Хенри Райдър Хагард
Рудниците на цар Соломон (10)

Осма глава
Навлизаме в страната на кукуаните

Целия следобед вървяхме по величественото шосе, неотклонно водещо в северозападна посока. Инфадус и Скрага вървяха до нас, а хората им крачеха на около стотина крачки напред.

Не след дълго попитах:

— Кажи ми, Инфадус, знаеш ли кой е направил този път?

— Той е бил направен, господарю, в стари времена. Никой не знае как и от кого. Даже и старата мъдра Гагул, дето е живяла поколения наред. Ние не сме толкова стари, за да помним строежа му. Сега никой не може да прави такива пътища и кралят не оставя тревата да расте по него.

— А чии са рисунките по стените на пещерите, през които минахме по шосето? — попитах аз, като имах предвид видените скулптури в египетски стил.

— Ръцете, които са направили пътя, са сътворили и чудните картини, господарю мой. Ние не знаем кой ги е създал.

— Кога се е заселил кукуанският народ в тази страна?

— Народа ни го е донесла бурята преди десет хиляди луни от далечните земи, които лежат оттатък. — И той посочи на север. — Преданията на старите ни бащи, които са достигнали до нас, децата, и Гагул, мъдрата, която умее да подушва злините, казват, че те не могли да отидат по-нататък поради огромната планина, която обкръжава страната — и той посочи към покритите със сняг върхове. — Страната се оказала добра. Те се заселили тук и станали силни и могъщи. Сега броят ни е като морския пясък. Когато Туала, кралят, свика своите полкове, то перата, украсяващи воините му, покриват полето толкова надалече, докъдето вижда окото на човека.

— Е, щом страната ви е заградена с планини, с кого се бият тогава вашите полкове?

— Не, господарю мой, страната е открита там — и той пак посочи, на север. — От време на време върху нас връхлитат орляци от воини от непозната за нас страна и ние ги посичаме. Сега се намираме в третата част от живота на човека от времето на последната война. Хиляди измряха в нея, но ние унищожихме тези, които дойдоха да ни изядат. Оттогава не е имало война.

— Вашите бойци сигурно са се уморили да си почиват върху копията.

— Господарю, точно след като избихме хората, които ни бяха нападнали, имаше друга война, но тя беше вътрешна война, кучето изяждаше кучето.

— Как стана това?

— Кралят, моят полубрат, имаше брат, роден в същия ден от същата жена. Не е наш обичай да оставяме близнаците да живеят, господарю. По-слабият винаги трябва да умре. Но майката на краля скрила по-слабото дете, което се родило второ. Сърцето я боляло за него и това дете е Туала, кралят. Аз съм негов по-млад брат, роден от друга жена.

— После?

— Кафа, баща ни, умря, когато пораснахме. Брат ми Имоту стана крал на неговото място. Той царува известно време и му се роди син от любимата жена. Детето стана на три години точно след голямата война, когато никой не беше сял, ни жънал. Настъпи глад. Хората роптаеха и бяха готови като изгладнели лъвове да разкъсат всичко. Тогава Гагул, мъдрата и страшната, която е безсмъртна, се обърна към народа и му каза: „Крал Имоту не е законният крал“. А в това време Имоту лежеше болен в колибата си. Беше ранен във войната и не можеше да се движи.

Гагул влезе в една колиба и изведе оттам Туала, моя полубрат и близнак на краля, когото тя беше укривала от рождението му по пещери и скали. Махна превръзката (мучата) около кръста му и показа на кукуаните изображението на свещената змия, увита около тялото му. Този знак се поставя на първородния син на краля. После тя извика високо: „Ето вашия крал, когото аз запазих до ден-днешен“. Народът, измъчен от глад, без да знае истината, завика: „Кралят! Кралят!“ Аз знаех, че това не беше истина. Брат ми Имоту беше по-големият от близнаците и той беше законният крал. И когато виковете бяха най-силни, болният крал Имоту се показа на входа на колибата си. Жена му го поддържаше да не падне, а малкият му син Игнози (Светкавицата) стоеше до него.

