Дмитрий Глуховски
Здрач (13)

El Encuentro con el Destino^[1]

 

Ягониел само още веднъж подкрепи моите собствени заключения, потвърди обективността и фаталността на вселенските процеси, в които аз случайно бях надникнал. Но дори да получа още десет доказателства за здрав разсъдък, това не променяше нещата: останал без помощник и без надежда да узная как е завършила онази експедиция с петстотингодишна давност, аз изгубих единствения ключ към шифъра, с който бяха кодирани разиграващите се с мен и с целия свят събития.

Донесох от съседната стая листовете на последната глава и докато човърках с вилицата руската салата, ги препрочетох. Добре помнех съдържанието на последните страници, но търсех едно: каквото и да е споменаване на събития, по-късни от онези, на които бе посветена главата. В дневника доста често се срещаха такива позовавания за открития и изводи, направени от автора по-късно; те намекваха, че всички описани нещастия той е преживял благополучно, а самите бележки са съставени доста по-късно, когато вече му е била известна цялата история от начало до край.

В последната глава обаче нищо не намекваше, че хвърленият в кладенеца конкистадор е успял да излезе оттам жив. Аз май все пак правех изкуствено дишане на посинял и подут удавник. Да върви по дяволите, казах си. Колкото и трудно да беше за мен това решение, не биваше да отстъпвам. Той е мъртъв, както са мъртви преводачът испанист, служителят от бюрото „Азбука“, както и моята нещастна съседка. Упокой, Господи, метежната му душа, или каквото там са казвали испанските свещеници през шестнайсети век в такива случаи.

 

 

И тук, сякаш се прощаваха с покойника, навън силно завиха кучета.

Сърцето ми се откъсна и се стовари надолу: уличните кучета бяха станали за мен херолди на посетителите от отвъдната страна, възвестяващи със своя вой пристигането си в нашия застинал от ужас свят. Нима те се завръщат?

И сега? Богове, ами сега? Да постъпя, както казва Ягониел ли? Да загася, да се опитам да стана невидим за духовете? Да счупя някакви съдове? Щом не мога да отблъсна нападението им, поне да опитам да се скрия…

Крадешком се промъкнах в коридора, заключих всички ключалки наведнъж, изключих бушоните, отново подръпнах вратата, сложих резето, после опипом се върнах в кухнята, на една глътка допих останалото в чашата шампанско и напосоки я хвърлих към плочките над плота. Стъклената чаша тихичко изписка, на пода се посипаха стъклени пръски; удовлетворен, аз приседнах на крайчеца на дивана и замрях, целият наострил уши.

Кучетата млъкнаха и за известно време навън стана съвсем тихо. После някакъв пиян закрещя песента за премръзналия файтонджия, последва я продължителна канонада от фойерверки и пиратки и отново настъпи затишие. На стълбите и в коридора май всичко си оставаше спокойно. Макар че очите ми вече бяха свикнали с тъмнината, без лампа все едно си бе страшничко. Но ако индианският начин за защита от бесовете действа, да го пренебрегвам в такъв момент би било непростимо безразсъдство.

Не издържах тъмнината и очакването и след десет минути все пак си позволих да запаля свещта на масата, за което съжалих веднага.

От стаята — по-точно даже не от самата стая, а някак от улицата, но през отворения прозорец — се чу далечен, приглушен вик. Какво викаха не можеше да се разбере, обаче ми се стори, че са откъслеци от испански думи. Възможно бе да е нещо като „vien aqui“^[2], но не бих се заклел: в онзи миг аз мислех за съвсем друго.

Прозорецът на стаята беше акуратно уплътнен за зимата, а горното прозорче — затворено с райбер; извършвайки вечерния обход на крепостта, аз бях го проверил както трябва. Нима все пак се е отворило? Но как? Или пък, което е доста по-гадно, звукът не идва отвън?

Дори при моето безгранично уважение към авторитета на Е. Ягониел не се осмелих да отида в стаята без осветление. Рискувайки да се демаскирам, аз високо вдигнах чинийката с обраслата с потекъл восък свещ и бавно тръгнах напред. В ушите ми глухо биеха огромните индиански барабани: боговете виждат, че в онзи миг аз бях готов за всичко — и за нападение на свиреп ягуар, и за среща лице в лице с безстрастния пазител на гробниците на маите…

Обаче там нямаше никого; очаквах да видя поне издутата като платно на лодка завеса — това би означавало, че прозорчето все пак се е отворило, и странните звуци долитаха отвън. Но в стаята цареше пълно безветрие и макар нервите ми вече да се бяха разшавали, не можах да открия нищо по-плашещо от играещата на жмичка с мен сянка от превзетата антикварна мебел. Само старото огледало, което висеше на далечната стена, едва се бе изкривило.

