Дмитрий Глуховски
Здрач (14)

El Fin del Mundo^[1]

 

Съвпадение? Не може да бъде!

Името на Ицамна ми бе познато повече, отколкото името на което и да било друго индианско божество. Главният от боговете, венецът на пантеона на маите, създателят на писмеността, покровителят на учените и астролозите, съпругът на светлата Иш-Чел…

Мислите в главата ми се стрелкаха с шеметна бързина. Сякаш се носех със скоростно влакче, летейки покрай откъслеци от образи, стараейки се да се задържа вътре, когато релсите на умозаключенията правеха особено рязък завой…

Старецът търсеше същото, което и аз — бюрото за преводи, което според твърдението на охранителя не съществува и не е съществувало, макар аз лично нееднократно да бях ходил в него. Няма значение дали „Акаб Цин“ се рее някъде в тънкия ефир, веднъж в столетие отваряйки вратите в нашия свят, или просто се помещава в някое подземие, но се е дълбоко законспирирало в преддверието на милиционерския маскен бал.

Има значение само едно: за двама души това бюро със сигурност съществува. За онзи, който донася там новите глави на дневника, и за превеждащия ги от испански на руски, за да върне после преведените страници обратно. Ами ако бюрото е само пощенска кутия за кореспонденцията между тези двама души?

И точно преди две минути аз говорих с човек, който също като мен беше уверен в реалността на „Акаб Цин“! Връзката между него и моята работа не би била напълно истинска и моето желание непременно да я осъществя може да бъде отдадено на отчаянието и шизофренията, ако отгоре на това старчето не бе изпуснало бележката с името на бог на маите. Дали би могло всичко това да бъде просто чудновата комбинация от случайни събития?

Предварително знаейки отговора, аз се спуснах напред и здраво стиснал бележката в ръка, се втурнах да догоня свилия зад ъгъла старец. Нещо ми казваше, че в „Акаб Цин“ аз вече никога няма да вляза. Можех само да се досещам какво е станало с бюрото; защо входът беше запечатан, а самото мистично бюро е отплувало от нашето измерение; но изчезването му очевидно беше необратимо.

Дали заради това, че не издържах изпратените ми изпитания, оказах се недостоен за предложеното знание, заради своята страхливост и скудоумие предадох небесното, за да го погуби земното? Или пък затова, че преживелите векове страници на конкистадорския дневник бяха същият онзи вълшебен билет за други пластове на мирозданието, без който входът за там на простите смъртни би бил затворен?

Пък даже „Акаб Цин“ най-банално да се бе евакуирало, след като са му звъннали от милицията, за мен със сигурност не оставаше и най-малката надежда да получа новите поръчки, след като бях спомогнал за оклеветяването на бюрото и бях загубил оригинала на една от главите.

Така или иначе, но единственото, губещо се в непрогледната мъгла въжено мостче, което ме съединяваше с човека, поръчал превода, се късаше; лишаваха ме от възможността да направя избора си самостоятелно. Сигурно именно затова точно сега ми се струваше, че няма нищо по-мъчително от това да те изхвърлят от божествената колесница и да бъдеш обречен през остатъка от дните си да скиташ по прашните покрайнини на обикновения в своята безсмисленост човешки живот — макар още вчера аз сам да се канех да се откажа от продължението на работата над дневника.

И ето че съдбата — по недоглеждане или от съжаление — ми отпускаше още един, последен, невероятен шанс: възможното познанство със самия тайнствен клиент или поне с неговия куриер. Аз просто нямах право да го изпусна!

 

 

За някакви си малко повече от две минути старецът успя да се отдалечи на доста голямо разстояние и ако не бе старомодната му шапка, която като плувка, вързана за оловото на неговото куцукане, неравномерно се показваше от морето с глави, аз неизбежно бих го загубил от поглед.

