Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (4)

Втора глава
Легендата за Соломоновите рудници

— Какво чухте в Бамангуато за пътешествието на брат ми? — запита сър Хенри, докато аз мълчаливо пълнех лулата си, преди да отговоря на капитан Гуд.

— Това, което чух — отговорих аз, — не съм го казал на никого до днес. Чух, че той се отправил към Соломоновите рудници.

— Соломоновите рудници! — възкликнаха и двамата ми слушатели. — Къде се намират те?

— Не зная — отговорих. — Зная само мястото, където казват, че се намират. Веднъж видях върховете на планината, която прегражда пътя към тях. Между планината и мен лежеше пустиня, сто и тридесет мили широка, и никога бял човек не е преминавал през нея, с изключение на един. Но може би най-добре ще бъде да ви разправя легендата за Соломоновите рудници, както я зная, ако ми обещаете, че без мое позволение няма да кажете нито дума на никого. Съгласни ли сте? Имам сериозни причини, поради които поставям това условие.

Сър Хенри кимна в знак на съгласие, а капитан Гуд отговори:

— Разбира се, разбира се.

— Е, добре — започнах аз. — Както знаете, ловците на слонове са, общо взето, груби мъже и не се занимават с неща извън реалния живот, като например да изучават обичаите на кафрите. Ала тук-таме може да се срещне някой човек, който да събира легенди от туземците и да се опитва да възстанови историята на тази неизвестна страна. Точно такъв човек ми разправи за пръв път легендата за Соломоновите рудници, и то преди около тридесет години, когато бях на първия си лов за слонове в Матабеле. Казваше се Ивънс и на следващата година загина от един ранен бизон. Гробът му е близо до водопада Замбези. Помня, една вечер разправях на Ивънс за една странна находка, на която се бях натъкнал по време на лов за антилопи куду в местността Лайденбург в Трансваал. По-късно разбрах, че при търсене на злато и други пътешественици намерили галерията, но аз я бях открил много преди това. Един широк коларски път, изсечен в твърдата скала, извеждаше до входа на някаква работилница или галерия. Вътре в галерията имаше купчини златоносен кварц, приготвен за преработване, което показваше, че работниците бяха избягали набързо и оставили всичко. Около двадесет стъпки навътре галерията беше преградена с изкусно иззидана стена.

— Аз мога да ти разкажа още по-чудно нещо от това — прекъсна тогава разказа ми Ивънс; и ми разправи как далече във вътрешността открил развалините на някакъв град, за когото вярвал, че е споменатият в библията Офир. И наистина други учени мъже потвърдиха мнението му, дълго след като Ивънс беше умрял. Спомням си, че тогава слушах с голям интерес всички тези чудеса, защото бях млад и историите за древната цивилизация и богатствата, които старите еврейски или финикийски авантюристи са извличали от страната, която след това отново потънала в мрак и невежество, ми правеха силно впечатление.

Внезапно Ивънс каза: Момче, чувал ли си за планината Сулиман горе на северозапад от земята Машукулумбуе? — Казах му, че не съм. — Именно там са били рудниците на Соломон, говоря за диамантените му рудници.

— Откъде знаеш това? — попитах любопитно.

— Откъде зная! Е добре, какво значи Сулиман, ако не изменени от Соломон; и освен това една стара исануси (врачка) в земята Миника ми разправи всичко. Тя ми каза, че хората, които живеели отвъд планината, произлизали, от зулусите. Те говорели зулуски диалект, но били още по-хубави и силни от зулусите. Между тях живеели големи магьосници, които изучили изкуството си от бели хора още когато „целият свят бил тъмен“ и които пазели тайната на чудните рудници с бляскавите камъни.

