Дмитрий Глуховски
Здрач (10)

La Revelación^[1]

 

Трябва да призная, че далеч не веднага успях да осъзная целия смисъл на прочетеното, действително вселенския мащаб на описваните в дневника събития и особено движещите ги, поразени от хилядолетна ръжда древни механизми.

Като постепенно строях нестабилната кула на своето разбиране на случилото се и продължаващото да се случва с мен, аз все още не бях готов да се откъсна от работата на скромен зидар, който една след друга реди тухлите на забранените знания, за да — вече обхванал с поглед на архитект цялата сграда изцяло — видя в нея нейните бъдещи контури.

Почти всички тухли вече бяха изпечени и лежаха в краката ми, оставаше само да ги подредя — всяка на нейното място, и като се изкача на балкона на построената кула, да огледам света от нова, недостъпна по-рано висота. Обаче аз кой знае защо отлагах този момент, предпочитайки унесено да разбърквам разтвора и с изкуствено безгрижно свирукане за стотен път да изравнявам вече сложените камъни. Да гледам само под краката си бе по-спокойно, отколкото да видя най-накрая накъде води избраният от мен път.

И макар че авторът на дневника, загубил вяра в моята проницателност, вече бе преминал от полунамеци и ребуси към популярни обяснения, аз продължавах да крия главата си в пясъка и да се преструвам, че въпреки всичко нищо не разбирам.

През първите минути мен просто ме преизпълваха щастие и гордост заради това, че аз по всяка вероятност, с достойнство издържах всички изпитания и написалият отчета все пак се реши да приповдигне завесата над неговата главна загадка. Сега знаех: не тонове златни украшения, не скъпоценни камъни са примамвали Диего де Ланда, не заради придобиването на загубено имане на маите юкатанският епископ е принесъл в жертва на селвата десетки испански конкистадори. Не, той е искал да притежава къде-къде по-ценно съкровище: явно древният манускрипт е бил магически артефакт, във всеки случай францисканецът е трябвало да вярва в това.

Да се сдобие с най-съкровеното предсказание на жреците на маите, прикривайки дръзката операция с бутафорния лов на вещици — ето какво е бил замислил настоятелят на манастира „Св. Антоний“. Може би за този загубен летопис му е било известно нещо такова, за което индианският водач не се е досещал въпреки прозрението си. Тъй или иначе, но онези сили, които Диего де Ланда не се е поскъпил да хвърли за експедицията в Калакмул (повярвах на Хуан Начи Коком, който смяташе, че отрядът се движеше именно в тази посока), бяха достатъчно доказателство за важността на мисията, възложена на автора на отчета.

Защо? Можех да се сетя само за една причина.

Властта! Предсказанията за предстоящия Апокалипсис сигурно са били далеч не единствените сведения, скрити в летописа. Смятайки, че той може да бъде причастен към тайните на бъдещето, епископ Де Ланда е могъл да се надява да открие отговора на много въпроси, засягащи и испанското завоюване на Юкатан, и предначертаното за цяла Европа. Нещо повече, историята със заграбването на манускрипта миришеше и на политика: притежателят на единственото точно пророчество има свободата да го разкрива частично или напълно, правдиво или не, да го трактува в изгодната за себе си позиция, манипулирайки безусловно вярващите му индианци. Възможно ли е да се изобрети по-могъщо оръдие за подчиняването на непокорни друговерци от установяването на монопол върху тълкуването на тяхното свещено писание?

Прекъсвайки поредната глава с думи, дразнещи любопитството на читателя и разпалващи фантазията му, пишещият ми даваше да разбера: историята не е завършена. Въпреки че в последния прочетен от мен откъс и да не се намираха преки указания за това, че съдържанието на манускрипта по-късно е станало известно на автора на дневника, на мен кой знае защо ми се струваше, че работата е именно такава.

Отсега нататък аз бях просто длъжен да го дочета до края. Ставащото с мен отдавна вече бе излязло извън рамките на забавното кабинетно приключение, призвано да поукраси рутината на моите делници, но едва сега започвах да се досещам защо толкова се вдигнаха залозите в тази игра.

Ако аз действително стоях на границата на разкриването на една от най-великите тайни на древните маи, ако можех заедно с достигналия до Калакмул конкистадор да чуя предназначените изключително за избрани предсказания и — кой знае? — да надникна през пелената на вековете не само в миналото, но и в бъдещето — имах ли право да отстъпя?