 

 

Това огледало беше част от наследството, което ми остави баба. Огромно, почти човешки бой, то имаше масивна позлатена рамка, украсена с богата дърворезба. Бог знае на колко години беше — баба ми го бе наследила от своите родители заедно с бюфетите и столовете от карелска бреза. Със сигурност е на не по-малко от сто и петдесет, увери ме оценителят, когото повиках.

Аз почти не го ползвах: за дългия си живот огледалото беше доста помътняло. Вероятно се бе повредила амалгамата или пък самата повърхност на стъклото. Честно казано, не го обичах особено. Отражението в него винаги беше някак разлято, невярно, а понякога — ако гледаш в него под определен ъгъл — и изкривено, но не забавно, като при кривите огледала, а някак неприятно, отвратително, сякаш гледах спиртосан изрод в музей. Да си фокусираш погледа върху отражението си в него беше невъзможно и след половин минута опити да го направиш започваха да те болят очите. Да продам огледалото в антикварен магазин не ми позволяваше семейният кодекс на честта, затова аз се ограничих с това, че го закачих на най-далечната стена, почти в ъгъла, за да попадам в полезрението му колкото се може по-рядко. Там си остана да виси като стар паяк, протегнал нишките на отраженията си навсякъде, докъдето можеше да стигне. Ако се случеше да се окажа в пределите на досегаемостта му, огледалото алчно притегляше погледа ми и тогава се виждах в него с крайчеца на окото си, подчинявах му се и за няколко секунди се приближавах към него — да се видя с неговия мътен старчески поглед и да го подхраня.

Рамката му обаче бе изработена превъзходно и въпреки почтената си възраст, огледалото беше доста здраво. Веднъж прогнилият му дървен дюбел, който го държеше към стената, не издържа солидното му тегло и то се стовари на пода от еднометрова височина. Единствено от рамката се отчупи едно парче, което после без никакви проблеми бе залепено на мястото му, обаче дърводелецът строго ме предупреди, че следващото подобно сътресение може да завърши плачевно за огледалото.

Сигурно затова по всяка вероятност забелязах съвсем слабото изкривяване в положението му. Трябваше внимателно да го оправя, за да не предизвиквам съдбата. Пък и дали не бях взел от страх скърцането на дървото за звуци на далечни гласове? Имайки предвид онова, което ми се наложи да преживея през последните дни, нищо чудно.

Но след по-малко от минута мен вече за нищо на света не можеше да ме накарат да докосна проклетото огледало. Станалата с него метаморфоза беше отвъд пределите на моето разбиране и преди да се изплаша, аз няколко дълги секунди стоях пред него, бавно изстивайки, и продължавах отчаяно, но все така безуспешно да търся в него своето отражение…

Стъклената повърхност беше съвършено тъмна. Не видях нито лицето си, нито пламъка на спокойно горящата свещ. Смаян, аз отначало я раздвижих нагоре-надолу, сякаш огледалото беше прозорец, зад който някой в нощта очакваше моите тайни знаци, после поднесох огънчето съвсем близо до стъклото. То си стоеше на мястото, обаче неизвестно по какъв начин беше изгубило напълно своите характерни свойства.

Обля ме хлъзгаво, вледеняващо подозрение: ами ако работата не е в огледалото? Обърнах се към прозореца така рязко, че свещта едва не изгасна. Дълбоко в нощната тъмнина зад стъклото изплува моето лице: алено, измъкнато от мрака с помощта на запушилото от преживяванията пламъче, то напомняше гръцка театрална маска, условно изобразяваща страх. Какво пък, поне оставах притежател на тялото си и продължавах да се отразявам в огледалните повърхности. Поне в повечето от тях.

След като събрах малко смелост, поисках да разбера тази загадка.

