Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (16)

Четиринадесета глава
Последният бой на сивите

Няколко минути по-късно определените за провеждане на фланговото нападение полкове се отдалечиха мълчаливо, грижливо прикривайки се зад възвишенията, за да се изплъзнат от будните очи на наблюдателите на Туала.

Измина още половин час от заминаването на „роговете“ или тъй наречените крила на войската, преди Сивите и резервният полк, известен като Бизоните, да предприемат някакво действие. Те сформираха фронталната част на войската, имаща за задача да понесе най-голямата тежест от битката.

Двата полка бяха с почти напълно запазени сили. Сутринта Сивите бяха в резерва и изгубиха съвсем малък брой хора при отблъсването на атаката, която успешно сполучи да пробие нашата отбранителна линия. Това беше същата атака, в която бях въвлечен и за жалост така глупаво повален. Полкът на Бизоните беше образувал третата отбранителна линия вляво. Понеже атаката на това място не успя да пробие през втората ни линия, той въобще не беше влизал в действие.

Инфадус, който беше хитър стар военачалник и разбираше колко е важно да се поддържа духът на мъжете в навечерието на такова отчаяно сражение, използува времето, за да се обърне към полка си — Сивите — с подходяща реч. Той им обясни честта, с която се удостояват — да бъдат начело в борбата, както и честта да се бие сред техните редици големият бял герой от звездите. Обеща им също големи награди от добитък и повишение на всички оживели в случай, че Игнози спечели битката.

Погледнах към дългите редици развети черни пера със смуглите лица под тях и въздъхнах при мисълта, че най-много след един къс час, ако не всички, то повечето от тези великолепни бойци ветерани, от които нито един не беше под четиридесетгодишна възраст, ще се търкалят умрели в праха. Не можеше да бъде другояче. Те щяха да бъдат пожертвувани чрез безумно смелото решение, присъщо на великия пълководец, който често жертвува известно число хора, за да спести силите си и победи с останалата част от войската си. Те бяха предопределени да умрат и го знаеха. Тяхна задача беше да въвлекат в тесния проход под нас полк след полк от армията на Туала до своето пълно унищожение или докато крилата на войската намереха удобен случай да атакуват. Въпреки това обаче у тях нямаше нито колебание, а върху лицето на нито един войник не се забелязваха признаци на страх. Те отиваха на сигурна смърт. Никога вече нямаше да видят светлината на деня и все пак приемаха съдбата си, без да трепнат. В този момент не можех да не сравня тяхното душевно състояние с моето, което далеч не беше така спокойно. Придружих сравнението си с въздишка на завист и възхищение. Не бях виждал такава абсолютна преданост към чувството за дълг и такова съвършено безразличие към неговите горчиви перспективи.

— Вижте вашия крал! — завърши старият Инфадус, сочейки към Игнози. — Бийте се и умрете за него. Такъв е дългът на смелите. А с проклятие и срам да се покрие навеки името на този, който трепери пред смъртта за краля си или обърне гръб на неприятеля. Вижте своя крал! Вождове, военачалници и войници, отдайте своята почит на свещената змия, а след това вървете натам, където Инкубу и аз ще ви покажем пътя към сърцето на армията на Туала.

За момент настъпи тишина, а после внезапно от подредените редици пред нас се надигна тътен, подобен на далечния рев на морето. Причиняваше го тихото удряне на дръжките на шест хиляди копия върху шита на притежателите им. Тътенът бавно се разстилаше нашироко и високо, докато се превърна в грохот. Екът му наподобяваше гръмотевиците от отсрещните планини. Постепенно той намаля и бавно замря в тишина, из която мощно прогърмя кралският поздрав.

Игнози истински можеше да се гордее в този ден, защото надали някой римски император е бивал така приветствуван от „готовите да умрат“ гладиатори.

Той прие тази величествена проява на почит с повдигане на бойната си брадва. След това Сивите се строиха в три редици, всяка една от около хиляда бойци без командирите. Когато и последната редица отмина на около петстотин ярда, Игнози застана начело на Бизоните. Те също бяха подредени в три редици. Той даде команда за тръгване и ние потеглихме. Няма нужда да споменавам за прочувствените молитви, които произнасях, само и само да можех да измъкна кожата си невредима от цялата тази работа. В много необикновени положения бях изпадал през живота си, но никога в такова неблагоприятно, в каквото се намирах в момента и от което шансът ми за спасение изглеждаше съвсем малък.

