Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (14)

Дванадесета глава
Пред битката

За щастие Инфадус и вождовете познаваха отлично пътеките на големия град, така че въпреки тъмнината напредвахме бързо.

Вървяхме около час и нещо, когато затъмнението започна да преминава и този край на луната, който пръв беше изчезнал, стана отново видим. Изведнъж видяхме как от нея бликна сребърен поток светлина, придружен от чудно червено сияние, което като небесна лампа увисна в нощния мрак. Това беше една несравнимо красива гледка. След пет минути звездите започнаха да бледнеят и стана толкова светло, че можехме да виждаме наоколо. Тогава видяхме, че бяхме излезли от град Лу и приближавахме към един голям хълм с плоско било, чиято обиколка изглеждаше две мили дълга. Подобно образувание е нещо обикновено в Африка, хълмът не беше много висок. Всъщност най-голямата му височина не беше по-голяма от двеста стъпки, но той имаше формата на подкова и склоновете му бяха доста стръмни и осеяни с едри валчести камъни. Билото му представляваше тревисто плато, удобно място за лагеруване. И то наистина беше използувано за разквартируването на една не много малка военна част. Обикновеният гарнизон се състоеше от един полк от три хиляди души, но катерейки се по стръмния склон на хълма при отново блесналата лунна светлина, ние пресметнахме, че тук трябваше да има много повече войска.

На платото заварихме тълпи мъже, току-що станали от сън, сгушени един до друг, треперещи от страх и изпаднали в крайно изумление пред природното явление, на което бяха свидетели. Мълчаливо минахме покрай тях и достигнахме до една колиба в центъра. Там с почуда видяхме да ни чакат двама мъже, натоварени с малкото ни имущество, което бяхме принудени да изоставим в бързото си бягство.

— Аз наредих да ги донесат — поясни Инфадус, — а също и това.

Той посочи отдавна изгубените панталони на Гуд.

В изблик на възторг Гуд се спусна към тях, за да ги обуе.

— Нали моят господар няма да скрие красивите си бели крака! — възкликна Инфадус със съжаление.

Но Гуд настоя и след това само още веднъж кукуанският народ има случай да види отново красивите му крака. Гуд е много срамежлив човек. Оттогава насетне те трябваше да задоволят естетичните си копнежи само с вида на единия му мустак, прозрачното око и подвижните му зъби.

Панталоните на Гуд ни припомниха много работи. Съзерцавахме ги замислено, когато Инфадус ни съобщи, че е заповядал на разсъмване полковете да се строят, за да им обясни подробно причините за бунта, решен от вождовете, и да ги запознае със законния владетел на трона — Игнози.

И наистина, веднага щом слънцето се показа, военните части, приблизително двадесет хиляди души, излъчени от цвета на кукуанската армия, се строиха на обширното плато, където отидохме и ние. Мъжете бяха строени в плътно каре и представляваха внушителна гледка. Ние застанахме пред челото на квадрата и скоро бяхме заобиколени от всички главни вождове и военачалници.

След като призова хората към тишина, Инфадус започна да говори. Живо и увлекателно разправи той историята на бащата на Игнози (като всички кукуанци от по-висок ранг, той беше роден оратор), как подло е бил убит от Туала, сегашния крал, а жена му и детето прокудени да умрат от глад. После той изтъкна, че страната страда и пъшка под жестокото управление на Туала и даде за пример деянията от миналата нощ, когато под предлог, че са зложелатели, мнозина от най-благородните в страната бяха съсечени. След това той обясни, че белите богове от звездите, като наблюдавали страната, съгледали нейните тегла и решили въпреки личните си големи несгоди да й помогнат. Разказа как съответно сме взели със себе си законния крал на страната Игнози, който чезнел в изгнание, и сме го превели през планините. Как сме били свидетели на жестокостите на Туала и за да убедим колебаещите се, сме спасили живота на девойката Фулата, като посредством великото си вълшебство сме угасили луната и убили младия злодей Скрага. И сега с готовност заставаме до тях, за да ги подпомогнем да свалят Туала и да провъзгласят на неговото място законния крал Игнози.

