Хенри Райдър Хагард
Алън Куотърмейн (15)

Глава XIV
Храмът-цвете

Когато се събудих сутринта след пристигането ни в Милозис, часовникът ми показваше осем и половина; бях спал почти дванадесет часа и трябва да кажа, че наистина се чувствувах по-добре. Ах, какво благословено нещо е сънят! И какво правят за нас дванадесет часа сън след толкова дни и нощи на мъки и опасности. Все едно да легнеш един човек, а да станеш съвсем друг.

Седнах върху коприненото си ложе — никога по-рано не бях спал в такова легло — и първото нещо, което видях, беше вперения в мен монокъл на Гуд от гънките на неговото копринено ложе. Нищо друго не се виждаше от Гуд освен монокъла му, но по начина, по който беше вперен в мен, разбрах, че е буден и чакаше да се събудя аз, за да започне.

— Кажи, Куотърмейн — действително захвана той, — забеляза ли кожата й? Гладка е като гърба на четка за коса от слонова кост.

— Слушай, Гуд — започнах да протестирам аз и тъкмо тогава откъм пердето се чу звук и когато бе отдръпнато, видяхме един прислужник, който със знаци ни показа, че е дошъл да ни заведе в банята. С радост приехме и той ни отведе в една прекрасна мраморна стая, в средата с басейн с кристалночиста течаща вода, в която се потопихме. Изкъпахме се и се прибрахме в стаята си да се облечем, а после отидохме в салона, където се бяхме хранили предишната вечер, и намерихме там сервирана за нас закуска, и то толкова обилна, че съм затруднен да опиша различните блюда. След закуската разгледахме с възхищение гоблените, килимите и някои статуи, поставени тук-таме из стаите, като се питахме какво ли щеше да се случи по-нататък. Наистина до този момент главите ни бяха в състояние на такова объркване, че фактически бяхме готови за всичко, което можеше да последва. Колкото до способността ни да се изненадваме, тя вече беше почти притъпена. Докато бяхме заети с тези зали мания, пред нас се появи нашият приятел, началникът на охраната, и с много поклони ни даде знак да го последваме. Тръгнахме не без известно съмнение и угризения на съвестта, защото се досетихме, че е дошло времето, когато ще трябва да си уредим сметката за онези проклети хипопотами с нашия приятел, леденоокия Агон, върховния жрец. Не можехме да променим нищо и аз лично се утешавах главно с обещанието на двете сестри-кралици да ни закрилят, уверен, че когато жената желае нещо, тя винаги намира изход; така че тръгнахме с вид, сякаш това ни харесваше. Около минута вървяхме по един коридор, прекосихме един външен двор и се озовахме пред големите двойни порти на двореца, откъдето започваше главният път. Той се извиваше нагоре по хълма, минаваше през сърцето на Милозис към Храма на слънцето, отстоящ на една миля разстояние, а след това се спускаше надолу от другата страна на храма към външната стена на града.

Портите бяха много големи и масивни и представляваха извънредно красива творба от метал. Тъй като едните бяха поставени на входа към вътрешността, а другите на външната стена, между тях имаше ров, широк четиридесет и пет фута. Ровът бе пълен с вода и се прекосяваше по подвижен мост, който, когато бе вдигнат, правеше двореца почти недостъпен за всичко, освен за обсадни машини. При приближаването ни едната половина на големите порти се отвори и ние преминахме по моста и застанахме в захлас пред едно от най-внушителните, да не кажа най-внушителното, шосе в света. То бе широко сто фута от единия до другия тротоар и от двете му страни се издигаше цяла редица от разкошни едноетажни къщи, всичките от червен гранит. Но те не бяха построени по нашия европейски образец, плътно една до друга, а всяка бе върху собствена площ, отделена от останалите, макар и в подобен стил. Това бяха градските къщи на благородниците от двора и се простираха в непрекъсната линия в продължение на миля или повече, докато окото бъде приковано от великолепния изглед на Храма на слънцето, който увенчаваше върха на хълма в края на шосето.

