Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (4)

Глава 2

Кралицата на остриетата.

Някога името й беше Сара Кериган… Някога, когато беше човек. Някога, когато беше слаба.

Тя се отпусна назад в своето кресло, заслонено от пулсиращите органични стени на младия зергски кошер. Водени от нейните мислени заповеди, из сенките наоколо се движеха чудовищни същества, служещи на една велика кауза.

С помощта на невероятните си умствени способности и контрола, който упражняваше върху ужасяващите и разрушителни създания, трансформираната Сара Кериган беше изградила нов кошер върху руините на планетата Чар — все още тлеещ мрачен свят, изпепелен от силно лъчение от космоса. Дълго време това място бе играло ролята на бойно поле. Само най-издържливите бяха успели да оживеят тук.

Жестоката раса на Зергите умееше да се приспособява и да оцелява, а Сара Кериган беше направила същото, когато я бяха принудили да стане една от тях. Кралицата на остриетата бе отгледана като войн — призрак, беше надарена с големи псионични умения и умееше да извършва телепатичен шпионаж. Преди Свръхразумът^[1] на Зергите да я залови, тя бе работила първо като таен агент на Конфедерацията, а после беше станала дясната ръка на бунтовника Арктур Менгск.

Но след това беше претърпяла известна трансформация.

Бяха закалили кожата й с клетки, изградени от брониран полимер, и сега тя лъщеше с мазен сребристозелен отблясък. Тъмни петна, които приличаха на сенки или синини от удар, ограждаха блестящите й кехлибарени очи. Прическата на Сара се бе превърнала в подобие на косите на горгона — представляваше множество настръхнали кичури и всеки от тях беше низ от сегменти, наподобяващи острите крака на отровен паяк. Всички те се извиваха в някакъв зловещ танц, в унисон с различните планове, които непрестанно се стрелкаха из ума й. Лицето й все още притежаваше онази деликатна красота, която би разколебала избраното за жертва човешко същество достатъчно дълго, за да даде на Сара възможност да нанесе своя удар.

Понякога, когато Кериган зърваше своето отражение, тя си припомняше какво е да бъдеш човек, да бъдеш прелестен по човешки и да обичаш. Някога тя дори бе влюбена в един мъж. Неговото име беше Джим Рейнър и той споделяше чувствата й.

Но това бяха човешки емоции.

Сега Кериган се опитваше да не си спомня за Рейнър. Всъщност, тя изобщо не би страдала от угризения на съвестта да убие широкоплещестия мъж с моржови мустаци. Не съжаляваше за онова, което й бяха сторили зергите, защото новата й мисия бе много по-важна от всичко, което беше правила в миналото.

Кериган бе нещо много повече от поредния обикновен зерг.

Всъщност, повечето от обитателите на кошерите също бяха асимилирани и мутирали същества от други завладени раси. Черпейки от огромната си колекция от гени за най-различни физически качества Зергите можеха да еволюират по начин, който им позволяваше да живеят практически навсякъде. Техните рояци се чувстваха у дома си както на суровата, брулена от вечни ветрове планета Чар, така и на плодородния и красив свят Мар Сара.

Расата им беше наистина изключителна.

Рояците помитаха цели светове из галактиката, като поглъщаха и асимилираха всяко нещо, до което се докоснеха. Поради своята природа, те можеха да понесат съкрушителни, катастрофални загуби и въпреки това да продължат да нападат и унищожават всичко, изпречило се на пътя им.

Но по време на неотдавнашната война срещу Протосите и Конфедерацията на хората, всемогъщият Свръхразум беше унищожен. Това събитие без малко не бе погубило цялата раса.

Отначало, с нахлуването на Зергите в човешките колонии на двата периферни свята Чау Сара и Мар Сара, победата им бе изглеждала повече от сигурна. Докато останалата част от Конфедерацията пренебрегваше опасността, числеността на расата им се умножаваше. Тогава обаче една военна флотилия на Протосите — раса, която Човечеството не беше срещало дотогава — заличи всичко от лицето на Чау Сара. Неочакваната им атака прекрати масовото нахлуване на зергите на двата свята, но също така причини и смъртта на милиони невинни човешки същества. Конфедерацията незабавно отвърна на тази непровокирана агресия. Командирът на протосите нямаше достатъчно кураж да разруши и другия свят, Мар Сара. Така рояците там имаха възможност да продължат необуздано да асимилират всичко живо.

В края на войната зергите унищожиха дори Тарсонис — столицата на Конфедерацията на хората. Тогава Сара Кериган, войн — призрак и ненадминат таен агент, беше предадена от собствените си бойни другари и трансформирана от Зергите. Свръхразумът разпозна невероятните й телепатични способности и реши да я използва за нещо много по-добро…

В този момент, обаче, на почти завзетата родна планета на Протосите, наречена Айур, един протос-камикадзе унищожи Свръхразума. Голямата експлозия превърна войника в герой и остави Зергите без водач.

