Реймънд Фийст
Кралският корсар (14)

Глава 12
Бедствие

— Кораб пред нас! — викна наблюдателят от мачтата.

Амос стоеше с другите на носа, а слънцето зад тях се издигаше лениво над водната шир.

— Виждам го — каза Калис.

— По-млади са очите ти от моите, елфе — измърмори Амос.

Калис само се подсмихна.

В синкавата сивота на утрото се виждаше смътна черна точица — петънце, в което можеше да се разпознае кораб само от хора, прекарали повечето си живот в морето.

— По дяволите! — изруга Амос. — Много е бърз.

— Колко остава? — попита Марк.

 

 

Маргарет потръпна. Абигейл седна до нея и попита:

— Те да не са…

— Антъни — прошепна Маргарет. Очите й блестяха от сълзи.

Абигейл хвана ръката й и пак попита:

— Какво?

Маргарет се помъчи да сдържи сълзите си и отвърна:

— Не знам. Просто усетих, че… — Поклати глава и се усмихна. — Не мога да го опиша. Просто начинът, по който Антъни ме докосна… това е.

Абигейл я погледна озадачено, после отиде до прозорчето и впери очи в океанската шир.

— Те са там някъде, зад нас.

Маргарет застана до нея.

— Да. — После присви очи. — Ето там! Онова малко черно петънце!

— Виждам го — прошепна Абигейл. — Това са те!

Продължиха да гледат мълчаливо, с надеждата, че петънцето, гонещият ги кораб, ще ги настигне. Стояха така близо час, мъчейки се да отличат някоя подробност, платно или знаме, а после чуха приближаващи се към вратата стъпки. Маргарет затвори прозореца и когато вратата се отвори и Арджуна и Саджи влязоха, двете вече си седяха на койките.

— Добър ден, почитаеми дами — поздрави ги хладно Арджуна и седна на дивана.

Саджи остана прав.

— Лейди Маргарет — продължи Арджуна, — искам да ни разкажете какво знаете за град Сетанон.

 

 

Наблюдаваха непрестанно кораба пред тях. Вече можеха съвсем ясно да видят очертанията на платната и корпуса. Корабът беше огромен и се носеше през океана гордо, но за хората на борда на „Хищник“ във външността му нямаше нищо красиво.

Към пладне наблюдателят извика:

— Сменят курса, капитане!

— Дай наляво, Родес! — викна Амос.

— Какво правят? — извика от носа Николас.

Амос поклати глава, че не знае, след което извика на наблюдателя:

— Отваряй си очите за рифове!

— Водата си мени цвета, капитане! — извика един от мъжете при носа.

Амос изтича бързо при него, наведе се и каза:

— Става плитко. Но не е още опасно плитко.

Изправи се и продължи:

— Струва ми се, че скоро ще видим суша. Острови или може би онзи континент на картата. — Извика на наблюдателя горе: — Отваряй си очите за оня кораб! Ако промени курса, докладвай веднага!

— Слушам, капитане.

Амос махна с ръка на Николас и другарите му и ги изгледа.

— Гуда има най-голям опит като войник, затова ви съветвам да стоите до него. Не се поддавайте на излишна възбуда и не се опитвайте да спечелите битката сами. Онзи кораб е адски голям и на него сигурно има поне стотина воини освен редовния екипаж. — Погледна забързалия се по задачи екипаж и продължи: — Моите момци са печени и ще се погрижат за себе си. — После хвърли поглед напред към далечния кораб. — В тези неща промяната настъпва много бързо. Ако им се наложи да променят скоростта, може изведнъж да ги догоним и тогава битката ще започне всеки момент.

И без повече думи тръгна нанякъде.

Николас се обърна към Гуда и старият наемник каза:

— Е, служил съм и по кораби. — Посочи напред и добави: — Голям е, пустият му, много по-голям от нас. Това е лошо. Стойте около мен и си пазете гърба, защото тук няма фронт и тил. — После се обърна към Накор и Антъни. — Вие двамата най-добре слезте долу, а после елате да помогнете на ранените.