Черната гладка повърхност на стъклото явно поглъщаше цялата, попаднала върху нея светлина и не пускаше нито частичка обратно. Отначало бях сигурен, че в огледалото не се вижда изобщо нищо, обаче, след като прекарах пред него пет или шест минути, до болка изцъклил очи, аз сякаш различих някъде далеч пред себе си някакъв неясен контур. И когато отместих свещта встрани, надявайки се да осветя по-добре, ми се стори, че той промени формата си, като че ли там, вътре, някой мърдаше…

В мен се бореха страхът и любопитството. Човъркаше ме да опитам да се докосна до тъмната повърхност; струваше ми се, че при докосване по нея ще тръгнат концентрични кръгове, а ръката ми ще потъне вътре… И колкото по-дълго стоях пред огледалото, толкова повече се убеждавах в това, че странният далечен силует не ми се е привидял. Той постепенно оживяваше, започваше да се движи по-бързо и накрая взе яростно да се мята от една на друга страна, сякаш се опитваше да преодолее някаква невидима преграда, да се изтръгне на свобода.

Уплашен, аз си дръпнах ръката и направих крачка назад; така и не можах да го разгледам: щом се отместих от огледалото, загадъчното петънце помръкна и се разтвори в тъмнината. Нови опити не успях да направя, защото в коридора звънна телефонът.

 

 

След случилото се аз, разбира се, и не мислех за Нова година, така че звънът, прозвучал сто пъти по-силно и по-рязко от обикновено в увисналата напрегната тишина, ме накара буквално да подскоча.

Хвърлих смаян поглед на часовника (ако можеше да се вярва на стрелките, беше един и половина през нощта) и се приближих към тресящия се като луд телефон, и едва когато в коридора усетих миризмата на елховото дръвче, си спомних, че още никой не ми е честитил. Взех слушалката, като предварително си прочистих гърлото с намерението да звуча колкото се може по-спокойно и весело, когато сетилият се за мен с подпийнал глас ми се скара за моето отшелничество.

— Всичко наред ли е при вас? — без да поздрави, изграчи тревожно някакъв смътно познат глас.

— Ддда… — беше толкова неочаквано, че се задавих със собствените си думи. — С кккакво мога да ви услужа?

— Майор Набатчиков съм, от ГУВД. Дмитрий Алексеевич, ще ви помоля да си останете вкъщи и да не излизате никъде. На никого не отваряйте. Животът ви може би е в опасност.

Къде изчезнаха онези цинични, пренебрежителни нотки, така дразнещи ухото при последното ми общуване с майора? Той звучеше по съвсем друг начин — пределно сериозно, стегнато. Ясно беше, че именно сега той е искрен, защото вероятно са му известни някакви нови подробности от това дело, цялата сериозност на което по-рано не е разбирал.

— Чувате ли ме, Дмитрий Алексеевич? Да не сте посмели да напускате жилището си! Изчакайте ме. Ще бъда при вас утре, още сутринта.

— Разбрах, разбрах ви… Нещо случило ли се е?

Ако Набатчиков имаше причина за такова безпокойство, по-добре да я знаех, а не да чакам до следващия ден.

— Групово ритуално убийство. Сектанти. Може да е жертвоприношение… Да не сте полудели да ги товарите в този вид в линейката?! Сложете ги в чували и ги затворете херметично! — последните две фрази явно не бяха адресирани към мен; майорът крещеше някъде настрани, при това явно прикриваше слушалката с ръка.

— Чакайте, какво общо има това с мен? — застанах нащрек аз.

— Защо не ми казахте нищо за края на света? — с укор отвърна той на въпроса с въпрос.

— Как… Вие знаете?! — Сега вече аз и не мислех да отричам; чувствах крайно, нечовешко облекчение от това, че моята тайна е известна на още някого, че има жива душа, с която мога сега, без да се опасявам от психиатрична клиника, сериозно да обсъдя положението, в което бях попаднал. — Но откъде? И вие вярвате ли?!

— Това не е за телефон, Дмитрий Алексеевич, би трябвало сам да разбирате — сухо ме прекъсна той. — Моля ви, изчакайте ни, и бъдете внимателен.

Слушалката щракна и жално заскимтя. След като я послушах цяла минута, аз най-сетне я оставих върху телефона и върнах бушоните на местата им. Влязох в стаята и внимателно разгледах огледалото: никакви следи от нещо свръхестествено. Магията се разпръсна вероятно в същия онзи миг, когато се чу телефонният звън на Набатчиков. Искаше ми се да мисля, че неговата земност може да ме защити от необяснимото, а булдожата милиционерска хватка ще се окаже по-силна от гибелните обятия на пипалата, които ме теглеха към юкатанските тресавища.