Тогава историята ми се видя смешна въпреки учудването ми, че диамантените залежи още не са открити. Малко след, това горкият Ивънс беше убит и цели двадесет години не се бях сещал за неговия разказ. Но точно след двадесет години, джентълмени, а това е доста дълъг период, защото ловецът на слонове рядко остава жив с този си занаят в продължение на двадесет години. Та след двадесет години научих нещо по-определено за планината Сулиман и страната отвъд нея. Бях на едно място, наречено Краал^[1] на Ситанда, лежащо оттатък страната Маника. Това беше ужасно място. Не можеше да се намери нищо за ядене освен малкото дивеч наоколо. Бях болен от треска и въобще бях в много лошо състояние, когато един ден пристигна някакъв португалец заедно с единствения си придружител, един полудив слуга. Трябва да кажа, че добре познавам португалците в Делагоа^[2]. Няма по-големи злодеи на земята, които така да се гаврят с живота и страданията на робите си. Но в сравнение с долните типове, които бях срещал, този човек беше доста различен. Той повече ми напомняше някой благороден испански дон, за каквито бях чел. Беше висок и слаб, с големи тъмни очи и завити сиви мустаци. Ние малко разговаряхме, понеже той говореше на лош английски език, а аз не разбирах добре португалски. Каза ми, че се наричал Хосе Силвестра и притежавал участък земя близо до залива на Делагоа. И когато на следния ден потегли със своя полудив слуга, той се сбогува с мен, като свали шапката си със старомоден жест: „Довиждане, сеньор — каза ми той, — ако някога отново се срещнем, аз ще бъда най-богатият човек в света и ще си спомня за вас.“ Едва се усмихнах. Бях твърде слаб, за да се засмея повече. Видях го да се запътва към голямата пустиня на запад и се усъмних дали не беше луд, тъй като не схващах какво възнамеряваше да намери там.

След около седмица се почувствувах по-добре от треската. Едва вечер седях пред малката си палатка, която носех със себе си. Предъвквах последните остатъци от жалката птица, която купих от един туземец срещу парче плат, срещу което при други обстоятелства може да си набавя най-малко двеста птици. Докато наблюдавах горещо червено слънце да потъва в пустинята, внезапно на около триста ярда^[3] далеч, на склона на малкото възвишение срещу мен, изскочи странна фигура. Ако съдех по дрехите, трябва да беше европеец. Отначало фигурата се влачеше по ръце и колене, после с мъка се изправи, придвижи се няколко ярда, отново падна и продължи да лази. Разбрах, че човекът изнемогва, и изпратих един от хората си да му помогне. Когато най-после го доведоха, кой мислите, че беше това?

— Хосе Силвестра, разбира се! — възкликна капитан Гуд.

— Вярно, Хосе Силвестър или по-скоро скелетът му, обвит с кожа. Лицето му беше жълто от треска и големите му черни очи почти бяха изскочили от главата му, тъй като всичкото му месо се беше стопило. Нищо не беше останало освен жълта като пергамент кожа, измъчените кости под нея и побелялата му коса.

— Вода, за бога, вода — простена той. Видях, че устните му са напукани, а езикът подут и черен.

Дадох му вода с малко мляко. Той изпи на големи глътки две кварти^[4], а може би и повече, без да спре. Не му позволих да пие повече. Треската му отново го хвърли в огън. Изпадна в безсъзнание и започна да бълнува за планината Сулиман, за диаманти и пустиня. Настаних го в палатката. Направих, каквото можах, но грижите ми не бяха достатъчни. Виждах, че краят му наближава. Към единадесет часа вечерта той се поуспокои. Аз легнах до него, за да си почина, и неусетно заспах. Събудих се призори и в полумрака видях странната му измъчена фигура да се взира нататък в пустинята. Първият слънчев лъч се стрелна над широката равнина пред нас и докосна далечния гребен на най-високия връх на Сулиман, на повече от сто мили.

— Ето там е — извика умиращият на португалски, като простря дългата си слаба ръка. — Но аз никога няма да го достигна, никога! Никой няма да го достигне.

Той замълча, като че ли премисляше нещо, а после се обърна към мен.

— Приятелю, тук ли си? Пред очите ми тъмнее.

— Да — отговорих, — тук съм; ела си легни и почини.

— Скоро ще имам достатъчно време да почивам във вечността — каза той. — Слушай, аз умирам. Ти беше добър към мен. Аз ще ти дам документа. Може би ти ще се добереш дотам, ако преминеш жив през пустинята, която погуби слугата ми и мен.

Той бръкна в ризата си и извади нещо прилично на кесия за тютюн от кожата на самурена антилопа. Тя беше завързана с ремък, който ние наричаме „римпи“. Опита се да я развърже, но не можа. Тогава ми я подаде да я развържа. От нея извадих скъсано парче пожълтяло платно, върху което с ръждиви букви пишеше нещо. Вътре шумолеше книга.

Той продължи немощно, с прекъсвания. Силите му бързо намаляваха.

— На книгата е написано всичко, което е на парчето плат. Трябваха ми години, за да го прочета. Слушай: пра-пра-пра-дядо ми е бил политически емигрант от Лисабон и един от първите португалски заселници по тези брегове. Той е написал това, умирайки върху онази планина, където никога преди или след него не е стъпвал кракът на бял човек. Той се наричал Хосе да Силвестра и е живял преди триста години. Слугата му, който го чакал отсам планината, го намерил мъртъв и донесъл написаното у дома в Делагоа. Оттогава документът бил притежание на семейството ми, но никой не си направим труд да го разчете. Най-сетне аз го прочетох. Това ме погуби, но друг може да успее и да стане най-богатият човек на света, най-богатият човек на света. Само не го давай на друг; иди ти!