Наблюдавахме с възторг тази прекрасна гледка, когато внезапно пред портите изтрополиха четири колесници, всяка теглена от по два бели коня. Колесниците имаха по две колелета и бяха направени от дърво; оста им бе яка и тежестта й се поемаше от кожени ремъци, които бяха съставна част от сбруята. Колелетата имаха само четири спици, обхванати в желязна шина, а от ресори нямаше и помен. Отпред на колесницата, непосредствено над оста, имаше малка седалка за кочияша, оградена, за да го предпазва да не изхвръкне. В колесницата имаше три седалки: по една от двете страни и една с гръб към конете, срещу която се намираше вратата. Цялата кола бе лека, но здраво направена и макар да бе примитивна, поради грацията на извивките си и наполовина не е толкова грозна, колкото може да се предполага.

Но ако за колесниците имаше още какво да се желае, за конете нямаше. Те бяха просто прекрасни, не много едри, но със здраво телосложение, хубав гръден кош, малки глави, забележително големи и закръглени копита и видът им предсказваше бързина и буйност. Много пъти съм се чудил откъде се е взела тази порода, която има такива отличителни качества, но тяхната история, както и на собствениците им, е тъмна. Подобно на хората и конете винаги са били там. Първата и четвъртата колесница бяха заети от стражи, а в другите две нямаше никой освен кочияшите и ние бяхме настанени в тях — Алфонс и аз в по-предната, сър Хенри, Гуд и Умслопогаас в тази зад нас — след което внезапно потеглихме. И то само как! За зу-вендите не е обичайно да карат конете в тръс било като яздят, било впрегнати, и особено когато пътят им е кратък — те ги карат в пълен галоп. Веднага, щом седнахме, кочияшът извика нещо, конете хукнаха напред и ни понесоха с бързина, достатъчна да ти вземе дъха, и докато се приспособих, това ме караше да се боя, че ще се преобърнем. Колкото до нещастния Алфонс, той се вкопчи отчаяно в това, което нарече „дяволският фиакър“, и вече смяташе всеки миг за последен. Скоро обаче се сети да попита накъде отиваме; отговорих му, че според мен сигурно щяхме да бъдем принесени в жертва чрез изгаряне. Трябваше да видите лицето му, когато се прилепи към стената на колата и извика от ужас.

Но обезумелият на вид кочияш се надвесваше все по-напред над летящите коне и крещеше, а въздухът преминаваше със звън покрай ушите ни и отнасяше Алфонсовите хлипания.

И сега пред нас с цялото си великолепие и замайваща красота блесна Храмът на слънцето — изключителната гордост на зу-вендите, за които той е това, което Соломоновият или по-точно Иродовият храм е бил за евреите. Богатството, умението и труда на редица поколения са били вложени при построяването му, приключило напълно едва през последните петдесет години. Не беше икономисано нищо от това, което страната можеше да произведе, и резултатът действително беше достоен за положените усилия не толкова заради големината му — по света има и по-големи храмове — а заради съвършените пропорции, стойността и красотата на материалите и чудното майсторство. Зданието се извисяваше на върха на хълма, разположено приблизително върху осем акра градинска площ, около която са жилищата на жреците. Построено бе във формата на слънчоглед с куполообразна централна зала; от нея тръгваха като лъчи дванадесет галерии във формата на венчелистче — всяка бе посветена на един от дванадесетте месеца, а предназначението им бе да служат за хранилища на статуи, създадени в памет на видни покойници. Широчината на кръга под куполата бе триста фута, височината на куполата четиристотин фута, а дължината на отделните лъчи сто и петдесет фута; височината на покривите им бе триста фута, така че те стигаха до голямата купола съвсем както листата на слънчогледа стигат до голямата изпъкнала пита. Така точното измерение от средата на централния олтар до най-външната точка на всеки един от закръглените лъчи трябваше да бъде триста фута (широчината на самия кръг), или общо шестстотин фута от закръгления край на всеки лъч или лист до края на срещуположния му.^[1] Самото здание бе от чист полиран бял мрамор, който контрастираше удивително с червения гранит на Навъсения град, и блестеше на склона съвсем като императорска диадема на челото на мургава кралица. От външната си страна куполата и покривите на дванадесетте галерии бяха изцяло покрити с тънки листа ковано злато; и от крайната точка на всеки един от тези покриви-листа се виждаше великолепна златна фигура в ръката с фанфара и с широко разтворени крила, сякаш всеки миг щеше да литне в пространството. Всъщност трябва да оставя на читателя на настоящето да си представи ненадминатото великолепие на тези златни покриви, искрящи на светлината на слънцето — искрящи като хиляди огньове, запалени върху планина от полиран мрамор — толкова силно, че отражението им можеше ясно да се види от високите върхове на планината, отдалечена на стотина мили.