Когато достигнахме края на платото, Сивите бяха вече на половината път надолу по склона. Там започваше зелената ивица, която като език се вмъкваше нагоре в планината, както издатъкът от конското копито се вмъква в подковата. Оживлението в лагера на Туала, разположен долу в полето, беше много голямо. Полк след полк се виждаха да се отправят с бърз ход нагоре с цел да достигнат основата на тревния език, преди атакуващата войска да навлезе в полето на Лу.

Това парче земя, подобно на език, беше само някакви си триста ярда дълго. В основата си или по-точно в най-широката си част не беше повече от четиристотин и петдесет крачки широко, а на върха си едва ли имаше и деветдесет крачки. Сивите, които при спускането си надолу бяха образували колона, щом достигнаха мястото, където то се разширяваше, отново сформираха тройната си редица и замряха в очакване.

Тогава ние, Бизоните, се придвижихме по върха на езика и като резерва заехме мястото си на около стотина ярда зад последната редица на Сивите, малко по-високо от тях. Междувременно имахме възможност да наблюдаваме цялата войска на Туала, която очевидно беше подсилена след сутрешната битка. Сега, без да се смятат загубите им, тя наброяваше не по-малко от четиридесет хиляди. Когато наближиха основата на езика, те се поколебаха пред откритието, че само поединично полковете можеха да минат през теснината. Смути ги също обстоятелството, че там, само на осемдесет ярда от устието, неуязвим от другаде освен отпред поради стръмните склонове на каменистата почва от двете им страни, стоеше прочутият полк на Сивите, гордостта и славата на кукуанската армия, готов да защити пътя срещу тях, също както тримата римляни някога са защищавали моста срещу хилядния неприятел. Неувереността им ги принуди да спрат настъплението си. Изглежда нямаха желание да кръстосат копията си с нашите три редици навъсени бойци, застанали в твърда решителност.

Скоро един висок военачалник с обичайното украшение от люлеещи се щраусови пера изтича нагоре, придружен от група вождове и ординарци. Стори ми се, че това е не друг, а самият Туала. Той даде някаква заповед и първият полк с вик настъпи към Сивите, очакващи ги с мълчаливо спокойствие. Когато нападателите ги приближиха на около четиридесет ярда, облак от толи се изсипа шумно върху гъстите им редици.

Те изведнъж отскочиха, но после ревнаха и с вдигнати копия се понесоха напред. Двата полка се вкопчиха в смъртоносна схватка. В следващата минута като гръм проеча грохотът от сблъскалите се щитове и сякаш цялото място оживя от отблясъците на пронизващите копия. Но това не трая дълго. Редиците на нападателите постепенно изтъняха. С нарастващо надмощие Сивите ги прегазиха, прилични на голяма вълна, помитаща потъналия риф. Схватката приключи. Този полк беше напълно унищожен, но и от Сивите бяха останали само две редици. Една трета от тях бяха мъртви.

Бойците отново се наредиха рамо до рамо и спряха мълчаливо в очакване на ново нападение. Щастлив, съзрях жълтата брада на сър Хенри и самия него да подрежда редиците. Той беше още жив!

Междувременно ние се придвижихме към мястото на сражението, затрупано от около четири хиляди човешки същества, умрели, умиращи или ранени. Земята беше почервеняла от кръв.

Игнози издаде заповед, която бързо се понесе по редиците. Никой от ранените неприятели не биваше да бъде убиван и доколкото можах да се уверя, тази заповед беше съвестно изпълнена. Иначе това би било една покъртителна гледка, непосилна за моите нерви.