Не бях посветил майора в моите тайни, обаче нещо той знаеше; какво пък, бях готов да му разкажа много работи. Стоварилото ми се бреме беше прекалено тежко за сам човек като мен, а и аз не бях молил за него. Не аз бях молил надзираващия ме легионер да ми помогне с кръста, той сам поиска да раздели с мен тежестта му. Знае ли той до какво може да го доведе това? Трябваше да се досеща, иначе едва ли щеше така натрапчиво да ме предпазва.

Веднага си легнах, разчитайки така да приближа утрешната заран, но от вълнение цяла нощ се въртях в леглото, като се мятах в плитката вода на дрямката и така и не успях да се наспя както трябва. Затова пък чух майора още когато се качваше по стълбите и вече бях на крака, когато той посегна към звънеца ми.

Набатчиков носеше типична чанта от евтина изкуствена кожа. Без да се събува, той свойски отиде в кухнята и стовари чантата си на масата, като многозначително ме погледна. Аз чаках.

 

 

— Нима си мислехте, че вашата причастност към тази история ще остане в тайна за органите? — той по инквизиторски добродушно се подсмихна.

— Разбирате ли — развълнувано започнах аз, — просто обстоятелствата тук са необикновени, че започнах да се съмнявам в здравия си разум. Нали вие сам видяхте следите от ягуара, но това не е всичко, имаше освен това и голем…

— Няма никакъв голем, както няма и ягуар — намръщи се той. — Вие сте голям човек. И недейте да измествате темата към страна, която няма никаква връзка с тази работа.

— Как така няма?! — запротестирах аз, но той нетърпеливо махна с ръка.

— Защо не казахте, че знаете от какво загина вашата съседка? Вие давате ли си сметка, че така пръв ще станете заподозрян?

— Аз? Но вие самите видяхте, че са ме нападали и мен… — объркано изломотих аз. — Нещо повече, всъщност нападаха именно мен… Ягуарът… Или таласъмът…

— Абе, какво сте се хванали за тоя ягуар? — раздразнено рече той. — Подслушали сте нашият разговор на стълбите и сте се уловили като за сламка? И защо не казахте най-важното?

— Най-важното ли?…

— Вие още от самото начало прекрасно сте знаели, че цялата тази история се върти около вас и вашата работа!

— Но откъде вие…

Тук той с движение на месар, който разпорва корема на прасе, отвори чантата си и като пъхна ръка във вътрешността й, измъкна оттам пачка страници, опръскани с кръв.

— Познахте ли ги?!

Да, познах ги веднага — същите онези листове с превода на първите няколко глави, които бях написал с индиго за лично ползване и откраднати от някого, когато ги бях зарязал до шахтата за боклук в един от пристъпите си на малодушие. Но откъде ги имаше майорът?

— Нали вие сте ги дали на вашата съседка да ги прочете? Не ме гледайте така, за милиционерите не представлява никаква сложност да изяснят на кого са принадлежали. Бележките на полето са направени със същия почерк, с който са написани жалбите ви до домсъвета заради вашите съседи алкохолици. Ако тези доноси, разбира се, не са също работа на големите — той изкриви устни в някакво подобие на усмивка.

— Те при съседката ми ли бяха? — с всички сили се опитвах да нагодя фактите един към друг.

— Вашите драсканици — Набатчиков размаха листовете пред очите ми, — тя не ги е оценила както трябва, пъхнала ги е в шкафа със стари вестници. Убиецът, който ги е търсил, даже не се е сетил да погледне там.

— Уверявам ви, че аз за нищо на света не бих… Ние нямахме такива отношения, че да…

 

 

Не успявах поне някак да завърша фразата си: мислите ми вече забързаха в друга посока. Горката Серафима Антоновна… Пък аз обвинявах в кражбата на превода демони и таласъми, но излиза, че любопитната ми съседка ги е изпреварила. И сигурно дори е успяла да ги прочете, преди да ги определи за изхвърляне заедно с друга хартия. Значи нейната страшна смърт в нощта на земетресението не е била случайна? „Те“ са дошли за нея точно така, както са дошли по-рано за служителя от предишната ми преводаческа агенция? Също така, както бяха дошли и за мен?

Майорът без разрешение прочете мислите ми.

— Едва ли бихме обърнали внимание на тия хартийки, ако не беше подозрителното изчезване на някой си гражданин Семьонов, чиновник в бюро „Азбука“. Почеркът е същият, няма нужда да си много умен, за да свържеш двете убийства. Вярно, че от гражданина Семьонов бяха останали само петте литра кръв, неравномерно разпределени върху двайсетте квадратни метра офисна площ. По удивително съвпадение гражданинът Семьонов е приемал от вас готовите поръчки от испански език, за което свидетелства записаното в дневника за поръчки.

