Реймънд Фийст
Кралският корсар (17)

Глава 15
Откритие

Николас даде сигнал.

Мъжете се разтичаха да заемат позиции за отбрана зад фургоните, като прибраха от избитите разбойници мечовете и лъковете им. Марк се появи до Николас с преметнат през рамо къс лък.

— Не е от тия, които предпочитам — отбеляза Марк, опипвайки тетивата му — но ще свърши работа.

— Джешанди! — извика Тука и посочи мъжете на конете.

— Те приятели ли са? — попита го Ник.

Въпросът му явно притесни дребния мъж.

— По време на Пролетния събор има мирен съюз. Всички идват и търгуват. Но съборът свърши и ние сме от тяхната страна на реката.

— Тяхната страна на реката ли? — учуди се Хари, стиснал един очукан къс меч.

Тука кимна.

— От пристана Шингаци на север и после на запад, докъдето Змийската река се слива с Ведра, и от реката та чак до пустинята, степите са домът на джешанди. Никой не може да преминава без тяхно разрешение. Понякога гостоприемството им е безгранично, но друг път се държат почти като разбойници. Онзи, дето е най-отпред, с червените пискюли на юздите, им е хетманът. Много важна особа.

— Е, добре — каза Николас. — Ще изчакаме, докато чакат и те.

Но скоро от северния и южния край на рида се появиха още конници и Николас каза:

— Май няма да можем да изчакаме.

Той се качи на фургона и вдигна високо сабята си, така че да го видят ясно. После най-демонстративно я прибра в ножницата на бедрото си, скочи от фургона и се разпореди:

— Гуда, ти ела с мен. Марк, двамата с Калис бъдете готови да ни прикривате, ако се наложи да се връщаме на бегом.

Гуда се присъедини към Николас и двамата отидоха до средата между фургоните и рида. В същото време двама от ездачите бавно се спуснаха по склона.

Докато се приближаваха, Николас ги огледа. Всеки от ездачите носеше лък и колчан, както и всевъзможни мечове и ножове. Носеха дълги тъмни пелерини върху туниките и панталоните си, а на главите си имаха конусовидни шапки с тъмнолилав или червен цвят, с кърпи, които покриваха вратовете им. Лицата им бяха защитени от прахта с була и се виждаха само очите им.

Когато стигнаха при Николас и Гуда, двамата спряха конете си. Николас докосна с длан челото, сърцето и корема си по обичая на хората от Джал-Пур и каза:

— Мир вам.

Единият от ездачите каза на кешийския диалект, който, изглежда, беше обичаен по тази земя:

— Говорът ви е ужасен. — После скочи от коня си и добави: — Но вежливостта не ви е чужда. — Махна им с ръка за поздрав. — Е, мир и вам. — Пристъпи още по-близо и Николас видя живите му сини очи над тъмното покривало. Мъжът посочи към фургоните и попита: — Какво става там?

Николас му разказа за нападението и как са завладели фургоните, за да ги върнат на собственика им. След като свърши, каза:

— Скоро ще напуснем земите на джешанди. Нашите най-дълбоки почитания. Този керван се връща от Пролетния събор. — Надяваше се да ги убеди, че примирието в чест на събора е в сила, докато участвалите в него напуснат територията на джешанди.

Ездачът, който му беше заговорил, свали булото си и Николас видя пред себе си младежко лице с високи скули и пронизващи очи. Стори му се, че долови в това лице нещо познато, и изведнъж разбра. Обърна се към фургоните и извика:

— Калис! Ела бързо.

Докато елфът скачаше от фургона, Гуда попита:

— Какво?

— Виж му лицето — рече Николас.

Конникът каза:

— Какво сега, на лице ли ще се обиждаме? — Беше напрегнат и изглеждаше готов да се разправи с тях набързо.

— Не, но не очаквахме да срещнем същества от вашия вид и при такива обстоятелства.

Тонът на конника стана съвсем войнствен и той се наведе напред, взря се в очите на Николас и каза:

— Какво значи това „същества от вашия вид“?

В този момент дойде Калис, чу последната реплика и се намеси.

— Искаше да каже, че не е очаквал да срещне тук един едел.

Ездачът като че ли се озадачи и каза:

— Не знам какво означава тази дума, но държа да се обръщат към мен по име и титла.