Врязал се в инертната човешка маса, аз ядосано я разбутвах с лакти, настъпвах хората по краката, но игнорирах възмущението и заплахите и си пробивах път към целта. Шапката му от агнешка кожа се полюшваше и потъваше, просто плуваше по течението на тълпата, докато аз в същото време правех по цели шест, даже и седем възела, на които биха завидели дори някои акули. Но — поразително нещо! — дистанцията между нас при това не се съкращаваше нито с метър. Колкото и яростно да работех с ръцете си, като напълно заслужено получавах ръгане и обиди, колкото и мощни да бяха загребванията ми, те не можеха да ме приближат до стареца. Усещането беше доста неприятно: сякаш се бях озовал в един от онези кошмарни сънища, които ти изпиват цялата сила от мускулите: когато се опитваш да бягаш, но само напразно движиш вялите си, като пихтия, крака, оставайки си на едно място.

После рязко се дръпна, сякаш на въдицата се хвана огромна риба и плувката на шапката взе надясно и изведнъж изчезна напълно. Постарах се да запомня мястото, където той потъна в тълпата, изскочих на улицата и едва не ме смачка един басово ръмжащ камион, и се стрелнах покрай тротоара като летяща риба, изскачайки на повърхността, за да се огледам. Ето го същото онова рекламно табло, край което той изчезна! От наводнения с хора булевард тук като незабележим приток свиваше встрани лъкатушеща пресечка; дали пък старецът не е тръгнал по нея?

 

 

Отново се вклиних в тълпата и като я разделях с рамене, пресякох на̀преко широкия булевард и раздърпан, изпотен, се вмъкнах в мизерната безлюдна уличка, застроена с олющени триетажни сгради. През този ден определено ми вървеше направо нечовешки: само на триста метра видях познатата накуцваща фигура. Да се бях озовал тук с няколко секунди по-късно — и щях да загубя от поглед стареца: той тъкмо бе стигнал до следващото кръстовище и пред очите ми сви наляво.

— Стойте! Почакайте! — извиках с всички сили, но той не ми обърна ни най-малко внимание.

Пресечката, по която той свърна на кръстовището, изглеждаше още по-подозрително: старинна, постлана с камъни уличка, мръсни къщи със заковани прозорци, нито една паркирана кола, нито една жива душа.

Аз обаче не си и помислих да прекъсна преследването: нали ако старецът е онзи, за когото го смятам, ще мога да получа от него отговорите на всичките си въпроси. На всичките! Кой, ако не той знае как е завършила експедицията през селвата за конкистадора, повярвал в индианските предания и пророчества и захвърлен заради това в жертвения кладенец на маите? Той би трябвало да има и другите глави на дневника, ако те изобщо съществуват. Дали е търсил бюрото, за да попита за превода на последната част, конфискувана ми от майора, или е искал да им остави нова глава? Може би той сега я носи със себе си и аз просто трябва да го настигна и да се представя, да му обясня…

Просто да го настигна ли? Въпреки ревматизма си старчето се движеше удивително бързо. Дробовете ми вече свиреха, сърцето ми се разду и в гръдния ми кош му стана прекалено тясно, мускулите ме заболяха, но спирка по желание на тялото ми бе изключена. Напразно се опитвах отново и отново да повикам пъргавото старче и само дето разбих дихателния си ритъм, който тъкмо се бе нормализирал. Разстоянието ли бе прекалено голямо или той наистина не чуваше добре, а може би беше забелязал, че го гоня, и не искаше да спре?

Когато той най-сетне забави крачка, аз си въобразих, че все пак моите екзалтирани призиви са достигнали до ушите му. Обаче старецът просто се опитваше да се ориентира; след миг той потъна в близката тъмна порта. Докато измина онези триста крачки, които ни разделяха, той се възползва от получената преднина и изчезна някъде из дворищата. Поколебах се, но го последвах.

Никога досега не ми се бе случвало в този град да се озова в такива странни, дотолкова несъответстващи на времето и мястото дворове. Сякаш бях попаднал едновременно в средновековна Европа от историческите филми и в безжизнените графични фантазии на Ешер^[2].

