Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (5)

Глава IV
Алфонс и неговата Анет

След обеда разгледахме всички домакински постройки и околността. Според мен мисията бе разположена твърде сполучливо, при това от подобни места, които съм виждал в Африка, това бе най-красивото. После се върнахме на верандата, където заварихме Умслопогаас, възползувал се от благоприятната възможност да почиства основно всички пушки. Това беше единствената работа, която той изобщо вършеше или биваше помолван да извърши; като зулуски вожд беше под достойнството му да работи с ръцете си, но тъкмо това вършеше с готовност. Огромният зулус представляваше интересна гледка: седнал на пода, облегнал бойната си брадва на стената зад гърба си, той внимателно и с най-голямо старание почистваше механизмите на оръжията с тънките си, аристократични наглед ръце. На всяка пушка бе дал име. Една четирикалибрена двуцевка, собственост на сър Хенри, наричаше „Гръмотевицата“; друга, моята „Експрес 500“, чийто изстрел бе особено рязък, наричаше „малката, дето шиба като камшик“; уинчестърските винтовки с пълнители бяха „жените, които говорят толкова бързо, че не можеш да ги различиш една от друга“; шестте пушки „Мартини“ бяха „обикновените хора“ и така нататък за всичките. Много интересно беше да слуша човек как говори на всяка пушка, докато я почиства, като че ли е живо същество, и то с най-необикновен хумор. Същото правеше и с бойната си брадва. Нея чувствуваше като най-близък приятел и се случваше да й говори с часове — изброяваше й всичките си стари приключения, някои от които бяха действително ужасни. Като израз на мрачен хумор беше нарекъл брадвата си „Инкози-каас“ което е зулуската дума за главатарка. Дълго време не можех да разбера защо я е кръстил така и най-после го попитах. Той ме уведоми, че явно брадвата му е женска, понеже притежавала женския навик да си пъха носа дълбоко във всичко; че е главатарка, ставало ясно и защото всички мъже онемявали, поразени от красотата и силата й. Той се съветваше с Инкози-каас и ако имаше някакъв проблем. Запитах го защо прави така и той ми отвърна, че брадвата трябва да е много мъдра, щом като е „гледала в мозъците на толкова много хора“.

Вдигнах брадвата и разгледах отблизо това страхотно оръжие. Както казах, тя наподобяваше сатър. Дръжката от огромен рог на носорог беше дълга три фута и три инча и дебела около инч и четвърт. Краят й завършваше с топка, колкото малтийски портокал, сложена, за да не се изплъзва от ръката. Тази масивна дръжка от рог се огъваше като тръстика и на практика не можеше да се счупи, но за да бъде двойно по-сигурна, на всеки няколко инча беше обвита с медна жица; по същия начин бяха обвити и всичките места, където ръцете я хващаха. В горния край на дръжката, където започваше острието, бяха издълбани чертички, като всяка означаваше човек, убит в бой с оръжието. Острието беше изковано от прекрасна стомана и много интересно изработено, но Умслопогаас не знаеше къде е правено, защото я беше взел от ръката на един вожд, когото убил в бой преди много години.^[1] Не беше много тежка; както прецених, металната част тежеше два и половина фунта^[2]. Режещата част беше леко вдлъбната, а не изпъкнала, както обикновено е при дивашките бойни брадви, и остра като бръснач; най-широката й част беше пет и три четвърти инча. От тъпата страна на брадвата се подаваше як шип, дълъг четири инча, който в последните два инча беше кух и наподобяваше кожена кесийка с отвор, така че всяко нещо, набито в кухината, да може да бъде изтласкано отгоре. В това отношение тя напълно приличаше на касапски сатър. Както по-късно открихме, когато Умслопогаас се биеше, обикновено удряше именно с този шип и лесно пробиваше малка кръгла дупчица в противниковия череп, а голямото острие използуваше само когато замахваше или понякога в меле. Предполагам, че той смяташе шипа за по-честно средство и заради този свой навик да „чуква“ неприятеля, беше получил прозвището Кълвача. Положително неговите ръце използуваха това оръжие страшно умело.

Такава беше брадвата на Умслопогаас, Инкози-каас, най-забележителното и смъртоносно оръжие за ръкопашен бой, което някога съм виждал, и той я обичаше, колкото собствения си живот. Почти не я изпускаше от ръка, освен когато се хранеше, но и тогава я слагаше под краката си.

