Дмитрий Глуховски
Здрач (4)

El Auto de Fé^[1]

 

През онази сутрин работих, докато пръстите ми не се вдървиха от умора, така че не можех да уцелвам клавишите на пишещата машина и буквите взеха да се трупат една върху друга и да се сливат. Слънцето вече отдавна беше изгряло и се наложи да дръпна завесите, за да не бие в очите ми, свикнали на полумрак.

Съзнанието ми ме бе напуснало неусетно: дойдох на себе си вече следобед и разбрах, че цялото това време съм спал, оборил глава върху клавиатурата на Олимпията. Листовете бяха безредно разхвърляни по бюрото; надявам се, че поне не съм се опитвал да се завия с тях насън. Главата ми бучеше и всички мускули ме боляха от няколкото часа, прекарани в тази неудобна поза. Смъкнах се от стола и се добрах до леглото; само след няколко секунди светът отново помръкна.

Когато се събудих за втори път, навън вече бе тъмно. Светнах лампата, навлякох халата и се запътих към банята. Тялото ми искаше блажено отпускане. След преживените приключения имах пълното право го поглезя с четирийсет минути киснене в топла вода, за да мога през това време да се заема с осмислянето на прочетеното вечерта.

След като напълних докрай ваната — голяма и кой знае защо боядисана в удивителния бледолилав цвят — свалих халата и внимателно се потопих във водата, като вдигнах облаци пяна на повърхността й. Обожавам лежането във вана — как иначе бихме могли да съживим усещанията си, които всички ние сме изпитали в майчината утроба? Това е входният билет за загубения рай, действащ точно толкова, колкото време водата остава топла. Много добре разбирам хората, които си режат вените в топла вана, предпочитайки този изход, за да завършат живота си, пред всички останали. По такъв начин, те сякаш затварят кръга на живота, прощавайки се с него в изходно положение, и при това подарявайки си половин час повече от блажения покой, който ги очаква на оня свят. Освен това, за този половин час можеш да размислиш и да дадеш заден ход…

След няколко минути желаният ефект беше постигнат — моята тленна обвивка напълно се разтвори в ароматния пенлив екстракт, и разумът ми най-сетне се оказа съвършено свободен. Затворил очи, започнах да си правя план за действие.

Първо, с ударни темпове да завърша и огладя превода на четвърта глава. За това си отделях тъкмо започващата, „младата“, както казват италианците, нощ. За утре преводът ще бъде готов и понеже днес станах така късно, нищо не ми пречи да се възползвам от нарушения ритъм, за да си легна по-късно, а освободилата се сутрин да посветя на някои неща, които трябва да свърша. Отначало — щом отворят магазините — да отида в книжарница за голям речник, по възможност, два. Походите по библиотеките отнемат много сили, бих могъл да работя доста по-ефективно, ако разполагам с всичко вкъщи.

Да проверя с новите речници термините, чийто смисъл не успях да разнищя с помощта на онзи, който имах. След това, още преди да съм получил правото да заспя спокойно, да се отбия в бюрото и да предам завършената глава. Ако имам късмет, следващата част вече ще бъде там: служителят казваше, че клиентът бърза. Какво пък, аз него добре го разбирах; ако той и нататък продължи да чете моите преводи, би трябвало, както и аз, жадно да чака продължението. Ние с него бяхме в един вид съгласие, и на мен ми се струваше, че мога да разчитам на неговото съдействие.

И така, да предположим, че петата глава от записките е вече там. Ако се добера до нея, мога да се върна вкъщи и умиротворено да си легна, като вероятно прочета за заспиване някой и друг абзац, но оставяйки основната част от развлечението и работата за следващия ден.

Но какво ще правя, ако в бюрото главата още я няма? От нахлулата тревога неволно отворих очи и се взрях във високия таван; изведнъж ми се стори, че водата е изстинала и врътнах червения кран, за да долея гореща.

Нищо страшно няма, казах на глас. Ще я донесе по-късно. Той е доволен от качеството на превода ми, загубата на първата глава от тоя дръвник испанист не го е притеснила, няма никакви причини той да не донесе в бюрото петата част от дневника. А пък аз ще се постарая тя да бъде преведена на руски на такова ниво, че след нея да последват и шеста, и седма, и колкото са там всичките изобщо.

Странно, но в онзи момент повече не се замислях кой може да се окаже моят тайнствен клиент. Напълно ми стигаше това, че той навреме носи в агенцията поредната порция от записките на конкистадора — източник на моите доходи и удоволствие. Какво значение има кой ще се заинтересува от превода? Докато интересите ни съвпадаха, нямах намерение да проявявам прекалено любопитство, което освен това можеше да подплаши сегашния притежател на книгата.

