Дмитрий Глуховски
Здрач (5)

La Fiebre^[1]

 

В това, че задачата на този отряд е било секретна, нямаше никакво съмнение. Аз най-внимателно прочетох всичко, което Е. Ягониел е имал да каже по повод на аутодафето в Мани, но никъде не можах да намеря споменато каквото и да било за това, че Диего де Ланда се е опитвал да се подготви за него преди юни. Няколко огъня в различни селища, където са изгорени десетина идоли, нямаха никакво отношение нито към историята с голямото аутодафе, нито към самия Де Ланда. Той естествено е знаел за тези събития, но преки заповеди не е издавал.

Ако пък се предположи, че настоятелят на манастира „Св. Антоний“ в Исамал е пробвал да облече мантията на инквизитор още много преди историята с иконома и неговите кучета, от който случай той се е възползвал просто като предлог за началото на настъплението срещу езичниците, тогава напълно може да се допусне и това, че причините, изложени от него пред командирите на моя отряд, също са били само претекст. Веднъж вече излъгал, кой ще ти повярва в бъдеще? Личността на брат Де Ланда все повече ми се струваше нееднозначна.

Опасявайки се, да се впускам в построяването на параноидни хипотези без наличието на сериозни доказателства, аз реших да се спра на версията, че Де Ланда действително просто се е грижил за вярата и отечеството, а своята операция е планирал много преди лятото на 1562 година, изчаквайки само всичко да бъде готово и да се появи повод за началото на „военни действия“. Дори не изключвах, че цялата история с манастира „Св. Архангел Михаил“ и неговия любопитен иконом е била част от този план и за съществуването на някаква пещера с идоли брат Де Ланда прекрасно е знаел и по-рано, но той я е пазил за нужния му ден.

Понеже самият Де Ланда предпочиташе да си мълчи, а Ягониел смяташе въпроса за изчерпан, на мен ми оставаше само една надежда да намеря обяснение на това несъответствие. Трябваше да се сдобия със следващата глава на дневника и да я преведа.

 

 

Нито сутринта, нито през деня така и не успях да заспя, макар съвсем съвестно да лежах в леглото със затворени очи. Не зная кое повече ми пречеше да се унеса — дали това, че моето нещастно тяло окончателно се бе оплело в часовете, отредени му за сън и бодърстване, или пък трескавите мисли, които се носеха с всички сили, като зверче в колело, но не намираха изход и си оставаха на мястото.

Въпреки това едва следобед се реших да атакувам бюрото за преводи. Страхувах се, също като при риболов, да не подплаша съкровената риба с излишно суетене. Защо да досаждам на надменния баровец зад компютъра, по-добре малко да изчакам… Нека всяка минута търпение да е изстрадана, нека през цялото време да трябва да се отвличам от желанието да стана и да отида най-сетне в проклетото бюро, затова пък за тези шейсет секунди нараства вероятността кожената папка с новата поръчка да ме чака вече там. Да извадя мрежата и да видя какво има в нея, тръгнах към четири часа, макар че отначало се канех да го направя буквално преди самото затваряне на бюрото.

През последните дни беше доста застудяло и дъждове валяха все по-рядко, но сега се случи точно една от онези намръщени вечери, когато оловните капки, падащи от оловното небе, обещаваха неминуем порой. Сякаш напук не си бях взел чадър.

Петдесетина крачки преди да стигна до кантората, изведнъж ме обзе лошо предчувствие. Болезнено ме преряза в слепоочието и кой знае защо си помислих, че днес няма да получа никаква глава. Сега бих дал мило и драго, всичко да се бе ограничило само с това.

Когато открехнах вратата и се вмъкнах в офиса, служителят така се стресна, сякаш беше видял призрак. Пребледня като мъртвец, очите му нервно засноваха насам-натам, ръцете му безсмислено се заровиха в купчина листове върху бюрото, а косата му щръкна на всички страни.

— Какво ви е? — попита ме той мен.

— На мен ли?! — смаях се аз, защото тъкмо се канех да му задам същия въпрос.

— Поглеждали ли сте се в огледалото? Не, сериозно, всичко наред ли е?

Истинската тревога, която усетих в гласа му, ме накара да се приближа до прозореца и да хвърля поглед на отражението си в стъклото. В огледало не се бях поглеждал вече от доста време. Последните безсънни дни се бяха отразили на външността ми доста зле: очите ми бяха хлътнали, брадата и бузите ми бяха обрасли на островчета с четина, пък и за прическата си, естествено, също не бях помислил.

— Лошо спах — признах си аз, като се върнах към бюрото му.

