Дмитрий Глуховски
Здрач (16)

Las Conversaciones con Dios^[1]

 

— Влизайте! — чу се не много силен, учудващо познат глас.

 

 

Затаих дъх, открехнах вратата и плахо надникнах вътре, готов да видя там абсолютно всичко, каквото може на човек да му дойде наум — от райски облак и церемониално помещение в индиански храм до стаичка на музеен пазач, който притежава специфично чувство за хумор.

Необяснимите събития от последните дни ме бяха подготвили за това, че стенещият грохнал асансьор, инсталиран в зданието на загадъчния музей на несъществуващата улица, като нищо може да ме изведе на най-високото ниво на мирозданието. Къде другаде може да се изкачваш сума ти време, ако не на небесата, или поне на Олимп?

Затова аз дори усетих известно разочарование, когато стаята, в която се озовах, се оказа само една обикновена болнична стая. Унили зеленикави стени, покрит с щора сляп прозорец, преносима стойка за системи до спретнато оправено легло. Обиталището на всемогъщия Ицамна си го представях някак си по съвсем друг начин…

 

 

Той стана да ме посрещне от неголямо и сигурно не много удобно бюро, отрупано с хартии, с някакви схеми и чертежи, затиснати с няколко преспапиета с формата на храмова пирамида на маите. Веднага го познах, макар да го бях виждал досега само веднъж и то бегло: това беше същият онзи старец, който търсеше, както и аз, отплувалото в астрала бюро „Акаб Цин“. Значи нищо от станалото не е било случайно? И изпуснатата бележка е била своеобразна покана, потвърждение на това, че съм записан за прием при… Бога?

— Юрий Андреевич Кнорозов — представи се той, задълбочавайки моето объркване. — Благодаря ви за експедитивността.

В отговор се представих и аз, като с това предизвиках снизходителна насмешка, а после неловко млъкнах, очаквайки той да заговори пръв. Но той не бързаше да започва разговор, като ме изучаваше.

Пречупен от дебелите стъкла на роговите очила, неговият събран в снопче поглед пълзеше по мен, като ме изгаряше, караше ме да се свивам и да крия очите си.

Въпреки че облеклото му беше в известна степен нелепо и дори домашно — проскубани кафеникави пантофи, анцуг и казионната бяла пижама — той изобщо не изглеждаше жалко или поне несериозно. Ако не бяха разсипаните разноцветни таблетки върху нощното шкафче до леглото и полупразната система, която търпеливо очакваше завършването на прекъснатата процедура, бих решил, че стоя не пред болен, а пред главния лекар на тази странна едноместна клиника.

Спартанският дух на стаята се разчупваше от многобройните снимки, които плътно покриваха стените около леглото и бюрото. Тук имаше и древни кафяви снимки с калиграфски подписи, и черно-бели от седемдесетте, и съвременни любителски „десет на петнайсет“. Почти всички лица и изгледи на снимките изглеждаха неуловимо близки, някои — едва ли не родни, но за да се справи човек с това изплъзващо се усещане, трябваше да се приближи до тях.

Болничната стая изглеждаше одомашнена, като че ли пациентът беше прекарал тук вече доста време. Въпреки семплата и сурова обстановка се забелязваха опити тя да бъде облагородена. Насред стаята имаше мебелна гарнитура, сякаш изцяло открадната от съветски почивен дом: две стари кресла, напълнени с дунапрен, с полирани дървени облегалки и също така полирана кръгла масичка с доста идиотска ваза за цветя.

В ъгъла имаше електрически грамофон, покрит с фладър, имитиращ дърво, който въртеше заекваща плоча на Мирей Матьо. Силно наблягащите на „р“-то изповеди на френската певица не можаха да прекъснат за дълго увисналата тишина: смутен, грамофонът се задави и млъкна. Като не знаех какво да правя, аз отново погледнах стареца.

От нашата среща пред сградата на „Акаб Цин“ бях запомнил Кнорозов като по-крехък, безпомощен, но дали не бях успял да го огледам както трябва, дали пък той нарочно е искал да направи такова впечатление — но така или иначе, сега той бе съвършено преобразен. Невисок и сух, заради правата си и твърда военна стойка, той изглеждаше по-едър, отколкото беше в действителност. Вместо гръбнак на този старец сигурно му бяха имплантирали парче арматурно желязо, а тежките, резки, сякаш изсечени от гранит черти на лицето му и неподвижният му поглед навяваха мисли за слязъл от своя пиедестал каменен командир.

 

 

— Извинете ме, че така съм се втренчил във вас — най-сетне каза той. — От толкова време ви познавам, а очи в очи съм ви срещал само веднъж, и то — разбирам го едва сега.

— Откъде ме познавате? — предпазливо се поинтересувах аз.

— Аз вас, как да го кажа по-ясно, ви виждам. Заедно с всички останали. Но вие играете много забележителна роля и, естествено, се досещате за това.

За всеки случай кимнах: малко ме беше срам да призная, че все още не бях разбрал почти нищо както трябва.