Но ето че втори полк, отличаващ се с белите си пера, къси полички и щитове, запълзя нагоре, за да атакува останалите две хиляди от Сивите, които стояха в същото злокобно мълчание като преди. Когато неприятелят дойде на четиридесет ярда от тях, те се нахвърлиха върху му с ярост, на която трудно можеше да се устои. Пак долетя до нас оглушителният тътен на сблъскалите се щитове. Ние стояхме и наблюдавахме отново сутрешната трагедия. Но този път краят по-дълго време беше под съмнение. Теоретически изглеждаше невъзможно Сивите отново да надвият. Нападащият полк се състоеше изключително от млади мъже, които се биеха крайно свирепо. Като че ли само със силата на числеността си щяха да пометат ветераните назад. Клането беше ужасно. Стотици падаха всяка минута и сред виковете на бойците, стоновете на умиращите, оглушителния шум от сблъскалите се щитове до нас непрекъснато долиташе съскащото „сгии“, „сгии“, което беше триумфалният вик на всеки боец, промушил с копието тялото на поваления си враг.

Но отличната дисциплина и безкрайната храброст могат да вършат чудеса. И както скоро стана ясно от развоя на битката, един войник ветеран струваше колкото двама млади. Защото точно когато смятахме, че със Сивите е свършено и се готвехме да ги заместим веднага след тяхното унищожение, чух силния глас на сър Хенри да кънти над трясъка и зърнах блясъка на бойната му брадва, която той размахваше високо над главата си. Изведнъж настъпи промяна. Сивите престанаха да се огъват. Те застанаха твърдо като скала, върху която се разбиваха яростните вълни на нападателите. За голяма радост нашите хора не само не отстъпиха, но успяха и този път да се придвижат напред. Понеже нямаше огнестрелно оръжие, нямаше и дим. Можехме ясно да виждаме всичко. Минута още, и нападението на врага отслабна.

— Ах, това са истински мъже. Те отново ще победят! — извика Игнози, който от възбуждение скърцаше със зъби до мен. — Виж, свърши се!

Като димни кълба, изригнати от някое оръдие, неприятелите се разпръснаха на бягащи групи. Те изоставиха противника си. Сивите победиха, но уви… това не беше вече полк. От доскорошната тройна редица, която преди четиридесет минути хвърли в боя три хиляди силни мъже, сега останаха най-много около шестстотин души, окъпани в кръв. Другите лежаха под краката им. Победителите крещяха, размахвайки копията си от радост. Но вместо да се върнат назад, както очаквахме, те подгониха бягащия неприятел. Там, на стотина ярда по-надолу, имаше едно малко възвишение. Като се подредиха отново в три редици, те образуваха троен обръч около него. Тогава, слава богу, за минута съзрях сър Хенри и до него нашия стар приятел Инфадус, застанали на върха на възвишението, очевидно още невредими. Полкът на Туала се запъти към тях и битката пак започна.

Читателите на тази история вероятно отдавна са разбрали, че аз да си кажа право, съм малко, страхлив и съвсем не обичам да се бия, въпреки че съм попадал често в неприятни положения и съм бил принуден да проливам човешка кръв. Но винаги съм мразел това. Ако съм запазил непокътнато количеството на собствената си кръв, то е защото разумно използувам петите си. Сега обаче за първи път през живота си почувствувах в гърдите си боен плам. Войнствени откъси от „Легендите“ на Инголдсби, както и няколко кървави стиха от Стария завет изникнаха в мозъка ми като гъби в тъмнината. Кръвта ми, полуизстинала от ужас, потече във вените ми и почувствувах диво желание да убивам без пощада. Погледнах бойните редици зад нас и се сепнах при мисълта, че изразът на лицето ми може да бъде като техния. Те следяха сражението с протегнати напред глави над щитовете си, със стиснати ръце, разтворени устни и освирепели от жажда за бой лица. В очите им светеше пламъкът на хрътката, надушила жертвата.

Съдейки по самообладанието му, въпреки че зъбите му продължаваха да скърцат, сърцето на Игнози изглеждаше да бие спокойно под леопардовата кожа. Аз обаче не можех да издържам повече.

— Ще стоим тук да пуснем корени ли, Умбопа, Игнози, искам да кажа, докато Туала поглъща братята ни там долу? — попитах аз.

— Не, Макумазан — беше отговорът. — Ето сега моментът назря. Нека го използуваме.

Докато той говореше, нов полк на противника се втурна към обръча около малкото възвишение, обгради го и го атакува от всички страни.