— Разбирам — увери ме служителят. — Е, а изобщо… Нищо такова… Лошо… — внимателно, като напипващ пътя си сапьор, той подбираше, търсеше верните думи, като се стараеше да не каже нещо повече.

Като се натъкна на подозрителния ми поглед, той млъкна нерешително, а после, събрал смелост, наведнъж завърши:

— Не ви ли се е случило нещо странно в последно време?

— Какво имате предвид? — сложих аз на лицето си израз на благородно недоумение, доколкото това ми позволяваха моята съмнителна четина и очите на вампир, събуден в лош час.

— Е, и слава Богу — предпочете той да не задълбава в подробности. — Няма значение, всичко това са глупости… — блуждаещият му поглед се спря на някаква отдалечена в пространството точка и се разфокусира, той замълча.

— Всъщност, отбих се да питам дали нямате следващата част на тази поръчка, помните ли, архивните материали — бях изчакал минутка, преди да попитам.

Той отново се стресна, сякаш се бе допрял до оголена жица, и се вторачи в мен, все едно ме виждаше за първи път.

— Следващата част на тази поръчка — повторих аз, надявайки се, че моята настойчивост все пак ще го изведе от това полукоматозно състояние.

С него явно неотдавна се бе случило нещо много неприятно, но моето любопитство бе поугасено от чудовищна умора и желание на всяка цена да се сдобия със следващата глава на книгата, затова не се впуснах да го разпитвам.

— Не! — извика той.

— И дори не знаете кога приблизително ще я има? — хапейки устна, попитах аз.

— Няма да има. Ние повече не работим с този клиент — бавно, сякаш всяка дума му беше мъчителна, изрече служителят.

Пред очите ми лумнаха малки звездички и подът се люшна настрана, като се опитваше да ме повали, така че трябваше да се хвана за плота на бюрото. Дълбоко въздъхнах, тръснах глава и се постарах да дойда на себе си.

— Тоест, как така не работите?

— Изобщо. И вас не ви съветвам. Днес идваха от милицията — той отново се замисли.

— Какво общо има милицията? — „пришпорих“ го аз.

— Даже не милицията. Криминалните. Започнаха да ме разпитват с какви преводи се занимаваме, ей така, отдалече, дали не сме имали някакви неясни поръчки, може би военни документи или още нещо от тоя род…

— Че кой дава секретни документи да се превеждат в обикновено преводаческо бюро? — аз се усмихнах, разчитайки да поразведря малко атмосферата, но той изобщо не бе настроен за веселие; а може би усмивката на измъченото ми лице изглеждаше така зловещо, че предизвикваше обратен ефект.

— И аз им казах същото. Тогава те взеха да ме разпитват откога работи за нас испанистът ни, що за човек е бил, дали сме общували с него извън работата, обикновено колко бързо е връщал той готовите преводи, дали не е имало недоволни от работата му клиенти и така нататък.

— Значи нещо все пак се е случило с вашия испанист, така ли? — най-сетне се досетих аз.

— Безследно изчезнал. Един ден преди вие да дойдете за втората част от превода.

— И какво казва милицията?

— Но го казвам само на вас, конфиденциално, нали? И то защото вие имате отношение към въпроса. Всъщност следователят ме накара да дам разписка… — заговорнически каза служителят. — Е, добре де, няма да вземете да… С една дума, този преводач живеел сам, затова още същия ден не са разбрали, че го няма. След известно време роднините му почнали да звънят по телефона, но никой не вдигал. Отишли в жилището му — вратата не била заключена, имуществото му — непипнато, а човекът го няма. Милицията не приела веднага заявлението за изчезването му, те обикновено изчакват при такива случаи седмица, може изведнъж да се появи. Не се появил.

— Е, а какво общо имаме ние с вас?

— Основната версия е работата. Той изобщо нямал личен живот, врагове също, на никого нищо не е дължал, за ограбване не са го ограбили, пари и вещи — всичко си било на място… Почти всичко.

— Какво значи „почти“?

— Когато казах на този следовател за последния му превод… Няма го там, ето какво. Изчезнал само човекът и тая проклета папка. И никакви следи. И затова ме разпитваха мене — кой е клиентът, как е изглеждал, защо е плащал толкова, какво е имало в папката.

— И какво?

Той дълго не отговори, като ме оглеждаше със съмнение, а после снижи глас и каза:

— Аз за вас нищо не съм им казал, имайте го предвид. Нали с вас всичко е наред… А на мен неприятности не ми трябват. Те и без това имат намерение да организират тук наблюдение, сред клиентите вече плъзнаха слухове заради цялата тая идиотщина. Така че вие повече не идвайте тук, докато всичко не се успокои. Може пък и да го намерят…

Разказаната история не ме уплаши. Кой знае какво може да се е случило на човека? Излязъл от къщи за цигари, бутнал го автобус. Лежи си някъде кротко с номер на палеца. Какво общо има тук моята книга?