Тъкмо върнах брадвата на Умслопогаас и госпожица Флоси дойде и ме покани да разгледам цветната й колекция от африкански лилии и цъфтящи храсти. Някои от тях бяха много красиви, но повечето не ми бяха известни и смятам, че не са известни и на ботаниката. Попитах я дали някога е виждала или чувала за лилията „Гоя“. За нея ми бяха разказвали изследователи от Централна Африка, натъкнали се случайно тази лилия и останали като омагьосани от чудната й хубост. Туземците казват, че тази лилия цъфти веднъж на десет години и расте върху най-сухата почва. Сравнена с големината на цвета, луковицата е малка и обикновено тежи около четири фунта. Колкото до самото цвете, него видях по-късно при такива обстоятелства, че то се запечата завинаги в ума ми. Не зная как да опиша красотата и великолепието му или неописуемата сладост на аромата му. Цветът — защото то има само един цвят — се издига от върха на луковицата върху дебело, месесто и плоско стебло — екземплярът, който видях, беше четиринадесет инча в диаметър, с формата на тръба, подобно цвета на обикновената „longiflorum“, поставен вертикално. Отначало се появява зелената обвивка, която в първия си стадий не се отличава от тази на водната лилия, но при отварянето на цвета се разцепва на четири части и се навива грациозно назад към стеблото. Тогава излиза самият цвят — ослепително бяла дъга, обгръщаща друга чашка от най-наситен кадифен пурпур, от чиято сърцевина се издига златистия на цвят плодник. Не съм виждал друго цвете, равно по хубост и ухание на това. Позволявам си да го опиша така подробно, понеже смятам, че за него се знае малко. Спомням си, че когато го видях за първи път, разбрах как даже в едно цвете има нещо от величието на неговия създател. За моя голяма радост госпожица Флоси ми каза, че познавала добре цветето и се опитала да го отглежда в градината си, но не успяла. Добави обаче, че то би трябвало да цъфти по това време на годината и че щяла да се опита да ме снабди с един екземпляр.

След това започнах да я разпитвам дали не се чувствува самотна тук горе, между всички тези туземци, без другарчета на нейната възраст.

— Самотна ли? — учуди се тя. — О, съвсем не. Чувствувам се напълно щастлива, а освен това си имам и само свои другари. Не би ми харесало например да потъна сред тълпа бели момичета, които са съвсем като мен и никой не би могъл да ни различи. Тук — каза тя, като вирна главичката си — аз съм Аз; всеки туземец от околността познава „Водната лилия“ — защото така ме наричат те — и е готов да направи каквото поискам. В книгите, които съм чела за малките момичета в Англия, не е така. Всички ги намират досадни и те трябва да вършат онова, което им нарежда учителката. О! Сигурна съм, че сърцето ми би се пръснало, ако ме сложат в клетка като тях, без да бъда свободна — свободна като въздуха.

— Не би ли искала да учиш? — запитах.

— Но аз уча. Татко ме учи на латински, френски и аритметика.

— Не се ли страхуваш да бъдеш между всички тези диваци?

— Да се страхувам? Те никога не ме закачат. Според мене те вярват, че съм най-„божествена“, защото съм толкова бяла и имам руса коса. А погледнете тук — и като бръкна в елечето си, тя извади един двуцевен никелиран деринджър. — Винаги го нося зареден и ако някой се опита да ме закачи, ще го застрелям. Веднъж застрелях един леопард, когато скочи върху магарето ми, както яздех. Много се уплаших, но го прострелях точно в ухото и той падна мъртъв. Кожата му сега виси над леглото ми. Погледнете там! — продължи тя с променен глас, като докосна ръката ми и посочи към нещо в далечината. — Нали ви казах, че си имам и само свои другари; ето един от другарите ми.

Погледнах и тогава за пръв път очите ми съзряха великолепието на планината Кения. Дотогава тя оставаше винаги скрита в мъгла, но сега, извисена на много хиляди фута, разкриваше бляскавата си красота. Подножието й все още бе обвито в изпарения, така че високият връх, наподобяващ стълб, който се издигаше почти двадесет хиляди фута нагоре в небето, изглеждаше като приказно видение, висящо между земята и небето, кацнало върху облаците. Не е по силите на бедното ми перо да опиша както тържествената красота, така и великолепието на този бял връх. Извисяваше се право нагоре — блестящо бяло великолепие — а хребетът му пробождаше синевата на небето. Докато го съзерцавах с малкото момиче, почувствувах как цялото ми сърце се изпълва с невероятно вълнение. За момент велики и прекрасни мисли нахлуха в съзнанието ми, така както лъчите на залязващото слънце озаряваха снеговете на планината Кения. Туземците на пастор Макензи наричат върха „Божият пръст“, и на мен той наистина ми изглеждаше олицетворение на вечния мир и чистото, висше спокойствие, което сигурно цари там горе над трескавия свят. Някъде бях чел един стих:

„Красивото доставя вечна радост“

и сега той ми дойде на ум. За пръв път разбрах напълно какво е искал да каже поетът. Истински недостоен би бил онзи, който би могъл да погледне този увенчан със сняг купол, този древен бял надгробен паметник на годините, без да почувствува своето пълно нищожество и без да възхвали Господа в сърцето си, под каквото и име да му се прекланя. Такива гледки са като видения на духа. Те отварят широко прозорците на стаята на нашето дребно себелюбие и пропускат полъха на въздуха, който бърза край въртящите се сфери и за малко осветява мрака ни с лъч от бялата светлина на трона.