Той завърши изложението си сред възгласи на одобрение. Тогава напред излезе Игнози и започна да говори. След като повтори това, което беше казал чичо му Инфадус, той завърши речта си със следните думи:

— Вождове, военачалници, войници и народе! Вие чухте моите думи. Сега трябва да изберете между мен и онзи, който незаконно седи на трона, човекът, който уби брат си и прокуди детето на брат си да умре от студ в нощта. Че аз наистина съм кралят, тези (и той посочи към вождовете) могат да ви уверят, защото те видяха опасаната змия около кръста ми. Ако аз не бях кралят, щяха ли тези бели мъже да застанат до мен с голямото си вълшебство? Вие още треперите, вождове, военачалници, войници и народе. Тъмнината, която те спуснаха над земята, за да смутят Туала и прикрият нашето бягство даже по времето на пълнолуние, не е ли още пред очите ви?

— Виждаме я — отговориха войниците.

— Аз съм вашият крал, казвам ви. Аз съм кралят! — повтори Игнози, изпъна силно едрото си тяло и вдигна огромната бойна брадва над главата си.

— Ако някой между вас твърди, че не е така, нека да излезе напред. Аз ще се боря с него и неговата кръв ще бъде червеният знак на истината. Нека да излезе напред, казвам.

И той размаха огромната брадва, която заблестя на слънчевата светлина.

Изглежда никой не беше склонен да се отзове на поканата на този героичен вариант от песента „Дили, Дили, ела и умри“. Нашият предишен слуга продължи:

Аз наистина съм вашият крал. Ако вие застанете до мен в борбата, аз ще ви поведа към победа и слава. Ще ви дам волове и жени и вие ще застанете начело на всички полкове. Ако падна, ще падна с вас. И чуйте още. Давам ви обещание, че когато седна на мястото на дедите си, кръвопролитията ще престанат в тази страна. Когато искате правосъдие, няма да намирате смърт. Вещиците няма повече да ви ловят и няма да бъдете убивани безпричинно. Никой човек няма да бъде убит, освен ако престъпи законите. Изземването на вашите краали ще престане. Всеки ще спи спокойно в колибата си, без да се страхува. Правдата ще се разхожда спокойно из страната. Избрахте ли, вождове, военачалници, войници и народе?

— Избрахме, о кралю — проехтя отговорът.

— Добре. Сега обърнете главите си и вижте вестителите на Туала. Те излизат от големия град и тръгват на изток и запад, на север и юг, за да съберат силна армия и погубят мен и вас, и тези, мои приятели и покровители. Утре или може би вдругиден Туала ще дойде с всички, които са му верни. Тогава ще срещне тези, които са истински мъже и не се страхуват да умрат за правото дело. Казвам ви, че те няма да бъдат забравени при разпределянето на плячката. Аз говорих вече, вождове, военачалници, войници и народе. Сега идете по колибите си и се пригответе за боя.

Настъпи мълчание. Един от вождовете вдигна ръката си и в отговор мощно прогърмя кралският поздрав „куум“. Това беше знакът, че полковете приемаха Игнози за крал. Сетне се подредиха по отряди и се оттеглиха.

Половин час по-късно проведохме военен съвет, на който присъствуваха командирите на полковете. За нас беше ясно, че скоро ще бъдем атакувани от превъзхождаща ни по численост армия. От нашата позиция на хълма можехме да наблюдаваме събирането на военните сили и вестителите, които излизаха във всички посоки от Лу, с цел да съберат колкото се може повече войска за Туала. Ние имахме на наша страна около двадесет хиляди души. Те принадлежаха към седемте най-добри полка на страната. Според изчисленията На Инфадус и вождовете, Туала можеше да разчита най-малко на тридесет или тридесет и пет хиляди души, които вече се намираха в Лу. Те смятаха, че до обяд на другия ден той ще може да събере още пет хиляди в своя помощ. Разбира се, възможно беше някои части от войската да дезертират и се присъединят към нас, но на това не можеше да се разчита. Междувременно все повече се убеждавахме в голямата предварителна подготовка, която противникът предприемаше. Силни въоръжени части вече заобикаляха основата на хълма, да не говорим за други признаци за приближаващата атака.