— А при вас не е ли останала някаква информация за този клиент? Бланка на поръчката или може би визитка с адреса му? — на мен вече ми беше все едно дали служителят ще сметне за подозрителен моя прекален интерес към работата или не.

— Имаше, но милицията всичко иззе — намръщено рече той. — Вие нали нямате намерение…

— Но можете поне да ми кажете как изглежда този клиент? — вече и сам не знаех защо ми трябва всичко това.

— Възрастен такъв, с очилца, интелигент… Нищо особено — служителят изтри потното си чело с обратната страна на дланта си. — Господи, за какво ви е? Та няма да го причаквате, я? Сигурно той вече никога няма да дойде. Вчера веднага след вас идва, взе си папката, а нова не остави.

— А не ви ли помоли да ми предадете нещо? Помните ли, миналия път беше казал, че добре било станало, дето ръкописът бил даден на мен. Може би е казал още нещо от този род? — търсех да се заловя за каквото и да е, защото не исках да се простя с надеждата, че ще се добера до продължението на дневника.

Той се поколеба за кратко и няколко пъти дори отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но в края на краищата само отрицателно завъртя глава.

— Аз сигурно ще трябва да се обърна към милицията и да им съобщя за моята поръчка — внимателно хвърлих въдицата, като се постарах да придам на лицето си разтревожен израз. — Щом е такава работата… Напразно не сте им казали веднага, сега и към вас ще възникнат въпроси.

Престорено въздъхнах, крадешком установявайки в изкривената му гримаса признаците на скорошна капитулация. Разбира се, че и дума не можеше да става сам да отида при следователя, но несговорчивостта на служителя ме подтикваше към шантаж.

— Естествено, аз ви разбирам — меко добавих, — репутацията на фирмата ви е под въпрос, можете да загубите работата си…

— Да върви по дяволите работата — не издържа той. — Тоя старец ми забрани да ви споменавам! Клиентът ви. Точно преди да си тръгне, сякаш е знаел, че милицията ще цъфне на другия ден.

— И защо така сте послушали старчето, а криминалните не сте послушали? — учудих се аз.

— Вие не можете да разберете — погледът му се заби в бюрото, а ръцете му отново се заровиха в купищата хартия. — Той го каза така, че не можеше да не го послушам… Каза го така, страшно…

Не успях и дума повече да изкопча от него. На всичките ми въпроси и подтиквания служителят само тръскаше глава и си мърмореше нещо неясно, май, отново предъвквайки разговорите си с клиента и следователя. Напразно се опитвах да си представя с какво предполагаемо тихото и интелигентно на вид старче е могло така да наплаши този самоуверен тип.

Отчаян, че не мога да измъкна нищо от служителя, аз ядосано треснах вратата и излязох навън.

 

 

Не ми се щеше да се връщам вкъщи. Макар че бях на крак вече почти цяло денонощие и отдавна би трябвало да легна да спя, щом си представех завръщането си в апартамента, кънтящата пустота на който аз и днес не можех да запълня с работа, ми стана така мъчително тъжно, че предпочетох още известно време да се помотая из улиците.

Никаква определена цел или маршрут нямах; повече си гледах в краката, отколкото наоколо, заради което на няколко пъти се блъсках във възмутени минувачи, и се стремях да се забия колкото се може по-далече в разни глухи улички, каквито все още ги има само в центъра на Москва. Бродех и бродех, без да обръщам внимание на пронизващия вятър, на започващия дъжд; през това време се мръкваше — и навън, и в душата ми. Сградите взеха все повече да си приличат, превръщаха се в плътна стена, улицата ставаше омагьосана клисура, и сивата ивица на небето над главата ми все повече притъмняваше. Кой знае защо хората, живеещи в тези сгради не бързаха да палят лампите и прозорците им оставаха слепи и черни; това беше противоестествено и на мен ми ставаше все по-неуютно.

Стори ми се, че стените на тази клисура, като в древен мит, започнаха да се събират и могат да се сблъскат във всеки един момент, като ме стрият на прах. Подчинявайки се на тази безумна мисъл, че трябва да успея да изскоча измежду тях, аз крачех все по-бързо, после побягнах. Палтото ми се разтвори, косият и силен ноемврийски порой ме удари право в гърдите, а леденият вятър залепи ризата за мокрото ми тяло. Но не спрях да се закопчея, страхувах се да спра и тичах, докато не видях недалеч няколко осветени прозорци. Дъждът биеше в очите ми и пречупените от водните лещи светещи точки играеха, преливаха се, превръщаха се в звезди, които ми сочеха пътя.