Калис едва прикри изненадата си.

— Вашето име и титла?

— Казвам се Микола, хетман на конниците на Закоша от джешанди.

Николас побърза да се поклони, за да отвлече вниманието на хетмана от объркания Калис.

— А аз съм Николас, капитан на този отряд, и не съм враг на този, който би приел да е мой приятел.

— Добре казано — усмихна се широко Микола. — Но грижите на градските хора изобщо не ме засягат. — Насочи обвинително пръст към Николас и усмивката му изчезна. — Това, което ме засяга, е кой ще плати за козите ми.

— Козите ти?

— Разбира се. Не видяхте ли клеймото на ушите на по-старите кози? Не познахте ли знака ми? Само не ми казвайте, че не сте го забелязали, когато сте ги клали и яли. И всъщност какво търсите тук, почти на края на света? — Без да дочака отговор от Николас, той добави: — Ние сега ще си вдигнем тук лагера и ще обсъдим с вас много неща. Но преди всичко ще обсъдим колко ще ми платите за козите ни.

Той отново се качи на коня си, подкара го нагоре по възвишението и заподвиква заповеди на спътниците си.

— За какво беше всичко това? — попита Гуда.

— Той е елф — каза Николас.

— Нищо не забелязах — сви рамене Гуда. — Ушите му бяха покрити, а и освен това преди Калис не съм срещал нито един от тях.

— Може и да не си виждал никого от майчиния ми народ, но е така — каза Калис. — Той е едел. Но по-интересното е, че не знае какво означава тази дума.

Калис се загледа угрижено след конника.

 

 

Привечер ги поканиха в шатрата на Микола. През по-голямата част от вечерта Калис изобщо не проговори. Водачът на джешанди, колкото и да беше ядосан заради козите си, все пак прояви гостоприемство, като вдигна щедър пир.

Тука отиде с Николас, Гуда, Накор, Марк, Амос и Антъни в шатрата на хетмана, която той нарече „юрта“. Представляваше широко кръгло съоръжение, покрито с космати кози и овчи кожи, изпънати върху скеле от дебели клони, и Микола можеше да си седи много удобно вътре с още две дузини приятели. Вътре бяха провесени всевъзможни флагове и пряпорци и животински кожи с мъниста наместо очи. Въздухът бе натежал от миризмата на ароматни треви, които тлееха в мангала по средата, за да убият вонята на конска пикоч и мъжка пот. За Николас беше повече от ясно, че на тези хора рядко им хрумва да се изкъпят.

На Бриза й бяха казали, и това впрочем много я подразни, че жени не могат да влизат в шатрата на хетмана, освен съпруги, и то само ако той благоволи. Вярно, че не направи сцена, но мърморенето й ясно показа какво мисли по този повод. Николас забеляза усмивката на Марк, когато я чу. Явно братовчед му мислеше същото за момичето като него: Бриза си възвръщаше духа.

След като се нахраниха, Николас каза:

— Микола, вашата щедрост е безгранична.

Микола се усмихна и отвърна:

— Законите на гостоприемството са ненакърними. Сега ми кажи едно нещо. Имам много добър слух за различните говори, но такъв като вашия не съм чувал. Откъде сте?

Николас му разказа накратко за пътешествието им, но Микола като че ли изобщо не се изненада, като чу, че са дошли през голямото море.

— Има много разкази за такива пътувания в древни времена. — Погледна Николас право в очите и го попита: — Вие кой бог почитате?

Николас долови някаква напрегнатост в тона му и се постара да отговори с привидно безгрижие:

— А, то богове има много…

— Но над всички Ал-марал — бързо го прекъсна Накор.

Хетманът кимна.

— Вие сте чужденци и кого ще почитате си е ваша работа, и докато се ползвате от гостоприемството на джешанди, безопасността ви е гарантирана. Но знайте, че след като напуснете тези земи, върнете ли се някога отново тук, ще се закълнете, че почитате само Едничкия истински бог, на когото всички други са само подобия, иначе ще загубите живота си.

Николас кимна мълчаливо и погледна Накор, а Калис каза:

— Какво знаете за тези древни сказания, хетмане?

— Някога сме живели на онази земя, от която идвате вие — каза Микола. — Или поне така казва Книгата, а в нея са написани само истинните Божии слова, тъй че би трябвало да е така. — Погледна Калис и каза: — Има ли нещо друго, което искаш да узнаеш?

