Габриел Места
Сянката на Ксел’Нага (25)

Глава 23

Колонистите успяха да завършат отчаяните си приготовления в последния момент, преди чудовищата да ги атакуват.

Октавия беше застанала от вътрешната страна на оградата, близо до една от портите по периметъра на Фрий Хейвън. Чувстваше се напълно изтощена, а очите й пареха. Не беше спала от два дни, но точно в този момент дори не можеше да допусне мисълта за почивка.

Пък и без това вече нищо нямаше значение — всички заселници вероятно щяха да бъдат мъртви след няколко часа.

Момичето огледа набързо струпаните укрепления. Входове на селището бяха блокирани от робокомбайни. Две гигантски миньорски машини стояха паркирани на централния площад, готови да бъдат използвани като импровизирани танкове, ако положението стане безнадеждно.

Всъщност, положението вече беше безнадеждно, осъзна Октавия в мига, когато видя стената от приближаващи се зерги, огрени от първите лъчи на слънцето и чу тътена, които се разнасяше от приближаващата се орда. Изчадията вдигаха огромни облаци от прах, докато преминаваха през разораните ниви.

До нея кметът, Николай удивен отстъпи крачка назад:

— Милостиви Боже!

Заселниците бяха разпределили помежду си всички налични огнестрелни оръжия, между които имаше най-различни модели обикновени и импулсни пистолети и дори няколко самоделни ловни пушки. Въоръжението беше недостатъчно и някои от хората държаха земеделски сечива — големи коси и мотики с остри ръбове. Дишайки тежко, колонистите стискаха здраво своите оръжия, сякаш бяха сграбчили спасителен пояс.

Октавия беше на ръба на паниката. Сега, когато гледаше приближаващите нашественици, връхлитащата чуждоземна сган й изглеждаше многократно по-страшна заплаха, отколкото си бе представяла в началото. Чудовищните същества сякаш бяха безчет.

— Оградата по периметъра е първата ни защитна линия! — извика тя. Никой от заселниците нямаше военен опит, но девойката беше наясно, че трябва да спрат първата вълна при стената, иначе всичко щеше да бъде загубено. — Не бива в никакъв случай да им позволяваме да навлязат в града! Не пестете мунициите и не щадете своите оръжия! Ако първата ни отбранителна линия не издържи и те проникнат в селището, ще се разпръснем и накрая ще се окаже, че всеки от нас се бие сам за себе си. Тогава ще ни изтребят до крак.

При тези думи нервите на двама от колонистите не издържаха и те хукнаха назад към несигурното убежище на своите домове, пренебрегвайки нейното предупреждение.

— Стойте по местата си и се бийте! — изкрещя момичето отчаяно. — Не се дръжте като баби!

Кметът Николай промърмори, че трябвало да провери дали децата са добре. Октавия обаче го стисна здраво за ръката и го задържа на място. Ако градоначалникът побегнете, моралът на останалите защитници щеше да бъде сломен окончателно.

Челните редици на извънземните се състояха от ниски същества с дълги и остри като бръснач нокти. Те тичаха далече пред основната част от ордата и първи достигнаха периметъра на селището. Бяха с размерите на куче и донякъде приличаха на големи гущери с червени очи и дебела хитинова обвивка. Дребните същества се втурнаха ожесточено към града, трополейки шумно по земята като прилив от гладни раци.

Проехтяха първите изстрели на хората, но повечето от тях не попаднаха в набелязаната цел, защото оръжията бяха зле поддържани и неточни. И въпреки това, поради невероятния брой на нападателите, почти всички колонисти улучиха нещо. Почти цялата предна редица бе повалена. Идващите отзад зверове прегазиха падналите си другари, разкъсвайки ги на парчета с острите си като бръснач нокти. Прииждащата сган приличаше на безкрайна вълна от отвратителна смърт.

Октавия усещаше как отчаянието взема връх в нея. Какъв шанс можеха да имат? Беше въоръжена със стария семеен револвер на семейство Брен и стреляше с него отново и отново, докато накрая дулото стана нетърпимо горещо. Отначало всяко убито от нея същество я изпълваше с мрачна гордост, но после вече нямаше време дори да брои своите жертви. Обсипваше врага с куршуми, но накрая запасът й от амуниции приключи. Много от другите колонисти също бяха свършили патроните за своите пушки и батериите за импулсните си пистолети.

