Дмитрий Глуховски
Здрач (3)

El Cenagal^[1]

 

Моето мъртво куче така и не дочака полагащата му се разходка през тази нощ — бях прекалено зает с мислите за онези тайни, които криеше селвата, и за онези, които пазеше от простодушните конкистадори брат Диего де Ланда. Сънувах съвсем друго.

Грамада от високи пирамиди, всяка от чиито стени е разсечена на две от стълби, които водят стръмно нагоре, към плоския връх, където се намира олтарът — стъпала към небето, към боговете. Прилепи, на гроздове, висящи от тавана на титанични дворци от бял камък, построени от хиляди обречени роби без помощта на колелото и скрипеца и напуснати от обитателите им за един ден, без видими причини. Украсени с йероглифи стени, изсечени в камъка маски на чудовища, герои, божества и демони. Малка площадка по средата на изкачването на гигантската пирамида, където се открива врата, превърната от каменоделците и скулпторите в разтворената паст на Небесния Змей.

Събрани наоколо, смугли хора в странни дрехи, със златни обръчи на главите. Разпрострян върху жертвеника, обезсилен и сломен от упойваща напитка, пленник, с безсмислен и блуждаещ поглед. Монотонното мърморене на облечените в подобие на туники жреци — то става все по-високо, все по-страшно…

Острият камък се спуска надолу със замах, влиза между ребрата, разкъсва плътта. Още един удар — и гръдният кош е разтворен, плиска кръв, изскочилите очи на пленника се забулват със смъртоносна пелена, гърлото с хриптене бълва навън яркочервена пяна, но той е още жив. Зашиването се извършва по строги канони, за вековете ритуалът е толкова огладен, колкото е изострен жертвеният камък. Дяволското изкуство се състои в това — принасяният в жертва да не умре преди ребрата му от лявата страна да изпращят и да открият още туптящото сърце. Нещастникът ще напусне живота едва когато тази пулсираща, трепереща, задавена с кръв буца бъде изтръгната от ръката на жреца и хвърлена в специален съд. Тялото, току-що изпънато от конвулсия, като тетивата на индиански лък, а сега омекнало, окървавено, изтърбушено, превърнато в торба смет, бива захвърлено надолу по стълбите, откъдето ще го извлекат слугите.

И още нещо… Лицето на пленника — доколкото имам възможност да го разгледам през слоя мръсотия и кръв — е бяло. А още — адамовата ябълка, мощната шия и вирнатата брадичка са гъсто обрасли с брада.

Седнах в леглото. Сърцето ми лудо биеше в гърдите, сякаш току-що са се опитали да го изтръгнат. Възглавницата ми беше влажна и студена от пот. Стаята с високия четириметров таван изведнъж ми се видя прекалено тясна, искаше ми се да разтворя широко прозореца. Няколко минути убеждавах сам себе си в абсурдността на такова желание, после скочих, дръпнах резето на прозореца и блъснах рамките. Вътре нахлу влажният и изстинал есенен въздух, две глътки от който ми стигаха, за да изтрезнея от сънувания кошмар.

Навън вече започваше посърналият ден; небето бе заприщено от раздърпани сиви облаци, през които едва прозираше кръгчето на умореното есенно слънце. Десет сутринта. Обикновено ставам към три часа, но днес няма да заспя повече. А може би просто се залъгвам, защото се страхувам да се върна в онзи сън, ако все пак успея да задремя.

 

 

В главата ми все още се люлееше мътната утайка от откъслечни видения и като мушнах крака в пантофите, се повлякох към кухнята, за да я размия с кафе. Утринното кафе беше за баба ми също такъв ритуал, както за маите и ацтеките — човешките жертвоприношения. Тя пристъпваше към варенето на кафе като познавач: ако извършваш едни и същи действия всяка сутрин в течение на шейсет години, ще придобиеш определена рутина. Естествено, че никакъв нес боклук — само на зърна, арабика. В миналото, благодарение на приятелските връзки с Куба, в килера й винаги имаше няколко огромни, боядисани в бежово и кафяво, метални кутии с кафе. Наричаше се експресивно и напълно по кубински — „Cafe Hola!“. Една от тези кутии открих, когато се нанесох в това жилище, още запечатана — може би в случай на нова световна война. Ароматът, разбира се, отдавна бе изветрял, зърната трябваше да изхвърля в кофата, но кутията измих и запазих. Сега съхранявам запасите си само в нея и когато сутрин отварям кутията, вдишвам ароматния мирис на кафе — в памет на моята баба.