Калис кимна.

— Ти си родственик на моя народ.

Очите на хетмана леко се разшириха.

— Ти от дълголетните ли си?

Калис прибра косата си назад, за да му покаже леко извърнатите си нагоре уши.

— Слава на Ал-марал — промълви Микола и също отметна дългата си руса коса и показа ушите си. — И все пак твоите са по-различни. Защо е така?

Калис отвърна замислено.

— Майка ми е от твоя вид. Тя е кралица на нашия народ в Елвандар.

Лицето на Микола остана безизразно и той само попита:

— Кажи ми още.

— Баща ми е човек, макар и надарен с особено вълшебство.

— И наистина би трябвало да е — каза хетманът, — защото откакто се помни нашето племе, нито един брачен съюз между дълголетни и скоросмъртни не е давал потомство. — Той плесна с ръце и му поднесоха купа с вода. Микола уми ръцете си и каза: — По тази причина такъв съюз при джешанди е забранен.

— Такива съюзи при нашия народ не са забранени — каза Калис, — но са редки и почти винаги свършват нещастно.

— Ти скоросмъртен ли си, или дълголетен? — попита го Микола.

— Това ще се види тепърва — отвърна Калис с усмивка.

— В Книгата — каза Микола — пише, че дълголетните са били скитници в тази земя, когато през морето дошли правоверните. Жестока била борбата между нас, докато някои от дълголетните не чули Божието слово и не прегърнали вярата; Ал-марал е всемилостив. Оттогава живеем заедно.

— Това обяснява много неща — каза Калис.

— Книгата обяснява всичко — заяви убедено хетманът.

Николас погледна Калис, който му даде знак, че е приключил, и каза:

— Микола, с нищо не бихме могли да се отблагодарим за това гостоприемство.

— Няма нужда от благодарности: благодарен трябва да е само даващият, защото е писано, че само когато даваш, можеш да познаеш благодатта на щедростта. — Изчисти зъбите си с една дълга клечка и каза: — Как обаче предлагате да ми платите за козите?

Подхвана се тежък пазарлък, макар Николас да разбираше, че е губещата страна, защото продажбата вече бе станала; спореха само за цената. Докато нощта се точеше, цената на изядените животни растеше непрекъснато и Николас не можеше да направи нищо, освен да изтъква, че били кльощави и жилави. Накрая платиха поне три пъти повече, отколкото струваха. Макар и Микола да се изненада от герба на Кралството върху жълтиците, които Николас му даде, го прикри добре.

После Николас се спазари за оръжие и продукти и когато приключиха, цялата му чета беше добре екипирана, той самият — много уморен, а часът — късно през нощта. Той пожела лека нощ на хетмана и тръгна с приятелите си към фургоните.

По пътя обратно Николас попита:

— Калис, какво имаше предвид хетманът с онзи пасаж от тяхната „Книга“, който обяснявал много?

Калис сви рамене.

— Винаги са ме учили, че едел, тоест елфите, са една раса, с една кралица, моята майка, и с един дом — Елвандар. Преди това сме били слуги на валхеру. След Войните на хаоса сме се разцепили на три групи: еледел, народът на майка ми; моредел, които вие наричате Братството на Тъмната пътека, и гламредел, или „безумните“. Сега разбирам, че съществуват и други от нашия род, които изобщо не познават отечеството ни Елвандар. Древните ни сказания говорят само за онези, които живеят на континента, където е Кралството. За тукашния народ не знаем нищо.

— А и те не знаят нищо за вашия — обади се Накор.

— Какво беше това за Ал-марал? — попита Николас.

Накор поклати глава.

— Лоши неща. Най-жестоките религиозни войни. Преди векове в ордена на Ишап възникнала голяма схизма между онези, които вярвали, че той е Единственият бог, и другите, които се придържали към вярата, че той е „Ал-марал“, или всички богове наедно, като всеки от по-малките богове е само негово различно проявление. И както става обикновено с тези неща, схизмата също така прикривала борбата за власт в храмовете на Ишап, докато накрая следовниците на Ал-марал били обявени за еретици и били подложени на гонения. Според легендата последователите му във Велики Кеш избягали в пустинята и там измрели, но някои отплавали в Безкрайното море.