— Имам един-два фокуса, които може да помогнат — каза Накор.

— Несъмнено — каза сухо Антъни.

Гуда се обърна към Калис и Марк.

— Вие пък ще помогнете най-добре, ако се качите на такелажа с лъковете си. И подбирайте целите си. Сигурно ще имат стрелци по такелажа.

— Лъковете ни стрелят много по-далече от най-добрия арбалет — каза Калис.

— Знам, че ще ви е трудно, но сега гледайте да отдъхнете — каза Гуда на всички. — Когато започне битката, ще трябва да вложите цялата бързина, на която сте способни, а умореният войник прави грешки. — След което седна на палубата, загърна се в дрехата си и моментално се унесе в дрямка.

Хари и Николас се отдалечиха от заспалия наемник и Хари рече:

— Не разбирам как го прави това.

— Правил го е много пъти, така че няма никаква загадка.

— Може би — отвърна Хари. — Но не мисля, че някога ще мога просто да се отпусна и веднага да заспя като него.

— Видях те да го правиш в Крудий.

Така беше. Хари нямаше как да не се съгласи. Споменът за преживяното тогава, докато помагаха сякаш безкрай на оцелелите, ги натъжи. Дори стоящата недалече от тях Бриза не намери сили да се пошегува.

Николас се загледа към далечния кораб и се зачуди какво ли щяха да намерят на борда му. После се постара да се отърси от мрачните мисли и се прибра в каютата си, за да се опита да си почине.

 

 

Маргарет се подаде през прозореца, долови някакво движение с крайчеца на окото си и се дръпна преди обитателят на съседната им каюта да я види. Вдигна пръст до устните си и се вслуша.

Гласът, който чу, бе на Арджуна — говореше на езика на змиеподобните същества: редуващи се гърлени и съскащи звуци. Съществото му отговори и доколкото можеше да се съди по тона му, не беше никак доволно.

Абигейл пристъпи до нея и надзърна през прозореца. Преследващият ги кораб вече се виждаше съвсем ясно и макар познанията й в тези неща да бяха съвсем оскъдни, личеше си, че е кралски кораб.

— Кога ще се опитаме да се спасим? — прошепна тя.

Маргарет мълчаливо поклати глава, затвори прозореца и отговори също шепнешком:

— Мисля, че ще се приближат достатъчно чак утре сутринта. Тогава ще опитаме. Ще бъдат на по-малко от една миля от нас и лесно ще можем да ги пресрещнем с плуване.

Абигейл не изглеждаше съвсем убедена, но кимна.

Вратата се отвори и влезе Арджуна.

— Моите уважения — каза той и се поклони по странния начин, който вече им беше добре познат. — Несъмнено сте забелязали, че ни преследва един кораб. Дори и да не вее знамето на Кралството, според нас той е от родината ви. Ако бяхме напълно сигурни, че е от Кралството, щяхме да хвърлим някой от пленниците през борда, за да ги предупредим. — Изглежда, съжаляваше, че не са сигурни. — Но тъй като може и да е някой пиратски кораб от Фрийпорт, ще трябва да се задоволим с други мерки. Искам да ви уверя, че макар бягството да ви изглежда възможно, не е. Но за да не ви хрумне да направите някоя глупост, ще трябва да вземем мерки. — Махна с ръка и двама моряци влязоха в каютата, минаха покрай момичетата и започнаха да заковават прозореца.

— След като се отървем от преследвачите си, ще ви позволим отново да отваряте прозореца — каза Арджуна и излезе заедно с моряците.

— Сега какво ще правим? — попита Абигейл.

