Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (36)

Глава 34

С изграждането на защитния периметър около Фрий Хейвън, Едмънд Дюк беше направил всичко необходимо, за да осигури безопасността на цивилните заселници. Освен това беше изпратил екип, начело с лейтенант Скот, който щеше да проучи чуждоземния артефакт. Заповедите на императора бяха изпълнени.

Сега генералът реши, че е дошло времето ескадра Алфа да демонстрира своите истински възможности.

Военачалникът мобилизира всичките си бойни единици. Смяташе да нанесе удар с цялата си сила. Възнамеряваше бързо и чисто да приключи сражението в своя полза, помитайки вече изтощените в битката помежду си редици на протосите и зергите.

Заповяда на войските си да потеглят. Самият Дюк остана в командния център в бившето кметство. Почесвайки се замислено по брадата, генералът наблюдаваше на тактическите екрани как силите му пресякоха линията на планинските склонове и се спуснаха в обкръженото от хребети бойно поле.

Щурмът беше поведен от една фаланга морски пехотинци и файърбати, защитена по фланговете от огневата мощ на обсадните танкове Арклит.

Внушителната формация се вряза в средата на бойната зона, отхвърляйки враговете назад. Танковете не си губеха времето да превключват на обсаден режим, който би им позволил да използват шоковите си оръдия за далекобойна атака, а просто започнаха да обстрелват всичко чуждоземно, което се движи.

Морските пехотинци и файърбатите напредваха безмилостно и помитаха всяка вражеска съпротива. Плъзгаха се през бойното поле като нагорещен нож през масло. Войниците се биеха с ентусиазъм след дългото и скучно разузнавателно пътуване.

Генералът следеше хода на бойните действия със задоволство. Тъкмо се радваше шумно при вида на поредната унищожена вражеска единица, когато един от щабните офицери почука на вратата и въведе Октавия Брен в командния център. Военачалникът й хвърли един неодобрителен поглед и каза:

— Не виждаш ли, че съм зает, момиче? В момента ръководя битка.

— Да, генерале, но имам информация, която може да Ви заинтересува.

Дюк се намръщи. Зачуди се какво толкова би могла да знае тази проста селянка, което неговите собствени хора все още да не са открили. Нетърпеливо й махна с ръка да остане и се обърна отново към екраните, за да следи сражението.

Челните редици на войските му бяха успели да нанесат тежки щети на защитата на протосите и зергите. Скоро обаче генералът видя как перфектният му план започна да се обърква. Морските пехотинци и файърбатите напредваха толкова бързо, че прикриващите ги обсадни танкове и тежко бронирани голиати не можаха да ги следват.

Дюк грабна предавателя си и закрещя в него, надявайки се, че заповедите му ще бъдат чути, преди да е станало късно:

— Пехота! Сгъсти редиците и отстъпи назад към прикритието на танковете!

Генералът забеляза отряд драгуни, който се появи иззад скалистите могили в тила на незащитените му бойци. Пред морските пехотинци се изправиха зелоти с огнени очи, които включиха разрушителните си псионни остриета и се втурнаха в атака. Войниците на Дюк се озоваха в капан. Гаусовите пушки запяха смъртоносна песен, но това не спря фанатизираните протоси, които нагазиха сред човешките редици и започнаха страшна сеч.

— Осигурете въздушно прикритие! — извика командирът.

Райфовете веднага атакуваха отгоре, последвани от по-бавните бойни крайцери.

За ужас на генерала, един облечен в роба тамплиер се качи на купчина скални късове, вдигна трипръстите си ръце към небето и призова грандиозна псионна буря, която се стовари върху корабите, предизвиквайки хаос сред тях. Няколко изтребителя се сблъскаха помежду си и паднаха на земята, сякаш ударени от огромна невидима ръка.

Крайцерите и останалите райфове бяха сериозно повредени и се опитаха да се оттеглят, но от другата страна на долината втори висш тамплиер предизвика още една псионна буря, която ги връхлетя от изток. Само три изтребителя успяха да се измъкнат от този смъртоносен капан. По цялото бойно поле останаха да лежат повредени или унищожени кораби от ескадра Алфа.