И най-накрая, път назад аз нямах макар и единствено заради това, че и аз самият вече не бих се съгласил да се върна в обичайния си живот. Живот? Нима може да се нарече с тази чудесна, велика дума моето жалко живуркане, съществуването от поръчка до поръчка, което просто ми позволяваше да си купя още продукти и да си платя сметките за вода и ток, и за какво? — само и само за да изкарам до следващите поръчки, до пенсията, до смъртта.

В детството си предпочитах книгите за моряци и каубои пред играта навън със съседските момчета — не зная дали заради болезнената ми стеснителност, или заради това, че да вдигаш с конските копита прахта на прерията и да защитаваш от червенокожите разкривени фортове ми се струваше доста по-увлекателно, отколкото да стрелям с прашка по чуждите прозорци и да инжектирам нещастните бездомни котки с одеколон „Красная Москва“, с каквото се забавляваха уличните хулигани.

Изминаха повече от трийсет години — и какво се промени? Фенимор Купър и Жул Верн все още заемаха привилегировани места на моите прашни книжни полици. Това вече беше повече формална почит, подобна на онази, с която се удостояват излезлите в оставка ветерани — на кръглите годишнини тях задължително ги закичват с блестящи медалчета от евтини никелови сплави, но в съветите им вече никой не се вслушва, а спомените им за бивши военни подвизи се възприемат като рибарски приказки.

Бях ги израсъл, но това не значеше, че ми е станало по-уютно в реалния свят и че като зрял човек аз трябваше да предпочитам разпивките с приятели и хойкането по жени — онова, с което трябваше да запълват свободното си време твърдо стъпилите на тази земя мъже. Не, както и преди, аз отчаяно се опитвах да се укрия в измислените светове, които при четене се раздуваха и придобиваха лъжлив обем като картонените фигурки от страниците на едни такива специални детски книжки, нали ги знаете? Само дето в световете на Верн повече не вярвах: сега вече виждах, че зад лъскавата им повърхност няма нищо.

Стигаше обаче да се забъркам в историята с испанския дневник, такъв достоверен, такъв оригинален, и целият свят около мен започна да ми се струва като неубедителен картонен декор. И след като вече се бях гмурнал в магическата реалност на дневника, да се връщам в своя невзрачен, плосък, тъй наречен „истински живот“, стана за мен просто немислимо.

В компанията на суровите, обрасли с брада до очите конкистадори се чувствах по-уютно, отколкото с малкото, запазени по чудо, университетски приятелства. С охота делях с испанците цялото им бреме на техния поход и не бягах от заплашващите ги опасности, които с рикошет удряха и моя живот. Аз повярвах в целта им, след което тя стана и моя цел. Заедно с тях се бъхтех над разгадаването на истинските задачи на експедицията, и на мен се падна честта да бъда сред първите, които ще ги узнаят.

 

 

Последния откъс ми се наложи да го разучавам наново не по-малко от три пъти. Чувствах се като провинциален турист, който до втръсване дълго се е друсал в стар разхлопан автобус, провирах се след загорелия и жилав гид по тесните и хлъзгави пътеки, проклех всичко на света и съжалих, че съм се поддал на обещанията на туристическата агенция, но все пак успях да се изкача на заветната планина. И ето, водачът разрешава да спрем и да починем, а в това време със загадъчна усмивка отмества разперените клони и пред теб се ширва дотолкова невероятен изглед, че ти спира дъхът, объркваш се и не знаеш какво да погледнеш по-напред, а в лицето те удря студеният вятър, като изсушава потта ти, премахва умората ти и освежава възприятията ти.

Пронизва те съзнанието за собствената ти преходност, тленност, безполезност в сравнение със спокойното, почти вечно величие на онова, което виждаш пред себе си. После се опитваш да направиш снимка, за да плениш и да затвориш в златна клетка поне частичка от това преживяване. Изваждаш идиотската си евтина камера, нагласяваш я и, объркан, разбираш, че обективът обхваща само мъничък правоъгълник от безграничното пространство, открило се пред теб. Безпомощно преместваш визьора от един детайл на друг, но къде ти! — на тази величествена картина й е тясно дори в твоето полезрение, а сто и петдесетте квадратни сантиметра на снимката ще й бъдат дотолкова малко, че не си струва опитът да я напъхаш там.

Мъчех се да хвана във визьора на своето разбиране цялото грандиозно платно, от което създалият го художник е дръпнал най-сетне покривалото, оставяйки зрителите да отсъдят. Обредът на посвещението се състоя, но дали бях готов за открилото ми се знание? Сигурен съм, че дори на самия автор на дневника не му е било лесно да повярва на чутото — а по негово време ангелите и бесовете все още са се разхождали на свобода, а не са били натикани в резервати от специалисти по delirium tremens???.