Тя ми беше оставила целия си арсенал — дървената ръчна мелничка, жълта медна каничка с тясно гърло, малки порцеланови чашки с рисунки по китайски народни мотиви. Най-много ми харесва да меля кафе: изсипваш го във фунийката и започваш, като на латерна, да въртиш тежката месингова ръчка. Отначало тя се превърта бавно, трудно, но когато зърната започнат със скърцане да се превръщат в ароматен прах, става все по-лесно да въртиш дръжката — значи е време да добавиш още зърна във фунийката. А после трябва да извадиш онова трогателно дървено чекмедженце отдолу и да изгребеш от него целия кафеен прах в кафеника. След като сложиш кафето на огъня, ти е строго забранено да се отлъчваш, в противен случай вместо тържественото отпиване на ободрителната напитка, ще трябва да търкаш печката.

Когато най-сетне всичко е готово, удоволствието от такова кафе е несъизмеримо по-голямо, просто защото заради него вече си свършил толкова работа, че сега би било грях да не му се наслаждаваш. Баба беше права — след такова кафе кой ще си помисли за някакво си нес кафе на гранули? Аз дори електрическата си кафемелачка изхвърлих.

Кафето имаше и още едно важно качество: докато го приготвяш, можеш изцяло да се посветиш на простичките механични движения и едновременно с това да занимаваш мозъка си с полагащите се към тях прости механични мисли. С всяко завъртане на дръжката на мелничката студената мъгла, останала в паметта ти от сънувания кошмар, се свиваше, а когато от сложения на веселия син пламък кафеник тръгне зашеметяващият аромат, действителността окончателно надделява над бълнуванията.

Дяволският сън без съмнение беше предизвикан от историята с онези испанци, които аборигените бяха успели да вземат в плен. Авторът на бележките беше споменал този епизод съвсем повърхностно; не зная защо в моето съзнание беше заседнал именно той. Повече от всичко ме учуди това, колко подробно бях видял умъртвяването на пленниците. Детайлите изобщо нямаше откъде да съм ги взел: освен с крайчеца на окото си случайно да съм ги мярнал в книгата на Кюмерлинг. Но и това е малко вероятно: не може да съм ги пропуснал, докато четях книгата, щом като толкова бяха ме поразили!

Оставаше да се надявам, че просто ми се е развихрила фантазията. Трябваше спешно да се оперира, преди да се е образувал абсцеса и пукването му. Дадох си дума да изнамеря научно-исторически описания на човешки жертвоприношения при маите, за да се успокоя от намерените несъответствия.

Към кафето си приготвих сандвичи с кашкавал и сварено яйце с пипер и сол — ергенската закуска. Главното е да не си накапеш панталона с жълтък, иначе жалката ти участ ще стане очевидна за околните.

След като видях сметката и на едното, и на другото, без да се бавя, се върнах към работата: сънищата са си сънища, но поръчката трябва да се изпълни. За щастие, продължението на превода на тази книга беше за мен не развлечение, а труд, благодарение на който разчитах още тази седмица да си платя сметките. Дори трябваше и да остане нещичко — точно, колкото за един голям испанско-руски речник. За щастие, защото вече самата дума „поръчка“ един вид ме лишаваше от избор — да продължавам да превеждам или не.

Вероятно именно тази сутрин на мен за първи път ми дойде в главата мисълта, че тази книга може да се окаже за мен не просто невинно развлечение. Но мина доста време, преди подозренията ми да започнат да укрепват и да се превръщат в твърда увереност, а после и в паника.

 

 

С подбора на липсващите думи, с коригирането и редакцията се справих доста бързо: и така беше, защото работният ми ден започна къде-къде по-рано от обикновено. Макар че обичайната свежест на мислите да си оставаше за мен недосегаема, още няколко ударни дози черно кафе свършиха работа. Привечер седнах пред старата си пишеща машина „Олимпия“ и с индиго натраках два екземпляра от превода.

В бюрото за преводи свикнаха трудно с моето упорито нежелание да използвам компютър, но в края на краищата всичко се оправи. Не виждам какво толкова му е сложното, нима по-рано не работеха така — без всякакви там дискове и електронни пощи? Нека на другите пращат поръчките по кабела, лично аз съм напълно в състояние да се спусна по стълбите и да мина четири квартала, за да си ги вземам лично. На компютрите не им вярвам и не ги обичам особено, както, впрочем, и електронната техника изобщо. Телевизор не си купувах заради принципа: достатъчно беше да гледаш, докато си на гости, за да разбереш как чрез него се осъществява тотално видиотяване на зрителя. Радиото ми подхожда много повече — картинки то, разбира се, не показва, но пък стимулира въображението. При това в жилище, обзаведено със засукани мебели от осемнайсети век, компютърът или телевизорът просто биха изгорели от срам заради собствения си жалък вид и преходност. Дори транзисторът от седемдесетте, по който понякога слушам новините, от съседството си с такива мебели често има смущения, какво остава за компютър с интернет! Освен всичко друго, аз все едно така и не се научих да ги използвам както трябва.