Тесните криволичещи безистени, отрупани с всевъзможни боклуци и вехтории: продънени детски колички, изпочупени мебели, ръждиви велосипеди и очукани гипсови статуи; вилни огради с разкривени портички, условно разделящи нечии владения, губещи се в небето пожарни стълби и над всичко това, на равнището на последен етаж — покрити дървени галерии като на крепостна стена на някой френски родов замък.

Отнякъде се дочуваха разговори: детски — весели и капризни, женско любовно гукане, гръмки ругатни, звънтеше празнична трапеза, но наоколо нямаше никого и прашните прозорци си оставаха мъртви и празни. Започнах да подозирам, че старецът нарочно е свил в тази порта, за да се скрие. Е, замисълът му успя: след няколко минути окончателно го загубих от поглед, а шумът на крачките му бяха заметени — както снежната фъртуна замита следите — от дочуващите се от всички страни призрачни гласове.

Бродих още известно време наслуки, докато не се намерих в задънено място с ниска дървена врата под етернитова козирка. Входът също бе необичаен и много напомняше на издигаща се нагоре мрачна шахта, по чиито стени пълзеше тясна — само половин метър — стълба без перила. Вижда всемогъщият Ицамна, че като нищо бих се качил по нея чак до края, само и само да настигна неуловимия старец. Но в този момент забелязах правоъгълник светлина недалеч пред мен — там от игривия вятър се хлопаше още една врата. Входът се оказа безистен; най-вероятно старецът не се е изкачил по халтавите стълби, а се измъкнал към улицата. След него!

Блъснах вратата, излязох навън и замрях смаян. Неясно как лабиринтът на дворовете ме бе извел на същата тази арбатска уличка, където се намираше детската библиотека, станала после моята първа преводаческа кантора. Бях съвсем наблизо до вкъщи, без да загубя за обратния път и една трета от времето, което употребих, за да стигна до „Акаб Цин“! Каква е тази магия?!

 

 

За разлика от странните улички и дворове, по които аз преследвах предполагаемия поръчител, както Алиса преследва белия заек, тази пресечка бе задръстена от хора. Най-близката до мен солидна сива жилищна сграда беше разсечена на две сякаш с гигантска брадва; краищата на раната вече доста силно се бяха раздалечили, откривайки вътрешностите. От първия до шестия етаж в образувалия се процеп се виждаха половинките на жилищата: някъде облепени със стари тапети спални, някъде скъпо ремонтирани холове или увиснали над пропастта тоалетни чинии. Картината напомняше огромна куклена къща, която може да се отвори и да се погледне отвътре. От време на време през процепа виждах как сноват напред-назад спасители в сини комбинезони, проверяващи дали някой не е останал в сградата. Пред входа имаше не много голяма камара от дивани, телевизори, компютри и наблъскани с дрехи куфари — живущите спасяваха най-ценното, преди входът да бъде отцепен от пристигналата милиция. Още сега събралата се наоколо тълпа възмутено бучеше, настояваше милиционерите да снемат кордона и да я пуснат в загиващото здание.

Дали е оцеляла старата библиотека? Нещо ме прободе в гърдите: тази незабележителна с нищо и почти ненужна никому постройка в арбатските слабини беше едно от малкото места в Москва, към които изпитвах необяснима нежност.

… Земетресението я бе пощадило. Дървената постройка от деветнайсети век се оказа по-здрава от монументалните грамади на сталинския ампир, недодяланите чудовища на елитните жилищни комплекси и хрушчовските зле проектирани и зле построени многоетажни колиби. Пломбите на криминалната милиция на вратите бяха срязани: или конкурентите от ГУВД са ги навестили, или мародери са се възползвали от катаклизма, за да си опитат късмета в затворения заради нарушения офис.

Сам не зная защо, но стъпих на прага и хванах дръжката на бравата; тя неочаквано меко поддаде и вратата с недоволно скърцане се отвори. Влязох, оглеждайки се крадешком. Хулиганската ми постъпка ще мине метър: във всеобщата суматоха никой не се интересуваше от изоставената преводаческа фирма.