„… Че това знание е тайно и тази тайна се опазва поравно от хора, демони и богове. И че това знание е прокълнато, както са прокълнати и всички посветени в него… И че на мен ще бъде възложено задължението да го предам по-нататък…“

Да го предам нататък? Дали пък точно затова не е бил написан дневникът, за да съхрани и предостави на други получените от автора сведения?

Нима наистина аз не съм бил случаен читател на старинни пътни бележки, а адресат на посланието, изпратено до поискване през столетия и континенти? Тази версия изглеждаше съвършено неправдоподобна, фантастична, и въпреки това тя бе способна да издържи на критиката. Единствено в нея имаше място за всички удивителни събития, които разтърсиха живота ми в последните месеци. Единствено тя ги обясняваше и даваше представа за това, какво ще трябва да очаквам в бъдеще.

Но мислейки за това, че аз съм избраният, все още не разбирах плашещото значение на всички, прочетени от мен редове. Алчно бях нагълтал стръвта цяла, без дори да усетя стоманената кукичка, на която е била набодена. А тя се прояви само след половин час.

Вслушан в далечния тътен на колите и в носещата се от Арбат отслабваща глъчка на тълпата, аз възбудено крачех около овалната маса в голямата стая и се стараех да обединя всичко, което ми се случи, в едно цяло.

И така, да допуснем, че превежданият от мен дневник с целия му приключенски фалшив блясък е само едно въведение, подготовка към известни откровения, пророчества, съдържащи се в по-късните глави. Да речем, че описваната в него история е правдива и нещо повече — нейните най-странни части трябва да се приемат именно буквално, а не като някаква метафора. Тоест, ако се споменават демони, охраняващи съкровените знания от любопитните, по-добре е да повярваш в тях и да се вслушаш в предупрежденията. Тогава? Опитах се да възстановя цялата история от самото начало…

… Изпратен в поход за някакви книги и идоли на маите, испански благородник заедно със своите другари и подчинени се оказва марионетка в ръцете на известни сили, доста по-могъщи от короната или църквата, макар че самият той отначало е смятал, че изпълнява именно тяхната воля. Без да го уведоми за истинската задача на експедицията, Диего де Ланда доказал, че е играл независима партия, целите и смисълът на която са били понятни единствено на него самия.

Бъдещият юкатански епископ оправдава отделянето на такива значителни ресурси за една толкова мъглява мисия с опасенията от индиански бунт. Дори такава заплаха наистина да е съществувала, интуицията ми подсказваше, че Де Ланда я е използвал по-скоро като предлог за осъществяването на свои тъмни планове. Бил ги е намислил още месеци преди случката с кучето на иконома, което го е завело до езическите капища в подземията на манастира в Мани. Чрез осведомители е научил за съществуването на някакъв старинен свитък на маите с мрачни и страшни предсказания, чието притежаване му осигурява безгранична власт над умовете на маите, над съдбата на полуострова и нещо много по-голямо.

Дали е знаел къде да търси манускрипта? Макар че летящите отряди да са се изпращали от Мани във всички краища на Юкатан, най-многобройният бе поел именно към Калакмул. Останалите вероятно са били само прикритие, а унищожаването на хиляди книги в грандиозното по варварство аутодафе — опит да се скрие изчезването на най-важните от тях. Де Ланда е искал да завладее свитъка на всяка цена и изпълняващите неговите заповеди конкистадори не се спирали пред нищо. Нито загадъчното изчезване и предполагаемата гибел на половината отряд в неочакваната буря, нито предупрежденията на изплашените индианци (за плановете на настоятеля по някакъв начин е било съобщено на старейшините на маите), нито нападението на свирепите диваци, нито избухването на блатната треска, нито съпротивата, с която сякаш самата селва посреща чужденците — нищо не е поколебало решимостта им. Да, войниците роптаели, но всички наченки на бунт са потушени от командирите на отряда още в зародиш. Индианският водач казвал, че един от хората в отряда съвсем точно е знаел каква плячка го очаква в края на пътя, какво именно трябва да се търси, за да се достави то на нетърпеливо чакащия вести епископ. И на мен тепърва само ми предстоеше да смъкна маската на този човек…

Но ако има едни сили, които се стремят да счупят печата и да узнаят забраненото, тогава съгласно предупреждението на Хуан Начи Коком, трябва да се проявят и другите, противодействащи им, опазващи тези сведения. Знаейки за това, можеше ли да се продължава да смяташ всичките напасти, стоварили се върху експедицията, за проста случайност и да се откажеш от търсенето на скритото им значение? Не, бедите, които една след друга подлагаха отряда на децимация и не можеха да бъдат нищо друго, освен резултат от демонична или пък божествена намеса.