Когато най-сетне се добрах до сградата със светещите прозорци, разбрах, че стоя пред същата онази детска библиотека, в която сега се намираше моето преводаческо бюро. Пътят оттук към къщи ми беше познат. Като постоях на прага му десетина минути, аз най-сетне дойдох на себе си, загърнах палтото си и прегърбен поех към къщи.

Макар че след като отключих вратата си с медния ключ, веднага си взех гореща вана, но въпреки това не успях да се опазя от разболяване. Цяла нощ ме преследваха задушаващи видения: ту се оказвах под приличащото слънце в безкрайна пустиня, в която колкото и да вървиш по нагорещения пясък, не можеш да се придвижиш и крачка напред; ту изведнъж потъвах в блато насред тропическа гора. В един от особено страшните моменти, когато започна да ми се струва, че въздухът в този свят скоро ще свърши и аз непременно ще умра, кошмарът едва-едва разхлаби хватката си и аз, задъхвайки се, успях с труд да изплувам от дълбините на сънищата към повърхността.

Леглото ми беше цялото мокро. Тресеше ме, челото ми гореше, а гърлото ми бе пресъхнало. Събрах всичките останали ми сили, едва отметнах притисналия ме юрган и няколко дълги минути просто лежах в леглото, без да съм в състояние да стана на крака. В ушите ми равномерно чукаше кръвта ми и звукът на биенето й рисуваше във въображението ми роти войници, с марш минаващи пред трибуната, от която аз приемах парада. Трябваше само да притворя очи, за да разгледам това призрачно войнство, когато водовъртежът на съня отново ме всмукна целия.

Следващия път дойдох на себе си от ужасен студ, който пронизваше тялото ми. Треската така ме тресеше, че ми бе трудно дори да вдигна ръка да си пипна челото, за да си проверя температурата. Опитвах се да стигна до пода и да вдигна падналия юрган, но все не успявах. Трябваше да използвам хитрост: изхлузих се до края на леглото, наведох се и се свлякох долу. Сега вече нямах избор: за да не прекарам остатъка от нощта на студения паркет, трябваше да се накарам да стана и като напипам юргана, поне да се завия отново, а ако успея — да се довлека до кухнята за аспирин.

Обаче всичко стана съвсем другояче, отколкото предполагах. Когато все още стоях на четири крака на пода, опитвайки се да напипам в дълбоката тъмнина кой знае къде хлъзналия се юрган, от дъното на стаята ми се счу нечия отчетлива въздишка.

Прозорците оставаха плътно закрити от завесите и заради влажното време небето беше съвсем черно. Сигурно беше четири или четири и половина през нощта — мъртво време, когато дори последните гуляйджии вече са се прибрали по къщите си, а честните труженици доспиват последните сладки часове, уличните лампи са изгасени и улиците на града са пусти като при чумна епидемия. Заради това в стаята ми цареше пълен мрак, който бе разтворил в себе си и очертанията на мебелите, и черния правоъгълник на вратата към коридора, и пода, и тавана със стените. Затова нямах никаква възможност да различа онзи или онова, което се намираше, ако вярвам на слуха си, само на няколко крачки от мен.

Въпреки цялата невероятност на чутия от мен звук, овладя ме пълната увереност, че той не ми се е сторил. Притиснах гърба си към леглото и страхувайки се да не бъда нападнат изневиделица, протегнах напред ръце. После преглътнах и с хриптящ глас (само да не се превърне в истеричен вик!) попитах:

— Кой е там?

Спомняйки си този миг, разбирам, че напълно сериозно очаквах да чуя отговор. Въздишката беше дотолкова истинска, че аз дори не си задавах въпроса как неизвестният гост е успял да проникне незабелязано в жилището ми, а просто го приех като даденост. Все още седях на пода и слепешком движех напред треперещите от умора и напрежение ръце, сдържайки изтръгващото се от гърлото ми дишане и напразно вслушвайки се в тишината. Повече не се чу никакъв шум; но като прекарах в тази нелепа поза още поне десетина минути, аз успях да се убедя сам в това, че счулият ми се звук е бил очевидно изостанало парченце сън. Това ми помогна да събера смелост и като станах най-сетне от пода, да намеря копчето на настолната лампа. Блесналата светлина още веднъж ми доказа, че просто се е разиграло въображението ми. В стаята нямаше никого. Решително се хвърлих към стенния ключ за осветлението и с треперещи крака обиколих целия апартамент, като особено внимателно изучих онова място, откъдето, както ми се струваше, дойде звукът.