Инфадус и вождовете обаче бяха на мнение, че този ден няма да има атака. Денят щял да бъде посветен на подготовка, а и на премахване на следите от моралния ефект върху съзнанието на войската от мнимото вълшебно затъмнение на луната. Те твърдяха, че атаката ще се проведе на другия ден и излязоха прави.

Междувременно се заехме да заздравим позициите си колкото се може по-добре. Почти цялата войска беше хвърлена в работа. Твърде много се свърши през деня, който се оказа доста кратък. Всички пътеки към хълма, използуван повече като санаториум, отколкото като крепост (на хълма най-често са квартирували полковете след служенето си в нездравословните области на страната), бяха внимателно затрупани с купища камъни. Погрижихме се също и другите възможни пътища да станат толкова непристъпни, колкото позволяваше времето. Събрахме големи камъни, струпахме ги на различни места, за да бъдат търкулнати надолу към идващия неприятел. Определихме и местата на различните полкове. Изобщо направихме всяка възможна подготовка, която нашата съвместна изобретателност можа да измисли.

Точно преди залез, когато почивахме след извършената работа, забелязахме малка група мъже да идва откъм Лу. Единият от тях носеше в ръката си палмов лист, което означаваше, че идва с мисията на пратеник.

Когато ни приближиха, Игнози, Инфадус, някои от вождовете и ние слязохме към подножието на хълма, за да ги посрещнем. Човекът с палмовия лист изглеждаше смел и беше наметнат с отличителната леопардова кожа.

— Приветствувам ви — извика той, когато дойде наблизо. — Кралски поздрав на тези, които откриват безбожна война на краля. Лъвски поздрави на чакалите, които ръмжат около петите му.

— Говори! — казах аз.

— Ето кралските думи: „Предайте се на кралската милост, за да не ви сполети нещо много лошо. Рамото на черния бик вече е одрано и кралят го развежда кървящ из лагера.^[1]“

— Какви са условията на Туала? — запитах с интерес.

— Условията му са милостиви, достойни за един велик крал. Тези са думите на Туала, едноокия, силния, съпруг на хиляда жени, господар на кукуаните, пазител на великия път (Соломоновия път), възлюбен от странниците, застанали в мълчание на планините там (трите върха), теле на черната крава, слон, чиито стъпки тресат земята, ужас за зломислещите, щраус, чийто бяг покорява пустинята, огромния, черния, мъдрия потомък на поколения крале. Тези са думите на Туала: „Аз ще имам милост и ще се задоволя с малко кръв. Един на всеки десет ще бъде убит, останалите ще бъдат пуснати на свобода. Но белият човек Инкубу, който уби моя син Скрага, и черния човек, неговият слуга, който иска да седне на моя трон, и Инфадус, моят брат, който скрои бунт срещу мен, те ще умрат чрез мъчение и ще ги пренеса дар на Мълчаливците.“ Тези са милостивите думи на Туала.

Посъветвах се малко с останалите и отговорих с висок глас, за да могат войниците да ме чуят.

— Върни се назад ти, куче на Туала, който те изпраща, и му кажи, че ние, Игнози, истинският крал на кукуаните, Инкубу, Бугуян и Макумазан, тримата мъдреци от звездите, които затъмниха луната, Инфадус от кралския род и събраните тук военачалници и народ отговаряме така: няма да се предадем и преди слънцето да се скрие втори път, трупът на Туала ще изстива пред кралската порта и Игнози, чийто баща Туала уби, ще царува вместо него. Сега си върви, за да не бъдеш бичуван, и внимавай, когато дигаш ръка срещу такива като нас.