Игнози вдигна бойната си брадва и даде дългоочакваната заповед за нападение. Като нададоха бойния вик на кукуаните, Бизоните се понесоха напред и пристъпът им приличаше на прилива на морето.

Последвалото е извън възможностите ми да го разкажа. Единственото, което помня, е дивият и все пак командуван пристъп, който сякаш разтърсваше земята. Полкът пред нас веднага се сформира, за да посрещне атаката. Разноцветната човешка маса се размеси в ужаса на жестокото сблъскване, прогърмя глух тътен от гласове и метал и всичко потъна в облака на кървава мъгла.

Когато съзнанието ми се избистри, намерих се сред остатъка от Сивите близо до върха на възвишението, и то не зад някой друг, а зад самия сър Хенри. Как съм попаднал там, в момента нямах представа. След това сър Хенри ми разказа, че с първото яростно нападение на Бизоните съм бил довлечен почти пред краката му и след това изоставен, тъй като били отхвърлени назад. Тогава той се спуснал към мен и успял да ме вмъкне в кръга на Сивите.

Кой ли би могъл да опише последвалата атака? Все по-упорито се спускаха пълчищата към нашия непрекъснато намаляващ обръч и със сетни сили ние, отново ги отблъсквахме.

Упоритите копиеносци

стояха като гъста непроходима гора.

Всеки заемаше мястото на другаря си

в секундата на неговото падане,

както някой красиво го беше описал.

Беше прекрасно да наблюдаваш тези храбри батальони да връхлитат един след друг върху барикадите от мъртви. Понякога те държаха трупове пред себе си, за да се защитят от нашите копия, и да оставят после собствените си трупове върху нарастващите купове. Възхитителна гледка представляваше старият воин Инфадус. Хладнокръвен, като че се намираше на парад, той издаваше заповеди, шегуваше се, подиграваше се и с умение поддържаше духа на малцината останали живи. При всяко ново нападение излизаше напред в най-трудните места, за да даде своя дял в отблъскването на атаката. Още по-чудесен беше сър Хенри. Неговите щраусови пера бяха отнесени от някой удар на копие, така че жълтата му коса се развяваше свободно на вятъра. Той стоеше приличен на древен викинг. Ръцете, брадвата, облеклото му, всичко беше почервеняло от кръв, но никой не оставаше жив след неговия удар. Едно след друго го виждах да удря, щом някой противник се изпречеше срещу му. Той надаваше вик „О-хой! О-хой!“ като своите берсекерски прадеди и ударът му покосяваше и щит, и копие, и бойно облекло, и черепи. Накрая никой не смееше да се доближи до великия бял магьосник, който убиваше, а сам не падаше.

Но изведнъж се чу вик „Туала, Туала“ и напред изскочи не друг, а самият огромен едноок крал, облечен в ризница и въоръжен също с бойна брадва и шит.

— Къде си ти, Инкубу, ти бели човече, който уби Скрага, моя син? Да видим можеш ли да убиеш мен! — изкрещя той, захвърляйки своята тола право срещу сър Хенри. За щастие сър Хенри го видя навреме и посрещна удара с щита си. Ножът остана да виси забит върху желязната обкова на шита.

С вик Туала се спусна към него. С бойната си брадва той му нанесе такъв силен удар по щита, че само от сътресението сър Хенри какъвто як мъж беше, падна на колене.

Но работата не отиде докрай, защото в този миг от заобикалялите ни полкове се надигнаха викове на уплаха. Огледах се и разбрах причината.

Надясно и наляво полето беше оживяло от перата на нашите нападащи воини. Страничните отряди ни бяха дошли на помощ. Не можеше да бъде избран по-подходящ момент. Както Игнози правилно предвиди, цялата войска на Туала следеше с напрежение кървавата битка, развиваща се около остатъка от Сивите и Бизоните, които понастоящем се биеха на групи. Тези два полка образуваха челото на нашата армия. И едва след като крилата ни ги бяха обградили, те забелязаха приближаването им. И сега, преди противниците да могат да се подредят добре за отбрана, нашите флангове се нахвърляха с яростта на сиви хрътки върху крилата им.