Спомних си онази вечер, когато прочетох главата, в която съвсем в началото на похода конкистадорите загубиха половината отряд, оставен да пази лагера. Единствената илюстрация към тази глава — отблъскващото уродче, изобразено в самия край, върху незаетото от текст място, се наричаше Спас. Чак — едно от най-могъщите божества на маите. Та дали бурята, озарила незрящото черно небе с разклонени мълнии, и излелият се върху селвата порой, измил всички следи на изчезналите хора и коне, не е проклятието и сълзите на Бога на дъжда? Дали и други гибелни произшествия не са съдържали тайни знамения, които аз не съм могъл да разгадая заради своята неопитност?

Участниците в експедицията са се подложили на опасност едва-що са стъпили на пътя, който е можел да ги отведе към споменатото от Хуан Начи Коком знание… Знание, което вероятно се съдържа в най-късните глави на бележките… И значи, достатъчно е било да се направи първата крачка по водещата към него пътека…

Хартийката, която сложи всичко на мястото му, ми бе дало в ръцете Провидението. Обикновено аз, без да се замисля и за секунда, хвърлях в кошчето квитанциите, които ми връчваха от бюрото при предаване на готовата поръчка. Но тази по някакво чудо бе избегнала съдбата на другите, скрила се бе в задния джоб на панталона ми и преседяла там по време на няколко химически чистения.

Онова, което вчера ми се стори като обикновена хартийка с нечий небрежен почерк и разлят син печат, днес се превърна в безценен документ, в онази същата, на пръв поглед с нищо забележителна, но заветна плочка от домино, която пада първа и увлича след себе си хиляди други, откривайки за погледа нови фигури и зашифровани рисунки.

„Бюро за преводи «Азбука»“, и по-нататък — на ръка: „поръчката изпълнена, приета. Изплатени 970 руб. 00 коп. И. Семьонов“. Забавната, прилична на яйце буква „о“, вече будеше у мен неспокойни спомени, но невижданата „д“ с камшиче, дълго едва ли не два реда надолу, не оставяше никакви съмнения.

Съвсем точно знаех къде съм видял този почерк, прекалено продължително и прекалено внимателно се бях вглеждал в онези четири думи и те танцуваха пред очите ми и досега, като изгорено в очната ретина на нехаен работник ослепяващо пламъче на заваръчен апарат.

„Те вървят след мен“. В паниката хвърления в края на една от главите надпис с молив, изтрит и потопен в кръв — той беше написан от същата ръка, която ми е давала разписките за направените преводи в бившата детска библиотека.

Сега разбирах кой е чел дневника преди мен, какви ли примамливи обещания, накарали го да измъкне прашинка знание под носа ми, е видял той в прочетените от него страници, защо е трябвало да се старае да преведе преди мен новите глави на дневника и при това да крие от мен съдържанието им и своята работа. И аз знаех каква цена е трябвало да плати за това. Не беше ясно обаче до колко глави е успял да се добере преструващият се на равнодушен служител от моето старо бюро и какво точно е навлякло гнева на клиента, ако зад убийството стоеше той? Дали са си разчистили сметките с него за това, че се е полакомил за чужди тайни, или такава съдба очакваше всеки, който се докосне до испанския дневник? Ето точно на това място и падна онази същата плочка от доминото.

Създанията, унищожили любопитния служител, вероятно добрали се и до първия преводач, изтерзалата ме болест, натрапникът пред вратата ми, воплите на юкатанския горски дявол пред къщи — всичко това са били брънки от една верига. Тази верига е потопена в тъмно блато и към нея е приковано приказно ковчеже. Опитвайки се да го достигна, аз самият изтеглях в мрака брънка след брънка и всяка от тях бе по-ужасна от предишната.

Аз повтарях съдбата на безименния испански офицер, ние двамата с него правехме всяка нова крачка, преодолявайки все по-голямото съпротивление, сякаш опъвайки все повече невидимата сплитка от въжета, упорито придвижвайки се напред — едновременно — той в шестнайсети век, аз — в двайсет и първи. Аз не бях вече наблюдател, незабелязано за себе си станах част от тази история, затънах в нея до пояс, и продължавах — сега вече доброволно — да се потапям все по-дълбоко.