Когато се уверих, че в цялото жилище освен мен няма никой друг, аз най-сетне седнах на кухненския диван и извадих от бюфета кутията с лекарства, която държах там. С щръкнал под мишница термометър, аз ровех в белите хартиени опаковки и тубички с лекарства, докато не открих бързоразтворимия аспирин и още нещо, свалящо температурата. Стълбчето с живак допълзя до чертичката с четирийсет градуса и там остана; положението беше сериозно, така че за всеки случай изпих и шумящия аспирин, и другата таблетка. Чешмяната вода миришеше на ръжда и хлор, но аз я пиех така жадно, че не обръщах внимание на гънките струйки, които се стичаха надолу по брадата ми. Едва когато утолих жаждата си и се изтрих с ръкава на халата, с усмивка си спомних кадрите от някакъв филм, който бях гледал, където скитащ по пустинята странник също така яростно се нахвърляше на извора в случайно срещнатия оазис. Какво пък, тази нощ аз също бродих сред дюните…

Налях си чаша с вода евентуално за после и без да загася в кухнята и вестибюла, се върнах в леглото. Към сутринта температурата ми малко спадна, но повече от седмица не посмях да излизам навън по-далеч от магазина за продукти зад блока. Дори тази скромна експедиция изискваше от мен толкова усилия, че всякакви мисли за връщане в преводаческото бюро моментално извикваха слабост в коленете ми и леко гадене.

 

 

Макар и да си казвах, че причината за стоварилата се върху мен болест е разходката ми под дъжда, тъничко гласче вътре в мен не спираше да твърди, че работата изобщо не е в това. Да предположа, че ме е покосила вестта, че продължението на дневника на конкистадора никога повече няма да видя, беше смешно за моя разум, но и напълно да го отричам не бих се решил.

Ако това наистина беше простуда, тогава тя бе крайно необичайна: нито кашлица, нито хрема, нито други характерни симптоми така и не настъпиха. Вместо това всяка вечер ме мъчеше температура, а денем тя се сменяше с противна слабост. Сигурно щях да заподозра, че нещо не е наред и щях да се обърна към лекар, но трудното дишане и свирещите хрипове, с които въздухът излизаше от дробовете ми, добавяха на тази болест прилика с бронхита, от който често страдах в детството си.

Който няма постоянна работа, той няма нужда да се оправдава пред работодателя си заради отсъствията си по болест, а значи — няма и сериозна причина да ходи на лекар. Реших да се доверя на собствените си медицински знания и способности и в течение на седмица и повече методично унищожавах запасите си от аспирин и синапени лапи. Денем повечето време седях в кухнята, като си свих от няколко одеяла уютно гнездо и преместих чайника на една ръка разстояние. Нощем, когато очите ми вече сами се затваряха, се промъквах в стаята, където още малко четях в леглото, преди за последен път подозрително да се огледам наоколо и да изгася лампата.

Отново и отново прехвърляйки през ум онова, което се случи с мен вечерта, когато бюрото за преводи ми отказа продължението на работата над дневника, разбирам, че именно тогава започнаха да ме спохождат странните явления, които ме увлякоха в следващите дни и седмици. Затова с такива подробности разказвам за неща, наглед безсмислени и недостойни за внимание, като моите сънища и глупави страхове.

Трезво погледнато, не мога да кажа, че историята с изчезването на моя предшественик не ми направи никакво впечатление. През първата вечер нямах нито сили, нито желание да мисля за това. Вестта, че моите приключения с дневника са завършили, до такава степен ме опустоши и ме доведе до отчаяние, че аз, който се смятам за спокоен, разумен и дори малко флегматичен, в края на краищата няколко часа се скитах под дъжда в типичен нервен пристъп.

Трудно е за обяснение защо някакво старо испанско повествование така ме бе омагьосало; за това ще трябва прекалено дълго да описвам предишния си живот — скучен, самотен, лишен от смисъл и приключения. В онзи момент, когато дневникът на конкистадора за първи път попадна в ръцете ми, аз почувствах, че случайно се озовавам в епицентъра на някакви удивителни събития. Те явно не принадлежаха към моя прашен малък свят, но точно затова толкова по-решително имах намерение да се хвана за тях — та нали те можеха да ми позволят поне за кратко да се измъкна от рутината. Даже и авторът на дневника да не примамваше читателя с обещания за някакви тайни, щедро разпилени сред редовете на творението му, аз въпреки това сигурно бих превеждал със същия ентусиазъм глава след глава и със същото нетърпение бих тичал като хлапе към бюрото, за да взема продължението. Но пък мислите за това, че разшифровайки записките, аз се причислявам към тези тайни и може би преживявам най-увлекателното си приключение, на което бих разчитал в своя унил живот, правеха раздялата ми с изпълняваната работа съвършено непоносима.