Намерих сили само колкото да кимам в такт с разсъжденията му.

— И ето вчера, само няколко минути след новогодишния звън на Кремълския часовник, на мен ми се налага да зарежа и семейство, и приятели, да пътувам до район Бибирево, защото в новогодишната нощ на покрива на една от новите сгради група неустановени лица отварят гръдния кош на други лица, изтръгват сърцата им и им отсичат главите. Кървища имаше, честно да си призная, не бях виждал толкова — той спря, за да се наслади на моя ужас и отвращение със садизма, с който жестоките деца наблюдават мъките на изтезаваните от тях насекоми.

— И какво намираме ние на мястото на престъплението? — драматично произнесе майорът, като се убеди, че желаният ефект е постигнат. — Продължението на вашите трудове, Дмитрий Алексеевич. А също така и някои още по-неясни записки за настъпващия край на света.

— Какво продължение? — слисано попитах аз.

— Ей сега, ей сега… — той отново бръкна в чантата си и извади оттам други страници, също целите в кървави петна. — Така, такааа… Къде имахме това? Аха… Ето: „Век след век тя разкрива бъдещето на маите и на целия свят и предрича неизбежния му край, назовавайки с точност деня, в който небесата ще се сгромолясат върху земята“ — той измуча нещо, като прокарваше пръст по редовете и продължи — … така, ето го — „… приближаващият се Апокалипсис, за да даде време на посветените да възвестят предначертаното на останалите маи, като предостави на този народ време за молитви и прочие необходими приготовления. Че това знание е тайно и тази тайна се опазва по равно от хора, демони и богове!“ — победоносно завърши той и сложи листовете на масата. — И така, ние откриваме вашия превод — или неговите следи — на местата на всичките три убийства, едното от които, моля да не се забравя, е масово. Налагат се изводите…

Облегнах се на касата на вратата, като се стараех да се успокоя, да събера мислите си, спешно да изнамеря аргументи, за да отбия неговата атака.

— Сега аз ще ви разкажа какво става, а вие ще ми споделите за вашата роля в тази история, разбрахме ли се? В Москва действа някаква езическа секта, която под влияние на предсказания на всякакви индианци си е въобразила, че скоро ще настъпи краят на света. Подкрепяйки своите убеждения с преведените от вас текстове, Дмитрий Алексеевич — макар че не е изключено вие просто сам да ги съчинявате — те извършват редица ритуални убийства. Понякога в качеството на жертви се избират онези, които застават на техния — или на вашия — път, или просто случайно, даже не подозирайки нищо, се докосват до вашите тайни писания — той иронично вдигна вежди. — Подобни случаи — и у нас навсякъде, и в чуждата практика са известни. Сатанисти някакви ли, свидетели на някого си ли, старообрядци ли… Престъпниците обикновено се смятат за богоизбрани и вярват, че след Армагедона това ще им се зачете. Да… Пръстови отпечатъци вече взехме, всички експертизи се правят в момента, скоро ще има резултати. А докато ги няма, както все още няма и обвинение срещу вас, вие можете доброволно да си признаете, че сте ръководител и духовен водач на тази секта.

Аз отчаяно завъртях глава, сякаш бях обесен, с вързани ръце и крака и със запушена уста, и това е единственият начин да изразя несъгласието си с присъдата.

Но тъй като сега Набатчиков беше дошъл сам, без партньор, ролите и на доброто, и на лошото ченге той трябваше да изиграе сам. Заплашителният израз на небръснатото му лице се смени с друг, вероятно изобразяващ разбиране и даже съчувствие.

— Или може би вие самият сте жертва? Някой ви е използвал? Някой ви е накарал да се захванете с този текст? А сега е прекалено късно да се откажете и се страхувате за живота си?

— Не знаех към кого да се обърна — прошепнах аз. — Милицията не се занимава с мистика…

— Да знаете само с какво ли не се занимава милицията — тежко въздъхна той и кой знае защо се потупа по корема. — И ви казвам още веднъж — тук няма никаква мистика. Вие самият видяхте ли тигрите и дяволите? Не! И никой не ги е видял. Престъпниците просто се опитват да замажат следите си. А може би това е част от ритуалите. Но да се върнем на въпроса. Вие твърдите, че превеждате тези опуси от испански. Можете ли да ми представите оригинала?

— Разбира се. Само момент.