В разстояние на пет минути изходът от битката беше решен. Ударени от двете страни и уплашени от страхотния отпор на Сивите и Бизоните, полковете на Туала се спуснаха в бяг и цялата равнина между нас и Лу се изпълни с групи от бягащи войници. Те търсеха спасение в отстъплението си. А войската, която допреди малко обкръжаваше Бизоните и нас, като че магически се стопи. Стори ни се, че стоим подобно на самотна скала, от която морето се беше отдръпнало. Но каква гледка беше това! Около нас на купища лежаха умрели и агонизиращи. От чудесните Сиви бяха останали деветдесет и пет човека. Само от този полк бяха паднали две хиляди и деветстотин души, повечето от които никога нямаше да станат.

— Войници! — извика спокойно Инфадус, който докато се бе спрял да превърже раната на ръката си беше огледал остатъка от войската. — Вие запазихте името на полка си и за днешната битка ще бъде разправяно от децата и внуците ви.

После той се обърна към сър Хенри и разтърси ръката му.

— Ти си велик човек, Инкубу — каза той просто. — Дълго съм живял между военни и съм виждал не един храбрец, но за пръв път виждам подобен на теб.

В този момент Бизоните се заизреждаха покрай нашата позиция на път за Лу. Същевременно получихме известие от Игнози, който умоляваше Инфадус, сър Хенри и мен да се присъединим към него. Съответно бяха дадени заповеди до останалите деветдесет човека от Сивите да се заемат със събирането на ранените. Ние се присъединихме към Игнози, който ни уведоми, че възнамерява да притисне Лу, за да затвърди победата си, като плени Туала. Преди да отминем много, видяхме Гуд да седи върху един мравуняк на около стотина крачки от нас. Близо до него лежеше тялото на един кукуанец.

— Трябва да е ранен — каза загрижено сър Хенри.

Едва-що беше изрекъл тези думи, когато стана нещо невероятно. Умрялото тяло на кукуанския войник или по-право това, което изглеждаше да е труп, изведнъж скочи, удари Гуд по главата и го преметна презглава от мравуняка. След това се втурна да го прободе. Ние се спуснахме ужасени напред. Тичайки, видяхме как силният воин нанасяше удар след удар върху проснатия Гуд. При всяко мушване злощастният ни приятел разперваше крайниците си във въздуха. Като ни видя да приближаваме, кукуанецът нанесе един последен жесток удар, изкрещя: „На ти, магьоснико“ и офейка. Гуд лежеше неподвижно. Помислихме, че нашият беден приятел е свършил. Тъжно се приближихме до него, но безкрайно изненадани, го видяхме блед и треперещ, запазил спокойната си усмивка на лицето заедно с монокъла, прикрепен на окото му.

— Това е чудесна ризница — измърмори той, доловил изражението на надвесените ни над него лица. — Колко излъган остана… — не довърши той и припадна.

Прегледът ни установи, че Гуд е сериозно ранен в крака от тола по време на сражението, но стоманената ризница беше попречила на копието на последния нападател да извърши нещо друго, освен да го контузи тежко. Това беше милостиво избавление. В момента не можехме да направим нещо друго за него, освен да го поставим на една от носилките, употребявани за ранените, и да го носим със себе си.

При пристигането си до най-близката порта на Лу заварихме един от нашите полкове да я пази в изпълнение на заповедта, издадена от Игнози. Останалите полкове по същия начин наблюдаваха другите изходи на града. Командирът, който водеше този полк, дойде, поздрави Игнози като крал и му докладва, че войската на Туала се е прибрала в града, където се намирал и самият Туала. Той изрази мнение обаче, че неприятелят е демобилизиран и че е готов да се предаде. Тогава Игнози, след като се посъветва с нас, изпрати вестители при всяка порта да поканят защитниците да отворят, като им даваше кралската си дума да пощади живота им. Обещаваше милост за всеки войник, който свали оръжието си. Това съобщение не остана без резултат. Скоро сред викове и радостните възгласи на Бизоните мостът беше спуснат над рова и портата на другия му край се разтвори.