От двата готови екземпляра на превода един сложих в папката, а другия отделих за себе си. Обаче вече бе късно да ходя в бюрото и си останах вкъщи, като цялата вечер я посветих на блажено безделие.

Още веднъж изчетох цялата история отначало; попрелистих Кюмерлинг, надявайки се все пак да намеря споменаване за изоставени градове в онези места, накъдето се бяха запътили моите испанци. Безнадеждно: цялата територия на днешния мексикански щат Кампече — тоест, целият югозапад на полуостров Юкатан, беше пуст. Чак на стотици километри на север, към границата с Гватемала, при езерото Петен, бяха разположени най-близките селища. Но за да се стигне до там, още отначало е трябвало да се избере съвсем друг път; индианските водачи насочваха отряда именно към вътрешността на селвата.

Реших да погледна разделите, посветени на известните древни градове на маите. И точно там се натъкнах на сведения, споменати някак мимоходом, с намека, че за един образован човек те, естествено, трябва да са известни, затова и няма нужда да се разпростираме в обяснения.

Всички градове на маите са напуснати. Не испанците са ги унищожили: когато те са дошли в Юкатан, величествените дворцови комплекси и гордите, построени от гигантски блокове варовик храмови пирамиди вече са лежали в руини. И Чечен-Ица (ето как, оказва се, е правилно да се пише това название), и Ушмал, и Петен, и Паленке, и десетки други по-малко известни градове са сякаш внезапно напуснати от своите обитатели и оттогава бавно се рушат. В безмълвна тъга широките, настлани с бял камък площади и арени за ритуални игри обраствали с лиани и се покривали с мъх; временно изтласканите от човека дъждовни гори, без да бързат, си връщат отнетата от тях преди стотици години земя.

Испанците напразно се опитвали да разберат от живеещите сред тези развалини индианци, кой ги е построил. Те само разпервали ръце. Към момента, когато Кортес бе стъпил на полуострова, цивилизацията на маите вече е била в такъв упадък, че от бившето й могъщество оставали само руините, идолите и книгите. Жреците все още изпълнявали според тях своите ритуали, но вече без да разбират напълно скрития им дълбок смисъл.

Именно това беше главната тайна, с която примамваше доверчивите читатели книжката на Кюмерлинг. Какво се е случило с великата цивилизация?

Хрониките на нито един от народите, населяващи Централна Америка, не говореха за това каква участ е сполетяла маите, какъв чудовищен удар е могъл да доведе до това — тази култура да изчезне изведнъж, а народът й — носител — стремително, за няколко поколения, да се изроди, връщайки се към онзи архаичен общинен строй, от който се е опитвал да се изкатери в течение на дълги векове.

Пропастта между тези индианци, които са видели в Юкатан европейците, и маите, създали огромна империя, сложна писменост, най-детайлен календар, по-точен, отколкото онзи, който ползваме днес, и накрая, построили в селвата своите градове — беше безкрайна. Първите учени, стигнали до развалините на Чичен-Ица, бяха искрено убедени, че откритите от тях съоръжения са били издигнати от древните израилтяни, келти, арии, татаро-монголи — от когото и да било, но не и от народеца, който населяваше тези територии сега.

След като поставяше въпроса за крушението на цивилизацията на маите, Кюмерлинг не даваше отговор, като се отърваваше с научни хипотези: Епидемия? Завоевания? Страшен глад? Суша и липса на питейна вода? Дисбаланс в броя на ражданите момчета и момичета? Съвкупност от всички тези фактори?

Нашествие на марсианци? — продължавах вместо него аз. Война с гигантски термити? Внезапно затъпяване на целия народ? Моите версии не бяха по-лоши от другите. Изчерпателно обяснение на онова, което се е случило, не можеше да даде никой и Кюмерлинг срамежливо го признаваше. Никакви следи от разрушения, никакви данни за преживени потресения в хрониките на маите. Когато културата на маите вече е била почти срутена, в земите им действително е нахлуло войнственото племе на толтеките. Представителите на този народ са властвали над маите в късния период на тяхната история, но древната цивилизация вече преди това е била смъртно болна, задъхвала се е и, все едно, е щяла неизбежно да загине след известно време. Толтеките просто са нанесли coup de grâce^[2].