Оставих го в кухнята и изшляпах до стаята. Върнах се с листовете, изрязани от старата книга.

— Следствието прибавя този материал към делото — безапелационно заяви той и листовете изчезнаха в чантата му.

— Ама чакайте, аз трябва да ги върна обратно в бюрото…

— Не се притеснявайте, ние ще ги върнем вместо вас. Но като начало вие трябва да ни информирате за това бюро — той йезуитски се усмихна. — Името и адресът му.

— „Акаб Цин“ — трябваше да му го кажа буква по буква.

Като записа всичко в бележника си с кръгли, старателни букви, Набатчиков го затвори и ми се закани с молива.

— Това денонощие си останете вкъщи. След час-два ние ще посетим вашата фирма и вече ще сме близо до развръзката. Но ако ви следят — а вероятно ви следят — да доживеете до финала ще ви бъде доста трудно — той сграби всички листове от масата и тръгна към изхода.

— И защо точно сега трябваше да се прави всичко това? — пооплака се той, като се закопчаваше. — Така хубаво си прекарвахме вчера… А тази вечер трябваше да ходим с децата на театър, на бенефиса на Анисимова…

— На коя Анисимова? — наострих уши аз.

— На Валентина Анисимова. В кукления театър. Казват, че е чудесна постановка, между другото, нещо за завладяването на Латинска Америка, май. Преди това ходихме на „Приключенията на Петрушка“, децата бяха във възторг…

— Я, чакайте… Тази Анисимова не беше ли умряла още преди десет години? — попитах аз озадачен.

— Ама че глупости! Разбира се, че не. От къде на къде? Преди две седмици бяхме със семейството на спектакъл и тя излезе на сцената.

Усетът за реалност изведнъж ме напусна и за да се убедя, че не спя, аз по кастанедовски погледнах дланите си, а после още веднъж тайно се ощипах по крака.

— Е, всичко хубаво — той прекрачи прага. — Дръжте се добре и тогава ние с вас ще се видим още веднъж.

— Ако не настъпи краят на света — измърморих си аз под носа, но той все едно не чу.

— Нима вярвате в подобни щуротии? — майорът разочаровано поклати глава. — Елате на себе си, нищо няма да има!

Възразявайки му, навън запищя автомобилна аларма, после към нея се присъедини още една и след няколко мига, сякаш заразени от истерия, писнаха всички коли в тази спонтанна лудост. От кухнята се чу вече познатият звън на съдините и аз, пръв осъзнал какво става, извиках на Набатчиков:

— Насам! Под касата! Земетресение!

Очертанията на стените и на мрежестата асансьорна шахта, заслепяващите контури на прозорците се размиха, загубиха яснотата си; изглеждаше сякаш всичко наоколо се е набраздило ситно-ситно, като че ли се състои не от твърда материя, а от люлеещо се, меко отпуснато желе. Тази тръпка през стъпалата, през впилата се в касата на вратата ръка, се предаде на нас и още няколко безкрайни минути ни тресеше така безжалостно, че си помислих: ето го…

Чух как застена цялата сграда — стабилна, построена със съвест и страх от немските военнопленници под дулата на придирчивите сътрудници на НКВД^[3] — тя се съпротивляваше, вкопчила се в земята с мъртва хватка, като вековен дъб.

По тавана плуваха назъбени пукнатини, на цели пластове падаше мазилката, трошаха се тухлите; на един от горните етажи диво изтрещя и се стовари нещо тежко. Входът се изпълни с тревожни викове, с женски писъци. В асансьора, заседнал с дяволско стържене един етаж по-горе, някой виеше от страх.

Този трус продължи доста по-дълго от първото земетресение — тогава аз дори не успях както трябва да осъзная какво става, а то вече бе свършило. Сега, когато земята най-сетне се успокои, не можех да повярвам, че кошмарът е преминал и ни е дадена още една отсрочка.

Разтърках очи и се закашлях, като прочиствах дробовете си от варовития прах. Набатчиков с лице, бяло като на актьор от „Кабуки“, вече стоеше на крака и делово се изтръскваше.

— Всичко си остава в сила — каза той. — Не позволявайте да ви сплашат!

— Ама нали… — понечих да споря, обаче той вече пъргаво слизаше по стълбите; изпращайки го с поглед, аз извиках след него — Целият ви гръб е бял…

* * *

Трябва да обясня защо наруших тогава забраната на майора и тръгнах към бюро „Акаб Цин“. Моята среща с него изобщо не премина така, както предполагах. Вместо внимателен слушател и защитник пред мен отново беше циникът следовател; не бе ясно дори от къде на къде се бях надявал на негово чудесно преображение след случая с ритуалното убийство.