Гледката бе изумителна — върху студените бели мраморни стени се издигаше златното цвете — и аз се съмнявам дали в света има равна на нея. А въздействието като цяло бе още по-внушително, защото около мраморната стена на храма имаше пояс от сто и петдесет фута земя, засята с местен вид слънчогледи; по времето, когато, за пръв път ги видяхме, представляваха море от златни цветове.

Главният вход на това чудно място се намираше между двата най-северни лъча или листови галерии; отвън бе защитен отначало с обичайните бронзови порти, а след това с изсечени от здрав мрамор врати, целите позлатени, с красиво изваяни алегорични сцени. Когато се преминеше през тях, фактически оставаше още само стената, която обаче бе дебела двадесет и пет фута, тъй като зу-вендите строят за вечни времена. Следваше друга лека врата от бял мрамор, поставена, за да запълни една видима празнота във вътрешната облицовка на стената, и ние застанахме в кръглата зала под голямата купола. Приближавайки се към централния олтар, погледът ни падна върху такава красива гледка, каквато само въображението може да роди. Намирахме се в средата на свещеното място с голямата бяла мраморна купола над нас, защото вътрешната облицовка на храма, както външната на стените му, навсякъде бе от полиран мрамор; куполата се извиваше в грациозна дъга подобно на Сейнт Пол в Лондон, само че с по-лек наклон, и от фуниеобразния отвор на самия връх блестящ сноп лъчи се изсипваше върху златния олтар. На изток и на запад имаше други олтари и други снопове лъчи пронизваха сърцевината на свещения полумрак. Във всички посоки „бели, мистични, прекрасни“ се разкриваха лъчеобразните галерии, всяка прорязана от една-единствена стрела от светлина, предназначена да озари възвишената тишина и смътно да очертае паметниците на починалите.^[2]

Завладени от тази внушаваща страхопочитание гледка, чиято огромна красота вълнува също както когато гледаш снеговете на Кения, се обърнахме към централния златен олтар. В средата, въпреки че сега не можехме да го видим, гореше блед, но постоянен пламък, увенчан с къдри от прозрачен син дим. Олтарът бе направен от мрамор, целият облицован с чисто злато, по форма бе кръгъл като слънцето и висок четири фута, а обиколката му бе тридесет и шест фута. Дванадесет листа от ковано злато бяха прикрепени към основите на олтара. С изключение само на един час, цяла нощ и цял ден тези листа стояха затворени около олтара точно както листата на водната лилия се затварят над жълтата корона при буря. Но по обед, когато слънцето проникнеше през фунията на куполата и лъчите му осветяха златното цвете, листата се разтваряха и откриваха скритата в тях тайна само за да се затворят отново с отминаването на лъчите.

Но това не бе всичко. Наредени в полукръг, на еднакво разстояние една от друга на северната и южната страна на това свещено място бяха поставени десет златни ангела или женски крилати фигури, прекрасни по форма в надиплените си одежди. Тези фигури с малко по-голяма от естествената големина, стояха с наведени глави в поза на преклонение, с лица, засенчени от крилата си, и бяха много внушителни и с ненадмината красота.

Има още едно нещо за описание в този олтар, а именно, че на изток подът пред него не бе от чисто бял мрамор, както навсякъде другаде в зданието, а от масивен бронз; така бе и пред другите два олтара.

Източният и западният олтар бяха полукръгли по форма и поставени до стената на зданието; те бяха по-малко внушителни и не бяха скрити в златни листа, но бяха също от злато; свещеният огън гореше на всеки от тях и по една позлатена крилата фигура стоеше от двете им страни. Два огромни златни лъча пълзяха нагоре по стената зад тях, но там, където трябваше да бъде третият или средният, на стената имаше отвор, широк от външната страна и тесен от вътрешната като обърната навътре бойница. През източната амбразура влизаха първите лъчи на изгряващото слънце, прорязваха кръга и докосваха сгънатите листа на огромното златно цвете, докато достигнат и осветят западния олтар. По същия начин вечер последните лъчи на залязващото слънце се спираха за малко върху източния олтар, преди да изчезнат в тъмнината. Това бе обещанието на зората към вечерта и на вечерта към зората.