Легнах да спя така и не измислил нищо. И естествено: след като преди мен тази загадка са се опитвали да разгадаят десет поколения историци и археолози, шансовете ми да разкрия истината за една вечер не бяха големи.

Нищо, мен ме чакаха други тайни. Ако не днес, утре, щом успея да измъкна от бюрото за преводи четвъртата глава на конкистадорския дневник, между мен и Ернан Гонсалес ще се състои интересен разговор, който трябва да осветли събитията от този поход. И кой знае ключа за разбирането на какви тайни той може да ми даде.

Жреците маи и белите пленници, на които изтръгваха сърцата, през тази нощ не ме измъчваха. Аз просто притворих очи, а когато ги отворих отново, навън вече беше ден.

* * *

— Толкова бързо? — учуди се служителят в бюрото. — Надявам се, че не е за сметка на качеството?

Аз учтиво се усмихнах и поклатих глава. Бях препрочел превода не по-малко от десет пъти, бях го шлифовал така, че той направо блестеше на слънцето.

— Клиентът май бърза — каза той. — Още вчера дойде със следващата порция. Не зная защо не донесе всичко наведнъж.

Аз си задавах същия въпрос и дори си мислех да попитам в бюрото. Но сега, когато служителят втренчи в мен изпитателен поглед, сякаш подозираше, че знам нещо повече, аз се почувствах задължен да кажа поне нещичко.

— Може би и той го няма цялото и също го получава на глави?

— На какви глави? Нали казвахте, че са документи — присви очи служителят.

— Исторически документи. Летопис. Разделена, естествено, на глави — обясних аз, искрено надявайки се да го домързи да разчепква подробно въпроса.

— Интересно ли е?

— За хора, които обичат такива неща… — аз направих неопределен жест с ръка и изведнъж изпитах някаква странна ревност: не ми се искаше някой друг освен мен и тайнствения поръчител да вижда тези страници.

— Неясен случай… — изхъмка той и млъкна, очаквайки какво ще кажа аз.

Аз само кимнах. Настъпи мълчание. Не ми ли личи, че не съм настроен за дълги празни приказки? Сега ми трябваше само едно.

— Е, добре… В края на краищата нали си плаща, да върви по дяволите. Ето, вземете — и той пльосна на бюрото си кожената папка, точно същата, каквато току-що му бях дал, само че не кафява, а черна.

— Благодаря! — това трябва да беше първата ми дума, която прозвуча искрено в нашия тромав разговор.

Взех папката подмишница, суетливо се сбогувах и забързах към вратата.

— Чакайте! — с вик ме спря той, когато вече бях на прага. — А хонорара ви?

„Че, както и беше казано в Трета глава, към мене се приближи водачът Ернан Гонсалес. И че имаше той доста разтревожен вид, и поиска да говори с мене насаме, така че нито Васко де Агилар, нито брат Хоакин да не ни чуват. И че за тази беседа ние се отдалечихме от бивака, където нашият отряд беше останал да нощува, към една поляна на стотина крачки.

Че, по думите на Ернан Гонсалес, че до онези места, накъдето той води нашия отряд, остават само няколко дни път, но че те ще станат най-мъчните за всичките седмици, през които ние вървяхме. И че като застана на колене, ме умоляваше да обърна отряда и да се върнем назад и да отидем в Мани, като кажем, че не сме намерили целта.

Че аз го попитах гневно, как смее той сега, след като десетки наши другари погинаха в проклетите гори, да ме моли за такова нещо, и го нарекох предател. И че Ернан Гонсалес плака и казваше, че той не ни е предавал и че единствено заради своята вярност към духовния баща Диего де Ланда изпълнява това поръчение. И че ми даде в ръцете нож и ме помоли да го убия, за да не се мъчи повече.

Че с това той много ме разтревожи, и аз го сложих да седне на земята и го помолих да разкаже какво е това нещо, което му е известно, а за мене и за сеньор Васко де Агилар е незнайно. И че отначало той се инатеше, и едва когато го заплаших с клада за вероотстъпничество, започна да говори кратко и неясно и плачеше пак.

Че в разказа му за мене много не беше ясно; от това, което успях да отбера, ще кажа следното: че по неговите думи брат Де Ланда не ни е казал цялата истина за това защо и къде отиваме. И че в онези храмове, в които ни беше пратил брат Де Ланда, се пазело нещо, безценно за народа маи, но важно също така и за други народи. И че брат Де Ланда го беше търсил навсякъде, но не знаел къде именно да го намери.