— Какъв е този шум? — попита той. — Защо викате „кралят“, „кралят“?

Тогава Туала, собственият му брат, роден от същата майка, в същия час, изтича към него, сграбчи го за косата и го промуши с ножа си в сърцето. А хората, нали са слаби и всякога готови да обожават изгряващото слънце, запляскаха с ръце и завикаха: „Туала е кралят. Сега виждаме, че Туала е кралят.“

— А какво стана със съпругата и малкия му син Игнози? Туала уби ли и тях?

— Не, господарю мой. Когато жената видя съпруга си мъртъв, тя заплака, сграбчи детето си и избяга. След два дни се довлякла до един краал. Била много гладна, но никой не й дал нито мляко, нито храна. Нейният господар, кралят, бил вече мъртъв, а хората презират нещастните. През нощта едно малко дете, едно момиче, се промъкнало и й занесло храна. Тя благословила детето; и още преди да изгрее слънцето, поела с момчето си нагоре към планините. Там трябва да е загинала, защото никой вече не я е чул, нито видял; нито нея, нито детето Игнози.

— Значи, ако детето Игнози беше оживяло, щеше да бъде истинският крал на кукуанския народ.

— Така е, господарю мой. Свещената змия е обвита около кръста му. Ако е живо, то е законният крал. Но уви! То отдавна е умряло.

— Погледни, господарю — каза той и посочи към равнината пред нас, където видяхме струпани много колиби, заобиколени с ограда, която от своя страна беше заобиколена с ров.

— Ето това е краалът, където жената на Имоту е била видяна за последен път с детето си Игнози. Там ще спим и ние тази вечер, ако — добави той с колебание, — ако моите господари въобще спят на тази земя.

— Когато се намираме между кукуаните, добри ми приятелю Инфадус, ние правим това, което кукуаните правят — отговорих с достойнство и се обърнах, за да кажа нещо на Гуд. Той вървеше навъсено зад нас, изцяло зает с безрезултатните си опити да задържи фланелената си риза да не се развява при подухванията на вечерния вятър. За голямо мое учудване се сблъсках с Умбопа. Зулусът беше вървял непосредствено зад нас и очевидно беше слушал с голям интерес разговора ми с Инфадус. С изражението си лицето му ми напомни човек, който се мъчи да си спомни нещо отдавна забравено.

През цялото време бяхме вървели доста бързо надолу към вълнообразното поле. Планината, която бяхме преминали сега, се издигаше далече зад нас, а гърдите на Савската царица бяха скромно забулени с прозрачни воали мъгла. С напредването ни страната ставаше все по-хубава и по-хубава. Растителността беше пищна. Без да е тропическо, слънцето грееше силно, но не жареше. Приятната топлина се разхлаждаше от слаб ветрец, подухващ леко по омайните склонове на планината. Наистина тази нова земя изглеждаше като земен рай. По красота, природни богатства и климат не съм виждал подобна на нея. Трансваал е хубава страна, но не може и да се сравнява с Кукуаналанд.

Още при тръгването ни Инфадус беше изпратил напред вестител да предупреди хората от краала за пристигането ни. При това краалът се намираше под неговото командуване. Човекът беше тръгнал с необикновена бързина. Както Инфадус ме увери, той щял да запази тази скорост през целия път, тъй като тичането било много упражнявано между местните хора.

Резултатът от предизвестието беше налице. Още на две мили далеч от краала видяхме от вратите му да излизат отряд след отряд воини и да маршируват към нас.

Сър Хенри постави ръката си върху рамото ми и подхвърли, че наглежда ще ни посрещнат „топло“. Нещо в неговия тон привлече вниманието на Инфадус.

— Нека господарите не се страхуват — каза той бързо. — В моите гърди коварство не живее. Този полк се намира под мое командуване и по моя заповед излиза да ви посрещне.

Кимнах леко, въпреки че не ми беше много леко на душата.

