напрегнали слух, чакаха да свърши всичко. Горския извади цигара, дълго я въртя между пръстите си, но не се сети да я запали. Дядо Стефан пак започна да си развързва цървула.

Жегъла отпусна каишката и кучето се покачи по краката му със скимтене. Търсеше очите на господаря си и се чудеше къде са изчезнали. А Жегъла пак седна под крушата и не му се ставаше оттам. Мълчеше, изпънат и напрегнат, облечен в синята си риза от домашно платно, без яка, закопчана на коравия му врат с блестящо седефено копче. Листата на крушата трепкаха над него и Жегъла вдигна очи — видя през листата небето. Отдолу под него, в центъра на земята, тупкаше огромното му сърце и разклащаше полето с могъщия си ритъм.

Жегъла се изправи. Крушата я нямаше. Той вдигна ръка и се прицели в огромното си сърце.

Мъжете в дъбравата чуха изстрела и въздъхнаха с облекчение. Когато се върнаха при ямата, Жегъла още стоеше с протегната надолу ръка. И неговото куче лежеше при другите. Сега то беше просто едно мъртво куче с широки уши и бяло петно на муцуната. Горския издърпа пистолета си от ръката на Жегъла и мълчаливо тръгна към лопатите. Извади една, върна се и я заби в купчината червеникава пръст. След него приближи с лопата и Спас, и другите се уловиха за лопатите.

Жегъла погледна. За него нямаше лопата. Той се дръпна от купчината и тръгна към село. Другите мълчаха, запълваха ямата с червеникавата суха пръст и от време на време поглеждаха към него. Жегъла вървеше сам по пътеката и ставаше все по-малък и по-малък.