И така, най-неочаквано, Сара Кериган се превърна в Кралицата на остриетата, опитваща се да събере останките и да възстанови расата на Зергите.

Сега контролът върху жестокия, разрошващ се вид бе в нейните хищни ръце. Тя бе изправена пред огромното предизвикателство да превърне планетата Чар в нов център на съвършената раса на Зергите.

Скоро рояците щяха да бъдат възкресени.

Под нейното ръководство няколко оцелели търтея^[2] се бяха видоизменили в люпилни^[3]. Слугите на Кериган бяха открили и доставили достатъчно минерали и ресурси, за да могат люпилните да се превърнат в по-сложно устроените леговища… а после и в завършени кошери. С помощта на многобройните новоизлюпени ларви, Сара бе изградила пълзящите колонии^[4], екстракторите^[5] и развъдниците^[6]. Не след дълго органичният килим на пълзящото вещество щеше да се разпростре по цялата обгорена повърхност на планетата. Веществата в него щяха да осигурят енергия и храна на новата колония.

Това бе всичко, от което Кериган имаше нужда, за да възстанови ранената, но все още непобедима раса на Зергите.

Сега Кралицата на остриетата седеше, обгърната от светлина. Мозъкът й беше изпълнен с подробности от докладите на дузината оцелели повелители^[7] — огромните умове, които ръководеха отделните рояци при изпълнение на техните мисии. Сара не се отпускаше нито за миг и никога не спеше. Имаше твърде много работа за вършене, твърде много планове за съставяне и обмисляне… и твърде много хора, на които да отмъсти.

Тя изпъна дългите пръсти на ръцете си и разгъна острите си като рапира нокти, които можеха да изкормят всеки противник — от бунтовника Арктур Менгск, който я беше предал, до генерал Едмънд Дюк, чиято некадърност бе довела до нейното залавяне и трансформиране.

Кериган погледна надолу към своите нокти, представяйки си как разпаря гърлото на твърдоглавия генерал точно под увисналата му брадичка и как вижда горещата кръв да изтича от неговото тяло.

Без да искат, Едмънд Дюк и Арктур Менгск й бяха направили услуга. Те бяха допринесли за превръщането й в Кралицата на остриетата. Сега тя бе достигнала до пълната мощ и ярост, потенциално заложени в нея. Как би могла да им се сърди за това?

Въпреки всичко, тя изпитваше желание да ги убие.

В кошера около нея се движеха зерглинги, големи колкото кучето, което бе имала като малко момиченце. Съществата бяха с формата на гущер, имаха твърди хитинови черупки и дълги зъби и нокти. Те бяха малки бързи машини за убиване, които се спускаха като пирани към вражеската армия и разкъсваха войниците й на парчета.

Кериган ги смяташе за красиви, точно както една майка би считала за прекрасни всичките си рожби. Тя се пресегна и погали блестящата зеленикава черупка на най-близкия зерглинг. В отговор звярът простърга с нокти по нейната почти неуязвима кожа, а после леко я захапа с, дългите си зъби — ласка, с която изразяваше своята привързаност.

Ужасяващи хидралиски патрулираха по периметъра на колонията. Те бяха едни от най-страховитите зерги. Летящи, ракообразни пазители^[8] се рееха в небето, готови да изплюят киселина, която да унищожи всяка заплаха, забелязана на повърхността.

Роякът беше в безопасност.

Кериган ни най-малко не беше разтревожена, още по-малко уплашена, но със сигурност бе предпазлива. Обикаляше нервно наоколо, въпреки че, ако пожелаеше, би могла да вижда всичко през очите на своите подчинени.

Загърбвайки последните останки от човешки чувства и болката от емоционалната рана, причинена й от предателството на Менгск, Сара се отдаде на кроежи, подтиквана от непреодолимия стремеж, който пораждаха новите й гени — да завоюва все повече нови светове.

В отдавна забравеното минало мистериозните и древни Ксел’Нага бяха създали расата на Зергите, чиято съвършена генна същност беше непреклонна. Кериган се усмихна при мисълта за възхитителната ирония на съдбата — Зергите бяха толкова перфектни, че накрая се бяха обърнали срещу собствените си създатели. Бяха нападнали и асимилирали самите Ксел’Нага.

Сега, когато властта над рояците бе в ръцете на Сара, тя си обеща да ги издигне до апогея, който съдбата им беше отредила.

Все пак, когато се отпусна в своето кресло, дълбоко във вътрешността на кошера, загледана как слугите й вършат своята работа, събирайки ресурси и подготвяйки се за война, Кралицата на остриетата усети една съвсем мъничка частица човешко състрадание да се надига в дъното на душата й.

Съжаляваше всеки, който би дръзнал да се изправи на нейния път.