Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (3)

Първа глава
Срещата ми със сър Хенри Къртис

Чудно е наистина, че на моята възраст — петдесет и пет години, на последния ми рожден ден — вземам перото, за да се опитам да напиша една книга. Чудя се каква ли ще бъде тази книга, ако някога изобщо я напиша. Правил съм много неща през живота си, който ми се струва доста дълъг, може би поради това, че започнах много млад. На възрастта, когато другите момчета ходеха на училище, аз припечелвах за съществуванието си като търговец в една стара колония. И оттогава насам съм търгувал, ходил съм на лов, бил съм се, работил съм в мини. И все пак едва преди осем месеца успях да направя състояние. Сега, след като го спечелих, виждам, че то наистина е голямо богатство, макар и да не зная още точно на колко възлиза. Струва ми се обаче, че не бих искал да преживея отново последните петнадесет или шестнадесет месеца, за да го спечеля. Не, дори и да зная, че накрая пак ще остана жив и здрав и ще го спечеля. Освен това аз съм тих човек, не обичам насилието и приключенията са ми дотегнали. Защо тогава искам да напиша тази книга: това не е по моя нрав. Не съм литератор, въпреки че чета Стария завет и Легендите на Инголдсби^[1]. Нека се опитам и изложа причините, за да видя има ли такива.

Първа причина: защото сър Хенри Къртис и капитан Джон Гуд ме помолиха да го сторя.

Втора причина: понеже сега съм у дома в Дърбан и съм принуден да лежа на легло поради болките и неприятностите, които ми създава левият ми крак. Откакто онзи проклет лъв ме рани, аз страдам от тези болки, но точно сега те ме карат да куцам повече от всякога. Трябва да има отрова в лъвските зъби, иначе не мога да си обясня защо отдавна заздравелите ми рани отново започват да ме болят, и то обикновено по едно и също годишно време. А и обидно е някак, след като си убил шестдесет и пет лъва през живота си, шестдесет и шестия да ти сдъвче крака като стиска тютюн. Но това между другото.

Трета причина: защото искам моето момче Хари — той сега се учи за лекар в една болница в Лондон — да получи нещо, което за седмица-две да го развлече и възпре от лудориите. Болничната работа понякога е блудкава и скучна, само рязането на труповете е достатъчно да ти се втръсне до гуша, а тази книга, каквато и да бъде, няма да е поне скучна и може да внесе разнообразие в ежедневието му за ден или два, докато я чете.

Четвърта причина и последна: понеже ще разправя най-странната история, която някога съм чувал. Може да изглежда чудно, ако кажа, че в нея не участвува друга жена, освен Фулата. Не, впрочем участвува още и Гагул, въпреки чене зная дали тя беше жена или дявол. Но тъй като беше най-малко на сто години и поради тази причина неподходяща за внимание, не я слагам в сметката. Във всеки случай мога уверено да кажа, че в целия разказ няма нито една фуста. Но не е ли време да си надяна вече хомота? Предстои ми дълъг път, а чувствувам, като че ли колата ми е затънала до оста. Един впряг волове може да ме измъкне, разбира се, ако не се окаже слаб. Защото със слаби волове нищо не може да направиш. А сега да започна:

Аз, Алън Коутърмейн от Дърбан, Натал, джентълмен, заклевам се да кажа… — ето как започнах показанията си пред съдията за трагичната смърт на бедния Кива и Вентфьогел. Но това не изглежда подходящ начин за началото на една книга. И при това джентълмен ли съм аз? Какво е джентълмен? Не зная точно. И все пак срещал съм негри — не, ще зачеркна тази дума „негри“, понеже не я обичам. Познавал съм туземци, които са джентълмени, и вярвам, че така мислиш и ти, Хари, моето момче, когато прочетеш историята докрай. Познавал съм и мнозина бели, макар и с купища пари, които пък не са. Във всеки случай аз бях роден джентълмен, макар че през целия си живот не бях нищо друго освен пътуващ търговец и ловец. Дали останах такъв, не зная, вие сами ще прецените. Кълна се, че поне се стараех. Убивал съм много хора през живота си, но никога без причина и не съм опръсквал ръцете си с невинна кръв, а само за самозащита. Бог ни е дарил с живот и предполагам, че той изисква от нас да го браним. Поне аз винаги съм постъпвал така и се надявам, че това няма да е в моя вреда, когато удари часът ми. Да, да, това е един жесток и лош свят и въпреки че по природа съм кротък човек, бях замесен в много кръвопролития.