— За мен е много важен преводът на последните глави на книгата, която ви предавах. Преводът ще ми помогне да осъзная какво става с мен. Ако трябва да бъда честен, чувствам се доста глупаво: целия си живот посветих на изучаването на маите, сто пъти съм бил в Латинска Америка, испанският ми бе като роден език, а изведнъж забравям всичко и дори този несложен текст не мога да разбера. Взема го в ръце — и той се размива пред очите ми, излиза пълна безсмислица. Добре, че поне се сетих да наема преводач. Още първия път, когато ви видях, разбрах, че точно вие ще можете да го направите по най-добрия начин. Да ми обясните какво става и какво да очаквам.

— Но аз не…

— Знаете, естествено, вие всичко знаете. Просто ви трябва да се съсредоточите. Поразмишлявайте, а аз ще сложа чайника — добре, че тук поне никога не спират газа. Не искам от вас прибързани отговори. Разговорът, който ни предстои, значи за мен прекалено много, за да дам воля на нетърпението си.

Трябваше да му кажа, че самият аз дойдох тук в търсене на обяснения, разчитайки да му върна преведените глави и в замяна на това да чуя какво означава започнатата от него игра с мен, откъде се е взела тайнствената книга на Каса дел Лагарто и как би трябвало да се тълкуват пророчествата на маите. Но, изглежда, сега той не бързаше да прочете превода, който така припряно искаше.

Докато старецът се занимаваше с газовия котлон, аз, опитвайки се отложа момента, се направих, че разглеждам окачените на стената снимки. Не ми се наложи дълго да се преструвам: снимките наистина се оказаха доста интересни.

На една от тях, за свое голямо учудване, аз видях моето куче. Беше наистина то — кафявото петно на носа — като следа от лапа — не можех да сбъркам с никое друго.

Но преди да успея да попитам, погледът ми спря върху вече позната снимка на миловидна млада жена. Тя така ме заинтригува, че цяла минута мъчително търсех в паметта си обстоятелствата, при които би могло да съм я видял. После изведнъж се сетих: тя беше онази руска победителка в конкурса „Мис Вселена“, която бе задминала смуглите модели от Венецуела и Пуерто Рико. Как ли се казваше? Лидия… Не беше ли Кнорозова?…

— Моята дъщеря — потвърди старецът, като ми подаваше чашата, над която се вдигаше пара. — Наистина е хубавица, нали? — върху гипсовата маска на лицето му за миг се появи пукнатина.

— Ние с Валя, моята жена, много дълго искахме дете, но все не можехме да имаме. Обиколихме най-добрите лекари, дори в Мексико направихме изследвания — нищо. А после, когато вече съвсем се отчаяхме, стана чудо и тя забременя. Знаете ли, казват, че късните деца са красиви като ангели? Това се отнася и за Лида. Но когато беше на около тринайсет години, изведнъж много погрозня, превърна се в едно грозно патенце. Плачеше понякога, страхуваше се, че такава уродлива никой никога няма да я обикне. Пък аз й казвах: „Глупавичката ми, за мен ти винаги ще бъдеш най-красивата на света…“ — той замислено се усмихна.

— Не само за вас — усмихнах се и аз в отговор. — Но и за целия останал свят.

— Какво значение има? — възрази той и кой знае защо отново стана мрачен.

Сепнах се и пак започнах съсредоточено да разглеждам снимките. Тук изглежда беше целият му живот (сериозно момченце с къси панталонки с презрамки държи надолу с главата нещастно плюшено мече); съвпаднали с военните години младини (строен лейтенант с униформа на летец позира до някакъв старинен самолет; сватбата; после той вече в зряла възраст — на разкопки в джунглата; множество снимки на фона на юкатански пирамиди…

Върнах се към снимката, където Кнорозов позираше до самолета. Плавните, почти елегантни линии на корпуса вече за втори път през последните минути извикаха у мен ярко дежа вю. „Ла-5“, подсказа ми вътрешен глас. Дяволите да го вземат, откъде зная това?

— Това е нашият „Ла-5“ — дублирайки мислите ми, поясни старецът. — По онова време се смяташе за най-съвременния и страшен изтребител. Немците се страхуваха от него като от огън. Хванах само края на войната, самия край — бях прекалено млад. Взеха ме за бордови механик, успях да летя само в няколко бойни полета. Затова пък целият останал екипаж беше опитен, пилотът и радистът бяха минали заедно през цялата война, от Москва до Берлин. Бях хлапак, влюбих се и в тях, и в авиацията. Когато отслужих, постъпих в авиационно училище, после мечтаех да работя в конструкторско бюро. Да ми кажеше някой тогава, че целия си живот ще посветя на маите, бих се изсмял…

Той продължаваше още нещо да ми разказва за службата си, за това, как добре, бащински го приели в екипажа, каква чест му се е струвало тогава просто да бъде до миналите през огън и вода бойни пилоти… Виждаше се, че темата му е много скъпа, а сянката от крилата на изтребителя „Ла-5“ се бе разпростряла едва ли не над цялата му младост.

И тогава си спомних — вече предпазливо, защото последните седмици ме бяха отучили да вярвам в случайни съвпадения — откъде ми бяха познати названието на кнорозовския самолет и неговият вид. От наскоро прочетената вестникарска статия за плановете да се инсталира огромен монумент на „Ла-5“ на „Воробьовие гори“!