С изключение на тези три олтара и крилатите фигури около тях пространството под огромната бяла купола бе празно и лишено от орнаменти — обстоятелство, което според мене допринасяше много за неговото величие.

Такова е краткото описание на това удивително и прекрасно здание, чието великолепие, според мене твърде много подчертано от цялостната простота на линиите, бих искал да мога да опиша справедливо. Но не мога, затова е безпредметно да говорим повече за него. Сравнявам тази великолепна творба на гения с някои от безвкусните здания и просташки орнаменти, сътворени в последно време от европейските църковни архитекти и чувствувам, че даже изкуството на развитата цивилизация може да се поучи от шедьоврите на зу-вендите. Следва да добавя още, че възклицанието, което се изтръгна от устата ми веднага, щом очите ми привикнаха към слабата светлина в това великолепно здание и неговата бяла изваяна красота, съвършена и вълнуваща като голотата на някоя богиня, бе: „Е, и куче може да благоговее тук.“ Звучи вулгарно, но може би разкрива по-ясно смисъла, отколкото някое изискано изречение.

При вратите на храма групата ни бе поета от войнишки караул, вероятно на разпореждането на един от жреците; те ни отведоха в един от лъчите — в една „листова галерия“, както казваха жреците, където останахме поне половин час. Съзнавайки, че животът ни се намира в голяма опасност, тук ние обсъдихме това и решихме скъпо да го продадем, ако бъде направен опит да ни убият. Умслопогаас съобщи твърдото си решение да извърши кощунство с особата на Агон, върховния жрец, като разцепи преподобната му глава с Инкози-каас. От мястото, където стояхме, можехме да видим как едно огромно множество нахлува в храма, очевидно за да наблюдава някакво необикновено събитие, и не можех да не се сетя, че именно ние имахме нещо общо с това. И тук трябва да обясня, че всеки ден, щом слънчевата светлина падне върху централния олтар и фанфарите зазвучат, се изгаря жертвоприношение в чест на слънцето; то обикновено се състои от заклана овца или вол, а понякога от плодове или жито. Принасянето на жертвата става по пладне; разбира се, не винаги в един и същи час, но тъй като страната Зу-Вендис се намира недалеч от екватора, въпреки че е разположена толкова високо над морското равнище и климатът е умерен, обикновено едновременно настъпва пладне и слънчевата светлина попада върху олтара. Днес жертвоприношението щеше да се извърши около осем минути след дванадесет.

Точно в дванадесет часа се появи един жрец и направи знак; началникът на стражата ни посочи, че от нас се изисква да пристъпим напред и ние го сторихме с най-голямата готовност, на която бяхме способни; изключение правеше само Алфонс, чийто страх бе изписан на лицето му. След няколко секунди излязохме от галерията и се изправихме пред огромно море от човешки лица, изпълнило и най-отдалечените извивки на огромния кръг. Всички се напрягаха да зърнат тайнствените чужденци, извършили светотатството; първите чужденци, имайте предвид, стъпили на земята Зу-Вендис за времето, докъдето стигаше човешката памет.

При появяването ни през огромната тълпа премина шепот; ехото му се понесе нагоре към огромната купола и бяхме свидетели на видимото вълнение, заливащо хилядите лица, така както розовата светлина зачервява някой блед облак; това беше един извънредно любопитен ефект. Преминахме по пътека, проправена през сърцевината на човешката маса, застанахме върху бронзовия под от източната страна на централния олтар и се изправихме с лице към него. На тридесетина стъпки от позлатените крилати фигури мястото беше преградено с въже и множеството остана зад него. Наредени в кръг вътре стояха облечени в бяло жреци, препасани със златни колани, и държаха в ръцете си златни фанфари, а насреща ни стоеше нашият приятел Агон, върховният жрец, с особената шапка на главата си. Сред огромното множество единствено неговата глава беше покрита. Застанахме върху бронзовия под, без да подозираме какво се крие под него; долових някакъв необикновен съскащ звук, очевидно идващ откъм пода, но не можах да си го обясня. Настана мълчание; огледах се да видя говори ли нещо за присъствието на двете кралици Нилефта и Сорейз, но тях ги нямаше. От дясната ни страна обаче оставаше празно пространство и предположих, че бе запазено за тях.