— Това може да обясни защо всички тук говорят кешийски — каза Гуда.

— По-скоро кешийски отпреди неколкостотин години — уточни Хари.

— Да не би енкоси да идва от Великото море? — попита удивено Тука.

— Вече ти казах, че идваме от много далечен град — отвърна Ник.

Тука го погледна замислено:

— В такъв случай трябва нещо много важно да ви е довело чак през Великото море, нали?

— Това ще го обсъждам с господаря ти — каза Николас. И като забеляза, че мечтите на дребния мъж да забогатее увяхват, добави: — Но ти печелиш от това, че ще стане след като върнем ранджаната на Великия господар.

— Колкото и щедро да оцени господарят ми постигнатото с ваша помощ, едва ли ще е достатъчно, за да компенсира това, че не успях да опазя кервана му — отвърна посърнал Тука.

— Ти само ни заведи при господаря си и ще видиш, че си е заслужавало.

— О, благодаря ви, прещедри енкоси.

— Ние обаче трябва да понаучим повече как са устроени нещата тук, така че в замяна на нашата щедрост ти ще ни обучиш на нравите в тази земя.

— Разбира се, с преголямо удоволствие, енкоси.

Щом стигнаха при фургоните, завариха двама от моряците да държат Бриза под стража.

— Какво е станало? — попита Николас.

— Тя се опита да удуши онова момиче във фургона и ние я спряхме, ваше височество — каза единият от моряците.

— Не ме наричай така — скастри го Николас. — Аз съм капитан на този отряд. И ще говорите само на кешийски или наталийски.

Морякът превключи на наталийски.

— Не разбрах каква е причината, но хванах тази да се опитва да убие момичето с многото накити.

— С многото накити ли? — попита Николас.

— Оная, дето другите наричат „ранджаната“.

Николас коленичи до Бриза и попита:

— Бриза, какво стана?

— Никой няма право да ме нарича така!

— Кажи ми всичко отначало.

— Вършех си работата и онази мърла ме викна и ми каза да й донеса една кутия, дето била в първия фургон. И аз й я занесох, а тя я отвори и почна да се кичи. После ми каза да й донеса вода, за да се изкъпела. Аз й казах да си я донесе сама и тогава тя ме нарече…

Николас я спря и каза:

— Ще ида да си поговоря с нея.

Отиде при втория фургон, спря и почука на дървената вратичка отзад.

Женски глас отвътре го попита кой е и той отвърна:

— Николас… капитан Николас.

Вратата се открехна, показа се едно момиче и каза с много властен тон:

— Господарката ми е тежко оскърбена от нападението на онази курва. Поръча да ви предам, че ще ви приеме утре. И не убивайте курвата преди господарката да се събуди, за да гледа.

Вратата се затръшна пред носа му и Николас примигна. Едва потисна желанието да отвори вратата и да влезе — прецени, че за всички ще е от полза, ако първо се наспят. Освен това наистина не знаеше какво да каже.

Върна се при Бриза и каза:

— Утре ще го уредя този въпрос.

— Тя ме нарече…

— Знам как те е нарекла — прекъсна я Николас. — Ще го уредя утре сутринта. Сега лягай да поспиш.

Ник остана край огъня с Тука и приятелите си и каза:

— Тука, ние можем да те направим ако не много богат, то поне заможен човек. Ако се опиташ обаче да ни подведеш, смятайки, че така ще се облагодетелстваш повече, моят приятел — кимна към Гуда — с най-голямо удоволствие ще ти счупи врата. А сега разкажи ни повече за тази държава.

Тука, изглежда, не го разбра.

— Държава ли, енкоси?

— Тази земя. Кой я управлява?

— От тази страна на реката джешандите претендират, че земите са техни.

— А от другата страна?

— Никой, енкоси. Сега сме твърде далече от Града на Змийската река, за да могат да стигнат дотук войниците на Върховния повелител, така че тук той няма власт. А другите градове са отвъд планините. Тези, които живеят тук, сами са си господари.