Това, което ставаше с мен, беше сянка, повторение на случилото се преди пет века. Но може би и първото, и второто са отзвук, реинкарнации на някакви изначални откровения на състояло се, невъобразимо отдавна, първо предаване на Знанието? Знанието, което впоследствие е скитало от пазител към пазител — понякога направо от учителя към ученика, понякога — чрез посредници, изчезвайки за дълги столетия и отново връщайки се в нашия свят от небитието, водейки със себе си множество демони и чудовища… От поколение в поколение, от ера в ера, от уста на уста, от пергамент на хартия, от раждането на Вселената — и до последния й дъх, който самото знание и предрича, и описва.

Ако е така, тогава в същите тези минути аз преминавах през обреда на посвещението, и в най-близко време трябваше да поема върху себе си задълженията на пазител — да се приобщя към тайната, да я опазвам, докато ми стигне стоицизъм, а след това — да намеря последовател и да му я предам. Дали е била предвидена награда за честното изпълнение на този тежък дълг? Ако властимащите са жадували за скритите в ръкописа тайни, дарявали ли са тези тайни своите носители с власт и могъщество, както е предполагал Де Ланда? Уви, едва ли…

Францисканецът не е могъл да знае всичко. Не мисля, че на прага на килията му нощем се е явявал мълчаливият голем: само едно такова предупреждение би стигнало на мнозина, за да загубят завинаги охота да издирват митичния летопис. Но аз нали го получих това предупреждение и сега разбрах, какво ми предвещава.

Надписът „El conocimiento es una condena“ беше още една част от мозайката, която аз внимателно сложих до другата: „… Че това знание е тайно и тази тайна се опазва по равно от хора, демони и богове. И че това знание е прокълнато, както са прокълнати и всички, посветени в него…“.

 

 

Случва се, когато строиш наум сложни схеми, като се стараеш да систематизираш разхвърляните явления и да видиш закономерност в тях, пътеводната нишка на логиката да ти се изплъзва от ръцете и докато отново не я намериш, системата, която ти изглежда подредена, изведнъж започва да представлява натрупване на несвързани един с друг елементи, половината от които са излишни. Или, ако прекомерно се увлечеш от някой изящен вариант на решение, да започнеш да затваряш очи за определено принадлежащите към конструкцията детайли само защото те нямат място в тази красива схема, могат да я обременят и ще се наложи всичко да се строи отново.

След като съгласувах всички частички на историята с дневника, аз не помислих само за едно: ами, ако емисарят на Де Ланда е успял да изпълни поръчението? Ами, ако въпреки обещанията на индианския водач древният ръкопис така и не попада в ръцете на автора на пътните бележки, но е открит от друг човек, който след това успешно го е доставил на настоятеля на манастира „Св. Антоний“ в Исамал? Та нали онова аутодафе се е състояло! Какъв е бил смисълът да се прави то, ако централната част на сложния, многопластов план, както виждах аз цялата тази интрига около летописа, бе завършила с провал и Диего де Ланда не е успял да получи манускрипта? Ако се съди по всичко, това би трябвало да повлече известни преломи в неговия жизнен път… Имало ли ги е? Да, имало ги е. Скандалът с аутодафето, извикването в Испания, отстраняването от длъжност и процесът, повдигнат срещу него по обвинение в превишаване на правомощията.

А след това — личното застъпничество на Генерала на францисканския орден, чудесното оправдаване на мадридския съд и триумфалното завръщане в Юкатан — за да заеме в скоро време освободилото се място на епископ. След историята с летописа той не само не е пострадал, но напротив — издигнал се е. Скептиците ще кажат: епископът не е папа, и даже не е кардинал, такива висоти е напълно възможно да постигнеш и без помощта на висши сили. Обаче кой е казал, че самият Де Ланда непременно е искал за себе си папските регалии? Не е задължително да гледаш света от балкона на събора „Св. Петър“, за да управляваш съдбите му…

Не, рано е, прекалено е рано да се правят изводи. Все още имах нужда от нови глави на пътния дневник, за да мога окончателно да разбера ставащото.

Навън вече беше дълбока нощ, но изобщо не ми се спеше. И пред блока, и на стълбищната площадка цареше пълна тишина, и не напрегната, криеща нещо, а обичайната, празна. Чувствах, че каквото и да ме бе преследвало предишната вечер, то си бе отишло, беше отстъпило, макар и временно. Но това не ми донесе успокоение — бях прекалено развълнуван от последните си открития, за да заспя.