Не след дълго първата група от дребни извънземни проникна през защитния периметър и нападна. Разсичаха и разкъсваха всичко, което успяваха да докопат острите им като коси нокти. Чуха се писъци на болка. Октавия видя как няколко души бяха превърнати в кървави купчини от разчленена плът. И това бе само началото.

Киърнън и Кирстен Уорнър се биеха рамо до рамо. Младият каменоделец и жена му ползваха като оръжия инструменти за рязане на гранит, донесени от каменоломната. Мъжът размахваше яростно дългото острие във всички посоки, отсичаше крайниците от телата на извънземните и разпорваше техните дебели, здрави черупки. Зад него оставаха камари от гърчещи се, безмозъчни трупове. Кирстен се сражаваше също толкова ожесточено и сякаш се съревноваваше със своя съпруг по, броя на жертвите, които поваляше на земята.

Кметът Николай не издържа и побягна. Октавия се опита да го спре, но той, като всеки истински политик, имаше готово оправдание за прибързаното си отстъпление:

— Трябва да изпратя спешно съобщение до флотата на Земния Доминион! Надявам се вече да са пристигнали. Ужасно важно е те да разберат какво става тук!

С тези думи Ник се втурна към комуникационната кула и се барикадира вътре.

Октавия нямаше време да се тревожи за малодушието на кмета. Запрати с все сила празния, безполезен револвер по най-близкото извънземно и му разби главата. Плисна кръв, но изглежда това ни най-малко не разтревожи съществото, защото то продължи да разкъсва настървено поваления от него нещастен колонист.

Докато стоеше безпомощна и невъоръжена, Октавия се сети за старата оръдейна кула в центъра на селището. Това съоръжение, което всички приемаха за декоративен паметник, предния ден се беше активирало съвсем неочаквано и бе свалило извънземния шпионски кораб. Автоматизираните системи на кулата бяха изгорели, но в нейните запаси все още имаше няколко ракети.

Защитното съоръжение беше създадено, за да обстрелва въздушни цели, но компютърът му вече не функционираше. Октавия се зачуди дали ще успее да изстреля ракетите ръчно. За беда, не разполагаше с много време да експериментира.

Втурна се към градския площад, а зад нея ужасените колонисти бавно отстъпваха назад от защитния периметър. Редиците им се разпадаха под яростната атака на кръвожадните извънземни орди. Амунициите на повечето от импровизираните оръжия бяха привършили и сега битката беше преминала в серия от отчаяни ръкопашни схватки.

Октавия се опита да игнорира воя на чудовищата и крясъците на заселниците и се съсредоточи върху голямото съоръжение в центъра на площада. Изкатери се бързо по металната стълба и почти изтръгна капака на контролното табло, докато се мъчеше да го отвори.

Двамата с Джон бяха успели да поправят механичните части на ракетната пускова установка, но електрониката се беше оказа напълно неспасяема. Всички сензори и автоматични насочващи системи бяха изгорели и за тях нямаше резервни части. Момичето се надяваше поне ръчният спусък да работи.

Използвайки краката и рамената си, тя наклони конструкцията надолу. Напрегна всичките си сили и завъртя установката около оста й, насочвайки я към прииждащата чуждоземна паплач. Разполагаше само с две ракети и не знаеше точно колко поражения могат да нанесат те.

Опита се да прецени на око траекторията на заредената ракета земя-въздух. Насочи я към центъра на тълпящите се пред стената чудовища. Желаеше да ги види взривени на хиляди малки парченца.

Присви едното си око, прошепна кратка молитва и натисна бутона за ръчно изстрелване. Ракетата изсвистя във въздуха и с шеметна бързина полетя напред. Отначало Октавия си помисли, че ще пропусне целта, но после видя как снарядът се стоварва върху голяма група от подобните на гущери същества. Огнени езици, дим и разкъсана плът се разлетяха във всички посоки, а атакуващите чудовища бяха отхвърлени назад в хаос от мятащи се тела и откъснати крайници.