Поговориха още дълго и разбраха за земята, в която бяха попаднали, неща, които звучаха твърде странно. Тук не съществуваха кралства, империи или големи политически обединения, за да може Тука да разбере съответните думи. Беше земя на градове-държави и на независими владетели, всеки от които претендираше за земите, които войската му можеше да държи със силата на оръжието. В Източните земи, областта, над която господстваше Градът на Змийската река, властта се опираше на хлабав съюз между кланове и племена, свързани с джешанди. В момента те се управляваха от въпросния Върховен повелител, дошъл на власт преди двайсетина години, който удържаше властта си с помощта на интриги, насъсквайки едни кланове срещу други.

В хода на разговора Николас разбра, че за да пътува човек от едно място в тази страна до друго, му трябва наемническа войска, на което се дължеше убеждението на Тука, че самият Ник е „велик главатар“ или капитан, а неговите тридесет и трима спътници — наемническа група.

След като дребният мъж им разказа толкова, колкото можеха да смелят след дългодневната умора и обилната храна, Николас нареди всички да си легнат и помоли Амос да подбере няколко души за охрана, въпреки че това не изглеждаше много необходимо при близостта на лагера на джешанди. Настоя и един войник да остане да пази край фургона на ранджаната.

След повече от две седмици спане върху голата земя походната постеля, която си беше купил от Микола, му се стори като меко пухено легло. Николас се изтегна удобно и за пръв път след корабокрушението заспа дълбок и спокоен сън.

 

 

Вик раздра утринната тишина и Ник се сепна, скочи със сабята в ръка и замига като бухал, стреснат от светлината. Наблизо стояха още двама моряци с извадени оръжия. Последва втори вик и те се обърнаха към фургона с жените. Николас прибра оръжието, защото викът явно беше гневен, а не от болка или страх.

Принцът се приближи до задницата на фургона и завари там един от войниците от Крудий. Мъжът сви рамене извинително и рече:

— Простете, капитане, но тя искаше непременно да ви види, а аз не исках да ви будя толкова рано и тя започна да врещи.

Николас кимна и му махна с ръка да се отдръпне. Почука на дървената вратичка и почака за момент; тя пак се отвори и се показа същото момичешко личице като снощи.

— Закъсняхте!

— Кажи на господарката си, че съм тук — отвърна спокойно Ник.

— Тя ще ви приеме скоро.

Ник изпита раздразнение от това, че го бяха събудили толкова рано.

— Ще ме приеме веднага! — сопна се той, качи се на стъпалото, избута момичето и влезе във фургона.

Фургонът бе устроен като спалня, с постелки в другия край, достатъчно широки и дълги, за да могат да почиват удобно петте пътуващи заедно момичета. От двете страни на фургона бяха подредени малки ракли за личните им вещи. Прозорецът в платното от едната страна, противоположна на лагерния огън, беше отворен, за да пропуска слънчевата светлина, и до него ранджаната се кипреше пред огледалото си.

Николас за пръв път можа да огледа добре младата жена на добро осветление. Остана впечатлен. Първото му впечатление беше като за хубаво момиче, но сега осъзна, че не отстъпва по красота на Аби, макар че ако Аби оприличаваше деня, то тази тук беше самата красива нощ. Докато Аби имаше руса коса и светла кожа, то ранджаната беше тъмна, с катраненочерна коса и тяло с цвета на кафе със сметана. Имаше огромни кафяви очи с неописуемо дълги мигли и сочна уста. Тя бързо загърна червената си копринена блузка, под която се виждаше черна гръдна препаска, предназначена да подчертае пищния й бюст. Като видя съблазнителната мургава плът, Николас се поизчерви, но физиономията й го събуди от моменталния унес, щом тя насочи целия си гняв към него.

— Смееш да влизаш без мое разрешение! — изръмжа тя.

— Смея — отвърна Ник. — Там, откъдето си тръгнала, може да си много важна особа, ранджана, но тук командвам аз. Не забравяй това. — Той се приведе, за да може да погледне момичето в очите и каза: — Я да чуем сега каква е тая глупост, да очакваш да тичам при теб когато ти скимне?

С блеснали от гняв очи тя каза:

— Не е по-голяма глупост от това ти да искаш да припкам, когато ти скимне. Аз съм ранджана! Разбира се, че ще идваш когато те извикам, селяк такъв!

Николас пламна. Никога през живота му не бяха го наричали така и никак не му хареса. Изкуси го да й обясни набързо, че баща му е принц и че той самият е брат на бъдещия крал, но реши да го изрази по по-елементарен начин.