Почакахме и ето че се чуха далечни фанфари, сигурно високо горе в куполата. Втори шепот премина през множеството и по дългата пътека, водеща към откритото място вдясно от нас, видяхме да пристъпват една до друга двете кралици. Зад тях вървяха неколцина благородници от двора, между които разпознах веселия господар Наста, а зад тях — група от петдесетина стражи. Зарадвах се да ги видя. Скоро те всички заеха местата си — двете кралици отпред, отляво и отдясно благородниците, а стражата в двоен полукръг зад тях.

Настъпи ново мълчание и Нилефта вдигна очи и срещна моите; стори ми се, че има нещо многозначително в погледа й, затова удвоих вниманието си. От моите очи погледът й се плъзна по бронзовия под, върху външния край на който бяхме застанали. Последва леко и едва забележимо движение на главата й. Не го разбрах и то бе повторено. Тогава се сетих, че тя искаше да ни каже да отстъпим от бронзовия под. Още един неин поглед и бях абсолютно сигурен — беше опасно да се стои върху този под. От едната ми страна бе сър Хенри, а от другата — Умслопогаас. Като гледах право пред себе си, им пошепнах, първо на зулуски, а после на английски, да се отдръпнат бавно, инч по инч, докато краката им стъпят върху мраморния под, където бронзът свършваше. Сър Хенри предаде думите ми шепнешком на Гуд и Алфонс и бавно, много бавно, започнахме да се отдръпваме назад; толкова бавно наистина, че никой друг освен Нилефта и Сорейз, която виждаше всичко, не забеляза нашето придвижване. Тогава погледнах отново към Нилефта и тя с почти незабележимо кимване одобри действието ни. През всичкото това време очите на Агон бяха приковани върху олтара пред него, вероятно погълнат от екстаза на съзерцанието, а моите останаха приковани в гърба му, само че в по-друг вид екстаз. Внезапно той разтвори широко дългите си ръце и с тържествено ехтящ глас запя химн, от който за улеснение прилагам тук един груб, много груб превод, въпреки че тогава, естествено не разбирах думите. Това беше химн, възхваляващ слънцето, и звучеше горе-долу така:

Тук тишина цари върху земята и водите:

гнездо водите са за тишината — като птица

тя спи върху гръдта на плътната тъма.

Единствено звездите разговарят

високо там, в бездънното пространство.

Трепери от желание Земята и мокрят я сълзите на очакване.

Нощта я милва с пояс от звезди, но не успява да я утеши

Като мъртвешки дрехи погребални

обвива я покровът на мъглите.

Ръцете си на изток тя протяга —

там светят сенките на светлината.

Земята се изправя и се взира, очите си със шепи заслонила.

Тогава от свещения ти дом, о, Слънце,

политват твоите ангели велики —

разсичат мечовете им тъмата.

Нагоре ангелите се понасят и свалят светлината избледнели.

Дори луната вече се смалява, като че е лицето на умиращ

и блясва твоето величие, о, Слънце!

Ти си прекрасно в огнените си одежди.

Безбрежното небе е твоят път и ти минаваш като колесница.

Земята е невестата ти и когато я прегръщаш,

деца се раждат — твоята любов се умножава.

Баща на всички, ти живота носиш, Слънце!

Невръстните деца под твоите милувки раснат,

на немощните спомняш нявгашната сила.

Еднички мъртвите за теб забравят, Слънце!

Сърдито ли си, скриваш своето лице

и се загръщаш в наметалото от сенки.

Земята стане, страх разтърсва небесата —

треперят те с гласа на гръмотевици.

Сълзите им се леят в дъждове,

въздъхнат ли, излиза ураганен вятър.

Цветята вехнат, креят плодните поля —

тогава хората се скриват, Слънце,

защото не даряваш светлина…

Кажи, какво си ти? Великолепието ти е несравнимо!

Кой сложил те е тъй високо — тебе, огнен ужас?

Къде е твоето начало, кога е сетният ти ден?

Ти въплъщение си на живителния дух.

Не те е сложил никой горе — ти само си своето начало.

И няма да умреш дори когато твоите деца изчезнат.

Безкрайно си, защото часовете ти не свършват.