Неочакваната атака зашемети и изненада прииждащата орда и настъплението й спря за миг. Октавия не виждаше смисъл да изчаква по-сгоден момент. Веднага насочи пусковата установка малко по-наляво, където чудовищата се прегрупираха, и изстреля втората си, за съжаление последна, ракета. Зарадва се, когато видя новата експлозия и опустошението, предизвикано от нея. С един замах беше изтрила от лицето на земята стотици от отвратителните нашественици!

За нещастие ненаситните чудовища сякаш бяха безброй. Изтребването на толкова много същества сякаш изобщо не се отрази на числеността на прииждащата орда.

Докато прахът се слягаше и димът се разсейваше, над бойното поле надвисна кратко затишие, пронизвано само от писъците на болка на ранените колонисти. Но скоро смъртоносният рояк започна да се подготвя за нова атака, надавайки вой и тракане на остри щипки.

И тогава Октавия видя онова, от което се страхуваше най-много. Едри, тромави фигури с форма, подобна на човешката, но изкривена и изопачена, се измъкнаха от редиците на чуждоземната сган и започнаха да кретат към стената. Тези тела някога бяха принадлежали на заселниците, живели из околните ферми, но сега бяха асимилирани и поставени под пълния контрол на чуждоземните нашественици. Представляваха огромна, тътреща се напред маса от пипала, потракващи щипки и отвратителни жила, от които капеше отрова. Изглеждаха така, сякаш някой полудял майстор на кукли беше добавил множество излишни крайници към съвсем нормалните преди това човешки форми.

Някои от защитниците на предната линия простенаха, виждайки асимилираните колонисти:

— Това е семейство Райън! А ето там е Брут Дженсън!

Октавия също разпозна някои от хората. Усети как й се повдига. Тези заселници бяха нейни съседи, беше работила заедно с тях на земеделските поля. Припомни си заразителния смях на Брут Дженсън и неговата трудолюбивост.

Тези неща не съществуваха вече. Както и всички останали, Брут Дженсън беше станал марионетка, подчинена на извратените желания на нечий чуждоземен разум.

Асимилираните колонисти приближаваха все повече. Защитниците на Фрий Хейвън бяха смутени. Не им се искаше да стрелят по хората, които до вчера им бяха приятели.

Сега обаче всички те се бяха превърнали в чудовища. Врагове. Точно като миньора Растин.

Когато Октавия видя как кожата им започва да се гърчи и по телата им се появяват гнойни язви, а лицата и стомасите им започват да се издуват, тя си спомни какво се беше случило с Олд Блу. Тези същества скоро щяха да избухнат!

— Пазете се от тях! — извика младата жена и се затича към периметъра. — Не им позволявайте да се приближават повече!

За съжаление, тя беше твърде далече и повечето от колонистите изобщо не я чуха. Някои се обърнаха и я изгледаха въпросително, но повечето стояха като парализирани от ужас.

Октавия видя признаците, показващи, че асимилираните фермери всеки момент ще гръмнат, и се хвърли инстинктивно на земята, миг преди тези своеобразни живи бомби да започнат да експлодират, пръскайки наоколо отровни изпарения.

Семейство Райън, бедният млад Брут Дженсън и множество други се взривиха с тътен и ударната вълна събори защитниците от предната линия на Фрий Хейвън на земята. Трима души бяха убити на място. Експлозията повали трийсет метра от оградата и цели две сгради в близост до периметъра. Колонистите, които се бяха намирали твърде близо, започнаха да се търкалят по земята в агония, като се давеха и кашляха кръв. Отровата бързо проправяше пътя си навътре в техните тела и те умираха в мъчителни конвулсии.

Много от нападателите в близост до епицентъра на взрива също бяха унищожени. Този път Октавия изобщо не се учуди, тъй като вече бе разбрала, че чуждоземните нашественици считат всяко едно отделно създание за незначително и напълно заменимо.

Момичето се изправи на крака и видя новата вълна от чудовища, която прииждаше към Фрий Хейвън. После погледна към плътно залостената врата на комуникационната кула, където кметът се беше барикадирал. Надяваше се, че той е успял да се свърже с флотата, изпратена от Земния Доминион.

Ако помощта не пристигнеше навреме, скоро нямаше да има колонисти, които да бъдат спасявани.