Когато този проклет испанист изчезна, а служителят в бюрото в пълната си увереност, че цялата тази история е свързана с моята книга, едва ли не изпаднал в истерия, ме изгони, аз още дълго обмислях случилото се. Отначало ми се струваше, че той не е успял да ме уплаши и да ме накара да се откажа от превода на дневника. Ако всички тези събития наистина бяха свързани с книгата, това само й придаваше — а значи и на всичко, което се случи с мен — изключителност.

Обаче не всичко беше така просто. Можех да си играя на смел малък изследовател колкото си искам, но слуховите халюцинации никога преди не ме бяха поставяли в такова жалко състояние, като през онази нощ, когато ми се стори, че има някой в стаята. Някаква част от мен вече бе повярвала на служителя от бюрото и отсега нататък аз бях готов за всякакви опасности. Но въпреки всичко тези страхове не можеха да ме откажат да продължа работата. Рискът само подчертаваше важността и сериозността на това, което ставаше.

Залогът се вдигаше.

Бедата беше другаде: останал без никакви следи от клиента си, аз губех надежда, че ще мога някога да видя продължението.

В живота аз често използвам една малка хитрина: ако много силно искам и очаквам нещо, предварително си казвам, че нищо няма да излезе и всичките ми надежди, както обикновено, ще завършат с пълен крах. От една страна, това ми позволява предварително да свикна с мисълта за невъзможността да се изпълни това желание и с помощта на тази имунизация да смекча разочарованието. От друга — настройвайки се за неуспех, сякаш се опитвам да си направя заклинание срещу него; получава се своеобразно урочасване наопаки. Така реших да постъпя и този път.

Убеждавайки себе си, че книгата повече няма да я видя, намирах дори известна полза от разболяването си. Слабостта на тялото не ми позволяваше да отстъпя пред душевната слабост и безкрайно да се връщам в кантората, вярвайки, че въпреки всичко един прекрасен ден следващата глава все пак ще се окаже там.

* * *

Обаче да се сбогувам с Юкатан, да си призная, никак не беше леко и да го направя веднага ми изглеждаше невъзможно. Стараех се постепенно да снижа дозата, като пийвах в кухнята чай със сладко от вишни и старателно изучавах двете купени книги в търсене на отговора на заинтригувалия ме въпрос за аутодафето.

В една от тези тихи вечери направих плашещо откритие. В справочника към книгата на Е. Ягониел намерих, че брат Диего де Ланда се споменава на две различни места. Преди ми се струваше, че след като прегледах целия труд, забелязах само един раздел, посветен на юкатанския епископ. Второто споменаване посочваше страница в съвсем различна част на тома, но отначало аз не му придадох значение.

След като изнамерих нужната страница, не повярвах на очите си. Това беше плътен лист от хромова хартия, покрит отгоре с тънкия воал от полупрозрачна оризова хартия. Именно с такъв пиетет поднасяха най-важните илюстрации в многотомните съветски енциклопедии от петдесетте години техните издатели.

Отблъснах тома от себе си, сякаш се бях изгорил.

Разбира се, нищо чудно нямаше, че в такава книга също бяха сложили илюстрация. Но аз държах в ръцете си Ягониел далеч не за първи път, вече нееднократно съм прелиствал целия том от кора до кора и бях готов да се закълна, че по-рано тази вложка просто я нямаше. Не бих могъл да я пропусна при цялото си желание: в книгата се срещаха и други рисунки, но всички те бяха направени на обикновената хартия, точно същата, на каквато бе напечатан текстът. Дебелият, едва ли не картонен лист, при това снабден допълнително с оризова хартия, се отличаваше от общата маса страници. Сега не можех да разбера как съм успял да го пропусна преди: само да погледне човек книгата отстрани и бялата вложка моментално се набиваше в очи.

В главата ми веднага взеха да се въдят разни странни и лепкави мисли за дяволщини и аз даже сериозно се попитах дали да не изхвърля Ягониел през прозореца, докато не е станало късно. Но съблазънта да науча повече за тайнствения францисканец се оказа прекалено голяма и аз със смехотворна предпазливост, като се стараех да не докосвам книгата с ръце, приближих лице към настоятеля на Исамалския манастир.

Портретът му заемаше цялата страница. Това беше черно-бяла репродукция на рисувана с маслени бои картина. Тези бои точно подхождаха за изобразяването на Диего де Ланда: студеният блясък в очите бе предаден от художника дотолкова натурално, че да се откъснеш от тежкия поглед на настоятеля бе невероятно трудно.