И така, изминаха вече около осемнадесет месеца от първата ми среща със сър Хенри Къртис и капитан Гуд. И това стана по следния начин. По него време бях ходил на лов за слонове отвъд Бамангуато, но нямах късмет. Вървеше ми някак си наопаки през това пътуване и на всичкото отгоре се разболях зле от треска. Веднага щом се почувствувах по-добре, успях да се домъкна до Диамантените полета. Продадох наличната си слонова кост, а така също каруцата и воловете си, освободих ловците си и взех пощенската кола за Кейп. След като прекарах цяла седмица в Кейптаун и открих, че в хотела ме лъжеха със сметката, и след като бях разгледал всичко, каквото имаше за гледане, включително и ботаническата градина, която смятам, че е от голяма полза за страната, както и новата сграда на Парламента, за която не мога да кажа същото, реших да се върна в Натал с кораба „Дънкелд“, който очакваше на доковете пристигането на „Единбъро касъл“ от Англия. Ангажирах си каюта и се качих на кораба. Същият следобед пътниците за Натал се прехвърлиха от „Единбъро касъл“. Ние дигнахме котва и отплавахме в открито море.

Двама от пътниците на борда възбудиха любопитството ми. Единият, на около тридесет години, беше най-широкоплещестият и внушителен мъж, който някога бях виждал. Имаше жълта коса и голяма жълта брада, правилни черти и големи сиви очи, разположени дълбоко в лицето; му. Не бях срещал по-хубав човек и нещо в него ми напомняше за древните датчани. Не че зная много неща за древните датчани — аз добре си спомням един съвременен датчанин, дето ми замъкна десет лири, — но си спомних, че някъде бях виждал картина на такива датчани, които тогава счетох за бели зулуси. Те пиеха от големи рогове и дългите им коси се вееха върху плещите им. Мислено удължих косата на изправения до мостика непознат, облякох на широките му плещи една ризница, сложих в ръцете му бойна брадва и рог за пиене и го превърнах в модел за такава картина. Все пак интересен факт е как кръвта се познава. По-късно открих, че във вените на сър Хенри Къртис, защото това беше името на едрия мъж, наистина тече датска кръв. Освен това той много ми напомняше за някого, за когото не можех да се сетя в момента.

Другият мъж, който разговаряше със сър Хенри, беше нисък, набит и тъмнокос, съвсем друг тип. Веднага ми заприлича на морски офицер. Ходил съм на лов с неколцина от тях през скитническия си живот и те винаги са се оказвали най-добрите, най-храбрите и най-приятните хора, които съм срещал, макар че обичаха да употребяват солени изрази.

Преди страница или две бях се запитал какво е джентълмен. Сега ще отговоря. За пример може да послужи един морски офицер от кралския флот, макар от само себе си да се разбира, че тук-там и между тях се срещат черни овце. Предполагам, че необятното море и силните ветрове измиват сърцата им и пречистват душите им от всичко лошо и ги правят такива, каквито трябва да бъдат. Но да се върна на въпроса. Оказа се, че пак имах право. Моят непознат наистина беше морски офицер, лейтенант на тридесет и една година, пратен в запаса с голата чест — капитански чин — след осемнадесетгодишна вярна служба на нейно величество. Ето какво могат да очакват хората, които служат на кралицата. Точно когато са започнали да разбират работата си и са стигнали разцвета на силите си, да бъдат прогонени и да търсят ново препитание в негостоприемния свят. Може би те не приемат нещата толкова зле, но що се отнася до мен, бих предпочел да печеля хляба си като ловец. Парите може съвсем да не ми стигат, но поне няма да ме изритат накрая.

В книгата на пасажерите открих, че се нарича Гуд — капитан Джон Гуд. Той беше добре сложен, среден на ръст, тъмнокос, набит и с доста интересна външност. Винаги беше много чист, идеално обръснат и носеше монокъл на дясното си око. Монокълът изглеждаше като сраснат, защото не се виждаше да виси шнур, и той никога не го сваляше, освен да го избърше. Отначало мислех, че дори спи с него, но сетне разбрах, че греша. Когато си лягаше, той го слагаше в джоба на панталона си заедно с изкуствените си зъби; тези две челюсти с красиви зъби често ме изкушаваха да наруша десетата божа заповед, тъй като моите бяха много лоши. Но аз избързвам.