Че тогава аз го попитах, значи ли това, че ние скоро ще изпълним поръчението, дадено ни от настоятеля, и той отвърна, че това наистина е така, обаче за моето благо, и за благото на всички маи и други хора в Юкатан, това поръчение не бива да се изпълнява. А защо, не можа да обясни.

Че думите му за неискреността на брат Де Ланда аз запомних, и когато се върнах след разговора с него, се уединих с брат Хоакин и със сеньор Васко де Агилар, и споделих мислите си с тях, и попитах знаят ли те нещо за поръчението ни, което аз не знам, и дали им е нареждал настоятелят да направят още нещо, за което на мене да не ми е известно.

Че и брат Хоакин, и Васко де Агилар се учудиха и не знаеха за такова; и ме попитаха кой ми е казал това. И че тогава аз им съобщих за разказа на водача, а също така за това, че този разказ трябва да се пази в тайна.

Че после видях, как сеньор Васко де Агилар говори с Ернан Гонсалес настрана, и онзи е изпаднал в смут. И че ние се съвещавахме същия ден и решихме все пак да вървим по-нататък, макар че водачът ни предупреждаваше за това, че напред още ни очакват нови опасности.“

За злато — отново нито дума. Затова пък моите предположения за водачите май започнаха да се потвърждават. Мелезът вероятно е искал да даде на испанците още една последна възможност да размислят и да се върнат. Той дори е бил готов да оклевети своя духовен баща, само и само да откаже испанците да вървят по-нататък. Искал е да спаси невинни животи или своята безсмъртна душа?

Както и да е, но да откаже испанците си е оставало трудна работа. За тези няколко дни, които уж делели отряда от целта на похода му, водачите нямало да успеят да го направят. Именно през тези дни е трябвало да се случат онези решаващи събития, заради които съставянето на отчета за експедицията изобщо е имало смисъл.

Обаче и Диего де Ланда явно не е бил толкова лесен. Разпитваният индианец извъртал и се опитвал да избегне отговора, но страхът му от кладата свършил работа — той издал кръстника си. Жалко, че конкистадорът не е бил по-настойчив и се е задоволил с онова окаяно мрънкане, което успял да измъкне от Ернан Гонсалес. Вероятно той просто го е смятал вече за полулуд и не е искал водачът окончателно да загуби разсъдъка си.

Нещо, което е важно не само за маите, но и за всички хора? Едва ли е ставало дума просто за съкровища. Но какво е могло да бъде това, изобщо не можех да си представя. Каква вещ и защо е била нужна на бъдещия епископ на Юкатан? Книги? Идоли? За какво са му? Дали е вярвал, че те притежават някаква магическа сила и се е опитвал да се сдобие с древните артефакти, съдържащи в себе си мощта и тайните на великия някога народ?

Разбира се, оставаше още един вариант — индианците са продължавали да лъжат, все още не губейки надежда да подплашат предводителите на отряда и да всеят смут сред редовите членове. Каквото и да ги е водило, с всеки ден от похода те отвеждали испанците все по-далеч от целта — в пущинаците, в дивите земи, където човешки крак вероятно никога не е стъпвал.

За всеки случай аз особено прецизно изследвах всички карти на Юкатан, предложени от Кюмерлинг и отбелязващи точките на разселването през различните периоди, независимо дали разучавах ранната, класическата или посткласическата (именно в нея е испанското нахлуване) епоха от историята на маите. Променяли са се разположението на селищата и техните названия, неизвестно от какво предизвикани миграционни потоци са местели индианците от едни места в други, едни градове били напускани, други били застроявани, трети били въздигани от руините — но онази територия, накъдето водачите са насочвали моите испанци, с хилядолетия си е оставала девствено пуста. Даже в разцвета на своята цивилизация, създали могъща империя, чиято власт се е простирала зад пределите на Юкатан, маите не са смеели да навлизат далеч навътре в тези земи на югозапад на полуострова си.

Изтичах до кухнята, сипах гореща вода в порцелановия чайник и го занесох в стаята. Да се излегна на дивана и да чакам чаят да се запари ми се стори кощунство, да не говорим за приготвяне на вечеря. Изобщо не усещах глад; чашата сладък чай загаси смътните сигнали на стомаха и ми позволи по-бързо да се върна към четенето.

„Че ние навлязохме в места лоши и гибелни, където почвата бе неустойчива и невярна и въздухът зловонен и задушлив. И че да се придвижваме можехме сега доста бавно, и водачите дълго пробваха пътя, преди да го посочат на другите. И че аз им сложих да ги съпровожда по един арбалетчик, опасявайки се от предателство и бягство на единия от тях, или и на двамата заедно.