 

 

Закусих набързо (май пак бяха тия сандвичи) и се върнах на бюрото си, препрочетох и преписах на чисто вчерашния превод. Към шест сутринта всичко беше готово, оставаха десетина думи, в чието значение не бях сигурен и които предпочитах да проверя в сериозен речник, преди да предам работата си. Върнах се в кухнята, направих си чай и уютно се настаних на дивана, като се завих с голям червен кариран вълнен шал. До отварянето на книжарниците и библиотеките оставаха не по-малко от три часа, а почивката безспорно си я бях заслужил.

Попревъртях копчето на радиото, намерих някаква информационна станция и като се загледах в издигащата се от чашата пара, с половин ухо заслушах сутрешните новини.

Азиатското цунами май вече никого повече не интересуваше. В световните новини го беше сменило земетресението в САЩ и в страните от Карибския басейн. Няколко доста големи градове на островите бяха в руини. Президентите и главите на военните хунти, управляващи тези миниатюрни държавици, се обръщаха за помощ към световната общественост, ООН обещаваше да отдели средства за възстановяване на инфраструктурата. Първите самолети с „Лекари без граници“ и спасители от различни страни вече летяха към островите, пристигането им се очакваше всеки момент.

Щатите бяха пострадали по-малко: системата за сигнализация за сеизмична заплаха бе сработила безупречно и от опасните райони бяха успели предварително да евакуират населението, но учените предупреждаваха, че има голяма вероятност за нови подземни трусове. Нататък вървеше коментарът на специалист, нещо за разместванията на земната кора, които са предизвикали всички неотдавнашни катаклизми.

После дикторът напомни за предстоящите избори, но тази тема ме остави равнодушен. Май някой някого в нещо обвиняваше, някой си политик бил сниман тайно от разстояние, друг го намерили в подмосковните гори с куршум в главата, трети обявил, че напуска поста като президент на крупна компания, за да може изцяло да се посвети в служба на Отечеството.

На последно място — след информацията за катастрофи, убийства и кризи — журналистите се смилиха и решиха да пуснат новина, която трябваше малко да смекчи получените досега отрицателни емоции. Престижният конкурс по красота „Мис Вселена“ бе спечелен от рускиня. След като набързо съобщи габаритите й и годината на раждане, дикторът сърдечно се сбогува с мен. От ефира меко потече Дюк Елингтън, измивайки следите от мръсотията, избълвана оттам през последните петнайсет минути. Изборът беше верен — ръката ми, вече протегната да изключи радиото, нерешително увисна във въздуха, а след това се върна в гънките на шала. Допих си чая и отворих Кюмерлинг на първата попаднала ми страница.

* * *

Никак не ми беше трудно да намеря голям испанско-руски речник. Книжарниците бяха затрупани с изобилие от разговорници, самоучители и, разбира се — речници — най-различни, от джобен формат с по пет хиляди думи до внушителни томове, дебели десет сантиметра.

Но търсенето на издания за цивилизацията на маите и този път се оказа сложна работа. Упорито и с методичност на учен изследвах новоарбатския Дом на Книгата, няколко антикварни книжарнички, отидох дори до големия книжен пазар, но всичко завърши с придобиване на още две-три брошури с ярки корици, в заглавията на които непременно имаше думите „тайна“, „загадка“ или „секрет“. И едва когато затварях кръга, като се разходих пеша от станцията на метрото „Арбатская“ към къщи и отново, този път разочаровано, минавайки покрай Дома на Книгата, аз случайно обърнах внимание на книжарските сергии, където се продаваха най-различни печатни боклуци.

Основно това бяха ярки дебели албуми, озаглавени „Уроците на Камасутра“ или „Енциклопедия на чувствеността“, някой продаваше самиздатска езотерика, а двама подозрителни персонажи, с поведение на джебчии, търгуваха с пиратски издания на хитлеровата „Майн Кампф“. Осъзнавайки известната съмнителност на своето положение, тези хора не се обвързваха с едно определено място, като книжарска сергия. Готови всеки момент да хукнат и да потънат в тълпата, те внимателно и хищно се вглеждаха в лицата на минувачите, опитвайки се да открият в безкрайния човешки поток своите клиенти и провокаторите от държавна сигурност. Тя понякога, по неведома повеля на звездите, изведнъж започва ожесточено да се бори с фашизма и има голям риск водовъртежът да завлече и теб.