— Вие сте наши гостенки, но няма да ми струва много да ви направя наши пленнички. Не знам точно каква съдба са ви подготвяли онези, от които ви освободихме, но мога да се досетя. — Огледа съсредоточено другите четири момичета и рече: — Петте можете да ни донесете на робския пазар достатъчно богатство за няколко живота. — После насочи обвинително пръст към нея и каза: — Макар че сигурно ще загубим заради злия ти нрав. — После стана. — Така че не ме предизвиквай!

Обърна й гръб и тя каза:

— Не съм те освободила още!

Стигнал до вратата, той се обърна през рамо и каза:

— Когато се научиш да се държиш прилично и с капка благодарност към тези, които ви измъкнаха от ръцете на главорезите, ще поговорим. Дотогава ще останете в този фургон!

Излезе, затвори вратата и заръча на пазача:

— Не ги пускай навън.

Войникът отдаде чест и Николас се върна при постелята си. Нави я и махна на Марк и Амос да го последват. Отдалечиха се малко от останалите и принцът им каза:

— Само ние тримата и Калис знаем колко е висок залогът тук, така че трябва да си отваряме очите. Но положението, в което се озовахме, ни носи възможности.

— Какви? — попита Амос.

— Можем да заведем това надуто и невъзпитано момиче на бъдещия й съпруг и да си спечелим благоразположението му, като пристигнем в града с някаква убедителна версия: ние сме поредната наемническа чета и случайно сме се оказали наблизо в подходящия момент.

Марк извика Тука и когато дребосъкът дойде, го попита:

— Какво можем да очакваме, когато наближим този Град на Змийската река?

— Енкоси?

— Дали има охрана на портата, или ще трябва да уведомим някой тамошен служител, че сме пристигнали в града?

Тука се усмихна.

— Първо ще трябва да наемете викач, който да извести за великите ви подвизи, за да ви предложат богато възнаграждение, енкоси. Колкото до Върховния повелител, това, което става из града, не го интересува много, стига да не смущават спокойствието му.

— Посещавал съм подобни места — каза Гуда. — Представете си го като един голям военен лагер и ще ви стане съвсем ясно.

— Имаме обаче един малък проблем, преди да стигнем до тревогите си за града — каза Амос.

Николас кимна.

— Пристанът на Шингаци.

— Мислите ли, че онези разбойници с лодките ще чакат там? — каза Марк.

— Длъжни сме да го допуснем, иначе пътят ни може да се окаже твърде кратък. — Ник се обърна към Амос. — Въоръжиха ли се всички?

— Не толкова добре, колкото би ми се искало. Разполагаме с няколко къси лъка и всеки има по нещо, което може да се нарече меч. Нямаме щитове, а и бездруго онези, които използват джешандите, са кожени. Тук, изглежда, не носят броня. Като за наемническа банда сме много зле.

— Но имаме едно предимство — каза Николас.

— И то е? — попита Хари.

— Те не знаят, че идваме.

 

 

Час след като Николас бе разговарял с ранджаната, една от слугините се беше опитала да излезе от фургона, но пазачът й беше попречил. Това предизвика лют вой и крясъци между войника и две от момичетата и принуди Николас да се върне при фургона. След като търпението му се изчерпа, той просто подбра момичетата и ги натика вътре, затръшна вратата и нареди да я залостят.

Забеляза, че Бриза гледа сцената доволно и понеже бе ядосан и от скандала, и от мисълта за предстоящата битка, й изръмжа:

— Само ми дай най-малък повод и ще те хвърля при тях.

Бриза извади камата си и най-показно заопипва острието с палеца си.

— О, с удоволствие, храбри ми капитане. С удоволствие.

Николас махна с ръка отвратен. Откъм стана на джешандите се чу вик и скоро там се възцари суматоха.

Амос дойде при Ник и каза:

— Вдигат си лагера.

Николас кимна.

— Най-добре е и ние да тръгваме. Според Тука, ако караме целия ден, можем да стигнем пристана утре по залез.

Амос поглади брадата си.

— Обсъди го и с Гуда, но според мен ще е по-разумно, ако спрем малко преди него и се появим призори на другия ден.

Николас се замисли. Учителите му му бяха набили в главата елементарния факт, че мъжете са в най-лоша форма за бой тъкмо призори. Или са все още сънени, или са уморени след дългото бдение на пост, така че призори са най-малко готови за отбрана.