На около половин миля от портите на краала имаше дълго възвишение, което с лек наклон се спускаше към шосето. Отрядите се строиха върху това хълмче. Гледката беше наистина прекрасна. Всеки отряд от по триста силни мъже пробягваше бързо по наклона и заемаше мястото си. Копията им блестяха на слънцето, а перата на главите им се развяваха. Когато приближихме склона, дванадесет такива роти или общо около три хиляди и шестстотин мъже бяха заели местата си покрай шосето.

Скоро достигнахме първата рота и можахме с удивление да разгледаме този сбор от великолепни мъже. Всички бяха на зряла възраст, повечето ветерани на около четиридесет години. Нито един от тях не беше по-нисък от шест стъпки, докато мнозина бяха и по-високи. Върху главите си носела украшения от черните пера на сака-була, същите, с които бяха украсени нашите водачи. Около кръста си и под дясното коляно имаха гривни от бели волски опашки, а в лявата си ръка държаха щитове, широки около двадесет инча. Тези щитове бяха много интересни. Рамката им беше тънка, изкусно изкована от желязо с опъната върху нея млечнобяла волска кожа. Оръжието им беше просто, но много внушително. То се състоеше от късо, много тежко двувърхо копие с дървена дръжка. В най-широката си част острието беше около шест инча. Тези копия не се използуваха за хвърляне, но както зулуските бангуани или промушващото асегай се използуваха само за близки схватки. Раната, причинена от тях, е ужасна. Освен бангуаните всеки мъж носеше и три големи тежки ножа, тежащи по два фунта. Един нож се намираше втъкнат в гривната от волска опашка, а другите два на гърба на кръглия щит. Тези ножове, които кукуаните наричат толи, се използуват за хвърляне както асегаите у зулусите. Един кукуански воин може да ги хвърли с голяма точност на разстояние от петдесет ярда. Обичаят им е да ги хвърлят едновременно, когато наближават неприятеля.

Воините стояха неподвижни като бронзови статуи. Но когато се изравнявахме с даден отряд, по даден сигнал от командира си, застанал на няколко крачки пред него, наметнат с леопардова кожа, всяко копие се издигаше във въздуха и от триста гърла прогърмяваше кралският поздрав „куум“. Щом отминехме, отрядът се формираше зад нас и ни следваше по посока към краала, докато накрая целият полк на „Сивите“ (носещ името си от цвета на своите щитове), елитният корпус на кукуанската армия, маршируваше зад нас със стъпка, която разтърсваше земята.

Най-после се отклонихме от големия Соломонов път и достигнахме широкия ров, който опасваше краала. Обиколката на краала беше дълга най-малко миля. Заобикаляше го здрава ограда от побити колове. Върху рова при портата се спускаше примитивен подвижен мост. Краалът беше извънредно добре разположен. Широк път минаваше през средата му. Той се пресичаше под прав ъгъл от други пътища по такъв начин, че колибите се разделяха на квадратни блокове. Във всеки блок квартируваше по един отряд. Куполообразните колиби от преплетени пръчки с красиви покриви от трева приличаха на зулуските колиби. Но те имаха врати, което е необичайно при зулусите. Бяха с много по-широки и заобиколени с веранда, около шест стъпки широка. Втвърден, отъпкан варовик на прах застилаше пода.

От двете страни на широкия път, прорязващ краала, стояха подредени стотици жени, доведени от любопитството си да ни видят. За туземна раса те изглеждаха необикновено красиви. Бяха високи и грациозни, а фигурите им — чудесно изваяни. Косите им, макар и къси, бяха по-скоро къдрави, отколкото вълнести. Чертите на лицата — правилни и устните им не така неприятно дебели, както у повечето африкански народи. Но най-голямо впечатление правеше тяхното спокойно, достойно държане. Според техния мироглед за възпитание, те не отстъпваха на посетителките на един съвременен салон. В това отношение се отличаваха не само от зулуските жени, но и от своите братовчедки, масаите, живеещи в областта зад Занзибар. Любопитството им ги бе извело навън да ни видят, без да изпуснат никакви груби изрази на учудване или дивашки неодобрения, докато ние се влачехме уморено покрай тях. Даже когато старият Инфадус тайничко им посочваше върховното чудо — „красивите бели крака“ на горкия Гуд, те пак не дадоха външен израз на дълбокото си учудване. Те само втренчваха тъмните си очи в снежната белота (кожата на Гуд е необикновена бяла) и това бе всичко. Но и то беше прекалено за срамежливия по природа Гуд.