Маргарет огледа пироните и се опита да извади един с пръсти, но не можа. Изруга отчаяно, после огледа стаята и се приближи до масичката. Беше тежка, за да не се хлъзга при по-силно вълнение, но беше прикрепена към палубата само с помощта на кукички в халките под краката. Маргарет коленичи до леглото си и махна с ръка на Абигейл да повдигне масичката от другата страна.

— Мисля да счупим прозореца с нея — каза Маргарет. — Сигурно ще се изпорежем, но би трябвало да успеем да се измъкнем.

Абигейл не изглеждаше убедена, но кимна.

— Утре сутринта — каза Маргарет, седна и се замисли. Акулите, следващи кораба, не й излизаха от ума.

 

 

Калис стоеше на носа и гледаше напред. Слънцето все още не беше изгряло, но нощта вече си отиваше.

Николас също се взираше напред, но не виждаше нищо. Марк бе до него. Хари стоеше малко настрани, до Бриза, загърнала се плътно заради пронизващия вятър. Изведнъж тя се облегна на рамото му и той я прегърна през кръста, а на лицето му се изписа изумление и радост.

С напредването им на юг времето ставаше все по-топло. Амос беше казал, че са пресекли екватора и че сега тук е късна пролет — беше чувал, че сезоните в южните части на Кешийската конфедерация текат в обратна посока, но не беше слизал толкова на юг.

Слънцето изгря и освети морето и Калис посочи:

— Ето го!

Николас примижа и видя кораба — огромен черен силует, очертан на тъмносивия фон. Беше изпънал всичките си платна и се носеше напористо пред вятъра.

— Бърз е, по дяволите! — изруга Амос.

— Колко още? — каза Марк.

Амос прецени разстоянието и отвърна:

— Преди пладне ще го догоним.

— Земя на хоризонта! — извика наблюдателят от мачтата.

Всички се взряха напред и видяха тъмната сивота зад черния кораб. Утринната мъгла се вдигаше, видимостта се увеличаваше с всяка минута.

— Богове! — възкликна Амос.

Право пред тях се издигаше скалист бряг и блестеше в розово и оранжево под заревото на утринното слънце.

— Влизаме в плитчина! — викна Амос. — По дяволите. Нощес сме могли сто пъти да се натресем в скалите. Рутия сигурно ни обича.

— Да не би да искат да се разбием? — попита Николас.

— Естествено — отвърна Амос. — Но газят по-дълбоко от нас, така че тук трябва да има безопасен канал. — Затвори очи и продължи: — Мъча се да си припомня онази проклета карта, която ми показа баща ти. Ако не ме лъже умът, пред нас е континентът Новиндус, а това е северният му бряг. Някъде южно от нас, на около седмица плаване, струва ми се, има един полуостров и след като той се заобиколи, на север трябва да има град.

Николас също имаше смътен спомен за картата, но подробностите му се губеха.

— Те завиват, капитане — каза Калис.

Антъни беше мълчал, откакто видяха кораба, но сега проговори:

— И там има нещо…

Над главите им изпращя мълния. Един от наблюдателите изкрещя и падна от мачтата във водата. Николас изпита чувството, че през него премина енергия, някаква неназовима сила протече от главата през тялото и до стъпалата му, и през тях — по корпуса на кораба. Над ужасените викове на мъжете проехтя тънкият писък на Бриза и когато Ник се огледа, видя Гуда с изваден меч. Дори вечно невъзмутимият Калис се взираше напред да види безименния враг.

А после усещането за енергия се промени и Николас усети лек гъдел по кожата и в косата си. Втора синя мълния изпращя и заигра по реите и платната и той видя как косите на спътниците му щръкнаха като ветрила.

И след това — тишина.

Амос примигна и промълви:

— Какво…

Корабът бавно започна да се тресе и полюшва.

— Проклет да съм! — изруга Амос, затича се към борда, погледна водата и викна: — Отрязаха ни.

— Но как е възможно? — попита Николас. — Вижте!

Черният кораб бавно се отдалечаваше пред тях с издути платна.