 

 

Какво бе станало? Покойната жена на Кнорозов бе удостоена с мемориален комплекс, по размах многократно превъзхождащ музея „А. С. Пушкин“. Изтребителят, на който бе летял по време на службата си в армията, увеличен едва ли не сто пъти и отлят от бронз, заемаше почетно място до Московския университет — за пример на младежта. Най-накрая, дъщерята на стареца, независимо от скромната си външност, бе омагьосала журито на престижния международен конкурс и бе завоювала титлата на най-красивата жена на планетата — дали не единствено затова, защото баща й я смяташе за такава? Та кой в края на краищата стоеше сега пред мен, приел облика на старец, потопен в гневните разсъждения за незавидната съдба на ветераните от Великата отечествена война?

— … как се отнасят сега с фронтоваците! Хората, които, без да се замислят, жертваха живота си заради бъдещите поколения, заслужават по-добро отношение. Попитайте юношите, пък и хората от средното поколение — никой вече не помни какви нечовешки усилия им е струвало да завоюват победата! Подвизи, не отстъпващи на онези, възпети в древните гръцки митове, са забравени. Ветераните доживяват последните години от живота си в нищета. Държавна склероза е това, ето какво…

— Кой сте вие?… — прекъснах го аз. — Кой сте вие?!

Старецът се намръщи, недоволен, че го прекъсвам.

— Вече ви се представих — сухо отвърна той.

— В името на всичко свято, какво означава табелката на вратата ви?! Какво отношение имате вие към Ицамна? Какво изобщо значи всичко това?! — вече не се сдържах и закрещях аз.

Тъмен субект, колекциониращ старинни предмети и антикварни книги? Историк мегаломан, случайно намерил източника на неограничената власт? Съветски учен, в когото по време на изследователските експедиции на полуостров Юкатан се е вселила заточената в изоставена пирамида божествена същност? Обикновен градски луд, който колекционира вестникарски изрезки и съчинява според тях своята несъществуваща биография? Кой, по дяволите, беше този странен старец, въвлякъл ме във фантастичната история с петстотингодишна давност, вплетена в бъдещето? Кой подложи под ударите моя разсъдък, разпореждайки се с живота ми като в игра на зарове?!

— Онова, което е написано на вратата — в една или друга степен е вярно — неочаквано тихо отвърна той. — Такава една забавна алегория, кой можеше да си помисли, че подсъзнанието ми все още е способно да се шегува…

— Ще ми обясните ли най-сетне какво става? Що за място е това? Що за дяволски асансьор, който може да се издига на километри височина — в пустотата? Що за мъртва улица е това с хиляда къщи, не отбелязана на нито една карта? Сигурно аз просто бълнувам… Привиждате ми се и това е! Няма нищо такова, ето сега ще се събудя и ще стане ясно, че съм сънувал и не е имало никаква книга, никакъв Каса дел Лагарто и няма да има никакъв край на света! Ами, разбира се! Боже, ама какви ти големи, какви таласъми, какви марионетки?! Аз просто спя и ви сънувам!

Изобщо не можех да се овладея, треперех силно. Той внимателно ме наблюдаваше, без да прави опити да ме спре или да ме успокои. Когато престанах да бълвам думи, той поклати глава и се усмихна.

— Поразително е, колко всеки човек, дори въображаемият, е егоцентричен.

— Какво имате предвид? — ядосано попитах аз.

— Няма да ви е лесно да повярвате на това, но всичко е точно обратното. Не ми е удобно да ви го казвам, но всъщност аз ви сънувам вас. Както и целия заобикалящ ви свят.

— Що за дивотии! — възмутих се аз.

Първата възможност: с асансьора е свързан някакъв сложен технически финт, който кара пътуващите да чувстват безкрайно изкачване, а всъщност ги издига само на два-три етажа нагоре; що се отнася до странната улица, нея изобщо я няма. В края на краищата не бива да се забравя, че тя е абсолютно необитаема — не е изключено да съм вървял покрай специално сложени декори. Само трябва да разбера с каква цел е била замислена тази грандиозна манипулация.

Втората: аз все пак не можах да почувствам онази тънка ципа, която отделяше реалния свят от въображаемия, създаден от моята развихрила се фантазия, и когато я прокъсах, се хлъзнах в тресавището на клиническата шизофрения. В същата тази секунда аз вероятно неспокойно муча, увит в усмирителна риза, в специален бокс за буйни луди в психиатрията. Естествено, това би било ужасно, но поне обяснимо и достъпно за разбиране.

Нищо друго не можеше и да ми дойде на ум. Твърденията на този самопровъзгласил се Ицамна определено бяха абсурд и провокация. Наистина беше сюжет за среднощен кошмар: един от персонажите в него нагло ви заявява, че сте илюзорен вие, а не той.

— Сега ще се събудя!

— Не съм и очаквал, че този разговор ще бъде лесен — уморено рече той. — Не зная дори как да ви убедя, че да се събудите където и да било, освен в моя сън — той направи малка пауза, за да ми даде да почувствам целия смисъл на тези думи, — просто няма да стане. Даже нещо по-лошо, аз самият не мога да дойда на себе си, затова ние с вас сме обречени да общуваме помежду си.