Вътре цареше гъст полумрак и беше задушно като в запечатана от векове гробница. На предзалезното зимно слънце не му стигаха силите да проникне през покритите с мръсотия стъкла на прозорците. Навътре в помещението се чернееше страшна широка ивица: явно все още тук не допускаха собствениците на кантората, а милицията нямаше време да отмива следите от убийството.

Не посмях да се приближа и да ги разгледам; вместо това се приближих до бюрото, зад което обикновено ме посрещаше неприятният Семьонов. Поради лошата светлина вътре неговото работно място почти не се виждаше, но аз сякаш предчувствах какво ще намеря там.

Сред изронилата се мазилка и книжния прах върху стелажа беше тя. Беше ми достатъчно само веднъж да погаля с пръсти старателно обработената кожа, за да я позная — украсената с позлатен монограм папка, в която получих най-първата, а по-точно втората, глава на старинната книга.

Не започнах да търся обяснения. Алчно грабнах папката, стремглаво излетях от библиотеката и се спуснах към своето леговище. Нито земетресения, нито чудовища, нито дори милицията ме плашеха сега. Страхувах се само от едно: да не се събудя потен в леглото, здраво стиснал празните си ръце, в които само допреди няколко мига съм държал безценното съкровище, тази измолена и изстрадана индулгенция.

* * *

Отгоре лежеше сгънат на четири кариран лист от тетрадка, а под него се виждаха те! Страниците на моя дневник! С треперещи ръце отместих настрани хартийката — тя ще почака. Целият свят ще почака…

„Че в обозначения кладенец, или сенот, както го наричаха индианците, на мене ми се наложи да прекарам пет дни и четири нощи и че обстоятелствата на моето пребиваване в онзи кладенец, както и освобождаването ми от него бяха преудивителни и чудни.

Че до настъпването на дъждовното време в Юкатан оставаха още няколко седмици и дните бяха доста горещи и задушни, и че изпитанието с жажда аз понесох единствено благодарение на росата, чиито капки облизвах сутрин от каменните стени на сенота. Обаче повече от влага се нуждаех аз от надежда за избавление, която се топеше с всеки час, прекаран от мен в заточение.

Че в първия ден мислех аз, че сеньор Васко де Агилар ще си спомни за задълженията, които му налагаше неговото благородническо звание и произход, че ще си спомни той и за онези сражения, в които сме били заедно и сме се били рамо до рамо, и сме си пазили един другиму гърба; и че ще се върне той, и ще ме освободи от плен. Ала че словото на проклетия брат Хоакин, тази твар с раздвоен език, се оказа за сеньор Васко де Агилар по-силно от словото на кръвта и честта; Господ да го съди.

Че в първия ден, а също и в ден втори, крещях аз и призовавах от своя кладенец с надеждата да привлека към него вероломния Васко де Агилар или някого от войниците, ако те размислят и се върнат да ми помогнат, като си спомнят, че аз винаги съм бил милостив и добър с тях. Обаче никой от тях не дойде; и че тогава започнах аз да викам още по-високо, надявайки се да ме намерят индианците, и да ми помогнат да изляза, или поне да ме умъртвят от ненавист или от милосърдие.

Че на свършека на втория ден от непрестанните свои викове аз загубих глас и повече не можех да викам за помощ. Че тогава започнаха да ме напускат и силите ми, така че почти цялото време аз прекарвах, лежейки на земята с лицето надолу, молейки Господа да ми прости. Че кракът ми се поду и започна да почернява, и болката в него беше непоносима. И че мисълта за бавната и мъчителна гибел ми беше така противна, че мислех да се убия, за да избегна страданията. Че да извърша това аз исках с каменния индиански нож, който намерих измежду костите и черепите на земята.

И че в третата нощ, когато оставих вече всякаква надежда за спасение, произтече странно събитие, което не ми позволи да извърша моите греховни намерения.