— Магия — каза Антъни.

— Номер — изломоти Накор. — Засмукаха вятъра от въздуха около нас. Много гаден номер.

Амос не можеше да повярва на очите си. На около петдесет метра около кораба във всички посоки водата беше мъртво спокойна, но отвъд този кръг свежият вятър плющеше и вдигаше бели гребени по вълните. Амос удари безсилно с юмрук по перилото.

— За малко да ги хванем. — Пое си дъх и извика: — Пуснете лодка, Родес! Пригответе въже за буксир.

— Искате да ни измъкнете на буксир от тази магия ли? — попита Марк.

— Отрязвали са ме и преди — отвърна кратко Амос. — Понякога това е единственото, което можеш да направиш.

— По-добре да изчакаме — каза Гуда.

Николас гледаше бягащия черен кораб, който ставаше все по-малък и по-малък.

 

 

— Те спряха — каза Маргарет.

— Какво? — попита Абигейл.

— Изостават.

Абигейл погледна през прозореца и изохка:

— О, богове, не! — Очите й се насълзиха. — Какво ще правим сега?

— Тръгваме веднага! — каза Маргарет и бързо започна да развързва връзките на роклята си. Издърпа дантелите и тъкмо се канеше да я свали, когато вратата се отвори и в каютата влезе Арджуна.

— Почитаеми дами, съветвам ви да запазите дрехите си. Ако ви видят голи, това може да разсее хората ми.

Даде знак и влязоха двама едри моряци в черно. Арджуна каза:

— Те ще ви попазят малко, за да не би някоя припряна глава като нас, лейди Маргарет, да реши да рискува да плува на такова разстояние във вода, в която гъмжи от акули. После ще махнат пироните и ще можете отново да си проветрявате каютата.

Усмихна се, обърна им гръб и си излезе. Абигейл се отпусна на леглото и погледна приятелката си. Маргарет бавно оправи роклята си и се загледа през прозореца към бавно отдалечаващия се кораб.

 

 

Всички безсилно гледаха как черният кораб се отдалечава с издути платна. Адмиралът сипеше люти ругатни и крачеше по квартердека, а после слезе и отиде при Николас и останалите при носа и попита Накор:

— Можеш ли да направиш нещо?

Дребосъкът сви рамене и отвърна:

— Може би, ако си помисля малко по-дълго. А може би не. Трудно е да се каже.

— Има едно заклинание, което съм учил, но никога не съм използвал — каза Антъни. — За контролиране на времето. Но може и да не подейства.

Амос го изгледа мрачно.

— И?

— Ами, опасно е.

— Да правиш номера, които не знаеш как да използваш, винаги е опасно — каза Накор.

Амос се почеса по главата.

— А какво смятате за това заклинание, с което ни хванаха?

— Ами, то е същата магия като… — почна Антъни.

— Номер — прекъсна го Накор.

— … като тази, която предлагам да направя. Ако не направим нищо, ще се задържи още един ден, ако не и повече. Ако магьосникът, който го е направил, е особено надарен и учен, може да се задържи и цяла седмица.

Амос изруга и попита:

— Друг избор имаме ли?

— Ако можем да ги настигнем преди да стигнат пристан или поне скоро след това, ни остава някаква надежда да намерим пленниците — рече Николас. — Но ако стигнат до пристан дори ден преди нас, може да се окаже невъзможно да ги намерим.

Амос не изглеждаше доволен, но кимна и каза на Антъни:

— Нещо по-специално трябва ли ти?

— Само късмет — отвърна Антъни.

— Всички на палубата, Родес! — викна капитанът.

Когато целият екипаж се събра, Амос каза високо:

— Момчета! Сега ще се опитаме да надвием това заклинание, дето ни спря вятъра. Не знаем какви ще са последствията, затова искам всеки да си е на мястото и да е готов дори за буря.