Седиш високо в златния си дом и вековете мериш.

О, татко на живота! О, Слънце, разпръсни тъмата!^[3]

Той завърши тържествения химн, който, въпреки че го предавам в твърде блед вариант, беше наистина хубав и внушителен. Последва минута мълчание, след което Агон вдигна очи към фуниеобразния отвор на купола и добави:

— О, Слънце спусни се над олтара си!

При тези думи се случи нещо чудновато и красиво. Разкошен сноп светлина като огнен меч се спусна отгоре, разсичайки мрака. Той затрептя по златната повърхност на затворените листа и сякаш под блестящата му милувка великолепното цвете започна да се разтваря. Разтваряше се бавно и когато огромните листа се отдръпнаха и откриха златния олтар с горящия вечен огън, жреците надуха фанфарите и от множеството се надигна вик на възхищение, който се удари в свода и ехото му бавно слезе по мраморните стени. Щом цветето-олтар разцъфна, слънчевата светлина огря пламъка на свещения огън така, че го засенчи — той отслабна, потъна и изчезна в кухината, от която се издигаше. Щом пламъкът изчезна, отново се чуха медните звуци на тръбите. Старият жрец пак разтвори ръцете си и извика високо:

— Приеми жертвата ни, о, Слънце!

Проследих погледа на Нилефта; той беше прикован върху бронзовия под.

— Внимавайте! — казах високо и видях как Агон се наведе напред и докосна нещо върху олтара. При движението му огромното море от бели лица около ни почервеня, после побледня отново, всички поеха дълбоко дъх и звукът се понесе нагоре като всемирна въздишка. Нилефта се наклони и с неволно движение закри очите си с ръце. Сорейз се обърна и пошепна нещо на началника на охраната. И в този миг с трясък целият бронзов под се плъзна под нозете ни и на мястото му внезапно се разкри гладка мраморна шахта, на чието дъно буйно пламтеше пещта под олтара — достатъчно голяма и достатъчно гореща, за да стопи железните доспехи на един воин.

С вик на ужас всички ние отскочихме назад с изключение на нещастния Алфонс; той се беше парализирал от страх и за малко не падна в приготвената за нас огнена пещ; сър Хенри го улови със силната си ръка и го дръпна назад, когато той почти изчезваше.

Изведнъж се надигна страхотна врява и ние четиримата допряхме гърбовете си, оставяйки обезумелият Алфонс да се суети около малкия ни кръг в стремежа си да се скрие в краката ни. Всички носехме револверите си, въпреки че любезно ни бяха отнели пушките при излизането ни от двореца; револверите останаха, тъй като тези хора нямаха представа какво представляват. Умслопогаас също стискаше брадвата си, от която не бяха поискали да го лишат, и сега той я завъртя над главата си, надавайки пронизителния боен вик на зулусите, препратен по най-предизвикателен начин от мраморните стени. В следващия миг жреците, чието жертвоприношение бе осуетено, измъкнаха изпод белите си роби саби и се нахвърлиха върху ни като хрътки върху жертвата си. Разбрах, че колкото и опасни да бяха последиците, трябваше да действуваме, иначе бяхме загубени; така че, щом първият скочи към нас, а той беше висок и едър човек, изпратих един тежък куршум от револвера си в него; той падна в отвора на шахтата и с ужасен крясък се плъзна в приготвената за нас огнена бездна.

Дали причината бяха неговите викове или всяващият страх гръм и впечатлението от пистолетния изстрел, или нещо друго, не зная, но останалите жреци стояха слисани и поразени. Преди да се съвземат, Сорейз извика нещо и ние заедно с двете кралици и повечето от свитата им се видяхме заобиколени от цяла стена въоръжени мъже. Това стана светкавично; жреците все още се суетяха, а народът запази спокойствие като стадо подплашени животни, каквото и беше, без предпочитание към ничия страна.

Последният крясък на горящия жрец заглъхна, огънят го беше довършил, и се възцари пълна тишина.