Следва да обясня, че индианските руини на стария град, където се намираше сенотът и търсената пирамида, бяха място напуснато и запустяло; избягваха го даже зверовете и птиците, затова и денем, и нощем цареше наоколо тишина. Обаче в онази нощ, за която казвам сега, наблизко високо се чуваше ревът на маймуни така, като че ли нещо ги е уплашило. Че от този шум аз дойдох на себе си и реших, че зверовете са разтревожени от минаващи наблизо хора, и започнах отново да викам, питайки на испански и на местно наречие има ли някого наоколо. Че силите ми и гласът ми стигнаха само за два силни вика, след което аз отново пресипнах и можех да моля за помощ само шепнешком.

И че след някое време далече горе видях аз пламък от свещ, и осветено от нея лице, което ми се стори като лице на бял човек. Че този човек дълго се вглежда в дълбокото на кладенеца, но сигурно не е могъл да ме види. Че аз, като пресипнах, не знаех как да привлека вниманието му и да го призова на помощ. И че започнах тогава да размахвам ръце и да скачам на здравия крак по кладенеца, макар че втория ми крак от тези движения ми причиняваше непоносима болка.

Че най-сетне моите старания имаха въздействие и гледащият в кладенеца човек ме забеляза, защото започна да обхожда с пламъка на свещта гърлото на кладенеца, опитвайки се да ме види по-добре; после той отново изчезна за мое преголямо отчаяние и разочарование и повече вече не се появи.

Че остатъка от нощта аз прекарах в молитви и размишления за случилото се и дойдох до заключението, че видяното от мене лице е принадлежало не на човек, ала е бил божествен знак, даден на мене, за да прогоня аз своите греховни помисли и да имам мъжество да се боря.

И че постъпих аз така; и за което скоро ми бе дадено избавление.“

 

Аз още веднъж прочетох редовете, в които плененият конкистадор описваше станалото знамение. Ето, през мътната пелена на полузабравата си чува той виковете на маймуните ревачи; хващайки се с издраните си до кръв ръце за издадените камъни на кладенеца, едва успява да стане на крака. Какво вика той? „Има ли някого тука?!“

„Hay alguien aquí?!“

Не тези ли думи чух и аз в кухнята през новогодишната нощ? И, о, Боже, дали, гледайки в огледалото, не него видях аз на дъното на жертвения кладенец — загубил глас, ранен, изтощен, но все още жив — само няколко минути след като се отказах от него и му сложих грубо скован войнишки надгробен кръст?

Нима разделящата ни дълбочина на вековете по нечий каприз можеше да се стопи до такава степен, че да започне да пропуска светлина и звук? Кой знае дали пък нямаше да се превърне и в мембрана, през която да можех да протегна на нещастника ръка за помощ, ако не се бях изплашил и не ме беше върнал към действителността тревожният телефонен звън на Набатчиков?

Каква ирония, че аз, изгубил вяра в спасението му и не изтълкувал дори правилно значението и смисъла на невъзможната нощна среща, му бях внушил надежда, а моето, изкривено от страха лице му е изглеждало като знак свише! А този знак — да продължаваш да се бориш и да не отстъпваш на половината път — беше даден не само на него, а преди всичко на мен. А пък аз го бях взел за бесовски лудории, като отгоре на това покрих огледалото с чаршаф, за да не ми изкарва акъла повече. Нищожество, глупак!

Обаче конкистадорът нямаше търпение да ми доразкаже историята на своето освобождение по чудо…

„Че след изтичането на четири дни и четири нощи ми се счуха човешки гласове, но бидейки изтощен и намирайки се почти в безпаметство, не можех дори да стана и да ги повикам.

Че гласовете обаче станаха по-високи и чух, че ме викат по име, а после ме плиснаха с вода, от което аз дойдох на себе си. Че горе, до гърлото на сенота видях аз нашия водач Хуан Начи Коком и с него още няколко индианци. Че тези хора ми хвърлиха долу въжета, с които аз се вързах, и че при помощта на тези въжета те ме издигнаха от дъното на страшния кладенец и ме сложиха върху живата зелена трева. И че благодарих аз тогава на Пресветата Дева Мария, и плаках като дете, а после отново изпаднах в забрава.