Има такива портрети, които улавят този, който ги разглежда и вече не го пускат. Независимо от каква точка разглеждате такива платна — хората на тях сякаш винаги гледат право в очите ви и затова са като живи. Това например е характерно за Джокондата, но и други работи на Леонардо понякога крадешком наблюдават музейните посетители. Впрочем, не само Да Винчи е такъв: някъде бях чел за един малко известен испански художник, който е бил обвинен за връзки със Сатаната и едва не го изгорили на кладата, дотолкова портретите му приличали на оригиналите. Макар че всъщност, не, работата била друга: изобразените хора скоро умирали, затова пък на неговите портрети си оставали съвършено като живи… Някои дори според мен вярвали, че може да се надяват на вечен живот, ако се откажат от тленната си обвивка и се преселят на едно от вълшебните платна, така че опашката от клиенти при този майстор никога не секвала. Жалко, не помня как завършваше тази красива история, която вероятно е вдъхновила Уайлд за създаването на неговия „Портрет“. Който и да било полинезийски абориген не би я сметнал за смешна и неправдоподобна: ако не бъркам нещо, те и досега отказват да позират, дори да се снимат на лента, страхувайки се, че изображението им ще им отнеме жизнената сила. Както и да е, няколкото некачествени малки репродукции на портретите от онзи художник, съпровождащи текста, поразяваха въображението. Помня, че тогава аз реших да тръгна за Испания, за да ги видя в оригинал. И както става обикновено, не само че не тръгнах, но и в края на краищата забравих и името на майстора; постепенно началното ярко впечатление и предизвиканото любопитство избледняха и се загубиха сред нови преживявания.

Обаче при вида на портрета на Диего де Ланда аз веднага се сетих за тази история — може би защото картината по нещо приличаше на видените тогава от мен репродукции. Не се наемам да твърдя, че тя е принадлежала на четката на художника, продал се на Дявола, но магически свойства тя притежаваше в същата степен. Брат Де Ланда бе предаден сполучливо от художника: той беше дотолкова жив, че аз дори се разкаях за леността си, която ми попречи по-усърдно да уча испански: ако сега ми заговори портретът на настоятеля, аз дори няма да мога да му отговоря нещо смислено.

Освен всичко друго, картината беше много странна. Класическата традиция, по която е рисувана, не допуска лекомислие — достатъчно е да погледнем картините на Веласкес, за да го разберем. Бледите восъчни лица и белите дантелени яки остават единствените светли петна на такива портрети; останалата част от платното обикновено е потопена в сумрак. Какъвто и да било израз върху тези лица отсъства, те са безстрастни като посмъртни маски; тази школа проявява известна доза снизходителност само към децата, на които понякога е позволена дяволита усмивка. Няма сюрпризи и във всичко, което се отнася до позите, в които са нарисувани хората.

Затова и портретът на францисканеца изглеждаше като изкусен фалшификат на работите от тази школа, както и цялата книга на Ягониел — фалшификат на сериозно научно издание. От гледна точка на стила не можеше да се заядеш за нищо, но виж самият персонаж…

Брат Диего де Ланда беше нарисуван анфас. Всички чертички и вдлъбнатинки, предадени от майстора с великолепно чувство за светлина и сянка, както и напрегнатата извивка на тънките безкръвни устни, и внимателният поглед на двете, подобни на черни испански маслини очи — всичко в лицето му издаваше крайна тревога. И сякаш това не беше достатъчно, настоятелят бе вдигнал ръка с изправен показалец право пред себе си, като че ли заплашваше или предупреждаваше за нещо.

Като цяло той изглеждаше именно така, както ми го рисуваше въображението: високо чело, уголемено още повече от плешивината, остри скули, едър нос с гърбица, подпухнали клепачи и сенки под очите…

Под портрета нямаше никакъв текст. Съставителят на изданието се беше ограничил с кратката бележка „Диего де Ланда“ и годините на живота на юкатанския епископ. Още повече ме учуди това, че в цялата глава, сред която се беше озовал този портрет, Де Ланда не се споменаваше нито веднъж. Беше съвършено неясно от каква логика се е ръководил съставителят, слагайки портрета на францисканеца именно в този раздел, посветен на вярванията на маите и описанието на някои техни обреди.

Озадачен, забравих за всички суеверия и щателно прелистих главата от начало до край. За случайния читател тя не оставяше съмнения в това, че портретът на Де Ланда е могъл да попадне точно тук само поради грешка на печатницата или на издателя. Но колкото повече си мислех за това загадъчно разполагане на илюстрацията, толкова повече ми се струваше: францисканецът се намира тук заради прищявката на самия автор.