После започна отново да бълнува и подир час свърши. Мир на праха му! Той умря успокоен. Погребах го дълбоко в земята и сложих тежки камъни върху гърдите му, за да не могат чакалите да го изровят. Сетне отпътувах.

— А документа? — запита с интерес сър Хенри.

— Да, какво пишеше в документа? — добави капитанът.

— Е, добре джентълмени, щом искате, ще ви кажа. Не съм го показвал на никого друг освен на милата си съпруга, която почина. Тя смяташе, че това са глупости. Един стар португалски търговец ми го преведе, но той беше съвсем пиян, така че на другата сутрин не си спомняше нищо. Парчето плат е у дома в Дърбан заедно с превода на горкия дон Хосе. Но аз имам в портфейла си английско копие и отпечатъка на картата, ако това може да се нарече карта. Ето какво пише

„Аз, Хосе да Силвестра, който сега умирам от глад в една малка пещера, където няма сняг на северния склон на по-южния от двата върха, които нарекох «Гръдта на Савската царица», пиша настоящето със собствената си кръв в годината 1590 с парче кост върху къс от дрехата си. Ако моят слуга го намери, когато дойде, и го занесе в Делагоа, нека моят приятел (името не се чете) доведе въпроса до знанието на краля, за да може той да изпрати тук войска. Ако тази войска успее да премине пустинята и планината и срази храбрите кукуани техните дяволски магии, за което трябва да бъдат доведени много свещенослужители, той ще стане най-богатият крал от времето на Соломона. Със собствените си очи видях безбройните диаманти, струпани в съкровищницата на Соломон, която се намира зад Бялата смърт. Но поради коварството на Гагул, вещицата, не можах да изнеса нищо и едва спасих живота си. Нека този, който дойде, да следва картата и изкачи снега по лявата гръд на Савската царица, докато стигне върха. От северната му страна започва големият път, построен от Соломон, откъдето има три дни път до палата на краля. Нека той убие Гагул. Молете се за душата ми. Сбогом.

Хосе да Силвестра“

Когато прочетох горното и показах копието от картата, начертах с ръката на умиращия стар дон с кръв вместо с мастило, настъпи дълбоко мълчание. Слушателите ми бяха поразени.

Най-после капитан Гуд се обади:

— Два пъти съм обиколил света и съм бил на много места, но нека ме обесят, ако съм чул някога нещо подобно. Даже в книгите не съм срещал такава чудна история.

— Наистина това е странна история, мистър Куотърмейн — каза на свой ред сър Хенри. — Вярвам, че не се шегувате с нас. Зная, понякога е допустимо да си направиш шега с новаци.

— Ако мислите така сър Хенри, тогава нека сложим точка на въпроса — казах аз засегнат, прибирайки книжата си. Не ми беше приятно да ме причисляват към онези глупаци, дето мислят, че показват голямо остроумие, като разправят лъжи и всякога се хвалят на новаците ловци с необикновени ловни приключения, каквито всъщност никога не са преживели. И аз станах да си вървя.

Сър Хенри постави голямата си ръка върху рамото ми.

— Седнете, мистър Куотърмейн — рече той. — Моля да ме извините. Виждам много добре, че не желаете да ни мамите, но историята изглежда толкова необикновена, че човек трудно може да я приеме.

— Когато стигнем Дърбан, ще ви покажа оригиналната карта и писмото — казах малко успокоен. Наистина, като премислих, изглеждаше естествено да се усъмнят в думите ми. — Но аз не ви разправих за брат ви. Познавах човека, който беше с него. Казваше се Джим, много умен туземец и добър ловец, родом от Бечуана. Сутринта, когато мистър Невил се готвеше да отпътува, видях Джим изправен до фургона ми да реже тютюна си.

— Джим — попитах аз, — накъде тръгвате? За слонове ли?

— Не, баас^[5] — отговори той. — Отиваме за нещо, което струва много повече от слонова кост.

— Какво е това? — запитах заинтригуван отново. — Да не е злато?

— Не, баас, нещо по-скъпо от златото. — И той се ухили.

Не зададох повече въпроси, защото не исках да понижа достойнството си, като се покажа любопитен. Но думите му много ме заинтригуваха.

В това време Джим привърши с рязането на тютюн и каза:

— Баас!

Направих се, че не чувам.

— Баас! — повтори той.

— Е, какво има? — попитах аз.