… Този човек го взех за един от тях, когато замислен за своите си работи, крачех покрай редовете със сергии и разсеяно плъзгах поглед по заглавията на изложените за продан книги. Взех го за един от тях, защото той точно така крадешком се оглеждаше и държеше стоката си, едва прикрил я под палтото си. Както това често се случва, смисълът на прочетените букви не веднага достигна до съзнанието ми. Когато обаче той изкристализира, аз се спрях като закован, а после рязко се обърнах, за да проверя дали продавачът не си е тръгнал, и дали не ми се е привидяло заглавието заради моите дълги и безплодни търсения.

„Хрониките на народите маи и завоюването на Юкатан и Мексико“.

Извадих портмонето си още преди да съм успял да попитам за цената.

В мъжа, който продаваше книгата, нямаше абсолютно нищо забележително. Светли прошарени коси, неясни, неуловими черти на лицето — нито пълно, нито слабо, безцветни, дали бледосиви, дали пък не бледосини очи, тъмно палто. Приближих се към него с пари в ръката си, но той кой знае защо се направи, че не ме забелязва. И едва когато запитах за книгата и съдържанието й, мъжът заби в мен студения поглед на екзаминатор, сякаш се опитваше да определи дали заслужавам да ми продаде книгата си. Вече започвах да си мисля, че в книгата е изрязана дупка, в която се намира пакетче с известното бяло прахче и ако аз сега не кажа нужната парола, продавачът просто ще избяга или ще заяви, че не се продава.

Той обаче не беше наркопласьор. Бързо, но фиксиращо хвърли поглед на банкнотите и каза цената, която ми се стори безсрамно завишена. Като видя, че се колебая, той презрително мръдна рамене и с лишен от интонация глас каза, че изданието представлява библиографска рядкост, защото е издадено в много малък тираж едва ли не преди половин век и единствено дилетанти не биха го оценили.

Уплаших се, че той може изобщо да размисли да продава книгата на такъв дребнав невежа и побързах да платя, като му оставих сума, с която той можеше охолно да си живее поне още две седмици.

След като се отдалечих на петнайсетина крачки, аз си помислих, че можех да попитам този тип дали няма и други книги на същата тема. Но той като че ли беше изчезнал вдън-земя; на неговото място стоеше пъргаво старче, което се опитваше да пласира обемист труд по теория на заговорите, написан от Рудолф Хес по време на доживотния му затвор.

 

 

Когато всички липсващи думи бяха най-сетне преведени и главата бе преписана с индиго, аз вече с привичен жест добавих копието към увеличаващия се куп на моя собствен екземпляр на дневника на конкистадора, а оригинала прибрах в кожената папка. Умората и сънливостта започнаха да ме надвиват, но аз бях с твърдото намерение да се сдобия със следващата част от книгата, преди да си легна да спя. До бюрото дотичах за десет минути.

Още от прага се чуваха нечии гласове. Отначало реших, че сега ще срещна някого от своите колеги или клиенти, но вече след секунди разбрах, че просто е включен телевизор. Служителят седеше, прикован в екрана, разлял доволна усмивка, която така бе изкривила чертите му, че едва го познах. Вместо обичайния кисело-презрителен поздрав той ми кимна, без да се откъсва от телевизора и прошепна:

— Само секунда… Ей сега ще свърши.

Сложих черната папка на бюрото и огледах рафтовете, опитвайки се видя на тях нейния кафяв близнак. Втората папка не се виждаше никъде: сигурно беше в другата стая.

— Чухте ли? Нашата е победителка в световния конкурс за красота! Московчанка! — гордо изрече служителят, като намали звука. — Ето това са трите кита, върху които се държи великата ни държава: нефта, оръжието и жените!

Премълчах си, не показвайки никакъв интерес. Тогава той се усети с кого говори, изкашля се, за да възвърне обичайния си вид, и лицето му отново се вкамени.

— Ама и това ли е готово?! — той повдигна лявата си вежда; руменината бързо изчезваше от бузите му и със същата скорост живите емоции отстъпваха място на изкуствените.

Вместо отговор аз приплъзнах към него папката. Той надникна вътре, после извади и ми подаде плика с хонорара.

— Следваща част няма, веднага ви предупреждавам — като улови в очите ми незададения въпрос, отряза той.

— А кога ще има?

Вероятно съм изглеждал доста глупаво и толкова разочарован, че служителят не можа да сдържи покровителското и малко съчувствено подсмихване. На мен ми беше все едно какво си мисли той за мен, стига да кажеше, че за пета глава мога да мина още утре.