Моряците замълвиха тихи молитви към едно или друго божество, но всички застанаха мирно, когато Амос кимна на Антъни.

Антъни каза:

— Накор, ако можеш да ми помогнеш, сега е моментът.

Накор сви рамене и отвърна:

— Този номер не го знам, така че няма да разбера дали го правиш както трябва или не. Най-добре ще е просто да го направиш и да се довериш на боговете.

Антъни притвори очи и зашепна някакво заклинание.

Внезапен лек полъх погали Николас по бузата и той се озърна към другите. Марк и Бриза вдигнаха едновременно очи към върха на мачтата. Николас също погледна натам и видя, че платното започва да се раздвижва.

В следващия миг вятърът се усили и корабът започна да завива, а платната — да се издуват.

— Опъни платната, Родес, и поеми курс след черния кораб! — изрева Амос.

Антъни продължи заклинанието си. Николас погледна към Накор. Дребосъкът сви рамене.

— Казах, че този номер не го знам.

Вятърът набра сила и Амос извика:

— Следете за буря, Родес!

Николас погледна през рамо и викна:

— Вижте!

На североизток в иначе яркосиньото небе бързо се трупаха тъмни кълбести облаци.

Тежка влажна капка плесна бузата на Николас. Бурята идваше. Амос заповяда да свият по-големите платна и да изпънат по-малките.

По палубата се разтичаха мъже — едни започнаха да опъват щормовите въжета, други донесоха промазани платнени наметала. Небето потъмняваше все повече, облаците го заслониха изцяло, а Антъни стоеше все така като вкаменен, с притворени очи, и мърдаше беззвучно устни.

Николас извика силно, за да надмогне воя на вятъра:

— Накор! Не трябва ли да го спрем?

— Как? — попита дребният мъж. — Не знам какво прави.

— Понякога прекият подход е най-добрият — каза Гуда, сграбчи Антъни за рамото и изкрещя в ухото му. Магьосникът не реагира. Гуда го разтърси още по-здраво, но русият маг пак не му обърна внимание.

— Щом тази буря не може да го свести, виковете ми изобщо няма да могат!

Вече бяха мокри до кости.

— Направете нещо! — извика Бриза изплашено. Вятърът бе удвоил яростта си и вълните подмятаха „Хищник“, както дете подхвърля играчка. — Направете нещо!

Моряците се разбързаха да приберат платната, защото вятърът с всяка секунда ставаше все по-свиреп и щеше да ги разкъса.

— Банат да ни е на помощ! — изкрещя Амос.

От североизток се надигаше огромна вълна.

— Силно наляво, Родес. Ако тази вълна ни шибне откъм борда, губим мачта, ако не и по-лошо!

Николас стисна с две ръце парапета и загледа с ням ужас и благоговение как водата се надига все по-високо и по-високо и се понася към тях.

 

 

Ударът бе като плесник на гигантска ръка. Николас усети как корабът пропада под краката му и водата го повлече, после усети стърженето на дърво в скала и бялата пяна го повлече надолу.

А после корабът изведнъж тръгна нагоре с удивителна бързина, сякаш същата гигантска ръка се напъна да го измъкне от водата и изхвърча над повърхността.

Николас закашля, захрачи вода и вдиша дълбоко. Издуха солената вода от носа си, изтри лицето си и се огледа. И трите мачти бяха прекършени. Палубата беше осеяна с парчетии дърво и желязо, и с безжизнени тела.

Марк и Калис стискаха с последни сили някакво въже, а Бриза държеше Марк през кръста. Гуда продължаваше да държи здраво Антъни с една ръка, а с другата беше обгърнал котвената макара. На темето му зееше рана и кръвта се стичаше по лицето му. Накор се беше оплел в останките от въжетата на предната мачта и крещеше някой да го измъкне.

И в следващия миг Николас осъзна кой липсва.

— Хари! — изрева той. Стомахът му изведнъж се сгърчи и той повърна морска вода.