Като взехме предпазни мерки срещу възможна измама, ние влязохме в града. По цялото продължение на пътя стояха наредени унили воини с отпуснати глави и сложено оръжие при нозете. Когато Игнози преминаваше край тях, те го поздравяваха като крал. Ние вървяхме направо към краала на Туала. Намерихме обезлюдено обширното място, където ден или два преди това бяхме присъствували на танците и лова на вещиците. Не бива да твърдя, че беше съвсем безлюдно, защото там, на най-отдалечения край, пред колибата си седеше сам Туала с единствено верния си приятел — Гагул.

Той представляваше жалка картина: отпуснал глава върху мъжествените си гърди, поставил щита и брадвата до себе си в компанията само на една отвратителна старица. Виждайки го в това състояние, забравих всичките му жестокости и злини и чувство на съжаление ме обзе пред „падналото величие“. Нито един войник от цялата му войска, нито един от стотиците придворни, които по-рано се тълпяха около него, нито една от жените му даже не остана да сподели съдбата му или да намали горчивината от поражението му. Горкият дивак! Той учеше урока, който съдбата от хилядолетия преподава: очите на хората се отвръщат от победените; беззащитният и падналият имат малко приятели и не може да разчита на милост.

Разбира се, в този случай той не заслужаваше такава.

Влязохме в краала и се отправихме право срещу мястото, където седеше бившият крал. На около петстотин ярда полкът ни застана мирно, а ние, придружени от малка група телохранители, тръгнахме към него. В това време Гагул отправи към нас най-злобни хули. Щом доближихме, Туала за първи път вдигна украсената си с пора глава и впери единственото си око в своя съперник и победител — Игнози. Окото му блестеше от потисканата ярост почти така силно, както огромният диамант, прикрепен на челото му.

— Здравей, кралю! — каза той с горчив сарказъм. — Ти, който яде от хляба ми, а сега с помощта на магиите на белите хора примами полковете ми и победи войската ми. Приветствувам те! Каква съдба си определил за мене, о, кралю?

— Съдбата, която ти определи на моя баща, на чийто трон седя в продължение на толкова много години — беше студеният отговор.

— Добре. Ще ти покажа как трябва да се умира, за да го имаш за пример, когато ти дойде времето. Погледни, слънцето потъва в кръв — и той посочи с бойната си брадва към залязващото огнено кълбо. — Хубаво е, че и моето слънце ще залезе с него. А сега, кралю, готов съм да умра. Моля за милостта на кукуанския кралски двор^[1] да умра в борба. Ти не можеш да ми го откажеш, защото ще се посрамиш дори в очите на побягналите днес страхливци.

— Милостта ти е дадена. Избери с кого искаш да се биеш. Аз самият не мога да се бия с теб, защото кралят не се бие другаде освен на война.

Мрачното око на Туала пробягна по нашите редици и когато за момент се спря върху мен, почувствувах новосъздалото се ужасно положение. Какво ли щеше да стане), ако избереше да се бие с мен? Какъв ли шанс можех да имам срещу този отчаян дивак, шест и половина стъпки висок и с грамадно телосложение? По-добре да се самоубиех веднага. Нямах време за много мислене. Взех решение да отклоня двубоя е риск да бъда освиркан в Кукуаналанд. Пресметнах, че е по-добре да бъда освиркан, отколкото да понеса удара от бойната брадва на Туала.

Скоро той каза:

— Инкубу, какво ще кажеш? Ще довършиш ли това, което започнахме днес, или ще трябва да те нарека страхливец?

— Не — прекъсна го бързо Игнози. — Няма да се биеш с Инкубу.

— Разбира се, не, ако той се страхува — каза Туала.

За нещастие сър Хенри разбра забележката и кръвта изби по лицето му.

— Ще се бия с него — каза той. — Той ще разбере, че не ме е страх.

— За бога! — помолих го аз. — Не рискувай живота си срещу един отчаян човек. Всеки, който те е видял днес, знае, че не си страхливец.

— Ще се бия — мрачно отговори той. — Никой жив човек не може да ме нарече страхливец. Готов съм. — И той пристъпи напред с вдигната брадва.

Закърших ръце пред тази глупава донкихотска постъпка. Но той беше решил да се бие и аз не можех да го спра.