Пилотите на оцелелите райфове се оттеглиха над един хълм и се приготвиха да кацнат, за да огледат щетите по своите машини. Изведнъж земята под тях се разтвори и от нея изскочиха дузина хидралиски. Преди корабите да успеят да се издигнат над обсега на зергите, подобните на кобри същества изстреляха облаци от остри като игли шипове. Бодлите пронизаха корпусите на изтребителите, повредиха двигателите им и трите райфа се разбиха на хиляди малки парченца, без да успеят да отправят дори един изстрел срещу своите врагове.

— Това не изглежда никак добре, генерале — отбеляза Октавия.

— Млъкни! — изкрещя командирът и трескаво започна да оглежда електронната карта на бойното поле, чудейки се какви заповеди да издаде.

Пътят за отстъпление на морските пехотинци и файърбатите беше отрязан и те попаднаха в кървава баня. Докато войниците се занимаваха с протосите пред тях, зергите обградиха фланговете им и ги нападнаха.

Едмънд Дюк веднага разпозна зерглингите и пазителите, но не и групата гигантски четирикраки същества с дълги муцуни и бодлива синя козина. Никога преди не беше виждал подобни чудовища. Чудноватите зверове се хвърляха напред като бесни вълци, душейки земята и въртейки очните си стълбчета. Атакуваха всяко слабо място в защитата на морската пехота. Генералът бе виждал много видове зерги преди, но това беше изцяло нова порода.

Октавия се облещи срещу екраните:

— Я, тези изглеждат досущ като Олд Блу! Чуждоземците трябва да са го копирали.

— Какво знаеш за тези същества? — попита генералът, обръщайки се рязко към нея.

— Зергите асимилираха едно голямо куче в рафинерията край града. Тези създания много приличат на бедното животно…

— Куче? — Военачалникът изсумтя с отвращение. — Нима отглеждате домашни любимци по тези места?

Той грабна предавателя си, въпреки че дори без неговите преки заповеди морските пехотинци правеха всичко по силите си, и изкрещя:

— Съсредоточете огъня си върху новите зерги, момчета!

Един от пехотинците му отвърна с неприличен жест.

Генералът избухна в ругатни, но почти веднага погледът му беше привлечен от нова заплаха от североизток. Осем протоски рийвъра се промъкваха бавно към мелето. Приличаха на огромни бронирани гъсеници, решени да се намесят в битката. Едмънд Дюк разбра, че неговите файърбати и морски пехотинци са обречени, ако не пристигнат свежи подкрепления.

Най-сетне обсадните танкове и тежко бронираните голиати достигнаха бойното поле и нападнаха протосите в гръб. Крачещите канонерки веднага откриха огън по четирикраките драгуни. Окуражени от подкрепата, морските пехотинци също удвоиха своите усилия. Един войник с енергиен костюм излезе смело напред, за да разбие собственоръчно контейнера, който съхраняваше мозъка на стоящия наблизо киборг.

Танковете бяха извън обсега на псионните остриета на зелотите и непрекъснато ги обстрелваха, нанасяйки им тежки поражения. Пред погледа на генерала, ходът на битката се промени и сега вече хората имаха надмощие.

Но това не продължи дълго. Протоските рийвъри най-сетне допълзяха достатъчно близо, за да изстрелят своите скарабеи — летящи самонасочващи се бомби, които преследваха мишената си и избухваха при контакт с нея. Два от голиатите бяха взривени по този начин. Група морски пехотинци също бе изпепелена с една-единствена експлозия. Това принуди танковете и голиатите да съсредоточат вниманието си върху бронираните рийвъри. Тогава два протоски носача се приближиха от запад и изстреляха цял рояк прехващачи.

— Не може да бъде — възкликна генерал Дюк. — Не и ескадра Алфа! Не и моите най-добри войски!

Очите го заболяха от ослепителната светлина на експлозиите. Беше невъзможно да се видят някакви подробности — димът и хаосът замъгляваха всичко. Земята беше покрита с толкова много убити войници, че командирът едва успяваше да различи колко от хората му все още се отбраняват.

Капитаните на протоските носачи изглежда добре си знаеха работата. Те концентрираха цялата си огнева мощ върху голиатите. Когато всички крачещи канонерки бяха покосени, обсадните танковете останаха беззащитни като големи тенекиени кутии с нарисувани отгоре мишени.

На Едмънд Дюк не му оставаше нищо друго, освен да гледа как чуждоземците унищожават остатъка от щурмовите му войски.

Гласът му беше дрезгав, когато той заговори на потъмнелите тактически екрани:

— Изглежда… ужасно съм подценил враговете.