— Как целият този безграничен, многопластов, неописуемо разнообразен свят, включващ всичките мои познати и мен самия, може да се събере във вашата черепна кутия? — постарах се аз да придам на гласа си иронична интонация, но в най-отговорния момент гласът ми изведнъж ми изневери и премина във фалцет.

— А във вашата значи ще се побере, така ли? — язвително попита той.

— Е, добре, да допуснем за част от секундата, че вие сте прав, че просто си правя шега с вас. И къде тогава са доказателствата, че този свят е създаден от вашето въображение?

— Ако той беше плод на въображението ми, би било само половин беда. За нещастие, аз попаднах в подземията на подсъзнанието. Нима мислите, че сериозно бих си въобразил, че съм Ицамна и бих написал на вратата си „Бог“? Съгласете се, че това е най-малкото нескромно…

— Бягате от отговора!

— Е, добре. Между другото, пушите ли? Ще ми правите ли компания? — той се наметна с палтото и с жест ме покани след него на стълбищната площадка. — На мен по принцип ми е забранено, но вие няма да кажете на никого…

Той запали с кибрит и с удоволствие си дръпна от евтината цигара, после изпитателно ме огледа.

— Да вземем поне пирамидата на маите с мумията на вожда — и това — на Червения площад! Нима това не ви изглежда като пълен абсурд? Макар че, от друга страна, откъде да знаете, какво се намира там в действителност…

— Но това е Мавзолеят! — възразих аз; на мен самия, упоен от дневника на Каса дел Лагарто ми се случи да го взема за индиански храм, но нали успях да дойда на себе си.

— Обаче, ако не бях свързал живота си с изучаването на цивилизацията на маите, той не би се оказал там! Цялата работа е в това, че докато учех за инженер-конструктор, взех участие в конференцията на социалистическата младеж в Мексико.

Гледах го, сякаш е безумец.

— Бях най-добрият студент на курса. Поканиха ме на събеседване в КГБ и срещу съгласието ми за сътрудничество с тях, лично за мен приповдигнаха желязната завеса. Посъветваха ме да уча испански и след половин година отлетях за Ню Мексико.

При споменаването на КГБ моето лице явно едва забележимо трепна, защото той се прекъсна и предизвикателно каза:

— И не си мислете, че съжалявам за сътрудничеството с Комитета. Сега всички ги хулят, но те са направили доста полезни неща. И ако днес някой в нашата страна може да въведе ред, това са само те.

Но аз вече се бях окопитил и нямах намерение да се впускам в спорове. Играта не си струваше патроните; искаше ми се само да ми доразкаже историята си с маите.

— Организаторите на конгреса решиха да ни организират малка културна програма — закараха ни на екскурзия до Ушмал. Всички знатни трактористи, доячки и миньори се накатериха по пирамидите тичешком и се върнаха в автобуса, а мен там сякаш гръм ме удари. Ходя, снимам, разглеждам всичко — час, втори и не мога да се откъсна. Вече ме бяха загубили, едва не ме оставиха в развалините. Върнах се в града, накупих си книги по индианска история, четох с речник и вече когато се връщахме, разбрах, че със самолети повече няма да мога да се занимавам. С нищо повече няма да мога да се занимавам освен с маите. Съвършено потресаваща цивилизация и поразително слабо изучена. Буквално загадка върху загадката. Да вземем поне необяснимия й крах — и то, когато е била на върха. Дори писмеността не беше разшифрована. Някои специалисти направо смятаха йероглифите им за декоративни орнаменти. Маите тогава все още търсеха своя Шамполион^[2] и аз си поставих задачата аз да стана такъв. Започнах да уча за историк, да се занимавам с криптография, с лингвистика — с всичко, което ми помагаше да разбера йероглифите на маите. Заложих целия си живот в това и преуспях.

— Вие ли разчетохте писмеността им?

Старецът успя да ме озадачи: нито Ягониел, нито Кюмерлинг нито дума не споменаваха за Кнорозов. Той ли пак лъжеше, или аз съм чел невнимателно?

Той кимна с достойнство.

— Това абсолютно нищо не доказва — казах упорито. — Аз имам канонично обяснение за произхода на Мавзолея и то с нищо не е по-лошо от вашето.

— Давайте, обяснете тогава по същия начин всичко, което се случи с вас през последните седмици от момента, когато започнахте да превеждате тази книга — той пусна в лицето ми струйка дим и смачка фаса. — За човека-ягуар, за безглавия пазител на гробници, за летописа на бъдещето…

— Надявах се, че вие ще ми разкажете това — задавих се с приготвената вече язвителна реплика аз.

— За нещастие вие не искате и да чуете какво ви се говори — разпери ръце той. — За кой ли път вече ви повтарям, че всичко това става с вас, пък и с цялата заобикаляща ви вселена, защото аз виждам това насън, сънувам го! Следователно вселената съм аз.

— Но тогава, щом като сте и цар, и бог на този свят, вие трябва да сте всемогъщ! Докажете ми, че това не са празни думи. Извършете чудо! Направете така, че да ви повярвам!

— Удивително! — въздъхна Кнорозов. — Явно с този проблем се сблъскват всички. Непременно искат чудеса. Принуден съм да ви разочаровам. Аз съм безсилен.