Скоро след като потеглихме, с приближаването на вечерта, времето стана много лошо. Силен вятър задуха откъм сушата и някаква гъста мъгла, по-лоша от шотландската, пропъди всички от палубата. Корабът, който имаше плоско дъно и се носеше много леко, сега едва се движеше. Изглеждаше, че ще се преобърне, но за щастие това не се случи. Да се разхождам беше невъзможно, така че застанах близо до машините, където беше топло, и се забавлявах да наблюдавам стрелката на наклономера. Той се намираше точно срещу мен и стрелката му се люлееше напред и назад, според накланянето на кораба, като отмерваше ъгъла на наклона.

— Този наклономер не е балансиран — с раздразнение каза някой зад гърба ми.

Обърнах се и видях морския офицер, когото бях забелязал между пътниците.

— Наистина какво ви кара да мислите така? — попитах аз.

— Да мисля така! Аз не мисля, то се вижда. Погледнете! — Корабът точно се беше изправил от едно накланяне. — Ако корабът — продължи той — се беше наклонил до градуса, който стрелката показва, той никога вече нямаше да се изправи. Това е всичко. Но то е неизбежно при търговските кораби, капитаните им са ужасно небрежни.

Точно тогава удари камбаната за вечеря и аз не съжалих, защото няма нищо по-неприятно от това да слушаш офицер от кралската флота да говори за офицер от търговската флота. Зная само едно по-неприятно нещо, и то е да слушаш офицер от търговски кораб да изказва мнението си за офицер от кралската флота.

Капитан Гуд и аз слязохме заедно на вечеря. Там заварихме сър Хенри Къртис. Той и капитан Гуд седнаха един до друг, а аз срещу тях. Капитанът и аз скоро поведохме разговор на ловни теми. Той ми задаваше много въпроси и аз отговарях колкото се може по-добре. Скоро заговорихме за слонове.

— Ах, сър — каза някой, който седеше наблизо до мен. — Вие много сте сполучили. Защото, каквото ви каже ловецът Куотърмейн за слоновете, друг не би могъл да ви го разкаже.

Сър Хенри, който дотогава слушаше спокойно, явно се сепна.

— Извинете, сър — каза той с дълбок, нисък глас, напълно подходящ за огромните му дробове, като се наведе през масата към мен. — Извинете, сър, вие ли сте Алън Куотърмейн?

Отговорих утвърдително.

Той не направи друга забележка, но го чух да промърморва в брадата си: „Каква сполука!“

Скоро вечерята свърши. Когато напуснахме салона, сър Хенри се доближи до мен и ме запита дали бих отишъл в неговата каюта да изпушим по една лула. Приех и той ме поведе към каютата си, която се намираше на палубата. Там беше наистина много приятно. Вероятно преди са били две каюти, но впоследствие междинната стена е била премахната. В каютата имаше едно канапе с малка масичка пред него. Сър Хенри поръча на прислужника да донесе бутилка уиски и тримата седнахме. Запалихме лулите си.

— Мистър Куотърмейн — обърна се към мен сър Хенри Къртис, след като прислужникът донесе бутилката уиски и запали лампата, — както разбрах, миналата година по това време сте били в местността Бамангуато, северно от Трансваал.

— Бях — отговорих доста изненадан, че този джентълмен познаваше така добре моите пътешествия. Доколкото съзнавах, те не можеха да представляват особен интерес за него.

— Вие търгувахте там, нали? — намеси се неочаквано и капитан Гуд.

— Да. Закарах една кола стока, установих се на лагер извън селището и стоях, докато продадох всичко.

Сър Хенри седеше на плетен стол срещу мен, облегнат с ръце на масата. Той ме гледаше проницателно с големите си сиви очи. В тях се четеше особен интерес.

— Спомняте ли си да сте срещнали там човек на име Невил?

— О, да, спомням си. Той разпрегна колата си близо до мен и престоя около две седмици. Това даде възможност на воловете му да починат, преди да навлезе във вътрешността. Преди няколко месеца получих писмо от един адвокат. Питаше ме дали съм чул какво е станало с него. На писмото отговорих, като описах всичко, което знаех тогава.

— Да — каза сър Хенри, — вашето писмо ми беше препратено. В него пишехте, че джентълменът, наречен Невил, напуснал Бамангуато в началото на май с един фургон, колар и един ловец, кафър на име Джим. Невил имал намерение да достигне по възможност Айнайти — най-далечния търговски пункт в страната Матабеле, да продаде колата си и да продължи пеш. Вие пишехте също, че той наистина продал колата си, защото шест месеца по-късно тя била собственост на един португалски търговец. Португалецът ви казал, че я купил в Айнайти от един бял човек, чието име не си спомнял. Същият бял човек заедно със слугата си туземец се упътил към вътрешността на страната, вероятно на лов.