Корабът изстена, завъртя се и Амос изпълзя изпод една скършена рея. Надигна се, огледа щетите, приближи се до Николас и му помогна да се изправи. После каза:

— Ужас! — Обърна се към кърмата и изрева: — Родес!

Отговор не последва. Амос огледа кораба и каза на принца:

— Събери всички и гледайте да спасите каквото можете — най-вече храна и вода. И бързо ги натоварете в лодките. Потъваме.

— Не можем ли да направим нещо? — попита Николас.

Амос поклати глава и му обърна гръб. Николас отиде при Калис, който режеше с ножа си въжетата, за да освободи Накор и им каза:

— Побързайте. Потъваме.

Всички се разбързаха. Николас и Марк затичаха към каютите си. Водата вече нахлуваше през скършените дъски. Награбиха каквото можаха и бързо се върнаха горе. Калис си беше намерил лъка и колчана, предпазени в намаслените си калъфи, но лъкът на Марк се беше изгубил. Николас изтича до каютата на Амос, грабна торбата със злато, която Амос бе показал на Бриза, после отиде до писалището и взе подвързания в червена кожа корабен дневник.

Заизкачва се към палубата, но болката в левия крак го жегна нетърпимо. Измъкна се горе в момента, в който моряците вече скачаха във водата.

— Взех и златото — викна Николас на Амос. — Може да ни потрябва. — И му подаде дневника.

— Благословен да си, момко, че си се сетил. — Амос притисна дневника до гърдите си. — С това ще можем да се върнем у дома…

Докато се отдалечат на четвърт миля, „Хищник“, бившият „Кралски орел“, гордостта на крондорската флота, потъна.

— По дяволите, мразя да губя кораби — изпъшка Амос.

Кой знае защо, на Николас тези думи му се сториха ужасно смешни и колкото и да се мъчеше той не можа да сдържи смеха си и започна да се тресе от неудържим кикот. Амос настръхна, но Бриза и Гуда също се разсмяха и дори вечно мрачният Марк се усмихна.

— Какво по дяволите, му е толкова смешното? — изръмжа Амос.

— Колко кораба си губил досега? — попита Гуда. Лицето му бе покрито със съсирена кръв, но иначе изглеждаше здрав.

— Три — отвърна Амос и изведнъж също се разсмя.

И в същия миг зад борда се чу дрезгав вик:

— Ей, ако няма да ви разваля много веселбата, би ли ми подал някой ръка?

— Хари! — извика Николас, наведе се да помогне на приятеля си да се качи в лодката и каза: — Помислих си, че си се удавил.

Хари изохка и отвърна кисело:

— Както виждам, голяма скръб пада по този повод.

— Просто сме малко замаяни, след като все пак оцеляхме.

— Паднах през борда. Помислих си, че всички сте загинали.

— Изненадан съм, че повечето все пак оцеляхме — каза Амос. — Вижте. — Той посочи две други лодки, които идваха към тях и извика: — Родес с вас ли е?

Един от моряците отвърна:

— Видях как една греда му отнесе главата, капитане. Мъртъв е със сигурност.

— Колко сте?

— Двайсет и седем в тази лодка и още деветнайсет в другата, сър.

— Провизии?

— При нас нищо, капитане.

От другата лодка един моряк се провикна:

— При нас има буре със свинско и още едно със сухи ябълки, капитане.

Амос се огледа и викна:

— Тръгваме към брега. Скоро ще мръкне, а не искам да се носим безцелно през нощта. Следвайте ни.

Гуда и един от моряците загребаха към брега, а Амос се обърна към Калис:

— Гледай за скали отпред. Ако водата се разделя на две страни, значи има подводна скала.

— Какво ли има там горе? — попита Николас.

— Гори сигурно, или храсталаци — отвърна Калис. — Или степ. Място, където ще мога да изляза на лов.