— Недей да се биеш, мой бели братко — каза Игнози и постави нежно ръката си върху рамото на сър Хенри. — Ти се би достатъчно. Ако е съдено да паднеш от неговите ръце, това ще разсече сърцето ми на две.

— Ще се бия, Игнози — повтори сър Хенри.

— Добре, Инкубу. Ти си храбър мъж. Ще бъде чудесна борба. Виж, Туала, слонът, е готов да те посрещне.

Бившият крал се изсмя дивашки, пристъпи напред и застана с лице към Къртис. За миг залязващото слънце улови с лъчите си мъжествените им фигури и ги обгърна в пламъци. Те бяха подходящи съперници.

После започнаха да кръжат един около друг с вдигнати секири.

Внезапно сър Хенри се хвърли напред и нанесе страхотен удар на Туала, който отстъпи настрана. Толкова силен беше ударът, че нападателят почти изгуби равновесие, обстоятелство, от което противникът веднага се възползува. Като завъртя тежката секира над главата си, той замахна с ужасна сила. Сърцето ми се качи в гърлото. Сметнах, че беше свършено. Но не. Като вдигна светкавично лявата си ръка нагоре, сър Хенри постави щита си между себе си и брадвата. В резултат брадвата отсече единия край на щита и се стовари върху лявото рамо на сър Хенри, но вече недостатъчно силно, за да причини сериозна рана. В следващата секунда сър Хенри удари втори път. Туала също посрещна удара с щита си. Последваха удар след удар, които бяха посрещани върху щита или избягвани. Възбуждението нарастваше много. Полкът, който наблюдаваше борбата, забрави дисциплината си и като дойде наблизо, крещеше и виеше при всеки удар. Точно в този момент Гуд, който беше положен на земята до мен, дойде на себе си и седна на носилката, за да разбере какво става. В следващия миг той скочи и като ме задърпа за ръката, заскача на място на един крак, като крещеше насърчително към сър Хенри.

— Удряй, стари приятелю! — крещеше той. — Това беше добре. Браво! Постави го натясно! — И така нататък…

След като отби нов удар с щита си, сър Хенри неочаквано замахна и с всички сили стовари брадвата си върху Туала. Секирата премина през щита на Туала, проби стоманената му ризница и го улучи в рамото. С вик на болка и ярост Туала отвърна на удара с такава сила, че пречупи дръжката на противниковата секира, направена от рог на носорог и подсилена със стоманени ленти, и рани Къртис в лицето.

Вик на уплаха се чу откъм Бизоните, когато острието от брадвата на нашия герой падна на земята. А Туала вдигна отново оръжието си и с вик се хвърли към него. Затворих очи. Когато отново ги отворих, видях щита на сър Хенри на земята, а самият той обвил огромните си ръце около кръста на Туала. Като две мечки двамата се люшкаха насам-натам, напрягайки силните си мишци за защита на свиден живот и още по-свидна чест. С върховно усилие Туала успя да свали англичанина на земята и те се затъркаляха един през друг върху варовития плочник: Туала удряше със секирата си по главата на Къртис, а сър Хенри се опитваше да пробие ризницата на Туала с толата, която беше извадил от колана си.

Това беше величествена борба, ужасна за моите очи.

— Вземи му брадвата! — крещеше Гуд.

И може би нашият герой го чу.

Във всеки случай той захвърли ножа и сграбчи брадвата, привързана с биволски ремък към кръста на Туала. В тази схватка те още по-ожесточено се затъркаляха един през друг. Едва поемайки си дъх, те се биеха като диви котки за скъпоценното оръжие. Изведнъж ремъкът се скъса и със сетни сили сър Хенри можа да се освободи, като оръжието остана в ръцете му. В следващата секунда той се изправи на крака. Кръв струеше от раната на лицето му. Туала също се изправи, изтегли тежката тола от колана си, хвърли върху Къртис и го удари право в гърдите. Ударът беше точен и силен, но който, някога беше изработил тези ризници, е разбирал от занаята си. Защото тя устоя на стоманата. С дивашки рев Туала удари отново и отново тежкият нож отскочи, а сър Хенри отстъпи назад. Още веднъж се нахвърли Туала, но нашият английски герой вече беше дошъл на себе си. Той завъртя тежката секира около главата си и замахна с всичка сила. Мощен вик спонтанно се изтръгна от хилядите гърла. Главата на Туала отскочи от раменете му, падна и се претърколи по земята към Игнози, спирайки точно пред краката му. За част от секундата тялото остана право, кръвта избликна като фонтан от скъсаните артерии, а сетне глухо се стовари на земята. Златната кована огърлица отхвръкна встрани. Омаломощен от борбата и загубата на кръв, сър Хенри тежко падна върху мъртвия си противник.