— Нямам представа! — стовари се острието на гилотината. — Клиентът ни не е идвал през последните дни. Отбийте се в края на седмицата или просто ми напомнете вашия телефон, ще ви звънна.

— А, не, благодаря, няма нужда, аз ще мина, аз тук често минавам… — мислех си, че сега наистина ще минавам покрай тази проклета агенция по десет пъти на ден.

— Е, както искате — той сви рамене и като се пресегна към копчето на телевизора, увеличи звука.

— Довиждане — казах аз.

 

 

На ти сега. Излязох навън и като затворих очи, вдъхнах въздуха с миризма на изгорял бензин и на редките ноемврийски бури. Вслушах се какво става вътре в мен… Като че ли гледах отражението си в бъчва с дъждовна вода, каквито стоят до вилите и до селските къщи. Моят люлеещ се силует плуваше в ленивата тъмна вода, на чиято повърхност кой знае защо лежеше самотен кленов лист. Гледах себе си от бъчвата уморено и равнодушно. Апокалипсисът засега все още не е настъпил, просто бавят главата. По дяволите всички. Поне ще се наспя.

Вкъщи се върнах съвършено без сили и опустошен, но умората ми бе лепкава като захарно петле на пръчка и също така сладка, с лек горчив привкус. Пъхнах се под пухения юрган и взех купената книга за маите, но така и не успях да я отворя. Мислите ми се заплетоха, смесиха се с неверни образи, нахвърляни от въображението ми и след няколко секунди фунията на съня вече ме всмука целия.

Тази нощ най-сетне сънувах кучето си и си спомням, че дори насън бях много радостен. Излиза, че в апартамента ми, в кухнята имало една малка вратичка за някакво килерче. Точно в него е живяло кучето ми през цялото това време, докато аз съм го смятал за умряло. В този сън кучето започна да драска по вратата, искайки да излезе, и когато го пуснах навън, беше толкова щастливо, че ме облиза целия, като особено много се стараеше да уцели с мокрия си език носа и ушите ми. После, естествено, дойде време да го изведа на разходка. Това можеше да се определи по обичайните признаци: кучето започна да ме гледа в очите, да тича към външната врата, а после, вече отчаяно да ми обяснява желанието си с намеци, ми донесе със зъби каишката си.

От сън към сън се променяха всъщност само обстоятелствата, при които аз откривах, че то всъщност не е умряло, ами точно обратното — чувства се прекрасно, иска да го нахраня, да го разходя, пък и да играя с него по време на разходката, като му хвърлям пръчки, които то да ми носи обратно.

Понякога, както днес, откривах, че през цялото това време то е живяло някъде близо до мен, просто аз не съм го знаел. В други варианти на това видение кучето действително е умряло, но самото то не е знаело, затова, докато аз съм се държал с него като с живо, смъртта му е била като наужким. Тук главното бе да се играе по правилата, да не плача за него и изобщо да нямам прояви на жалост — с една дума, да правя всичко, за да не може то да се досети, че повече го няма. Впрочем при неговата жизнерадост и кипяща енергия това не беше толкова трудна задача. Накрая оставаха сънищата, в които то просто отново беше с мен без каквито и да било обяснения и в тях аз нищо не знаех за неговата гибел. Тези сънища, най-леките и светлите, обичах най-много.

Сега трябваше да се разхождаме по непознат за мен парк; както обикновено, му махнах каишката още щом се озовахме на разстояние от уличното платно. То нямаше търпение да потича по тревата; никога не се реших да го лиша от това удоволствие. Когато кучето беше живо, заради моето домошарство то трябваше по цял ден да се въргаля — зимата на дивана, лятото на пода. Сега, изтръгвайки се от царството на мъртвите за кратко съществуване в моите сънища, на него отдавна му се искаше да си спомни за какво го е създала природата. Сетерът е ловджийска порода и аз знаех от какво лишавам кучето си, затова се стараех с нищо да не го ограничавам, когато ние рядко успявахме да излезем в парка или някъде на село — независимо дали наяве или не.

След известно време кучето се втурна нанякъде толкова далече, че го загубих от погледа си. Затова докъм дванайсет през нощта, когато се събудих да отскоча до тоалетната, не ми оставаше нищо друго, освен да обикалям една след друга пронизаните от слънчевите лъчи алеи на летния парк, повтаряйки като с навита пружина името му. През цялото това време кучето ми тичаше някъде наоколо, без да успея да го мерна, и ту отляво, ту отдясно, оставайки на неголямо, но недосегаемо разстояние, от храстите се чуваше радостен лай.