— А може и някое градче да има там — подхвърли все още подгизналият като удавен плъх Хари.

— И ще мога да си купя чиста риза — обади се Бриза.

— И нещо за ядене — подхвърли Накор.

Поеха бавно между скалите, издигнаха се на гребена на една по-голяма вълна и се оставиха да ги изтласка към брега. Изведнъж Калис извика:

— Скали! Завий надясно!

В следващия момент се чу стържещ звук и лодката изведнъж спря, сякаш се удари в стена. Калис и Марк излетяха през носа и цопнаха във водата, а Бриза изпищя.

Дъното бе пробито и от дупката започна да нахлува вода.

— Хвърляйте всеки каквото може и плувайте към брега! — изрева Амос.

Обърна се и извика към другите две лодки:

— Ударихме се в скалите! Карайте настрана!

Морякът на носа на първата махна с ръка да покаже, че е разбрал, и двете лодки завиха наляво от лодката на Амос и продължиха.

Николас награби два пълни с прясна вода мяха и скочи през борда. Преплува лесно, докато дъното не стигна до гърдите му и продължи с газене към сушата. Всички се измъкнаха.

Втората лодка заседна върху един скален ръб под водата и моряците заругаха ядосано, принудени и те да я изоставят. В третата реагираха навреме и я изкараха на брега невредима.

Амос се разпореди няколко моряци да се върнат с плаване при втората лодка и да видят дали не може да я издърпат.

— Ако не я спасим, вълните ще я разбият в скалите.

Повече от дузина мъже, всички изтощени от преживяното, нагазиха във вълните и заплуваха към лодката. Забутаха я и задърпаха, но не можаха да я измъкнат.

Накрая Амос им даде сигнал да се връщат. Когато всички стигнаха на брега, морякът, който беше махнал на Амос от носа на лодката, каза:

— Поела е много вода, капитане, и се е впила в тези скали като лешояд в умряло псе.

— По дяволите! — Амос се обърна и огледа брега. Сенките от стръмните канари над тях вече се бяха удължили над водата и вечерният хлад се усещаше. — Вижте дали можем да намерим дърва за огън — обърна се той към Николас, Марк, Калис и Бриза. — Скоро ще стане студено, а одеяла нямаме. — Бързо направи сметка: четиридесет и девет войници и моряци, Николас и приятелите му, всичко петдесет и осем оцелели — от над двеста души. Изрече кратка молитва към Килиан, богинята на моряците, да бъде милостива с душите на изгубените.

Въздъхна примирено и каза на екипажа си:

— Развърнете си и вижте дали на брега не е изхвърлено нещо полезно. — Огледа се и добави: — Остават ни още два часа светло, така че хайде да видим къде се намираме.

Мъжете се подчиниха и тръгнаха по плажната ивица — част от тях закрачиха на северозапад, а другите — на югоизток през скалите. Малцината, които се оказаха твърде тежко пострадали, за да могат да помръднат, просто се отпуснаха на пясъка притихнали и примирени.

Амос се обърна към Накор и Гуда, които продължаваха да държат изпадналия в несвяст Антъни.

— Ако можете, разбудете го, но помогнете на останалите да поразучим какво има наоколо. Имам чувството, че ще трябва да използваме всички предимства, които можем да си набавим, ако държим да оцелеем.

Гуда остави припадналия магьосник върху пясъка и го разтърси силно, но той не помръдна. Гуда се надигна, остави го и тръгна след другите, за да види какво са изхвърлили вълните на брега и дали ще свърши работа. Накор се обърна към Амос и каза:

— Съжалявам за кораба ти.

— Аз също — отвърна Амос.

Накор бръкна в торбата си, дръпна ръката си като ужилен и изпъшка:

— О, каква беля!

— Какво има? — учуди се Амос.

— Има един търговец в Ашунта, който много ще се ядоса, щом разбере, че плодовете му са се развалили от морска вода.