Пратеникът се изсмя високо:

Мъжете не се плашат от такива надути думи — извика той. — Покажете се така смели утре, о, вие, които затъмнихте луната. Гледайте, бийте се и се веселете, преди гаргите да разнесат костите ви, по-бели от лицата ви. Довиждане. Може би ще се срещнем в битката, моля: да ме чакате, бели мъже.

И с този изблик на сарказъм той се оттегли. Почти веднага след него слънцето залезе.

През тази нощ бяхме много заети. Въпреки умората, доколкото лунната светлина ни позволяваше, приготовленията за утрешната битка продължиха. От мястото, където заседавахме, непрекъснато тръгваха и пристигаха пратеници. Най-сетне около един часа след полунощ всичко, което можеше да се направи, вече беше готово. С изключение на някое провикване на часовоя, целия лагер потъна в сън. Сър Хенри и аз, придружени от Игнози и един от вождовете, слязохме в подножието на хълма, за да огледаме предните постове. По пътя ни внезапно от най-неочаквани места проблясваха копия на лунната светлина, за да изчезнат отново, щом произнасяхме паролата. Ясно беше, че никой не спеше на поста си. Върнахме се назад, проправяйки пътя си между хилядите заспали воини, мнозина от които спяха последния си земен сън.

Лунната светлина трептеше по копията и играеше по лицата на бойците, като им придаваше неестествен вид. Пронизващият нощен вятър развяваше дългите им украшения от пера. Те лежаха в диво безредие, с прострени ръце и свити колена. Стройните им силни тела изглеждаха свръхестествени и нереални на лунната светлина.

— Колцина от тях ще бъдат живи утре по това време? — запита сър Хенри.

Поклатих глава и отново погледнах заспалите мъже. В умореното ми и възбудено въображение се стрелна мисълта, смъртта ги беше вече докоснала. Мислено виждах избраните да умрат утре. Сърцето ми се изпълни със съзнанието за тайната на човешкия живот и безкрайна тъга за неговата безполезност и мъка. Тази нощ хиляди спяха здрав сън, а утре те и много други с тях, а може би и ние между тях, нямаше да бъдат между живите. Жените им ще останат вдовици, децата — сираци. Те няма никога да видят отново дома си. Само старата луна ще продължава да свети неизменно от небето, нощният вятър ще огъва тревите и обширната земя ще продължава да спи спокойно, както е правила това векове наред преди нас и ще го прави, след като всички бъдем вече забравени.

Много още такива разсъждения минаха през главата ми, защото колкото по̀ остарявам, трябва със съжаление да кажа, че все повече ме обхваща този отвратителен навик да размишлявам.

Стоях и наблюдавах мъглявите и фантастични очертания на спящите воини и разбрах значението на тяхната поговорка „спят върху копията си“.

— Къртис — обърнах се към сър Хенри, — изпаднал сам в жалко, страхливо състояние.

Сър Хенри поглади жълтата си брада и с усмивка каза:

— Чувал съм да правиш такова изказване и преди, Куотърмейн.

— Сега наистина го казвам. Знаеш ли, много се съмнявам дали някой от нас ще остане жив до утре вечер. Ние ще бъдем атакувани от превъзхождаща ни сила. Крайно невероятно е да успеем да се задържим на това място.

— Във всеки случай ще дадем добър урок на някои от тях. Виж. Куотърмейн, тази работа, наистина е неприятна. Откровено казано, не трябваше да се забъркваме в нея. Обаче вече сме се хванали, така че ще трябва да я довършим, както може най-добре. Що се отнася до мен, бих предпочел да умра в битка, отколкото по друг начин. Сега, след като почти няма шанс да намеря горкия си брат, нещата ми се виждат по-лесни. Но съдбата закриля смелите и ние може да успеем. Във всеки случай клането ще бъде ужасно. За да запазим доброто си име, ще трябва да бъдем на най-опасните места.

Последната забележка на сър Хенри беше произнесена с тъжен глас, но блясъкът на очите му го опровергаваше. Хрумна ми, че сър Хенри Къртис наистина обича да се бие.

След това отидохме да си легнем и спахме няколко часа.