Когато станах, първата ми работа, още преди да вляза в банята, беше да отида в кухнята и много сериозно, и с цялото възможно внимание да изследвам стените там.

Малка вратичка нямаше никъде…

* * *

Като си обещах, че няма да се втурна към преводаческото бюро, а ще издържа поне до утре, аз си измислих с какво ще се занимавам през този празен ден. Като начало — благоприлична закуска, с кафе и вестник, какъвто нямах през последните дни заради трескавото увлечение по испанския текст. След това — бавно и щателно изучаване на книгата за маите, в която разчитах да намеря отговорите на някои въпроси, които не ми даваха мира заради недомлъвките на Кюмерлинг.

След няколкото дни на чай и сандвичи, подходящ избор за закуска ми се стори малко скучната, но безупречна за здравето овесена каша. За да придам на това затворническо-войсково блюдо известна празничност, след като сварих кашата, й добавих течен цветен мед. Докато изстиваше, отворих днешния вестник, изваден от пощенската кутия.

Първа страница беше изцяло посветена на земетресението в Америка и на Карибите, а две снимки, на четвърт страница всяка, демонстрираха напълно разрушените столици на Хаити и Доминиканската република. На Хавана май също не й се бе разминало.

Цялата втора страница бе заета с подробното интервю с победителката на конкурса за красота „Мис Вселена“, рускинята Лидия Кнорозова. Нейна голяма снимка с инкрустираната с брилянти кралска корона беше поместена направо в средата на страницата. Това всъщност бе една от най-странните кралици на красотата, каквато бях видял през живота си.

Преди всичко, за разлика от девойките, които обикновено участват в подобни конкурси, рускинята определено беше доста прехвърлила трийсетте. Лицето й бе, трябва да се признае, приятно, но че самата Венера е целунала момиченцето по челото при раждането му, не можеше да се каже. Лидия Кнорозова печелеше по-скоро с чар — с меката полуусмивка на пълничките устни, с трогателните бръчици край ъгълчетата на очите — фотографът дори не си беше направил труда да я гримира основно, за да ретушира възрастта на кралицата. Тя изобщо не приличаше по нищо на нимфетките с огромни сини очи, които традиционно представляват Русия на такива конкурси. При цялото си желание не можех да разбера по какъв начин тази миловидна, но с доста обикновена външност жена е успяла да впечатли журито, когато до нея се извисяваха на своите стигащи до небесата главозамайващи крака знойните волооки мулатки от Венецуела и Аржентина.

Заинтересуван от тайната на Лидия, аз прочетох интервюто й. Никакви обяснения как е победила, рускинята не даваше. Вместо това разказваше за жизнения си път и кариера — тя е старши научен сътрудник в някакъв културоложки институт — и благодареше за възпитанието и поддръжката на своите родители, както е прието в такива случаи. С особено голяма топлота Кнорозова говореше за болния си баща, за лечението на когото тя смяташе да използва цялата сума, която й се полагаше заедно с кралската титла.

Аз свих рамене и затворих вестника.

 

 

Книгата наистина беше необикновена. Тя много напомняше за един от томовете на безкрайната медицинска енциклопедия, издадена в средата на трийсетте години, поне четирийсет тома от която по-рано стояха по рафтовете на баба.

Заглавието — „Хрониките на народите маи и завоюването на Юкатан и Мексико“, беше вдълбано с релефни бели букви на луксозна картонена обложка. Плътната качествена хартия беше едва-едва пожълтяла за няколкото десетки години, изминали от момента на издаването й на бял свят, не се бе състарила, а само отлежала, подобно на скъпо вино в специална изба. Поднесох тома към лицето си, разлистих няколко десетки листа и вдъхнах сладникавия библиотечен мирис на книжния прах. Този аромат, който не може да бъде сбъркан с никой друг, моментално ме настройваше на нужната вълна. Така миришеща книга извиква непреодолимо желание да се излегнеш с нея на дивана и да я четеш, без да бързаш, на включена нощна лампа със зелен абажур, сякаш пиеш със сламка любим коктейл.