— Но това е вашият свят!

— Това е моето лепкаво, трескаво бълнуване. Аз просто го виждам и не е по силите ми нещо да променя. Разбира се, моите скрити желания или потиснати стремежи го формират, влияят му и тикат напред неговия витиеват сюжет, но не в по-голяма степен, отколкото това става в обикновените сънища. Може само постфактум да се опитам да разбера какво е означавал този или онзи завой; точно с това аз тук се и занимавам основно…

Отново млъкнах, озадачен от внезапното салто, което направиха мислите ми. Така и не намерил самостоятелно отговор на увисналия въпрос, аз се обърнах за помощ.

— Обаче, ако това е вашият сън, тогава къде сте вие, истинският?

— Хубав въпрос. Най-вероятно лежа под системата в Московския онкологичен център, където ми предстои операция на злокачествен тумор в мозъка. Първите подозрения се появиха преди месец и половина, отначало не повярвах, не исках да казвам на роднините си, но после биопсията потвърди всичко. И рентгенът.

Наложи се да постъпя в болница. Великолепна съвременна клиника, любезен персонал… Лида каза, че засега не може да пристигне, и Альошенка се разболял… Валя също ме забрави, не идва…

— Но нима жена ви не е умряла? — слисано попитах аз.

Старецът, втрещен, се задави с думите си. Отвори уста, за да възрази, но си спомни нещо и така си остана с отпусната и обидено потреперваща долна устна. Извърна се, кой знае защо приглади косата си с ръка, отново запали цигара. Дълго мълча, после прегракнало отрони:

— Извинете. Понякога забравям това.

В ума ми се мярна една безумна мисъл: дали затова, още преди десет години дала своята монета на Харон, Валентина Анисимова внезапно бе възкръснала от мъртвите и бе излязла на сцената на бис, защото мъжът й не искаше да помни, че е останал сам? Гледах стареца и разбирах, че този въпрос би могъл да го нарани още повече, и не се реших да го задам.

 

 

Така и не успях да го направя: с Кнорозов стана нещо страшно.

Той се олюля и в търсене на опора се облегна на стената, уплашено се огледа, после пребледня и стисна главата си с такава сила, сякаш иначе тя би могла всеки момент да се спука заради чудовищно вътрешно налягане. Падна на колене и направо пред очите ми започна да става отначало восъчен, а след това все по-прозрачен, почти разтваряйки се във въздуха.

И в този миг, като че ли откликвайки на обзелия го странен пристъп, изстенаха и потрепериха основите на цялото огромно здание, където се намирахме. Започна земетресение.

Исках да помогна на стареца, но той с жест ме отпъди настрана. Тогава, като не знаех къде да се скрия, аз се хвърлих към стаята, оставяйки Кнорозов на площадката.

Припадъкът, в който се тресеше земята, беше най-мощният от всички, които трябваше да преживеем тези дни. Светът се люлееше така, че аз няколко пъти падах на пода, напразно се мъчех да стана и отново падах, като не бях в състояние да се удържа на краката си дори за част от секундата. Обаче извисяващата се над облаците удивителна кула от слонова кост, където бе кнорозовската килия, се оказа доста по-здрава от която и да било обикновена московска сграда. Стените и таванът уверено издържаха натиска на стихията, осветлението не изгасна нито за миг. Събрал смелост, пълзешком се примъкнах до прозореца и дръпнах пердето.

Дълбоко в себе си бях убеден, че ще видя московските улици от птичи поглед, но бях готов да се озова и в космическото пространство, за да съзра храчещите нажежен газ огнени протуберанси или раждащите се в мъки свръхнови. Именно в онзи миг аз сигурно съм започвал да вярвам в думите на Кнорозов, но засега все още възприемах неговото твърдение, че той е вселената в себе си прекалено буквално.

Видяното от мен, при цялата му невъзможност и едновременно обикновеност, къде-къде повече ми доказваше правотата му.

Нарушавайки всички закони на пространството и гравитацията, прозорецът на стаята гледаше към тавана на абсолютно същата болнична стая. Впил пръсти в перваза и загледан през невъобразимо дебелото стъкло, аз гледах някъде отгоре разпростряното върху болнично легло немощно старческо тяло, в което се бяха впили като паразитно увивно растение десетки тръбички на катетри. Наоколо сновяха жени и мъже с бели престилки, преливаха се светлините на стилна бежова медицинска апаратура и в дълбоко вдлъбнатите, като тунели на метро, вени на засегнатите от подагра възлести ръце на стареца се бяха забили жилата на спринцовките за еднократна употреба.

Това беше той. Истинският Юрий Кнорозов.

Нов трус отново ме хвърли на пода; като се откъснах от линолеума, аз се зарових в мозайката от снимки, с които бяха покрити стените на стаята. Пред очите ми заплуваха образи: Кнорозов с екипажа на своя сакрален „Ла-5“, също той, постепенно стареещ, отбелязващ десетгодишния, трийсетгодишния, половинвековния юбилей от Деня на Победата със своите бойни другари, чиято групичка оредява с всяка година…

Десетки снимки на Кнорозов и жена му, за която той така малко и неохотно говореше с мен, но която наистина е била най-скъпият за него човек — сватбата, отпуска в Крим, съвместни пътувания в Латинска Америка, целувка на фона на Пирамидата на Гнома…

Няколко групови снимки с хора в солидни костюми и шлифери, с непроницаеми физиономии…

Старинни монохроматични снимки, съдейки по надписите, с лицата на неговите родители, още някакви непознати хора. И любимата дъщеря — във всички възрасти, от раждането до ден-днешен.