— Ще поговоря с Гуда.

Само няколко минути след като беше дадена заповедта, всички шатри на джешандите бяха прибрани и отрядът им тръгна. Николас остана силно впечатлен. Докато собственият му керван се приготви, онези вече се бяха скрили от погледа му.

Жегата покрай реката беше по-поносима, отколкото на платото, но не много. А и предимството от леката прохлада се заличаваше от многобройните ята злобно хапещи мухи. Николас се возеше на втория фургон, този на ранджаната, с Гуда, който се оказа доста опитен в карането на конски впряг. Когато четирите фургона потеглиха, Николас чу недоволните викове на ранджаната. Момичето, изглежда, съвсем беше забравило, че само преди няколко часа шестнайсет разбойници ги бяха взели в плен и че един от тях беше загинал, опитвайки се да си достави удоволствие с телата им.

След няколко минути някой го докосна отзад по рамото и Николас така се стресна, че за малко щеше да падне от капрата, но бързо се овладя, обърна се и видя едно хубаво личице, надничащо през процепа на платнището. Слугинчето каза:

— Господарката ми се оплаква от топлината.

— Добре — отвърна Николас. Нещо в това момиче го подразни повече от всеки друг, когото бе познавал след по-голямата си сестра, която беше истинско мъчилище за малкото момче. Но дори Елена се беше превърнала в нормално човешко същество, след като Ник бе престанал да й пробутва хлапашките си номера.

След малко оплакванията се повториха. Николас се обърна и видя на платненото прозорче друго момиче.

— Ако господарката ти прояви възпитание да дойде и лично да ме помоли най-учтиво и скромно да вдигна платнището, може и да помисля.

Вътре последва оживена врява и първата слугиня се появи отново.

— Господарката ми ви моли най-учтиво да се вдигне платнището, за да влезе чист въздух.

Николас реши да не прекалява и слезе от капрата. Тъй като се движеха достатъчно бавно, за да могат онези, за които нямаше място във фургоните, да не изостават, не му беше особено трудно да отвърже в движение връзките, придържащи платнището. После дръпна въженцата, които го вдигаха, и ги завърза.

От фургона надникна едно много хубаво момиченце и каза:

— Господарката ми благодари на смелия капитан.

Николас хвърли мрачен поглед зад нея и видя, че ранджаната е зареяла поглед към пътя, без да му обръща внимание, и заключи, че слугинята сама е решила да прояви учтивост от нейно име.

Денят мина без инциденти и Николас обсъди положението с Гуда, както и различните възможности, пред които можеха да се изправят. В един момент старият боец каза:

— Нещо около тези момченца ме притеснява.

— Какво? — попита Николас.

— Те не бяха това, за което се представяха. Когато ги заравяхме, ги огледах добре. Не бяха войници.

— Разбойници?

— Не. — Гуда се навъси. — Ако Тука ни казва истината, нападението е било проведено съвсем прилично. Нищо сложно, но съвсем ефективно. Отрядът, нает да пази този керван, е бил добър според Тука. Но тези петнайсет, които ударихме ние, имаха още жълто на устата. По-големи новобранци не бях срещал на бойно поле. Добри бяха с мечовете за индивидуален двубой, според мен, но между тях нямаше никакъв ред. — Той поклати глава. — Половината от тях… ръчичките им бяха меки и въпреки облеклото си не приличаха на дрипави разбойници, а повече на маскирани богаташки момчета.

— И как си го обясняваш?

— Смятам, че някой е очаквал тези фургони да бъдат намерени, може би от джешандите. — Гуда се почеса по брадичката. — Струва ми се, че сме видели съвсем малко от това, което ни предстои да видим.

— Значи смяташ, че на пристана някой може да чака да посрещне тези мъже?

— Или пък някой, който е там, за да се погрижи, ако изобщо се появят, да не стигнат далече.

Николас кимна, слезе и изтича до първия фургон, на чиято капра седяха Тука и Марк.

— Тука — извика Николас.

Дребният мъж погледна надолу.

— Да, енкоси?

— Има ли някое място между тук и пристана, където според теб е удобно за засада?