Че се събудих в малко индианско селце и ми беше казано, че в безсъзнание съм прекарал още цял ден. И че в това селце ме хранеха и се грижеха за мене, и сложиха целебни листа на моя осакатен крак, от което мъчещата ме болка мина и подутината спадна.

Че когато моят ум и дух се върнаха при мене, извиках аз Хуан Начи Коком и започнах да го разпитвам как е успял той да избяга от Васко де Агилар и от брат Хоакин и защо е поискал да ме избави от кладенеца. Че водачът ми разказа как при един от биваците войниците се разбунтували, отказвайки да вървят през блатата, ала друг път нямало, понеже свещеният сакб, по който ние дойдохме в Калакмул, вървеше само в едната посока.

Че Васко де Агилар се опитал да усмири метежниците със сила, но бил смъртно ранен от удар с кинжал; и че самият Хуан Начи Коком, уцелил миг, срязал въжето, с което бил вързан за ранения, и успял да се скрие в шубраците. Че, помнейки моето добро отношение към него и желаейки да ми се отблагодари, той се върнал назад и вървял през гората, докато не бил спрян от обитаващите близо до Калакмул индианци. Че тези индианци го пленили и отначало искали да го накажат със смърт, ала жрецът им, чул молбите на моя водач, не допуснал да го убият и го изслушал. Като разбрал, че Хуан Начи Коком се опитва да ме спаси и ние двамата сме пострадали, желаейки да защитим от поругание и унищожение древните индиански ръкописи, този жрец наредил да го освободят. Че също така наредил той да ме измъкнат от сенота въпреки местния обичай, според който за смъртните няма обратен път от жертвения кладенец, както няма за грешната душа изход от Пъкъла.

Че с този преудивителен човек, жреца, аз после имах продължителни беседи, като се обръщах към него посредством Хуан Начи Коком. И че той ми съобщи сведения, които ме промениха и преобразиха моя живот.

Че по думите на този жрец свещената индианска книга, с която искал да се сдобие по поръчение на Диего де Ланда брат Хоакин, била за неговия народ източник на велики беди и затова така усърдно се опазвала от любопитни. Че тази книга, в точност както ми казваше по-рано Хуан Начи Коком, последният от синовете на изродилата се царска династия, била сборник с прорицания, главното сред които било предсказанието за края на света.

Че вярата на индианския народ в неоспоримостта на тези предсказания била съвършена и че всички градове, и всички хора, и всички царе негови живели в точно съответствие с пророчествата. Ала денят, обозначен в тая книга, като ден на гибелта на света, според индианския календар вече е настъпил и се е случило това векове преди пристигането на испанците в Юкатан.

Че извършилото се в този ден станало за индианския народ негов край, едновременно и негова най-страшна тайна, и огромен позор. Тъй като времето било изчислено от жреците невярно и прорицанието не се осъществило; обаче вярата на маите в обречеността на света и в непогрешимостта на великото предсказание, и в правотата на магьосниците и астролозите била така голяма, че те самите изпълнили пророчеството.

Че в обозначения ден те си отишли от градовете и изгорили домовете си, и се пръснали по горите, и нямало вече държави и княжества, а станали само разединени племена. Че с годините били забравени и изкуството на скулптурата, и строителния занаят, в който индианците били достигнали неизказани висоти, и грамотността, и много обичаи на богослужението. И че станал този проклет ден не край на света, а гибел на народа; онези пък, които не желаели да вярват в предсказаното, ги наричали отстъпници и ги хулели, и жилищата им били разорявани, и селищата им били запалвани.