— Точно така.

Настъпи мълчание.

— Мистър Куотърмейн — каза внезапно сър Хенри, — предполагам, че не знаете и не можете да се сетите за причината, поради която моят… мистър Невил е предприел това пътуване на север или пък към какво точно се е стремял.

— Чух тогава нещо — отговорих кратко. Темата не ми беше много приятна.

Сър Хенри и капитан Гуд се спогледаха. Капитан Гуд кимна многозначително.

— Мистър Куотърмейн — продължи пак сър Хенри, — искам да ви разкажа една история и да помоля на вашия съвет или дори за вашето съдействие. Адвокатът, който ми препрати вашето писмо, ме увери, че мога абсолютно да се осланям на вас, тъй като сте добре известен в Натал и се ползувате с името на човек, който умее да пази тайни.

Понеже по природа съм скромен, аз се поклоних и отпих малко уиски със сода, за да скрия смущението си. Сър Хенри продължи:

— Мистър Невил е мой брат.

— О! — изненадах се аз. Едва сега се сетих на кого ми заприлича сър Хенри, когато го видях за първи път. Неговият брат беше доста по-дребен и имаше тъмна брада. Но очите му имаха същия сив цвят и проницателен поглед. Чертите на лицата им също си приличаха.

— Той е моят по-малък и единствен брат — продължи сър Хенри. — Допреди пет години не се бяхме разделяли за повече от месец. Но точно преди пет години ни сполетя едно нещастие. Скарахме се жестоко и в гнева си аз се отнесох несправедливо към него.

Тук капитан Гуд енергично кимна с глава в знак на потвърждение. В този момент корабът така се залюля, че монокълът, който блестете срещу мен, се намери почти над главата ми, докато аз с ръце в джобовете гледах нагоре към него.

— Както знаете — продължи невъзмутимо сър Хенри, — ако човек умре, без да остави завещание и няма друго имущество освен земя, недвижим имот, както се казва в Англия, наследява го най-старият му син. Случи се така, че точно когато се скарахме, моят баща почина, без да остави завещание. Той дълго го отлага, докато накрая стана късно. В резултат брат ми, който нямаше никаква професия, остана без петак. Разбира се, мой дълг беше да се грижа за него, но на времето кавгата между нас беше толкова голяма, че за мой срам аз не направих това. — И той въздъхна дълбоко. — Не че исках да постъпя така, но чаках той пръв да направи стъпки за помирение. А той не предприе такива. Извинете, че ви занимавам с тази история, мистър Куотърмейн, но трябва да ви изясня някои неща, нали, Гуд?

— Точно така, точно така — съгласи се капитанът. — Аз съм уверен, че мистър Куотърмейн ще запази тази история за себе си.

— Разбира се — потвърдих незабавно, понеже доста се гордеех с умението си да пазя тайни.

— Моят брат имаше тогава няколкостотин лири стерлинги по сметката си — продължи сър Хенри. — Без да зная, той изтеглил тази жалка сума и под името Невил тръгнал за Южна Африка с безумната надежда да спечели богатство. Това научих по-сетне. Изминаха около три години, без да чуя нещо за него, въпреки че му писах няколко пъти. Без съмнение писмата ми не са го достигнали. Но колкото повече време минаваше, толкова повече се тревожех за него. Открих, мистър Куотърмейн, че кръвта вода не става.

— Така е — съгласих се аз, като мислех за сина си Хари.

— Разбрах, мистър Куотърмейн, че съм готов да дам половината от богатството си, само да науча, че брат ми Джордж, единствения мой близък, е жив и здрав и че ще го видя отново.

— Но надеждата е малка, Къртис — забеляза капитан Гуд, като го погледна в лицето.

И така, мистър Куотърмейн, с течение на времето желанието ми да открия дали брат ми е жив и ако е жив, да го върна обратно у дома ставаше все по-голямо. Изпратих много запитвания и вашето писмо се получи в отговор на едно от тях. Досега сведенията са задоволителни, защото показват, че доскоро Джордж е бил жив. Но това не е достатъчно. С една дума, реших да дойда тук и сам да го потърся, а капитан Гуд любезно се съгласи да ме придружи.

— Виждате ли — каза капитанът, — след като лордовете адмиралтейството ме препратиха в запаса да живея на половин заплата нямам друга работа. А сега може би, сър, вие ще ни разкажете какво точно знаете и какво сте чули за джентълмена на име Невил.