Чудно нещо — на титулната страница нямаше име на издателството. Името на автора, набрано с дребен шрифт горе на страницата, кой знае защо извикваше мисли за Библията; напълно вероятно да е псевдоним. Казваше се Е. Ягониел и никакви сведения за този учен, написал такъв солиден на вид труд, книгата не съдържаше. Какво да се каже още? Москва, 1961 година. Офсетов печат. Тираж 300 екземпляра. Оставаш с противоречиво впечатление: от една страна, на вид това беше съветска научна книга par exelence, от друга, нещо в нея определено не беше както трябва; беше подозрителна и изглеждаше като изкусен фалшификат. Но на кого би му дошло на ум да фалшифицира съветски научни книги?

Съдейки по съдържанието, изданието беше съставено по най-подробен начин: историята на полуострова се описваше още от онези времена, когато по него са бродели древните номади. Десетки страници авторът посвещаваше на предкласическата епоха, още повече внимание бе отделено на онези векове, в течение на които маите са достигнали върха на могъществото си. Глави, посветени на разрушаването на цивилизацията не откривах, но кой знае защо бях абсолютно сигурен, че Е. Ягониел знаеше за него повече от този Кюмерлинг, трябваше само да се запася с търпение и да прочета всичко от кора до кора.

Затова пък в раздела, описващ пристигането на испанците и началото на колонизацията, веднага се хвърляше в очи главата за францисканския епископ Диего де Ланда и неговите трудове. Именно от францисканеца реших да започна подробното си запознанство с книгата: на мен като слънцето и въздуха ми бяха нужни познатите лица, за да се гмурна в неприветливия свят на средновековната Южна Америка, разглеждана през роговите очила на социалистическата наука от шейсетте.

Обаче не открих нито една препратка към реалните на това сложно време, в което е писан научният труд. В текста нито веднъж не се споменаваха каквито и да било научни авторитети, публикували по-късно от началото на века, от което направих извода, че книгата на Е. Ягониел вероятно е преводна и е създадена преди Първата световна война; но за точното време на написването й можех само да се досещам.

Още от първите абзаци, прочетени на първата, отворена наслуки страница, авторът даваше да се разбере, че той из основи познава предмета на своето изследване.

„Диего де Ланда Калдерон е роден на 12 ноември 1524 година в селцето Сифуентес, в испанската провинция Гуадалахара. Пейзажите, които той е видял около себе си, след като е отворил очи, и сред които е расъл — лозята, покриващи склоновете на ниските хълмове, и тополовите алеи, безбройните речици и ручейчета — поразително се отличаваха от онова, което е можел да съзерцава от прозореца на килията си, преди за последен път да склопи очи на 29 април 1579 година.

През същата 1524 година, когато Диего де Ланда Калдерон е дошъл на бял свят, изследователят и воин Педро де Алварадо е основал град Сантяго де Лос Кабалерос в покорената от него Гватемала. Но завоюването на Юкатан, където бъдещият епископ ще пристигне едва в 1547 година, за да остане там до гроб, едва започва и испанската корона дори не е замисляла да включи полуострова в пределите на зараждащата се Западна Индийска империя.

В историята на Конкистата личността на епископ Де Ланда си остава една от най-противоречивите. Той е и гонител на покорените от испанците маи, и техен защитник от зверстващите господари и от сбирщината войници. Именно той най-подробно е описал бита им, вярванията, нравите, обичаите, именно той е направил опит да разшифрова писмеността им. Точно Диего де Ланда без надлежните пълномощия е имал смелостта да се провъзгласи за съдник и съдия на езичниците и техните богове. Именно този самозван инквизитор е извършил през юли 1562 година в Мани грандиозно auto de fé, като за един ден е изгорил почти всички налични ритуални книги и летописи на маите, а заедно с тях и дървените статуи на техните божества, също покрити с надписи, съдържанието на които за съвременната наука би било безценно. И при това написаният от него труд «Съобщение за делата в Юкатан» станал най-главният и най-авторитетният източник на знания за хората, изучаващи маите, и за това, какво е представлявала тяхната култура. Ако Де Ланда никога не бе съществувал, тогава не би съществувала в днешния й вид и науката за онези индианци, които той така усърдно е обръщал от езичество в християнство. Обаче, вероятно, в този хипотетичен случай не би имало такава нужда и такова научно любопитство при изучаването на тяхната цивилизация, защото този народ и до днес би съхранил своята потресаваща култура.“

След като набързо прегледах животоописанието на францисканския монах до момента, когато той е пристигнал в Юкатан, аз честно се опитвах да намеря поне нещо занимателно в подробно описаната история на строежа на Исамалския манастир. И докато доста разсеяно прехвърлях тези страници, пред очите ми сякаш изведнъж всичко притъмня и започна да не ми достига въздух. Всичко съвпадаше. Аз прозрях.