Нищо чудно, че се почувствах предаден, когато той бандитски грабна от мен страниците на дневника, а после равнодушно ме остави на разтерзание — не е ли все едно дали на таласъми или на сектанти убийци, като се отърва с препоръката „да се държа добре“.

Вътре в мен се разрази буря; сега, когато осъзнах, че просто са се възползвали от мен, решението да се разкрия пред майора, да му помогна в разследването ми се виждаше жалко, необмислено, продиктувано единствено от моята наивност и самота. Струваше ми се, че самият аз предавам онези, които ми довериха тайната на Вселената. И единствено с желанието на всяка цена да загладя вината си пред тях можеше да се обясни това, с какво настървение набирах следващите двайсет минути номера на „Акаб Цин“. Напразно: след като изслушах няколко стотици мъчителни дълги сигнала, аз отдадох всичко на телефонна повреда, набързо се облякох и се спуснах навън. Трябваше непременно да се добера до бюрото преди милицията, за да ги предупредя, за да се покая и може би все още — да поискам прошка.

Навсякъде виеха сирени; пред блока една линейка си намигаше с полицейска уазка, санитари с якета върху белите престилки правеха нещо край една носилка на земята. Нищо странно няма, че на някого не му е издържало сърцето, помислих си аз, още малко и аз самият можех да се окажа на мястото на този нещастник…

Няколко арбатски сгради видимо бяха засегнати; на един наскоро построен новобогаташки многоетажен блок до метрото земетресението сякаш бе изтръгнало гръбнака и той направо пред очите ми безволно се разпадаше, заобиколен от разтревожен рояк пожарникарски коли и оранжеви реанимобили.

„Садовое колцо“, което в тези часове дори в обикновени дни беше затлачено от тромбовете на автомобилните задръствания, днес не можа да понесе и земетресението и спря окончателно по целия си периметър. Тук нямаше как да се помогне с нищо: пациентът изстиваше и след като констатирах края му, аз тръгнах пеша. Метрото, съдейки по всичко, се намираше в предсмъртно състояние: всички дъбови врати бяха конвулсивно разтворени докрай, изливайки пенливия поток от покрити с мръсотия, спъващи се, жумящи пътници.

По улиците бе невъобразимо многолюдно, при това повечето хора объркано стояха на едно място или сомнамбулски бродеха напред-назад, напуснали в паника домовете си и в очакване на нови трусове се страхуваха да се върнат в тях. В равните редове сгради се чернееха огромни дупки от срутените постройки: върху отломките на една от тях две изцапани бабички упорито ръчкаха с бастуните си купчините камъни, опитвайки се май да намерят изгубена котка, и отказваха да се дръпнат въпреки нарежданията на пристигналите спасители.

Курсанти с щръкнали уши от милиционерското училище нерешително разгонваха плахите мародери от строшените на кристални парченца витрини на скъпите магазини, шкембести пътни милиционери спорно разчистваха ивица от пътя за движение на специалния транспорт, промъкващите се по пресечките линейки прибираха пред входовете ранени хора.

От вчерашното предпразнично зимно великолепие не бе останало нищо: през нощта времето се беше много затоплило, преспите по улиците бяха потъмнели и разлети, като стопяващи се в чинийка с чай бучки захар. Под краката жвакаше мръсна каша, по която не можеше да се мине и сто крачки, без да си измърляш безнадеждно обувките и да си изпръскаш панталона. Въздухът беше необичайно топъл и влажен.

Доколкото имах сили, аз тичах, после задъхан, вървях, и накрая капнал от умора, се влачех — покрай разрушените сгради, гъмжащи като мравуняци, покрай ридаещи жени и плачещи деца, покрай изтърбушените в катастрофи коли и израстващите палатъчни градчета и редици страшни найлонови чували, и възрастни мъже, които разговаряха с тези чували като със свои живи дъщери, бащи, жени…

Москва беше неузнаваема: с една чудовищна плесница беше отнесен целият й блясък, цялото й празно охранено благодушие; гражданите, обикновено гледащи наоколо с чувството на увереност и превъзходство, сега се озъртаха безпомощно и измъчено. Новогодишните гирлянди и транспаранти се ветрееха, накъсани на парцали, и тежкият, миришещ на разложение вятър злобно ги блъскаше, потапяше в кафявите локви и отново ги вдигаше нагоре.