Ето го него, съвсем възрастен, стои до някаква църквичка; на друга снимка — прекосява двора на стар белокаменен манастир, чинно разговаряйки със солиден, благообразен монах.

Мнозина от хората на снимките извънредно силно ми напомняха познати ми от кориците на списанията или от телевизионните репортажи всемирно известни политици, кинозвезди, учени, но не можех да ги сбъркам заради недопустимите разминавания във времето — да речем, пилотът на кнорозовския изтребител през четирийсет и пета не можеше да се отличи от един от най-популярните съвременни американски певци.

И колкото по-дълго се вглеждах в тези кадри, толкова по-очевидно ставаха за мен паралелите, прокарани от невидим молив между жизнените жалони и хората, определили съдбата на Кнорозов, и особените белези на днешната действителност — най-вече в нашата, но също така и в други страни. Целият известен ми свят сякаш носеше отпечатъка на личността на този загадъчен старец.

 

 

Можех да кажа, че в онзи момент, когато окончателно разбрах, че той не ме лъжеше и не се заблуждаваше, в моя мозък — а на мен все пак ми беше по-привично и по-приятно да го смятам за мой — започнаха да се развиват грандиозни процеси, не отстъпващи по мащаби на образуването и крушението на цели галактики. Та аз преосмислях и отново съзиждах за себе си картината на света, в същото време, когато старата, губейки форма и съдържание, се разпадаше и разпръсваше от вятъра като изсъхнала пясъчна скулптура.

Но всичко бе по друг начин. Аз просто проверих тази възможност.

В двайсети век, векът на триумфа на симбиозата между науката и техниката, възхваляван от материалистическата пропаганда, религиозните и мистични догми, полагащи възможността за тънките сфери на мирозданието, осезаемо предадоха своите позиции.

И досега обаче всеки човек в една или друга степен е готов да допусне, че всичко, което той вижда около себе си, съществува едва дотолкова, доколкото съществува той самият, можещ да възприема тази реалност (доколкото тук изобщо е уместно да се говори за реалност). Броят на философите, направили име с тази изящна умствена конструкция, е пропорционален на нейната недоказуемост и съблазнителност.

Но ако се приеме допускането, че целият заобикалящ свят се намира в главата ни, какво пречи да се направи още една крачка напред и да се примирим с малко по-смелото предположение — ами ако тази глава не е нашата, а чужда?

Религиозните волнодумци — особено онези, които се придържат към източните вярвания — не изключват, че вместилището на мирозданието е някакво велико, всеобхватно божествено съзнание. Тук напълно може да се проявява присъщото на човека високомерие: той е съгласен да се раздели с егоцентризма си единствено ако по такъв начин се приобщи към нещо неизразимо по-могъщо, прекрасно и величествено, отколкото е той самият.

Обаче кой може без колебание да изключи, че това вместилище не е изпълненото с нетърпимо ярката светлина — безгранично съзнание на Буда или Йехова, а е тясното, миришещо на стари банкноти и нафталинови топчета съзнание на самотен носталгиращ пенсионер, който умира от рак на мозъка? Това поне обяснява много от днешните реалности…

 

 

Състоянието на лежащия долу старец видимо се стабилизираше: брауновото движение на медицинските сестри и лекарите в стаята му се забави и тя постепенно опустя. Едновременно с това стихнаха и подземните трусове, които разклащаха сградата на музея. Дръпнах пердето и излязох на асансьорната площадка. Кнорозов седеше на пода, опрян на стената и изтощено притворил очи.

— Как сте?

— Моля да ме извините… Така ме стегна… Мислех, че идва краят ми — едва чуто отвърна той.

— Видях ви, истинският… През прозореца. Всичко е наред, спасиха ви.

— Спасили са ме?! — той широко отвори очи и аз се дръпнах назад, уплашен, че ще ме удари светналият в тях електрически заряд. — Вкараха ми морфин. Килотон болкоуспокояващи. Заради постоянните инжекции не мога да дойда на себе си… Това е като онзи леген с цимент, в който са потапяли краката на длъжниците преди да ги хвърлят в Хъдзън. Няма да изплувам. Обречен съм на пожизнен затвор в този нескончаем задушен кошмар.

— И сега какво? — объркано казах аз.

— Ами това вие ми кажете. Точно затова дойдохте тук.

— Но какво трябва да направя? Какво искате от мен?