В центъра на краала Инфадус се спря пред входа на една голяма колиба, около която на известно разстояние се редуваха по-малки колиби.

— Влезте, синове на звездите — каза той с тържествен глас, — и благоволете да починете в нашето скромно жилище. Ще ви се донесе храна, така че не ще има нужда да стягате коланите си от глад.

Малко мед и мляко, един-два вола и няколко овце. Не много, господари мои, но все пак храна.

— Много хубаво, Инфадус — отвърнах аз. — И без това сме уморени от пътуването през царството на въздуха. Сега ни оставете да починем.

Влязохме в колибата, богато подредена за наше удобство. В нея бяха поставени легла от щавена кожа да си починем. Бяха донесли вода, за да се измием.

Скоро дочухме навън шум. Излязохме на прага и видяхме да идва редица от девойки. Те носеха мляко, печени царевици и гърне мед. Следваха ги няколко младежи заедно с един млад угоен вол. Приехме поднесените ни подаръци и един от младежите извади ножа от колана си и ловко преряза гърлото на вола. За по-малко от десет минути волът лежеше одран и нарязан. Най-хубавото месо отделиха за нас, а от името на нашата група раздадох другата част на бойците наоколо. Те взеха и си разпределиха „подаръка на белите мъже“.

Умбопа веднага се залови за работа. Подпомогнат от една извънредно приятна млада жена, той сготви нашата част от месото в голямо глинено гърне на огъня, накладен пред колибата. Когато то беше почти готово, изпратихме известие на Инфадус с покана да се присъедини към нас заедно с кралския син Скрага.

Те не закъсняха да дойдат. Седнахме на малките столчета в колибата (кукуаните обикновено не сядат на земята, както правят зулусите) и започнахме да се храним. Възрастният господин се държеше много приветливо и учтиво, но забелязахме, че младият ни наблюдаваше с подозрение. Отначало и той беше поразен като другите кукуани от нашата белота и магическите ни вещи. Но сега ми се струваше, че като ни гледаше да ядем, пием и спим както другите смъртни, благоговението му започна да се изпарява и бе заместено от мрачно недоверие. Това ни караше да се чувствуваме неудобно.

През време на обяда сър Хенри ме помоли да се опитам да узная от нашите домакини нещо за съдбата на брат му, дали въобще са го виждали или пък чули нещо за него. Прецених обаче за по-разумно да не засягам този въпрос в момента.

След вечерята напълнихме лулите си и ги запалихме. Инфадус и Скрага останаха крайно учудени. Ясно беше, че кукуаните не познаваха божествената омая на тютюневия дим. Растението никнеше в изобилие около тях, но също като зулусите те го използуваха само за смъркане и не можеха да го познаят под тази нова форма на употреба.

Попитах Инфадус кога ще продължим пътешествието. Зарадвах се, че са направени вече приготовления за тръгване на следващата сутрин. Вече бяха изпратили вестители да съобщят за пристигането ни на краля Туала. Разбрахме, че Туала се намираше в главната квартира, наречена Лу. Там се приготвяха за големите годишни тържества, провеждани през първата седмица на юни. На тържествата пред краля дефилираха всички полкове, с изключение на някои отряди, оставени за гарнизонни цели. Тогава ставаше и големият годишен лов на вещиците, за който ще разправя по-нататък.

Трябваше да тръгнем призори и Инфадус, който щеше да ни придружава, смяташе, че ще достигнем Лу през нощта на втория ден, ако не ни забавеше нещо непредвидено или придошлите реки.

Скоро посетителите ни пожелаха лека нощ и си отидоха. Уредихме Дежурство помежду си подред. Трима от нас потънаха в сладкия сън на изморените, а четвъртият остана да бди срещу възможна измама.