Че ми говореше жрецът още и за това, как неговото племе, което било преди векове могъщо и славно княжество, се разрушавало година след година, превръщайки го в диваци, и не помнело вече, че е останало хранител на същата онази свещена книга, която погубила маите. Че тази книга той самият я е получил от своя баща, когато той умирал, а той от дядо си; и че когато настане неговият ред да умира, трябвало и той да предаде ръкописа на своя син, който също трябвало да стане жрец и неин хранител. И че така трябвало да продължава, докато великият индиански бог Ицамна и прочие богове са живи, и светът още го има. Защото най-съкровената и разрушителна тайна на свещения ръкопис е в това, че прорицанието е вярно, а е грешно единствено изчислението на времето, което са направили астролозите, тълкували книгата.

И че всеки син на народа на маите, и всеки живеещ на света човек от всякакво друго племе, на който и бог да се кланя, е длъжен да помни, че светът има край така, както е смъртен човекът; и че свещеният ръкопис е потвърждение на това и негово вечно напомняне и затова трябва да бъде съхранен на всякаква цена.

Обаче съблазънта да се тълкува пророчеството и да се изчислява точният ден на края на света посредством тази книга е греховен и пагубен; и че както е станал той веднъж причина за падението на империята на маите, също така може да въведе в изкушение, а после да обърне на пепел империите на бъдещето, а даже и всички, живеещи на земята хора. Човекът е слаб, страхлив и любопитен, затова такива знания за него са опасни.

Че тогава попитах аз жреца, не е ли попаднала светата книга в ръцете на нечестивия монах, брат Хоакин, когато той разграби индианския храм в Калакмул. И че той ме утеши, и ми обясни, че в осквернената от войниците пирамида е била фалшива книга, на вид подобна на търсения манускрипт, ала лъжлива и празна.

Че го попитах аз също така, защо той ми предаде всичко на мен, чужденеца, тази тайна, за която не знаят мнозина от синовете на неговия народ. И че той ми възрази, и ми призна, че индианската богиня Иш–Чел не е съблаговолила да му изпрати син и в измирането на рода свой той виждал знак за измирането на маите. Че са му донасяли вести за брадати хора иззад морето и за техните чудесни лодки, и за гръмоподобното им оръжие, и за доблестта им в сраженията. Че всичко това пробудило у него любопитството и помолил той великия Ицамна да му открие истината за тези хора. И че той му изпратил видение, в което брадатите хора подчинили земята на маите и на ацтеките, и на прочие народи, и управлявали голяма част от света.

И че тогава решил пазителят на книгата, че не може да отнесе със себе си в гроба тайната за края на света, само защото той няма син; също така и народът му трябва да я предаде на друг народ, ако сам не е оставил след себе си наследници. И че когато решил той така, взел да се моли на своите божества, сред които били и богът на смъртта Ах-Пуч, и богът на слънцето Ах-Кинчил, и самият Ицамна, и питал правилен ли е неговият замисъл. И му се явило знамение, което укрепило вярата му в това.

Че се случило това преди няколко месеца и че оттогава, осланяйки се на волята на индианските богове, този жрец търпеливо очаквал тяхната помощ, докато Ицамна не ме положи в своя сенот, отрекъл се от моя живот. Че според неговото разбиране аз съм бил предназначен от боговете, за да приема от него древния ръкопис и да направя така, че да го опазя от тлен и забвение.

Че третият мой въпрос към него беше, как ще се разбере кога ще настане истинският ден на Страшния съд и какво ще е причина за него. Че тогава се усмихна жрецът и ми каза на мене, че брадатите хора също са слаби и любопитни, както и неговите съплеменници; и че новите изчисления, които правил неговият баща, дават на света още около шестстотин и трийсет цолкина, което по наша сметка съставлява четиристотин и петдесет години. Че той обаче отново ме предупреди за съблазънта да се пресмята точният час на края на света, защото това дело не е человеческо, а божествено.

И ми каза той, че земята ще загине тогава, когато умре Ицамна — отецът и старейшината на индианските богове, премъдрият властител на днешния свят, който го е измислил и така го е сътворил.

И че предзнаменование за края на света ще стане немощта на този бог, от която и светът ще почне да се тресе.