Листът с репродукцията заемаше дясната част на отворената книга. Лявата бе закрита от обърнатия лист оризова хартия, което пречеше да се види едновременно цялата книга отворена и да се свърже съдържанието на двете страници, затова тази мисъл ми дойде в главата далеч не веднага.

Цитирам целият текст, който видях отляво.

„По време на провеждането на ритуалите, свързани с човешки жертвоприношения, на жреца са помагали четирима възрастни мъже, които в чест на боговете на дъжда са наричани Чаки. Всеки от тези Чаки е държал ръцете и краката на жертвата, сложена на специален олтар, в това време гърдите й са отваряни от още един човек, който носел титлата Наком (титла на военен вожд). Друг служител на култа бил Чилам, своего рода шаман духовидец, който в състояние на транс получавал «послания» от боговете. Неговите пророчества обикновено се интерпретирали от събранието на жреците.

За човешките жертвоприношения се използвали пленници и роби, но най-често в жертва са принасяни деца (незаконородени или сираци, които били купувани специално за тази цел). Обредите за принасяне в жертва именно на хора, а не на животни, се утвърдили в Юкатан заедно с господството на войнственото племе толтеки. За важни церемонии се използвали жертвеници върху култови съоръжения — най-често храмови пирамиди.

Провеждането на всички ритуали много стриктно се определяло от календара и преди всичко — от календара на 260-дневния цикъл. Ритуалните свещенодействия били наситени със символичен смисъл. В тях например много често фигурирали цифрите 4, 9, 13 и посочване на цветовете, свързани със страните на света. Няма съмнения в това, че най-важните ритуали били насрочвани за настъпването на новата година.“

По-нататък авторът преминаваше към разсъждения за тънкостите на съответствията между двете приети от древните маи календарни системи. Тук аз бързо затънах, защото вече нямах никакви сили да чета: в предишните три абзаца видях нещо такова, което напълно парализира способността ми да разбирам текста и да се задълбочавам в него.

Лаконично нахвърляният от Ягониел обред на жертвоприношението абсолютно съвпадаше с онова, което бях видял в своите кошмари. Мислите ми лудо се завъртяха. Възможно ли е да съм се натъкнал на описанието на този страшен ритуал още преди да попадне при мен дневникът на конкистадора? Може би ужасяващата, но с нещо притегателна картина ми е останала в паметта откак още като дете съм прочел някаква приключенска повест за изследването на Южна Америка? Разумът ме е накарал да я забравя тогава; тя е изпаднала в тъмното подсъзнание и едва сега се е изкатерила нагоре по въжената стълба, която й е хвърлил моят конкистадор… Но нима може окончателно да се забрави нещо, до такава степен уплашило те в детството?

В тези три абзаца имаше и още нещичко, „… които в чест на боговете на дъжда наричали Чаки…“. Къде съм срещал това име? Дали нямаше нещо, свързано с него във втората глава на дневника? Скочих от дивана и се втурнах в стаята, където на бюрото ми стоеше купчината листове с превода ми. Нужната ми дума се оказа най-накрая: това беше нескопосано предадената от мен рисунка на приказното уродче, под което с латински букви беше написано „Спас“.

Отново препрочетох цялата глава и като тропически порой, чийто повелител се явява това божество, ме заля съзнанието, че с мен става нещо необяснимо и зловещо. Всички детайли на историята ми се струваха сега взаимосвързани: и единият, преждевременният дъжд, излял се върху челния отряд на конкистадорите по същото време, когато техните другари ги е застигнала страшна и неизвестна съдба; и другият, окъснял, леден, който ме тури под домашен арест, и жертвоприношенията, които видях насън. Повече не се съмнявах, че зад всичко това стои определен скрит смисъл, който си оставаше засега недостъпен за мен.

 

 

На изкушението можах да се съпротивлявам само още два дни. Щом се почувствах малко по-добре, плюх на всички логични и суеверни догадки, облякох се по-топло, въоръжих се с чадър и поех към моето преводаческо бюро. Бях настроен повече от решително: или ще измъкна от мнителния служител адреса и телефона на клиента, или нека се готви за разговор със следователите.

Схватката обаче не се състоя. Бюрото се оказа затворено и ми трябваха поне пет минути, за да повярвам в онова, което видях. Прозорците бяха мъртви и вече покрити с тънък слой прах и мръсотия. Прах имаше и по звънеца на вратата. Бравата и дръжката на вратата бяха обвити с жичка с пластмасова пломба, а вратата по периметъра беше облепена с вече изпокъсани бележки с надпис „Запечатано“ и със синия печат на Московската криминална милиция.