Точно преди зори бяхме събудени от Инфадус, който дойде с вестта за голямо раздвижване в Лу. Съобщи ни също, че леки части от кралските войски нападали предните ни постове.

Станахме и бързо се приготвихме за боя. Сложихме си и ризниците, за които бяхме много благодарни при сегашните обстоятелства. Сър Хенри отиде дотам, че се облече като местните бойци.

— Когато си в Кукуаналанд трябва да правиш това, което кукуаните правят — забеляза той, навличайки блестящата стомана върху широкия си гръден кош. Тя му прилепна плътно. Но той не се задоволи с това. По негова молба Инфадус го снабди с пълен комплект бойно облекло. На врата си завърза леопардово наметало, каквото носят военачалниците. На главата си сложи украшение от черни щраусови пера, носено само от висши военачалници, а около кръста си великолепна муча от бели волски опашки. Чифт сандали от козя кожа, тежка бойна брадва с дръжка от рог на носорог, кръгъл железен щит, покрит с бяла волска кожа и подобаващо число толи или ножове за хвърляне, довършваха облеклото му. Към него обаче той прибави и своя револвер.

Облеклото несъмнено беше туземно, но трябва да призная, че никога не бях виждал по-хубава картина от тази, която представляваше сър Хенри Къртис в него. То подчертаваше великолепното му телосложение до най-голяма степен и когато не след дълго се яви Игнози, облечен в подобен костюм, помислих си, че рядко могат да се видят двама такива прекрасни мъже.

На Гуд и мен ризниците не стояха чак толкова добре. Но да започна с Гуд. Той настояваше да задържи панталоните си и какъвто беше нисък и набит, с монокъл, с половин обръснато лице, облечен в риза, внимателно напъхана в одърпаните му плюшени панталони, изглеждаше повече поразителен, отколкото внушителен. Аз пък навлякох върху всичките си дрехи голямата за мен ризница, така че тя се изду по един твърде непривлекателен начин, но се отказах от панталоните си и реших да вляза в битката с голи крака. Щеше да ми бъде по-леко в случай, че се наложеше да се оттеглим бързо. Задържах само велдшуните си. В този си вид плюс копие и щит, които не знаех как да използувам, няколко толи, револвера и огромно украшение от пера, което забодох отгоре на ловджийската си шапка, за да си предам по-войнствен вид, завърших скромното си облекло. В допълнение на всичко това, разбира се, носехме и пушките си. Мунициите обаче бяха недостатъчни и пушките щяха да се окажат безполезни в случай на атака. Затова наредихме да ги носят след нас.

Веднага щом се приготвихме, хапнахме набързо и тръгнахме, за да видим как се развиват нещата. В единия край на равното планинско било се издигаше малка постройка от кафяви камъни, която имаше двойното предназначение — на главна квартира и бойна кула. Тук заварихме Инфадус, заобиколен от полка си. Сивите, който полк без съмнение беше елитната част от кукуанската армия и първият, който бяхме видели в най-отдалечения краал. Този полк от три хиляди и петстотин здрави мъже бе определен за резерв. Мъжете лежаха на тревата по отряди и наблюдаваха как кралските сили прииждат от Лу, приличащи на дълги колони мравки. Тези колони изглеждаха безкрайни и всяка от тях се състоеше приблизително от 11 или 12 хиляди души. Веднага щом излязоха от града, колоните се прегрупираха на три части. Едната част се отправи надясно, другата наляво, а третата пое бавно към нас.

— А — възкликна Инфадус, — те се готвят да ни нападнат едновременно от три страни.

Това беше твърде сериозно за нашето положение на върха на хълма, който имаше най-малко миля и половина окръжност. Дължината беше много голяма, а за нас беше важно да сгъстим доколкото можехме сравнително малката си отбрана. Невъзможно беше да диктуваме на противника как да ни нападне. Оставаше ни да се погрижим да го посрещнем най-добре и съответно разпратихме заповеди до различните полкове да се приготвят за отблъскване на отделните атаки.