Три и четирийсет… КВ радиостанциите в този късен час излъчват само лек джаз, водещите си доспиват последните часове преди сутрешния ефир. А на мен изведнъж така ми се прииска да чуя последните новини! Нека са пожари, нека са войни, нека са грабежи, стига само да е нещо реално, съвременно, някакъв спасителен пояс, който не би ми позволил окончателно да се удавя в лепкавата смесица от старинни хроники, мистични подтекстове и собствени догадки…

Като притворих за всеки случай кухненската врата, започнах да въртя копчето за настройка на радиото, докато унилото виене на празния ефир, ситният капчук на пианото и замислените саксофонни сола не се смениха с човешки гласове…

„… разбира се, Андрей Валериевич, абсолютно съм съгласен с вас. Последните събития не може да не предизвикат определена тревога, особено у онези наши слушатели, които внимателно следят новините. Създава се впечатление, че различните стихийни бедствия се случват все по-често и по-често. Да вземем например последното земетресение в Пакистан. Става дума, доколкото разбираме, за стотици хиляди жертви, а разрушенията са направо гигантски. Трябва ли да напомня за цунамито неотдавна в Югоизточна Азия с повече от двеста хиляди жертви. Или за ураганите, които един след друг удрят бреговете на Съединените щати — да отбележим, много по-често, отколкото преди, и за това свидетелстват метеоролозите. Ню Орлиънс, Хюстън, да не говорим за десетките по-малки градове, и до днес не могат да се съвземат от предишните удари на стихиите, а по прогнози ги очакват още. И затова въпросът ми към вас е: просто ние, имам предвид хората, които следят новините, ли оставаме с впечатление, че е така, а всъщност статистическата ситуация винаги е била такава, или все пак има някакви глобални промени, свързани, да кажем, с парниковия ефект? Напомняме на нашите уважаеми радиослушатели, че тази нощ гост в студиото ни е Андрей Валериевич Сузи, ръководител на Руския хидрометеорологичен център, Марат Зиновиевич Готлиб, геолог, специалист по тектоника, и Сергей Кочубеевич Шайбу, министър на извънредните ситуации. Моля, Андрей Валериевич…“

Аз недоверчиво се взрях в радиото. Нима в три и половина през нощта министър и шефът на хидрометеорологията, вместо да спят, ще взимат участие в някакво популярно радиопредаване за природните катастрофи? Не, това просто не може да бъде! Сигурно пускат някакъв стар запис…

„Благодаря. Аз смятам, че глобалните климатични промени още не са започнали. Да вземем например ураганите, да, за които вие говорихте, в Мексиканския залив, в САЩ. Е, засега нямаме достатъчно основания да говорим за това, че те са свързани, например, с парниковия ефект. Тоест, в бъдеще, ако изхвърлянето на въглероден двуокис в атмосферата не се съкрати, и тя продължи да се нагрява, можем да очакваме, след двайсетина години, например, такъв ефект, това да. По повод земетресенията, на мен ми се струва, че това е всъщност въпрос към уважаемия Марат Зиновиевич, защото с климатичните процеси това изобщо не е свързано. Тоест, ако ви интересува моето мнение, за глобална тенденция все още не може да става дума. По-скоро, отделни събития, просто някак така се получава, че са едно след друго, и по телевизията това е непрекъснато, та затова изглежда кой знае какво.“

„Е, добре, тогава да минем към вас, Марат Зиновиевич. Цунами, земетресения, изригване на вулкани — дали не чуваме прекалено често за тях в последно време?“

„Често ли? Ами практически непрекъснато! И знаете ли какво? Това е един абсолютно естествен процес, и при това вече изучен доста добре. Просто там, в Азия, точно близо до бреговете на Индонезия се получава, как да ви го обясня, сблъсък на тектоничните плочи. Те, плочите имам предвид, се намират в непрестанно движение и има две точки на пречупването им. В Атлантическия океан е едната — там те се разделят, един вид се раздалечават и втората ето, точно в Югоизточна Азия, онази същата. Оттук, от това сблъскване са и земетресенията, и вълните цунами. И нещо повече ще ви кажа — този процес едва набира скорост и районът ще си остане сеизмично нестабилен, така че, ако сега точно ни слушат хора, които биха искали да отидат на курорт в Тайланд или на остров Бали, нека имат предвид този риск. А ако говорим за ураганите, наводненията и подобни катаклизми — с моята епархия това няма нищо общо, тук Андрей Валериановия е съвършено прав.“