Че скоро започнаха блата, където се въдеха непривични твари и опасни, и от тези блата се вдигаха гнилостни изпарения, от които се замайваше главата и се усещаше слабост в крайниците. Че двамата водачи станаха много неспокойни и проявяваха страх по непонятни причини, и че даже когато наоколо беше спокойно, понякога ни караха да напуснем мястото за почивка и да се преместим на друго място, и че при това обяснения не ни даваха.

Че онези свирепи индианци, които ни нападнаха преди няколко дена, и в боя с които ние загубихме деветима, повече не се появяваха. И че когато аз с удовлетворение казах това на Хуан Начи Коком, той стана печален в лицето, и ме предварди от напразната ми радост, и ми каза, че «канулите» се славят със своето безстрашие и че ако не са тръгнали след нас през блатата, това е, защото се боят не от нас, а от нещо друго, което се крие в тези блата.

Че в едно от местата пътеката, по която можехме да стъпваме, беше така тясна, че само един човек можеше да мине по нея, и затова ние вървяхме по нея в редица по един. И че от двете страни на тази пътека беше (тресавище?), тъмно и неизмеримо дълбоко. И че един от войниците, Исидро Мурга, не можа да се задържи на нея, и падна, и започна да потъва, и да вика за помощ, и друг, на име Луис-Алберто Ривас, се спря, за да му протегне ръка и да го извади. И че двамата погинаха в това блато, а очевидците на това казваха, че сякаш нещо дърпало потъващия надолу за краката, когато вече той почти бил се измъкнал, и че той дръпнал за ръката и своя спасител, и двамата се скрили от очи, и повече не се видели. И че водачите ни наредиха с цялата бързина да напуснем това страшно място, и така да избегнем нови жертви.

Че тази опасна пътека продължаваше доста дълго и преди настъпването на тъмнината ние все още не можехме да излезем на сухо място. И че аз наредих на всеки от войниците да казва високо името си по ред, за да не загубим никого, и всеки да следи за своите съседи да бъдат в строя. И че тази проверка я правихме постоянно, така че всеки се отзоваваше веднъж на минутата. И че въпреки тези мерки, ние загубихме още един човек, Игнасио Ферера, който вървеше в редицата последен и веднъж се обади и извика името си, а другия път мълчеше, и когато вървящият пред него се обърна назад, то не видял там нито Игнасио Ферера, нито неговите следи. И че тогава дадохме насмолена факла не само на оногова, който вървеше отпред на отряда, но и на този, който вървеше на опашката му, за да може така да плаши хищниците и изчезването му да бъде веднага забелязано.

Че така вървяхме още някое време, и после все пак стъпихме на твърда земя, и бяхме извънредно радостни, защото бяхме изнемощели и ни трябваше почивка. И че там направихме лагер, но водачите забраниха на половината от нас да спят, а казаха, че трябва да бъдат на стража, за да не станат лесна плячка на обитаващите тук демони. И че макар брат Хоакин да ги заплаши, че ще обади за еретическите им думи на брат Диего де Ланда, те бяха упорити и настояваха на своето.

Че беше направено, както те казаха, и половината спаха, а в това време другата половина бяха караул и после се смениха. И че този кратък сън беше непоносим, тъй като към светлината на огъня летеше всякаква блатна дребна гад. И че тези малки мушици хапеха през плата на дрехите, и от тях нямаше спасение. И че двамата водачи се намазаха с приготвено мазило, което и на цвят и по миризма напомняше котешки изпражнения, и предлагаха на другите, обаче се съгласихме само аз, брат Хоакин и още някои от нашия отряд, болшинството се отказаха.

И онези, които се съгласихме, с това си спасихме здравето и живота.“

Избърсах от челото си избилата пот и с усилие отворих вкопчилите се в листовете пръсти, после няколко пъти ги свивах и разпусках, за да си възстановя кръвообращението. Ето вече трета глава подред аз си играех сам със себе си на пътешествие по Юкатан, но за първи път усещанията ми бяха така реални, сякаш наистина трябваше да вървя в една редица с испанците, опипвайки почвата под тънкия слой блатна каша с гъвкава пръчка, издялкана от сапотилово дърво.

Дори нямаше нужда да се старая, за да си представя усещанията на патрула, седнал край огъня и втренчил поглед в храсталаците наоколо. Осветени от червения пламък, те сигурно се превръщат в плътна стена; на късчето твърда земя сред безкрайните тресавища ти се чувстваш като в обсадена крепост. Блатата живеят свой собствен живот: издават утробни стонове, изпускайки огромни балони газ, шумолят с тръстиките, скърцат с изпитващите стволове на дърветата. От време на време тази лепкава каша от задгробни звуци се разклаща от дивия крясък на някое нощно животно, отнемащо или отдаващо живот, а може би просто зовящо своята самка.