Прелюдията бе изсвирена.

Глупак, нищожество! Покорно да отстъпя дневника на този невярващ циничен подлец, така евтино да си продам душата на правоохранителните органи, като за пореден път скрия главата си в пясъка! Да се поддам на шаблонните следствени прийоми и дежурни думи на съчувствие… Какво ще кажа в бюрото, когато се появя с празни ръце, без превода на главата, без оригинала — запенен и жалък, разкаял се Юда?

 

 

Но най-много се страхувах, че Набатчиков ще ме изпревари и докато аз стигна до сградата, където се намира „Акаб Цин“, тя вече ще е отцепена от милицията. Но, изглежда, милицията днес си имаше достатъчно грижи и без сектантите преводачи; никакви следи от готвеща се спецоперация не забелязах. Оживено хлопаше входната врата, в сградата влизаха и излизаха хора: кипящата в помещенията й делова активност не бе изстинала нито с градус заради катаклизма.

Промъкнах се покрай разсеялия се охранител, пъхнах се в асансьора и натиснах копчето с цифрата „пет“. Вратите не помръднаха и асансьорът си остана на мястото, макар че осветление имаше. Проверявайки дали работи, аз натиснах друг бутон и след няколко секунди стоях на третия етаж, където се намираше някаква финансово-консултантска компания. Обаче и оттам не можах да отида на петия етаж: проклетият асансьор отказваше да реагира. Отново слязох на първия и безуспешно се опитах да намеря стълбището, след което все пак бях принуден да отида и се оставя на милостта на охранителя. Този по-рано не го бях виждал впрочем, униформата беше същата.

— Нещо му става на вашия асансьор — още в крачка, надявайки се да го хвана неподготвен, казах аз.

— Какво става? Изобщо, вие къде? — той разроши мустаците си и се изправи в цял ръст.

— Отивам в бюрото за преводи „Акаб Цин“ на петия етаж. А в асансьора ви копчето не работи и не иска да отиде по петия етаж.

— Вие подигравате ли се? — намръщи се той. — Какво бюро за преводи? При нас тук са само банкери. Няма никакво бюро и не помня да е имало. А съм тука вече от две години.

— Не, вие се подигравате! — наежих се аз. — Как да няма, когато аз само преди два дни бях в него, донесох поръчка! Казвам ви, че са на петия етаж!

— Ама какъв пети етаж?! Излезте навън, другарю, и погледнете — сградата има само четири етажа! А това копче никога не е работило, просто го има, понеже такова табло са намерили. Всичко хубаво! — и той ме побутна към изхода с внушителното си шкембе.

 

 

Етажите наистина бяха четири. Как може да не съм видял преди?

Преброих ги не по-малко от десет пъти, обиколих сградата и за всеки случай ги изброих още веднъж. Зданието определено беше същото, само дето табелка с надпис „Бюро за преводи «Акаб Цин»“ не открих никъде. Напълно осъзнавайки колко глупаво би трябвало да изглеждам отстрани, аз даже потърках с ръкав всяка от месинговите табелки — дали случайно това не е бърза маскировка или пък ме лъжат очите? Само дето напразно се изложих: нито една от тях не се поддаде; нещо повече, всички те бяха малко поиздраскани, малко потъмнели и съвсем очевидно висяха на това място от доста време.

Плюнах настрани от досада и отстъпих назад, като се блъснах в нисичък слабичък старец с топла номенклатурна шапка, застанал зад мен. Присвил очи зад очилата си с рогови рамки, той, както и аз също, така озадачено разглеждаше табелките с названията на фирмите.

— Бихте ли ми казали дали тук се намира бюрото за преводи? — попита ме той.

— Преди два дни все още беше тук… Струва ми се… — неуверено отвърнах.

— А, така ли… Е, да, разбира се… Какво пък, тогава ще ми се наложи някак другояче… — замислено проточи той. — Благодаря ви, много ми помогнахте. — И с ревматична пингвинска походка старчето тръгна нанякъде.

Той сигурно бързаше много, защото не забеляза, как от джоба му излетя и планира в кишата парченце хартия.

— Чакайте! Изпуснахте!… — но докато дотичам до онова място, където му изпадна бележката, старецът, който не ме чуваше, вече бе успял да свие зад ъгъла.

 

 

Изтръсках я от мръсотията и я разгърнах. Това беше написан с мастило разлят адрес, бавно превръщащ в две петна името на улицата и номера.

„Ул. «Ицамна» 23“.