„Благодаря ви, Марат Зиновиевич. Ако уважаемите гости ми позволят едно малко отстъпление, бих искал да разкажа за една беседа наскоро с доста известен еколог, чието име няма да споменавам сега. Той има много интересна теория, съгласно която цялата Земя, целият свят, така да се каже, цялата съвкупност от създания и материя, е всъщност някакво свръхсъщество, може би онова същото окончателно и физическо въплъщение на Бога, което хората винаги са искали да обхванат и да си представят. А човекът според това определение е като един от видовете негови клетки. Човешката цивилизация пък е своеобразен раков тумор върху тялото на това свръхсъщество. Всъщност ракът е неочаквано изменение на поведението на клетките в човешкото тяло, нали така? Те започват безконтролно да растат, унищожавайки останалите клетки и тъкани, разпращат метастази по целия организъм, всяка от които трябва да стане нов тумор, и всичко това е подчинено на примитивната, разрушителна логика на експанзията и изяждането. Цивилизацията е също такова заболяване, също такова нарушение в генетичния код на клетката, което превръща чудесния тих пещерен човек, абсолютно неопасен за екосферата, в нов вид същество, в зачатък на бъдещ тумор. Поразено от цивилизацията, човечеството развива буйна дейност, много напомняща онези принципи, по които се развива раковото заболяване. Прекомерният и неконтролируем демографски бум, метастазите от епохата на Великите открития и колонизацията, Колумб и Васко да Гама, Афанасий Никитин в края на краищата. Е, и тази аналогия, естествено, върви и по-нататък и засяга индустриализацията, глобализацията, изсичането на горите на Амазония и Сибир, изхвърлянето на въглероден двуокис в атмосферата, изчерпването на запасите от полезни изкопаеми, изливането на токсични отпадъци в реките и океаните, взривовете в атомните електроцентрали и така нататък. Всички бедствия и катаклизми са просто следствие от това, че човечеството вече почти е отровило този свръхорганизъм и той постепенно умира. Трябва да се признае, че теорията е доста мизантропска, но все пак в нея има нещичко, не е ли така? Това, разбира се, не значи, че аз самият вярвам в нея.

Е, а сега да се върнем към нашата тема, въпрос към министъра на извънредните ситуации — Сергей Кочубеевич, имате ли на ваше разположение технически ресурси, с помощта на които може да се провежда мониторинг на опасните природни процеси, да се предсказват по някакъв начин, за да…“.

 

 

Именно при думата „предсказват“ не мен ми притъмня пред очите. Отговора на министъра дори не го чух: заглуши го чудовищен грохот, с който в главата ми се наместваха тектоничните плочи на смисъла. На зачестяващите катаклизми, които не слизаха от първите страници на вестниците и списанията, аз самият вече бях престанал да обръщам внимание. Но да прехвърля мостче между сведенията от последната глава на дневника и вестите за набиращите обороти природни катастрофи аз не съумях, пък и бих се побоял.

Кой знае защо в мен се появи увереността, че страданията на жителите на планинските пакистански села и разпрострелите се в долините мръсни бедняшки градчета по най-непосредствен начин са свързани с отчаянието на оцелелите обитатели на индонезийските острови, чиито домове и семейства са погълнати от гигантските вълни. Техните викове и плач са отзвук от отчаяните вопли на жителите на Ню Орлиънс, също лишили се от покрив и роднини, загубили вяра в най-доброто правителство на земята, и с последни сили бранещи родните развалини от мародерите.

Всички тези събития само изглеждаха различни и това, че те се случваха на различни материци и имаха различна природа, задълбочаваше това заблуждение. В действителност имаше някаква свързваща нишка, която зашиваше тези пъстри парцалчета едно към друго, а иглата, през чието ухо беше вдяната тази нишка, нито за секунда не прекъсваше своята дяволска работа, присъединявайки към образуващото се платно нови фрагменти. И сега започвах да разбирам, че в близко време гърчовете, обхванали планетата, не само няма да спрат, а напротив, ще нарастват, разпространявайки се и на нови, незасегнати досега от бедствията страни.

Когато видиш в двора на дома си умрели плъхове, можеш да ги заобиколиш гнусливо или да ги съжалиш, но можеш в това да видиш и ясния знак за приближаваща се епидемия от чума. Досега, когато четях вестници или слушах радио, аз или съчувствах на мексиканците, или уморено прелиствах нататък, останал без сили трета седмица да ровя заедно със спасителите в крайбрежните пясъци на остров Ява, измъквайки оттам раздутите, разпадащи се в ръцете ти тела на аборигени и туристи.