— Още от мига, в който се озовах в тази болнична стая, аз знаех, че не съм попаднал тук случайно. Търсех нещо, но не знаех какво именно. Извънредно неприятно усещане. Не ти дава да се успокоиш, непрестанно те подтиква да се ровиш в предметите, спомените, мислите в търсене на онова, което си изгубил. Слязох долу, в музея, изследвах всички зали — безрезултатно. Преминах по цялата улица „Ицамна“, от раждането си до последните си години — нищо. Когато разбрах, че спя и че няма да успея да се събудя, започнах да ходя в града, в библиотека „В. И. Ленин“, в архивите, да скитам по улиците, но все не можех да намеря това — чувството за загуба не преминаваше, все ме дразнеше и дразнеше. Докато веднъж, когато се върнах в музея, спрях пред експозицията, посветена на есхатологията на маите. И вдигнах от пода въргалящата се там старинна книга. Дневникът на Каса дел Лагарто. Моментално разбрах: това е то. По-рано я нямаше там, залагам си главата — сигурно защото не съм бил още подготвен да я получа. Опитах се да я прочета — не става. Въпреки че половината си живот бях учил испански и имах сума ти приятели в Латинска Америка, и дори лекции бях чел на испански… А по-нататък вие вече знаете какво стана.

— Но защо не занесохте в бюрото цялата книга наведнъж?

— Вие самият прекрасно чувствате, че това не е просто старо томче. Дневникът на Каса дел Лагарто притежава изключителна сила и на мен ми бе даден като тълкуване и като ръководство. Аз трябваше да опознавам съдържанието му постепенно, глава след глава. А и вие също, въпреки че бяхте изпратен за превода на книгата, не бихте се оказали готов наведнъж да откриете за себе си последните страници.

— Бил съм изпратен? Но аз се оказах в бюрото по чиста случайност! И при това имах пълната свобода да избирам, можех и да откажа тази поръчка.

Като събра сили, Кнорозов стана и уморено, май усъмнил се в умствените ми способности, произнесе:

— Разбира се, отчитайки всички обстоятелства, вашите думи за свободата на избора звучат трогателно… Що се отнася до „Азбука“, аз се спрях на това бюро по точно определена причина. Там, ако знаете, навремето беше детска библиотека, с която съм дълбоко свързан. Когато Лидочка беше малка, тя направо я обожаваше и доста често ме караше да ходим там. Вървим двамата ръка за ръка, тя си бърбори някакви свои неща, аз механично й отговарям, а си мисля за работата си. Веднъж, докато тя там се занимаваше със своите книжки за зайчета, аз получих истинско озарение. Разгадах шифъра на маите. А после там откриха бюро за преводи, виждате ли, колко интересно…

— Вече го закриха… — отбелязах аз.

— А, да… Но той сам си е виновен, горкият. Знанието бе предназначено само за мен, е — и за вас, естествено, а странични хора не биваше да си пъхат носа в онова, което касае моя живот… и смърт.

— Значи вие?!…

— О, не, какво говорите! Господи, та аз дори не мога да си спомня испанския, не мога да разбера какво трябва да намеря в този проклет сън, а вие смятате, че съзнателно извиквам духовете на маите и инспирирам покушения срещу главозамаяли се офисни плъхове и прекалено любопитни домакини?! Това става от само себе си и на мен не е дадено да променя нещата! Мен просто ме носи бурен и мътен поток все по-далеч и по-далеч и ми е нужна вашата помощ, за да разбера, какво ме очаква занапред…

 

 

Но какво можех аз, фантом сред фантомите в този призрачен мъничък свят, да направя за неговия всесилен и безпомощен повелител? Къде да търся някакъв знак? Той твърди, че аз зная всичко, трябва само да поразмишлявам, да се сетя… И тогава ме осени.

„… Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира Бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“ — така говореше онова момче в метрото.

Той умираше пред очите ми, защото метастазите бяха превзели неговото тяло и мозък. Репликата на неговите конвулсии и отзвук на мъчещите го пристъпи на болка бяха разрушаващите континенти земетресения, поглъщащите огромни градове цунами и разсипващите цели страни урагани. Чутото от мен пророчество не беше литературна измислица на жреците на маите, а чудовищна метафора на конкретни физиологични процеси, унищожаващи Кнорозов-Ицамна заедно с цялата, скрита в съзнанието му Вселена…

Не е късно — да се направи какво? Да се спаси ли? Как?

 

 