„… инквизитор е извършил през юли 1562 година в Мани грандиозно auto de fé, като за един ден е изгорил почти всички налични ритуални книги…“

Същата година, същият град, същият най-мрачен манастирски настоятел. Описаните в превеждания от мен дневник приключения съвършено определено бяха предистория на събитията, случили се в Мани през юли.

Тримата индианци, пътешествали с моя отряд, били много обезпокоени от целта на експедицията. Само няколко седмици след като испанците напуснали Мани, още в първата част на дневника, един от водачите се опитал да разузнае от командирите истина ли е, че в други места на Юкатан конкистадорите и монасите изземват и горят книгите на маите.

Скочих от дивана и се спуснах към стаята, където върху бюрото ми стоеше купчината листове с моето лично копие на превода. Веднага намерих нужния ми откъс: „… съобщи, че в някои области, в частност в Майяпан, Яшун и Тулум, испанските войници горят индианските книги и идоли. И че този Ернан Гонсалес ме попита защо те постъпват така и дали нямам и аз подобно нареждане. И че макар аз и да се досещах сега защо брат Диего де Ланда ни изпрати в този поход…“

Сега вече нямаше никаква необходимост да строя хипотези. Оставаше ми само да прочета пасажите от Ягониел, разказващи за великото изгаряне в Мани. Как така не си спомних за това и просто не съпоставих фактите още когато намерих споменаването за това злополучно аутодафе у Кюмерлинг?

„По думите на самия брат Де Ланда, за унищожаването на всички индиански идоли и свещени книги той се замислил през юни, а именно в деня, когато на иконома на манастира «Св. Архангел Михаил» в Мани се откъснали от синджирите двете кучета и избягали. Тръгнал да ги търси, този индианец настигнал кучетата си в неголяма пещера недалеч от манастира. Кучетата лаели, спрели се пред нисък и тесен проход, който този иконом отначало не забелязал. Движен от любопитство, той решил да проникне вътре и като изминал едно разстояние, излязъл в помещение, където стояли дървени и каменни статуи, изобразяващи индиански богове, омазани с прясна кръв. Имало там и други признаци, че съвсем неотдавна в тази пещера са се провели религиозни церемонии. За всичко видяно този млад покръстен индианец честно съобщил на настоятеля.

Като разбрал, че петнайсет години след пристигането по тези земи на мисионерите, аборигените продължават да се покланят на своите идоли само на няколко крачки от католическите храмове и възможно дори извършват, както и по-рано, човешки жертвоприношения, Диего де Ланда изпаднал в неудържима ярост. След като обсъдил положението с другите францисканци и с гражданските власти, той решил веднъж завинаги да приключи с езичеството в поверените му области. За изкореняването му брат Де Ланда не виждал по-надеждно средство от унищожаването на обектите за поклонение и на паметта за тях и затова заповядал да докарат в Мани от цялата местност идоли, книги, написани на еленова кожа и на кора, и много други вещи. Непълното изброяване на предметите, натрупани на главния площад в Мани на 12 юли 1562 година, бил публикуван в деветнайсети век от испанския учен, доктор Хусто Сиера. Докторът говори за 5 хиляди идола с различна форма и размери, 13 големи камъка, използвани като олтари, 22 неголеми камъка, покрити с йероглифи, 27 свитъка, също така съдържащи йероглифи и знаци, и 197 ритуални съдини. Има всички основания да се предполага, че всъщност инквизицията е успяла да тури ръка на къде-къде по-значително количество такива предмети и особено книги. Но колкото и да са били, всички те в паметното утро на 12 юли 1562 година били изпотрошени и изгорени. С един само точен удар францисканският монах Диего де Ланда е успял да превърне десет века история на великия народ на маите в прах и пепел.

Щетата, нанесена от брат Де Ланда на науката, е толкова неизмерима, както е безграничен онзи пробив, който се е образувал заради него в културната съкровищница на човечеството. Достатъчно е само да се каже, че заради своето фанатично рвение към чистотата на вярата Ланда и неговите поддръжници са успели да унищожат почти всички летописи на маите, както и религиозните книги и литературните произведения. Едва три ръкописа на маите са оцелели при тази катастрофа. Днес са известни като кодекси — Парижкият, Дрезденският и Мадридският, наречени така според градовете, в чиито библиотеки се съхраняват. Още един важен паметник са книгите «Чилам Билам», написани в четиринайсети век на езика на маите, но с латински букви. Естествено, остават и надписите на стелите и архитектурните паметници, които все още стоят недокоснати в джунглите на Юкатан, обаче няма никакви съмнения в това, че по-голямата част от знанията, които са се съдържали в изгорените книги, е загубена за човечеството безвъзвратно.