И че тогава ще затвори той очи за последен път, и ще се потопи светът във вечна тъма.

И че когато започнат предсмъртните му гърчове, ще се нагъне цялата земя от страшното сътресение на почвата, и от рушенето на планините, и от буйството на моретата.

И тогава ще настъпи краят.

 

 

Такива са подробните обстоятелства на моя поход към древния град Калакмул и придобиването от мен на удивителния свитък, който аз пазя и до този ден, и заради описанието на който започнах аз настоящия отчет. За прочие неща — и за завръщането в Мани, и за разобличението от мен на замислите на отец Де Ланда, и за днешното местонахождение на Книгата аз вече разказах в Глава Първа на този отчет, и да го повтарям считам за излишно.

В непрестанното очакване на предречения ден,

 

Написано собственоръчно от Луис Каса дел Лагарто, в Мадрид, в месец юли 1582 година от Рождеството Христово“

И това е всичко?!

Тропическият смерч, който бушуваше в главата ми през цялото време, докато четях заключителната част от повествованието на Луис Каса дел Лагарто, изтръгна от ръцете ми последния лист, но аз още дълго седях, без да смея да помръдна, не вярвайки, че конкистадорът няма какво повече да каже.

И тогава чух как с изкусителни прещраквания се напасват в жлебовете разпокъсаните части на тази невероятна история и се превръщат в едно цяло.

Как случайното участие в експедицията на необичайния испански офицер, готов да повярва на езичниците, вместо да изгори селата им в прослава на Христа, се превръща в промисъл на боговете на маите.

Как придобива смисъл гонитбата през четири и половина столетия на някои сили за тайния свитък или поне за сведения за него и стремежът на други сили, не жалейки човешки животи, да възпрепятстват това.

Започна да ми се прояснява и моята собствена роля и се оказваше, че тя изобщо не е така жалка, както ми се струваше по-рано; доказателство за това беше мистичното обръщение към мен на хвърления в сенота Каса дел Лагарто. (Само след няколко минути аз получих още едно потвърждение на това.)

И още… Неочаквано ясно си спомних момчето, което ми говореше във вагона на метрото. Досега не се решавах да трактувам думите му, като не бях напълно сигурен, че те не са навети от моята есхатологическа параноя. Но сега, дочитайки разказа на конкистадора, аз моментално познах в тях последните речения на пророците на маите.

„… да бъде намерен. Ибо бедата световна е в това, че неговият Бог е болен, поради което и светът е болен. Обладан от треска е Господ, и творението Му от треска боледува. Умира бог и светът, що е Той създал, умира също. Но не е късно още…“

Което и да е било това момче и който и да е вложил тези думи в неговите уста, те по магически начин допълваха изповедта на Каса дел Лагарто, който се бе вслушал в заветите на жреца и избягва да тълкува предсказанието, като просто го съхранява за потомците.

Нима е можело да се направи още нещо? Та нали ми бе казано „Но не е късно още…“ и „… да бъде намерен“. Всемогъщи Ицамна, да бъде намерен кой? И как?!

Замислено прехвърляйки в ръце страниците на дневника, погледът ми се спря върху листа от тетрадка, който бе в намерената папка. Бележка? Струва ли си да чета чужди писма, когато само за един любопитен поглед на непредназначен за тебе текст може да платиш със сърцето си? Разбира се, че си струва!

Почеркът беше същият като на хартийката с адреса, която изпусна избягалият старец; познах и мастилото на писалката. Не можеше да има съмнение: пред бюрото „Акаб Цин“ се бях сблъскал лице в лице със самия поръчител на превода. Той не ме позна и няма нищо учудващо: дотогава не се бяхме срещали никога. Загадъчно бе за мен само решението му да занесе папката с последната глава в изоставената преводаческа кантора на „Арбат“… Отворих бележката.

„Не се притеснявайте за предишната глава, преведете по-добре тази. После ще върнете двете наведнъж. И моля Ви, побързайте! Остава съвсем малко време.

ЮК“