Да си отделиш погледа от храсталака не можеш нито за секунда — историята с нещастния Игнасио Ферера се бе случила само преди час-два, а гибелта на Мурга и Ривас бе наблюдавана от целия отряд, скован от ужас. Как да се обърнеш? Караулните си подхвърлят долнопробни шегички, спомнят си местните си наложници или жените и децата си — само за да престанат да мислят за смъртта. Да загинеш в сражение, като вземеш със себе си десетина индиански дяволи — не е страшно, можеш да успееш да погледнеш смъртта в очите и да останеш в паметта на другарите си като доблестен воин, това е достойно за един мъж. Не е като да се нагълташ с лепкав блатен бъркоч и да потънеш, за да те изяде на дъното на тресавището някаква гадна твар…

После въздухът започва ужасяващо да звъни, разлюлян от милионите миниатюрни крилца. Облаци от блатни мушици и москити се вият край огъня, облепват фенерите на стражата, пъхат се в ноздрите, в очите, в ушите, в устата. За да се спасиш, трябва непрекъснато да махаш с ръце; това не прогонва малките кръвопийци, просто им пречи да се впият в кожата ти. Не ти дават да се съсредоточиш, дразнят те. Вътре в теб назрява гняв, готов да се излее върху първия, който попадне пред погледа ти — независимо дали е враг или приятел.

Относително спокойно е на тези, които се решиха на унижението да се намажат с индианската гадост, смърдяща на котешки лайна. Нищо, сега ще трябва да понесат подигравките на своите страдащи другари. Вонята после ще изветрее, но виж, споменът за този поход през блатата…

„Че нощта мина спокойно, ако не смятаме досадливата дребна гад и на дневна светлина напредването продължи по-бързо, така че вече привечер успяхме да преминем опасната част на блатата. И че излязохме на място твърдо и сухо, откъдето отново започваше здрава гора с обичайните зверове. И че, успокоени, ние решихме да вървим по-кротко. И че пътят ни в този ден протичаше спокойно и мирно, и до следващия бивак никой от отряда не се изгуби и не биде ранен.

Че попитахме водачите дълго ли още остава да вървим, и те отговориха, че до съкровените храмове вече не е далеч, трябва само да излезем на вярната пътека, и ако вървим по нея, след два или три дена ще бъдем на мястото. И че от това всички войници, и ние с Васко де Агилар, и с брат Хоакин се ободрихме, и мнозина празнуваха и пиха царевична напитка, която носеха със себе си, и казваха, че на обратния път няма да вървят през тресавищата, и благодаряха на нашите водачи, които все пак ги изведоха на твърда земя.

В онзи ден имахме и успешен лов, и Хуан Начи Коком, съпроводен от двама стрелци, можа да убие няколко едри птици и диво прасе, каквато сполука не бяхме имали вече няколко дена, поради което нашите войници и ние гладувахме.

Че самите водачи — и Хуан Начи Коком, и Ернан Гонсалес — в празнуването не участваха, а имаха доста тревожен вид и си шепнеха нещо настрана. И че с това те привлякоха моето внимание, и аз се приближих към тях, за да узная за какво си говорят те, ала те си общуваха на индианско наречие.

Че когато аз прекъснах разговора им, те имаха смутен и уплашен вид, но не почнаха да упорстват и ми повториха своите предупреждения, и Ернан Гонсалес отново казваше, че бил съгрешил, като ни е довел в тези земи, и че наказанието ще го настигне за това. И че не продължи повече разговора с нас, а се отдалечи в краен ъгъл на лагера, където се предаде на молитва, и че аз повече не го тревожих, обаче наредих на един от войниците да продължи да пази мелеза.

Че всички останали тази вечер празнуваха и бяха в безгрижно състояние, и макар че мнозина бяха пияни, но обичайните сбивания не станаха. И че аз единствен не можах да забравя за онези опасности, за които ми говориха водачите, и обхождах през нощта лагера, като го оглеждах и очаквах нападения на индианци или диви зверове. И че правих така, докато сънят не ме (събори?), ала не намерих нищо странно или подозрително.

Че войниците пируваха до сутринта и че аз не взех да им преча, тъй като бяха успели да преодолеят по-голямата част от пътя и бяха заслужили добра почивка. И че когато аз легнах вече да спя, някои още гуляеха, и се чуваха възгласи. И че аз се събудих едва когато се развидели, тъй като се чу далечен силен вик на звяр, както реве ягуар. И че звярът беше далеч, и викът не се повтори, и аз не станах от постелката си, ами отново заспах.