Мигновено го вдигнахме и грижливи ръце изсипаха вода върху лицето му. Още една минута и големите сиви очи се разтвориха широко.

Той не беше мъртъв.

Тогава аз, точно когато слънцето се скриваше, пристъпих към лежащата в праха глава на Туала, откачих диаманта от мъртвото чело и го подадох на Игнози.

— Вземи го — казах, — законни кралю на кукуаните.

Игнози сложи диаманта на челото си и като пристъпи напред, постави крак върху широките гърди на своя обезглавен враг и запя песен или по-скоро победен химн, толкова прекрасен, макар и напълно дивашки, че аз се съмнявам дали ще мога да ви го предам правдоподобно. Веднъж бях слушал един учен с хубав глас да рецитира гръцкия поет Омир. Помня, че звучността на стиховете караше кръвта ми да замира. Песента на Игнози, произнасяна на език така красив и звънлив като древногръцкия, произведе точно същото впечатление върху мен, въпреки че бях изтощен от борбата и многото вълнения.

— Сега — започна той, — сега нашият бунт се увенча с победа и правдата възтържествува!

Сутринта нашите врагове станаха, разтърсиха се, сложиха перата си и се приготвиха за война.

Те станаха и грабнаха копията си. Войниците викаха на командирите си: „Елате, водете ни“, а командирите молеха краля: „Води ни в битката“.

Те се надигнаха горди — двадесет хиляди мъже и още двадесет хиляди.

Перата на главите им закриваха земята, както перата на птицата закриват гнездото й. Те разтърсваха копията си и крещяха. Те въртяха копията си на слънчевата светлина. Те предвкусваха битката и се радваха.

Те настъпиха срещу мен. Техните смелчаци тичаха бързо към мен, за да ме смачкат. Те крещяха: „Ха, ха, той е почти мъртъв“.

Тогава аз духнах срещу тях и моят дъх беше като дъха на бурята. И, о, свършено беше с тях.

Моите светкавици ги пронизаха. Аз изсмуках силата им със светкавиците от моите копия. Аз ги повалих на земята с гърма на моя вик.

Те се огънаха, те се разпръснаха, те изчезнаха като утринна мъгла.

Те станаха храна за гаргите и лисиците и мястото на битката е напоено с кръвта им.

Къде са смелите, които станаха тази сутрин?

Къде са горделивците, които люлееха перата си и крещяха: „Той е почти мъртъв“?

Те наведоха глави, но не за сън. Те са проснати на земята, но не за сън.

Те са забравени. Те преминаха в тъмата и няма да се върнат. Други ще отведат жените им и децата им няма да си спомнят за тях.

А аз, аз, кралят, като орел намерих своето гнездо.

Ето, далеч се скитах аз в нощта, но все пак се завърнах при малките си в зори.

Подслонете се под сянката на моите крила, о, хора, и аз ще ви утеша и вие няма да се страхувате повече.

Сега е хубаво време, време за възнаграждение.

Мои са стадата в долините, девойките в селата са също мои.

Зимата премина, лятото настъпи.

Злото ще закрие лицето си и благоденствието ще разцъфне в страната като лилия.

Радвай се, народе! Нека цялата страна ликува, защото тиранията е отхвърлена и аз съм кралят.

Той замлъкна и от сгъстилия се мрак като ехо долетя:

— Ти си нашият крал!

Така се сбъдна моето предсказание към вестителя. В разстояние на четиридесет и осем часа обезглавеният труп на Туала изстиваше пред портата на краала му.