— Виждам, че вече започвате да осъзнавате кое как е… — отбеляза наблюдаващият моите колебания старец. — Това е много важно, защото ще ви се наложи не само да ми прочетете последните глави на книгата, но и да ми ги разтълкувате. Позволете да ви разкажа какво стана, преди да се озова в тази болнична стая. Може би това ще помогне… Всичко започна преди месец и половина. Мигрени, виене на свят… Дали кръвното не ми прави някакви номера, помислих си аз. Отиваш на лекар, описваш му симптомите, мислиш си, че сега ще ти предпише таблетки и ще те посъветва да се пазиш от преумора, а вместо това те изпращат на рентген и за биопсия. Гледаш доктора като пребито куче и жалко въртиш опашка: докторе, нали няма нищо сериозно, а? А той строго ти отговаря, че е най-добре изследванията да се направят веднага. Няма нищо по-лошо от тези няколко дни, които минават от момента на тази процедура до мига, когато се обаждаш, за да разбереш резултатите. Терзаеш се периодично ту от отчаяние, ту от надежда. Убеждаваш се, че всичко е наред, и намираш в медицинската енциклопедия десетки доказателства за това. Отново поддал се на мнителност, се мяташ като в задънена улица и коварната енциклопедия вече ти предсказва най-страшното. Не искаш предварително да плашиш роднините си и да притесняваш приятелите си и пазиш това в тайна, макар така да ти се иска да разкажеш на някого, защото тази тайна те гори, изгаря отвътре. А когато в телефонната слушалка ти казват: „Злокачествен тумор на мозъка“, ти се превръщаш в ходещ мъртвец. За умрелите — или добро, или нищо. Затова за научилите за твоето заболяване роднини думата „рак“ моментално става табу и това започва да се нарича само „заболяването“, сякаш така се увеличават шансовете за спасение — повече не се карат с теб, а се стремят само да те развеселят, да те отвлекат от мрачните мисли. Но ангелът на смъртта вече те е целунал по челото, заявявайки правата си, и печатът от неговите устни е виден за живите. Веселието става принудено, усмивките — престорени, гласовете — неестествено ласкави, а хората не искат да стоят дълго време с теб. А и ти самият се чувстваш прокажен, започваш да избягваш приятелите си, за да не ги обременяваш със себе си. Знаете ли, че слоновете, когато усетят скорошната си смърт, напускат стадото, отдалечават се в някакви особени за тях места и там умират. Маите неведнъж са ме спасявали. След като почина жена ми, аз се зарових в работата си. В индианците намерих своя последен пристан, когато разбрах колко страшно съм болен. Оставащите до операцията седмици реших изцяло да посветя на работата на моя живот. И попаднах в този дяволски капан, озовах се вътре в морфиновия сейф с кодова ключалка, за която ключ нямам.

— И вие смятате, че намерената от вас книга, този дневник на въображаемия конкистадор е и същият този ключ, който ще ви помогне да се спасите? А аз трябва да ви обясня скрития смисъл на посланието ли?

— Не зная със сигурност дали той ще ми помогне да се освободя. Но да се прочете и осмисли посланието — това е нещото, заради което съм на този свят. И онова, заради което ви извиках вас към живот.

— Тези земетресения… Това ехото на вашата болка ли е?

— Да. Но не само на физическата болка. Това още е и страхът от смъртта, и отчаянието. Когато диагнозата не ти оставя надежда, а лекуващият лекар казва, че няма смисъл да се прави операция, защото можеш да не я понесеш, и че химиотерапията само ще задълбочи страданията ти, настъпва един нов етап. Казваш си: след като на самонадеяната съвременна медицина не й е по силите да се справи с тази напаст, това още не значи, че всичко е загубено. Има и чудодейни лекарства от акулски хрущял и женшен, и екстрасенси, и пречистващи медитации. Но коленете ти треперят все по-силно и като не знаеш на какво да се опреш, ти ставаш набожен, макар и да си отричал като млад иконите. Натъпкваш едри банкноти в цепнатините на дрънчащите от дребни пари тенекиени църковни касички, ревностно се кръстиш пред опушените образи на светци, с рвението на разкаял се грешник си правиш цицини на челото от поклоните и тайно се надяваш, че в небесната счетоводна ведомост всеки момент ще направят баланса. Но Господ вече е решил, и в Книгата на Живите за следващата година твоето име не е написано. Лекарите отново констатират влошаване, избивайки от ръцете ти последната патерица. Тогава ти хвърляш предизвикателство на целия свят и с куража на камикадзе започваш да отричаш всичко, което става с теб — от начало до край. Крещиш на лекарите, подиграваш се със скръбните физиономии на роднините, искаш от приятелите ти, които са дошли да те подкрепят, да не се бъркат в чуждите работи. Бунтуваш се, докато ти стигат силите, но веднъж припадаш направо на улицата и тогава те закарват в клиниката — най-добрата, където против волята ти те урежда влиятелен приятел. И там вече, опустошен, прикован към системата, опиянен от обезболяващите, се потапяш в един безкраен кошмар, който можеш да осъзнаеш, но от който е невъзможно да се пробудиш… Изолиран от външния свят и заточен сам в себе си, търсиш възможности да обърнеш всичко отначало, търсиш спасение на всяка цена… Търсиш и не намираш. Блъскаш се, заслепен, в налучкване на изхода, но навсякъде се натъкваш на острите шипове на бодливата тел… Отговорете ми, къде е изходът? Какво да чакам?!

 

 

И така, на мен ми бе определена ролята на оракул, от когото очакваха окончателна, не подлежаща на обжалване присъда. На преводача, помагащ на подсъзнанието да пренесе нещо безгранично важно до разума.

Докато мълчах, съсредоточавайки се, старецът с треперещи пръсти отвори цигарената кутия, запали и въздъхна. А аз си припомнях страниците на преведените от мен последни глави и с все повече обреченост осъзнавах, че на мен не ми е съдено да му дам онова, което той разчита да получи от мен — утешение и надежда.

Той вдигна лицето си и аз разбрах, че няма да мога да го излъжа. Той беше от онези, които при екзекуция отказват да сложат черната превръзка, като искат да гледат в очите разстрелващите го. Късото му палто върху болничната пижама сякаш се превърна в генералски шинел, небрежно наметнат върху блестящия от ордени кител.

— Готов съм да ви разкажа всичко — изрекох аз, след като преглътнах. — Да влезем вътре, студено ми е…