Че на сутринта, когато караулът тръби за ставане, дотича войник и съобщи, че нашият водач Ернан Гонсалес през нощта се е убил, като се е обесил. И че мелезът Гонсалес действително беше намерен от мене висящ на един клон на няколко крачки от онова място, където беше легнал да нощува, и където аз го оставих вечерта в молитва.

Че оставеният от мене пазач до него не можа да обясни как се е случило това и в колко часа Ернан Гонсалес е отнел живота си. И каза само, че той цяла нощ е следил Гонсалес, без да затвори очи, като се е скрил от него, и че онзи е легнал, след като се е помолил, и е заспал спокоен и дълбок сън, като даже е хъркал. И че този войник каза, че не знае кога сънят го е настигнал него самия, и молеше да му простя затова, че е недовидял. И че аз наредих да го набият жестоко за такова нещо, тъй като сега нашият живот зависеше само от един водач, който остана жив.“

На тази забележка главата се прекъсваше.

Ето това е! След като са превели испанците през гибелните тресавища, индианците най-сетне са се решили на измяна. Съзнавайки, че не могат да се справят само двамата с десетки тежковъоръжени войници, те са решили просто да ги зарежат на произвола на съдбата. Без водачи пътят им назад е затворен: блатата биха погълнали чужденците, преди да успеят да напреднат и на половин лига навътре.

За какво са говорили в гуляйджийската нощ Хуан Начи Коком и Ернан Гонсалес? Молили са се заедно? Теглили са жребий — кой пръв да отиде при предците си?

Обсъждали са какво ще прави останалият жив, след като единият от тях се самоубие? И двамата са чувствали, че тази нощ ще е съдбоносна за тях и затова не са взели участие в пиршеството.

Кръстът на гърдите му, християнското име и фреските със сцени от Чистилището, неумело нацапани от монасите в параклиса на Исамалския манастир, се оказаха недостатъчни, за да възпрат Ернан Гонсалес от най-страшния грях във вярата на неговия баща — самоубийството.

Боговете, за които тайно му е разказвала майка му, индианката, са се оказали по-могъщи, да ги предаде за него е било къде-къде по-страшно, отколкото столетия да се вари в кипящо масло. Докато Дева Мария разсеяно се усмихваше на всички вярващи — и на никого специално — от сияещия облак, отмъстителните и коварни демиурзи на маите гледаха лошо след крачещия отряд, стаени зад стволовете на разкривените блатни дървета. Само че не на всекиго е било дадено да почувства погледа им върху гърба си.

Вместо да загинат самите те, водачите сигурно са можели да отровят пияните испанци като им сложат отрова в царевичната напитка, или да изколят всички докато спят. Обаче дали не са били уверени в силите си или пък не са искали да цапат ръцете си с кръвта им? Ернан Гонсалес беше предпочел бягство пред клането: изчакал е, докато пазачът му заспи, метнал е въжето на един по-висок клон, седнал е отгоре, пъхнал е главата си в своя последен ярем, скочил е от клона — и без него!

Можех да се закълна в каквото искате, че подобна съдба е очаквала и втория водач, и съвсем скоро ще трябва да го погребат — не по-късно от пета глава в тези пътни бележки. Испанският отряд почти със сигурност е бил обречен.

Станах от стола и се заразхождах из стаята. Нещо в гърдите ме стягаше.

Не, не, убеждавах се аз! Щом тези бележки са били публикувани, значи авторът им е успял да се измъкне жив от всички перипетии, да доразкаже своята история докрай и да я даде на издател. Приключенските романи, написани от първо лице именно затова свършват добре, защото, за да ги напише, главният герой трябва да оцелее. Може да има множество подобни сюжети, чието главно действащо лице загива от ужасна смърт, но историите винаги се пишат от победителите.

Щом се поуспокоих малко, демонът на съмнението ми предложи друг отговор. Изобщо не е било задължително неизвестният конкистадор да оживее, за да види отчетът му бял свят. Напълно вероятно бе някоя научна експедиция, преминала през горите две и повече столетия по-късно да е намерила скелет, притискащ към гръдния си кош опакован в кожен калъф дневник, и с индианска стрела в очната кухина.

 

 

Да предвидя какво се е случило с испанския отряд, тръгнал на югозапад от град Мани през априлското утро на 1562 година, беше невъзможно. За това можеше да ми разкаже единствено петата глава на отчета. Седнах на стола и придърпах купчина чисти листа и пишещата си машина.

Не биваше да губя повече време.