Без подсказването на суфльора, който ми нашепваше от страниците на старинната книга, аз за нищо на света не бих се сетил да чуя в ехото на пакистанските земетресения, азиатските цунами, американските торнада и мексиканските наводнения предконцертното настройване на медните тръби на Апокалипсиса. Аз вече отдавна го слушах, но едва сега ме научиха правилно да разбирам и да се отнасям към тези вести. Дали не е късно?

И още, освен това си помислих, че дори да ми е съдено да стана приемник на незнайния конкистадор и да получа от него знанията за пророчествата на маите, да ги предам на бъдещите поколения, аз вероятно няма да мога. Защото тези предсказания се отнасят не до някаква отдалечена точка, трудно различима през мъглата на грядущето, а до дните, които ще трябва да преживеят повечето от нас, в това число, явно и аз. Дали не затова така се обостря противопоставянето на демоните, хората и божествата покрай тези стари страници, които поради каприз на една от страните продължават да попадат при мен? Каква роля все пак ми е отредена на мен в тази драма, написана преди няколко хилядолетия и приближаваща се към своята развръзка едва сега? Ако аз не мога да стана прост пазител на тайната, какво още мога да направя, и струва ли си даже да опитвам да извърша това?

Безсилно се отпуснах на дивана и се свих в ъгъла му, смачкан, сразен, вцепенен. Ако над главата ми току-що се бяха разтворили небесата, и някой гръмогласен би се обърнал към мен оттам, назовавайки ме по име, аз бих бил потресен не повече, отколкото след това, което с намеци ми разкри това странно нощно радиопредаване. Постепенно започна да се възвръща слухът ми: министър Шайбу все още бавно бърбореше за успехите на своето ведомство.

 

 

„… естествено, всичко е под пълен контрол. За последните години, както знаете, финансирането на Министерството на извънредните ситуации съществено се увеличи. Сдобихме се със средства за обезпечаване на пълното функциониране на всички наши структури. Правителството правилно оценява степента на заплахата и е готово да я неутрализира. Нашите спасителни отряди непрекъснато провеждат тренировки и учения. В министерството се закупува най-новата техника. Такива опасности като земетресения, наводнения, урагани засега е невъзможно предварително да се предвидят. Но ние си сътрудничим с водещи научни институти, които провеждат разработки в тази насока. Разработен е механизмът за евакуация на населението от зоните на бедствия. В дадения момент нашите отряди притежават висока мобилност и са готови да пристигнат в пострадалия район за по-малко от денонощие. С една дума, ако трябва да обобщя, днес ние можем да се справим практически с всяка една извънредна ситуация. И ако на територията на Руската федерация станат такива природни катаклизми, като онези, които сега се регистрират в Азия и Латинска Америка, аз мисля, че ние можем да се справим със ситуацията не по-зле, а може би и по-добре от нашите колеги в чужбина“ — с дървен военен език рапортуваше Шайбу.

„Благодаря ви, Сергей Кочубеевич. А сега, уважаеми слушатели, вие имате възможност да зададете вашия собствен въпрос на министъра на извънредните ситуации. Напомняме ви нашия телефон…“

 

 

Бях сигурен, че предаването се транслира от запис и взех телефонната слушалка просто машинално, все още обзет от своите собствени мисли, доста далечни от онова, което говореше министър Шайбу. Обаче след няколко дълги сигнала нещо меко щракна и нежен момичешки глас ме попита как се казвам и откъде се обаждам, а после ми съобщи, че ме включва в ефир.

Кой знае, дали пък всемогъщият министър не беше също такава пешка в приближаващата се към завършек разигравана небесна партия, както и аз? Иначе кой дявол го караше късно нощем, вместо да спи между безкрайните полети по изтерзаните от катастрофи региони, да се мъкне в студиото за радиопредаване, което се излъчваше лично за мен, и едва ли щеше да се похвали с друга аудитория? Кой можеше да ми даде отговор на току-що формулирания въпрос по-добре от главния чиновник, в чиято сфера на компетенция влизат епидемиите, катастрофите, глада, ураганите и земетресенията? В това положение се чувстваше и изяществото, и иронията на седналите над шахматната дъска играчи. Склоних глава, показвайки, че оценявам тази малка забавна маневра по достойнство.

Обаче на ход бях аз.

„И така, имаме първия въпрос от наш слушател от Москва. Моля, вие сте в ефир!“

Аз се изкашлях, с учудване слушайки как моето ехо се чува от колонката на радиото, облизах пресъхналите си устни и не много високо, но ясно казах:

„Кажете, Сергей Кочубеевич, а не ви ли се струва, че всички ваши усилия са абсолютно безполезни, защото просто наближава краят на света?“