Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (33)

Глава 31

Докато се занимаваше с ранените във Фрий Хейвън, Октавия започна да усеща в дъното на съзнанието си някакъв настойчив призив, който сякаш я теглеше към планината Бек Форти. Беше настоятелно мисловно послание, отправено не точно към нея, а към всеки, който би могъл да го долови. Усещането се засилваше с течение на времето, независимо, че тя се опитваше да го игнорира.

Младата жена се огледа наоколо, опитвайки се да определи произхода на необичайния зов. Посоката съвпадаше с тайнствения обект, заради когото враждуващите раси се сражаваха в съседната долина, но тя беше убедена, че сигналът не идва от там. Източникът беше много по-близо, а и самото послание звучеше… различно.

Нищо в града не привлече нейното внимание. Морските пехотинци продължаваха да се суетят навсякъде из Фрий Хейвън, подвикваха си един на друг и се занимаваха с някакви задачи, които им беше възложил генерал Дюк. Селището беше преобърнато с главата надолу и вече не приличаше на предишния тих и спокоен колониален град.

След голямото сражение предния ден, чуждоземците се бяха оттеглили и не бяха предприемали нови атаки. Дори странният килим от пълзяща биомаса, който се разпростираше във всички посоки около фермата на Растин, сега сякаш се беше отдръпнал. Зергите бяха съсредоточили всичките си сили в далечната долина, където се сражаваха с друга група извънземни, които генералът беше нарекъл протоси. Според военните, именно те бяха изпратили механичния наблюдател, свален от старата оръдейна кула.

Въпреки че зергите се бяха оттеглили, военните не си губеха времето и изграждаха нов защитен периметър. Използвайки части от разрушените постройки и материали, които добиваха от околните поля, космическите строителни машини бързо издигнаха бронирана ограда около селището. Не след дълго бяха готови и новите, напълно функциониращи оръдейни кули. Току-що построените казарми се напълниха с морски пехотинци и файърбати, а друга част от войниците се настани по домовете на някои от колонистите.

Извън градските укрепления патрулираха обсадни танкове, които мачкаха малкото оцелели земеделски култури и поваляха овощните дръвчета, за да си осигурят по-добра видимост. Крачещите канонерки кръстосваха полетата в търсене на заровени под повърхността зерги. Кръжащите над долината ховърциклети Вълчър приличаха на рояк жужащи оси. Те обхождаха целия терен надлъж и нашир и разпръскваха по земята множество роботизирани мини, които веднага се заравяха и разпъваха сензорните си мрежи в очакване на тежки вражески единици.

Казано накратко, Фрий Хейвън се беше превърнал във военен лагер, а колонистите бяха като затворници в него. По покривите на сградите около градския площад бяха монтирани мощни високоговорители, чрез които генерал Дюк даваше инструкции със своя дрезгав глас. Първата му работа бе да забрани на цивилните да напускат укрепленията, както се беше изразил — за тяхно добро.

Кметът симулираше енергични протести, за да могат заселниците да видят колко неуморно защитава техните интереси. Обвиняваше генерала, че превишава правата си, като ги държи затворени, че унищожава облагородената с толкова труд обработваема земя и опустошава скромните ресурси на бедните фермери.

Едмънд Дюк не му обръщаше никакво внимание.

През целия ден Октавия се беше старала да не се мярка пред очите на генерала. Вече бе имала вземане-даване с него и знаеше, че с твърдоглавия командир не може да се спори.

Захващайки се отново за работа, младата жена се опита за пореден път да игнорира призива в главата си, но той ставаше все по-настойчив. Имаше чувството, че странното умствено присъствие се опитва да й каже нещо изключително важно. Разбра, че я очаква съдбоносно откритие… но първо трябваше да се измъкне от града.

С настъпването на нощта уморените колонисти започнаха да се прибират по своите домове, но за разлика от тях, Октавия остана навън, притаена сред сенките. Чакаше възможност да се промъкне покрай патрулиращите войници от ескадра Алфа.

Въпреки постоянните оплаквания от ограниченията, наложени от генерала, никой от заселниците не би се осмелил да премине отвъд охраняемия периметър — особено нощем. По тази причина морските пехотинци не следяха вратите особено внимателно. Младата жена възнамеряваше да заобиколи новите оръдейни кули и да се промъкне навън, когато портите се отвореха, за да пропуснат някой преминаващ танк. След това щеше да потъне в нощта. Едва ли някой щеше да тръгне да я преследва, за да я защитава против нейната воля.

Според нея, вероятността да се натъкне на зерги беше минимална. Едва ли чудовищата имаха навика да дебнат цяла нощ иззад скалите, само за да хванат някоя случайна жертва като нея. Освен това, съдейки по сеизмичните данни от грандиозната битка край артефакта, зергите и протосите имаха много по-сериозни проблеми за разрешаване.

Веднага щом се примири с призива в своето съзнание и реши да намери неговия източник, усещането стана много по-отчетливо. Надяваше се това да не се окаже някой хитроумен чуждоземен капан, подобен на песента на морските сирени, който да я примамва към нейната гибел. Все пак смяташе, че това е малко вероятно. За какво им е на враговете на хората да си правят този труд? Един обикновен колонист като нея беше без никакво значение…

Октавия забърза по улицата към най-близката порта. Чувстваше се свежа и бодра, въпреки че през последните дни беше яла малко и почти не беше спала. Сякаш постоянният приток на адреналин осигуряваше на тялото й всички сили, от които то се нуждаеше.

Патрулиращите войници изобщо не забелязаха как тя се промъкна покрай тях и напусна охранявания периметър. Докато подтичваше по скалистата земя, най-много се притесняваше от мините, които вълчърите бяха разпръснали наоколо. Молеше се сензорните им мрежи да пропуснат една млада жена, промъкваща се на пръсти през разровените полета.