Да, такива красиви неща наистина създават вечна радост и добре разбирах какво чувствуваше малката Флоси, когато говореше за Кения като за свой другар. Или, както каза Умслопогаас, този див стар зулус, когато му посочих висящия връх в трепкащия въздух, „човек може да го гледа хиляда години и пак няма да се насити.“ Но той даде доста по-друга окраска на поетичната си мисъл, защото добави някак напевно, при това с необикновеното въображение, с което се отличаваше, че когато умре, би желал духът му да се разположи завинаги върху снежния връх, за да се спуска по стръмните бели склонове с дъха на виелицата или блясъка на светкавицата и „да коли, да коли, да коли…“

— Какво да колиш, стари кръвопиецо? — попитах аз.

Това, изглежда, го озадачи, но не след дълго отговори.

— Другите сенки.

— Така значи, смяташ да продължаваш да колиш даже след смъртта си?

— Аз не коля, аз убивам в честна борба — разгорещено отвърна той. — Човек е роден да убива. Този, който не убива, когато кръвта му кипи, е жена. Хора, които не убиват, са роби. Казах, че убивам в честна борба, и когато отида „при сенките“ както казвате вие, белите хора ще продължа да убивам в честна борба. Да бъде сянката ми прокълната и смразена завинаги, ако някога започна да убивам като бушмените с отровните им стрели! — И той се оттегли с достойнство, като ме остави да се смея.

Точно тогава се върнаха съгледвачите, който нашият домакин беше изпратил сутринта, за да проучат дали има следи от нашите приятели масаите. Те докладваха, че претърсили околностите в разстояние на петнадесет мили, но не видели нито един елморан и смятаха, че тези типове са се отказали от преследването и са се върнали обратно. Когато чу думите им, отец Макензи въздъхна с облекчение. Въздъхнахме и ние, защото вече достатъчно видяхме от масаите, за да ни трае за дълго. Общото мнение беше, че като са ни видели да достигаме благополучно лагера на мисията, понеже знаеха колко е укрепен, те се бяха отказали от преследването. По-нататъшният разказ ще покаже колко погрешна беше тази мисъл.

Съгледвачите си отидоха, а госпожа Макензи и Флоси се прибраха да си лягат. От къщата излезе Алфонс, дребният французин, и сър Хенри, който знае добре френски, го накара да ни разправи по какви причини е дошъл в Централна Африка. Алфонс го направи на такава необикновена смесица от езици, която в по-голямата си част не е по силите ми да възпроизведа.

— Дядо ми — започна той — беше войник от гвардията и служеше при Наполеон. Бил е при отстъплението от Москва и цели десет дни се е хранил със собствените си гамаши и с още един чифт, откраднат от негов другар. Той често се напиваше — умря пиян и помня, че бих барабан край ковчега му. Баща ми…

Тук му предложихме да прескочи родителите си и да се върне на въпроса.

— Bien^[3], messieurs! — отговори този смешен човечец с учтив поклон. — Исках само да докажа, че военщината не е наследствена. Дядо ми беше великолепен мъж, висок шест фута и два инча, широкоплещест, гълтач на огън и гамаши. Забележителен беше също и с мустаците си. За мен останаха само мустаците му и нищо повече.

Аз, messieurs, съм готвач, родом от Марсилия. В този скъп за мен град прекарах щастливата си младост. Години наред миех съдовете в хотел Континентал. Ах, това бяха златни дни! — и той въздъхна. — Аз съм французин. Нужно ли е да казвам messieurs, че почитам красотата? Не, аз обожавам красивото. Messieurs, ние се възхищаваме на всички рози в градината, но си откъсваме само една. Аз откъснах една, но уви, messieurs, тя убоде пръста ми. Розата беше камериерка, а името й бе Анет. Имаше разкошна фигура и ангелско лице, но сърцето й — уви messieurs, че ми се падна да го притежавам — бе черно и хлъзгаво като лачена пантофка. Обичах я отчаяно. Обожавах я до безумие. Тя ме изпълваше с възторг във всяко отношение. Въодушевяваше ме. Никога не съм готвил така, както готвех, когато Анет, моята обожавана Анет, ми се усмихнеше (тогава бях повишен в хотела). Никога! — и тук мъжкият му глас премина в ридание — никога вече няма да готвя така добре. — И той се обля в сълзи.