Какво е движело Диего де Ланда и можем ли да го съдим за това, което е направил? Трябва да се помни, че когато францисканците са пристигнали в Централна Америка, наричана тогава Западна Индия, индианските племена, живеещи в тези земи, често се придържали към много жестоки вярвания. Може би това в по-голяма степен се отнася за войнствените ацтеки, отколкото за племената на маите, но почти във всички култури на Централна Америка били широко разпространени човешките жертвоприношения, които при ацтеките достигали застрашителни размери, а също така ритуалното самоосакатяване и осакатяване. Ведно с неприятните и понякога откровено страшни изображения на индианските богове, тези религии би трябвало да се струват на християнските свещеници като сатанински култове, а всички онези божества и обожествени герои, на които се кланяли маите и другите народи на Западна Индия, на францисканските монаси еднозначно са им изглеждали като демони.

По такъв начин, опитвайки се да изкорени езичеството сред аборигените, брат Де Ланда бил напълно убеден, че се сражава с проявлението на злото на земята в най-чистия му вид. Освен това, не е маловажно да се отбележи, че приелите католицизма индианци са били много по-надеждни и сговорчиви, отколкото онези, които упорито продължавали да изповядват вярата на своите бащи. Насаждайки християнството, испанците затвърждавали своето положение като колонизатори.

Би било прекалено наивно да се смята, че в огъня са горели само книгите и идолите. Има достоверни сведения, че онези аборигени, които не желаели да се откажат от своите вярвания, са били измъчвани и пребивани жестоко и мнозина ги е спохождала ужасна смърт.

Любопитно е друго. За краткото време, изминало след завоеванията на Кортес, испанското общество по неясен начин е достигнало до онзи стадий на морална еволюция, която предполагала рефлексия и разкаяние за извършените грехове даже ако средствата били оправдани от целта. Това засегнало и Конкистата — мнозина влиятелни мислители и богослови от онова време смятали, че испанците нямат право да подчиняват, да поробват и угнетяват народите на откритите от тях континенти, смятайки аборигените за безсловесни говеда, а не за равни на тях човешки същества.

Именно затова, когато до короната достигнали слуховете за жестокостите, които прилага в своите владения брат Де Ланда, той бил извикан за разследване в Мадрид. Исамалският настоятел бил спасен само от това, че Генералът на францисканския орден лично му издал документ, в който потвърждавал инквизиторските права на Де Ланда, каквито той първоначално не притежавал. Процесът по това дело продължил няколко години и завършил с оправдаването на Де Ланда. Точно по това време обвиняемият започнал да пише своя етнографски труд «Съобщение за делата в Юкатан», който след столетия го прославил в цял свят.

Злите езици твърдят, че той го създал изключително за да се оневини и да оправдае своите деяния. Други мислят, че брат Де Ланда се е разкаял за онова, което е сторил и се е опитал да възстанови причинените щети, като е събрал и записал всички сведения за маите; на това дело той посветил остатъка от живота си.“

 

 

Е. Ягониел премахна измъчващите ме загадки със същата лекота, с която Диего де Ланда Калдерон беше изтрил паметта за цяло хилядолетие, изпълнено с удивителни събития, най-кръвопролитни войни и невероятни потресения. Настоятелят на Исамалския манастир, както той сам бе обяснил на автора на дневника във втора глава, се беше стремил да обезсили местните култове и да обезопаси испанските колонии.

Когато открил през онзи юнски ден, че едва ли не под разпятието на църквата в Мани неблагодарните индианци все още принасят жертви на дървените кумири, той разбрал колко крехко е положението на неговия орден и на съотечествениците му в Юкатан и е взел единствено възможното и вярно решение.

Водачите на изпратения от него на югозапад отряд в този случай действително просто са пазели идолите и книгите на своя народ, тъй като тук-таме монасите вече са ги изгаряли. Никакви приказни съкровища, чиста геополитика и религиозен фанатизъм. В цялата тази история, изведнъж станала толкова ясна и простичка, мен продължаваше да ме тревожи само един въпрос.

Ако съществуването на езическите капища в Мани е било открито през юни и именно тогава брат Де Ланда е замислил за първи път унищожаването на индианските идоли и книги, как е могло да стане така, че той е изпратил моя отряд в тайна експедиция, явно свързана с аутодафето, цели два месеца по-рано?