Тогава върховният жрец, Агон, се обърна, а лицето му беше като лицето на дявола:

— Нека жертвоприношението бъде принесено! — извика той към кралиците. — Не беше ли достатъчно светотатството, извършено от тези чужденци, и вие, кралици, не хвърляте ли мантията на могъщата си закрила върху престъпници? И не са ли съществата, обречени на Слънцето, пече мъртви? И не умря ли един служител на Слънцето, погубен от магията на тези странници, които като ветровете дойдоха от небесата, и нито знаем откъде, нито знаем какви са? Пазете се, о, кралици, защото си играете с огромното могъщество на бога, и то не къде да е, а пред върховния му олтар! Има сила, която е по-голяма от вашата сила; има правда, която е по-голяма от вашата правда. Внимавайте как вдигате нечестива ръка срещу й! Нека жертвоприношението бъде принесено, о, кралици!

Тогава Сорейз отговори с дълбокия си спокоен глас, в който като че ли винаги долавях присмехулни нотки, колкото и сериозни да бяха думите:

— О, Агон, ти говори съгласно желанието си и каза истината. Но не си ли ти този, който ще вдигне нечестива ръка срещу Божията справедливост? Помисли, обедното приношение вече е извършено; Слънцето изиска за жертва служителя си.

Тази идея беше нова и народът я приветствува.

— Помисли ли ти какви са тези мъже? Те са странници, намерени да плават върху гръдта на езерото. Кой ги доведе там? Как дойдоха те там? Как можеш да знаещ ти, че и те не са служители на Слънцето? Това ли е гостоприемството, което народът ни трябва да окаже на онези, които случаят доведе при нас? Да ги хвърли в пламъците? Засрами се! Какво е гостоприемството? Да приемеш странника и да му услужиш. Да превържеш раните му, да сложиш възглавница под главата му и да го нахраниш. Но твоята възглавница е огнената пещ, а храната ти — горещият дъх на пламъка. Засрами се, ти казвам!

Тя замлъкна за малко, за да види въздействието на словото си върху множеството и убедена, че е благоприятно, промени тона си от негодуващ на заповеден.

— Сторете път! — извика тя. — Път, казах. Сторете път на кралиците и на онези, които се намират под закрилата на мантията им.

— А ако откажа, о, кралице? — процеди през зъби Агон.

— Тогава ще си проправя път с охраната си — беше гордият отговор. — Да, независимо че мястото е свято, ще мина през телата на твоите жреци.

Агон почервеня от сподавен гняв. Той погледна към хората, сякаш размишляваше дали да се обърне към тях, но видя ясно, че симпатиите им са на другата страна. Зу-вендите са много интересен и дружелюбен народ и колкото и силно да беше чувството за ужасното престъпление, което бяхме извършили, като застреляхме свещените хипопотами, не им се нравеше идеята единствените истински живи чужденци, видени и чути дотогава, да бъдат предадени на огнената пещ и с това да се сложи завинаги край на възможността да съберат знания и информация от нас, както и да разговарят за нас. Агон схвана това и се поколеба; и тогава за пръв път проговори Нилефта с мекия си сладък глас.

— Опомни се, Агон! — каза тя. — Както моята сестра-кралица вече каза, може би тези мъже също са слуги на Слънцето. Те не могат да говорят за себе си, защото езиците им са завързани. Нека нещата бъдат отложени до времето, когато те ще научат езика ни. Кой може да бъде осъден, без да бъде изслушан? Когато тези мъже отидат в състояние да се защитят срещу обвиненията, тогава ще можем да ги подложим на проверка.

Тук ловко беше хвърлена въдица за измъкване и отмъстителният стар жрец се улови за нея, колкото и да не му се харесваше.

— Нека бъде така, о, кралици — каза той. — Нека мъжете си отидат в мир и когато научат езика ни, да говорят. А аз, аз ще отправя скромна молитва към олтара, да не би страната ни да бъде сполетяна от бедствие заради извършеното светотатство.

Тези думи бяха приети с одобрителни възгласи и след някоя и друга минута ние излязохме от храма, заобиколени от кралската гвардия.

Но едва много по-късно научихме същността на случилото се и колко трудно е било да се спасим от жестоката хватка на жреците на Зу-Вендис, пред чието лице дори кралиците всъщност са безсилни. Само защото бяха положили всички усилия да ни запазят, не ни бяха посекли още преди да стъпим в Храма на слънцето. Опитът да ни хвърлят в огнената бездна като жертвоприношение е последната им хитрост, докато няколко други, неподозирани от нас, са били осуетени преди това.