— Баас, ние отиваме за диаманти.

— За диаманти? Тогава тръгвате в погрешна посока. Трябва да се отправите към Полетата.

— Баас, чувал ли си някога за Сулимановата планина?

— Да.

— Чувал ли си, че там има диаманти?

— Зная една глупава история, Джим.

— Това не е история, баас. Някога познавах една жена, която беше дошла оттам в Натал с детето си. Тя сама ми разправи. Жалко, че вече не е жива.

— Твоят господар ще послужи за храна на лешоядите, Джим, ако не се откаже от намерението си да достигне страната зад планината Сулиман. И теб те очаква същото, ако изобщо могат да изкълват нещо от жалките ти останки — казах аз. Той се ухили.

— Може, баас. Човек все трябва да умре. Лично аз бих желал да опитам щастието си в нова страна. Слоновете тука са вече на привършване.

— Почакай, моето момче, нека само „бледоликият старец“ (смъртта) да те сграбчи за гърлото, тогава ще запееш друга песен.

След половин час видях фургона на Невил да тръгва на път. Джим изтича към мен.

— Сбогом, баас — каза той. — Не искам да тръгна, без да се сбогуваме. Ти си прав. Ние никога няма да се върнем…

— Господарят ти наистина ли тръгва за планината Сулиман, Джим или ме лъжеш?

— Не лъжа — отговори Джим. — Наистина тръгва натам. Той ми каза, че трябва да забогатее, и ще се опита да намери диамантите.

— Почакай малко, Джим — спрях го аз. — Ще занесеш ли една бележка на господаря си и обещаваш ли, че няма да му я дадеш, преди да стигнете Айнайти (което беше на около сто мили).

— Добре — каза той.

Тогава взех парче хартия и написах: „Нека този, който дойде… да изкачи снега по лявата гръд на Савската царица, докато стигне върха. От северната му страна започва големият Соломонов път.“

— Слушай, Джим. Когато дадеш тази бележка на господаря си, ще му кажеш да следва неотклонно съвета. Но сега няма да му я даваш, защото не искам да се върне и да ми задава въпроси, на които нямам желание да отговарям. Хайде, тръгвай мързеливецо, че колата почти не се вижда.

Джим взе бележката и си отиде. Това е всичко, което знам за вашия брат, сър Хенри. Но аз много се страхувам, че…

— Мистър Куотърмейн — прекъсна ме сър Хенри. — Аз отивам да търся брат си. Ще го проследя до планината Сулиман и ако е необходимо — отвъд нея, докато го намеря или узная, че е мъртъв. Ще дойдете ли с мен?

Мисля, споменах вече, че съм предпазлив и скромен човек. Това предложение ме изплаши. Струваше ми се, че да тръгна на такова пътешествие би означавало сигурна смърт. И като оставех всичко друг настрана, не можех да си позволя да умра, тъй като имах задължението да издържам син.

— Не, благодаря, сър Хенри. Мисля, че по-добре е да откажа — отговорих аз. — Много съм стар вече да върша неразумни неща. А няма да свършим другояче освен като бедния ми приятел Силвестър Не мога да си позволя да рискувам живота си, защото имам син, за когото трябва да се грижа.

Сър Хенри и капитан Гуд изглеждаха много разочаровани.

— Мистър Куотърмейн — каза пак сър Хенри. — Аз съм богат човек и няма да се откажа от намерението си. За вашите услуги може да поискате възнаграждение. Тази сума ще ви бъде изплатена, преди да отпътуваме. Освен това, преди да тръгнем, ще уредя в случай, че нещо се случи с нас или с вас, синът ви да бъде обезпечен материално, докато се изучи. От моето предложение можете сам да прецените колко необходимо смятам вашето участие. Освен това ако ние достигнем онова място и намерим диамантите, те ще принадлежат на вас и Гуд по равно. На мен те не ми са нужни. Разбира се, ние може да не стигнем до диамантите. Но по пътя сигурно ще се сдобием със слонова кост и вие ще си я разделите. Можете да ми поставите условията си, мистър Куотърмейн. Разбира се, всичките разноски ще поема аз.

— Сър Хенри — отговорих. — Досега не съм получавал по-щедро предложение от вашето. Като беден ловец и търговец не мога да го отхвърля. Но това е най-рискованата работа, в която съм взимал участие, и ми трябва време да я премисля. Ще ви дам отговора си, преди да стигнем Дърбан.

— Много добре — съгласи се сър Хенри.

Пожелах им лека нощ и отидох в каютата си. През нощта сънувах отдавна умрелия Силвестър и диамантите.