— О, горе главата! — каза сър Хенри на френски, като го потупа енергично по гърба. — Знаеш, че никому не е известно какво може да се случи. Да вземем днешния ти обяд. Бих казал, че ти почти си се възстановил.

Алфонс престана да плаче и потърка гърба си.

— Monsieur — каза той — безсъмнено иска да ме утеши, но ръката му е тежка. Да продължа: ние се обичахме и бяхме щастливи в нашата любов. Птичките в гнезденцета си не биха могли да бъдат по-щастливи от Алфонс и неговата Анет. Тогава дойде ударът sapristi^[4] — само като си помисля! Messieurs ще ме извинят, ако избърша някоя и друга сълза. Нямах късмет. Взеха ме войник. Съдбата си отмъсти, задето бях спечелил сърцето на Анет. Дойде пагубният момент: трябваше да вървя. Опитах се да избягам, но бях заловен от жестоките войници и те така ме набъхтаха с прикладите на мускетите си, че мустаците ми се накъдриха от болка. Имах братовчед, търговец на платове, заможен, но много грозен. Късметът му беше проработил и ми изказа съчувствието си, когато ме пребиха. „На теб, братовчеде мой — казах, — на теб, в чиито вени тече синята кръв на нашия героичен прадядо, на теб поверявам Анет. Грижи се за нея, докато аз търся слава на бойното поле“. „Бъди спокоен — отвърна той. — Ще го сторя.“ И както показва продължението, той наистина го стори… Заминах. Живях в казармата само на чорба. Аз съм изтънчен човек и поет по природа. Много изстрадах от ужаса на суровата среда. Имаше един сержант по строево обучение, който носеше пръчка. Ах, тази пръчка, само как се, извиваше! Уви, никога няма да я забравя. Една сутрин дойде новината. Нашият батальон заминаваше за Тонкинския залив. Сержантът и другите груби чудовища се радваха. Аз… аз разпитах за Тонкинския залив, но не научих нищо успокоително. Там имало свирепи китайци, които изкормяли човека. С моя артистичен вкус — защото аз съм също и артист — се отвратих от идеята да бъде изкормен. Истинският мъж бързо взема решение. Реших. Реших да не бъда изкормен. Дезертирах. Пристигнах в Марсилия, предрешен като старец. Отидох в къщата на братовчеда си — същия, в който тече геройската кръв на дядо ми — и там видях Анет. Беше по черешово време. Ядяха череши със съединени дръжки. На всеки край по черешка. Братовчед ми лапваше едната в устата си, а Анет другата. После дърпаха дръжките навътре, докато устните им се срещнеха — и жалко, жалко, че трябва да го кажа — те се целуваха. Играта беше забавна, но ме изпълни с ярост. В мен кипна геройската кръв на дядо ми. Втурнах се в кухнята. Ударих братовчед си с патерицата на стареца. Той падна — бях го убил. Поне мисля, че го убих. Анет се разпищя. Дойдоха жандармите. Побягнах. Стигнах пристанището. Скрих се на един кораб. Корабът отплува в морето. Капитанът ме откри и ме преби. Използува един случай и изпрати писмо до полицията от едно чуждестранно пристанище. Не ме свали на брега, защото готвех много хубаво. Готвих за него през целия път до Занзибар. Когато поисках да ми плати, той ме ритна. Кръвта на героичния ми дядо кипна в мен и аз размахах юмрука си в лицето му, заклевайки се да отмъстя. Той отново ме ритна. В Занзибар чакаше телеграма. Проклех човека, който беше измислил телеграфа. Сега отново го проклинам. Трябваше да бъда арестуван за дезертьорство, за убийство и que sais-je^[5]? Измъкнах се от затвора. Бягах, гладувах, докато срещнах хората на Monsieur le Cure^[6]. Те ме доведоха тук. И ето ме, изпълнен със скръб. Но няма да се върна във Франция. По-добре да рискувам живота си в тези ужасни места, отколкото да отида в каторга.

Той млъкна и ние, задавили се от смях, извърнахме лица настрани.

— Да! Вие плачете, messieurs — каза той. — Не е чудно. Това е тъжна история.

— Може би — каза сър Хенри — в крайна сметка геройската кръв на дядо ви ще надделее; може би все пак ще станете герой. Във всеки случай, тепърва ще разберем. А сега предлагам да си легнем. Уморен съм до смърт, а и нощес не спахме много на оная проклета скала.

Така и направихме, а чистите бели чаршафи и приветливите стаи ни се видяха много странни след неотдавнашните ни преживелици.