Тука се замисли и отвърна:

— Ами да, енкоси. Има едно чудесно място на половин ден път пред нас, където малка банда може да затрудни цяла войска.

— Ясно — каза Николас и се обърна към Марк. — Спирай. — Махна на задните фургони и се затича към третия, където седяха Калис и Хари, и им каза: — Според Тука на половин ден напред имало чудесно място за засада и според Гуда това е напълно възможно.

Калис кимна, скочи на земята и без повече приказки пое в лек бяг напред. Ник отиде при четвъртия фургон, на който се возеха Амос и Бриза, и уведоми и тях за неочаквания повод за спирането.

Амос скочи от капрата и рече:

— Какво пък, Гуда си знае занаята.

Накор и Антъни се возеха на последния фургон, който караше мъжете, все още нуждаещи се от грижи. Двамата дойдоха и Накор каза:

— Гуда знае толкова много, че може да води цяла армия, ако не му липсваше амбиция. — После се огледа и каза: — Антъни, това място не е по-лошо от всяко друго.

— За какво? — попита Николас.

— Да се опитам отново да потърся пленниците — обясни Антъни. — След крушението не съм се опитвал.

Николас кимна и Антъни затвори очи, вцепени се и след дълга пауза промълви:

— Много е слабо, но е натам. — И посочи на юг.

— Е, бездруго отиваме тъкмо натам — каза Николас.

 

 

— Ето там — каза Калис и посочи.

Николас примижа към залязващото слънце. Лежаха във високата трева от западната страна на голям крайпътен хан, ограден с ниска каменна стена. Това, което принцът се опитваше да види, беше групата мъже, отдъхващи в отсрещния край на двора. След като ги преброи, Ник каза:

— Дванайсет са, според мен.

— Ако се съди по шумотевицата, вътре трябва да има много повече — отвърна Калис.

Това, което можеха да чуят, бяха явно звуци от веселба — викове и смях, музика и закачливи подмятания на забавляващи се мъже и жени. Николас пропълзя надолу. Бяха твърде близо, за да рискува да го видят, въпреки че вечерта настъпваше бързо.

Забързаха към фургоните, спрени на една миля назад. Гуда вече бе предложил на Николас да не палят огън тази нощ, за да не би някой от онези в хана да се окаже по-бдителен и да забележи светлината отдалече. Ранджаната беше дала да се разбере, че идеята никак не й харесва, и още повече се подразни, след като Николас не й обърна никакво внимание.

Докато вървяха, Гуда каза:

— Тъкмо онези, дето се мотаят из двора, най-много ме изнервят.

— Защо? — попита Николас.

— Доколкото си разбирам от работата, са професионалисти. Тъкмо те са извършили нападението, те са пресметнали момента и са координирали всичко, докато другите са… и аз не знам какви са. Но докато пиянстват в хана и се бият за курвите, професионалистите са отвън и нещо се съвещават.

— Измяна ли? — попита Николас.

Гуда сви рамене.

— Може би. Онези, които бяха оставени да докарат фургоните, явно са били захвърлени на съдбата. Но ако задачата им е била да развалят съюза на господаря на Тука с този техен Върховен повелител, защо просто не са убили момичето? Или защо не я откарат на робския пазар? Или да я задържат за откуп? Защо не са я качили на лодките? И защо е трябвало да оставят всички тези скъпоценности, с които се е накичила? За истински разбойници са твърде безразлични към плячката. — Гуда се почеса по брадичката. — Много въпроси се крият тук, а отговори нямам.

Николас не каза нищо. Когато наближиха бивака, един глас в тъмното подвикна:

— Добър вечер, капитане.

Николас махна за поздрав на часовия, скрит зад ниския храсталак, и леко се подсмихна на титлата. Беше му струвало доста усилие, докато всички свикнат да го наричат така, но най-накрая привикнаха, в това число и Амос, на когото скритата в това ирония, изглежда, му допадаше.

Завариха Марк и останалите да се хранят със студена храна. Николас коленичи до братовчед си и каза:

— Повечето поркат вътре в хана.

— Кога ще ги ударим? — попита Марк.

— Точно преди съмване — отвърна Ник.

— Ти каза „повечето“ — отбеляза Бриза, която седеше до Марк.

— Има десетина-дванайсет, които, изглежда, си разбират от работата — рече Николас. — И тъкмо те може да са проблем.

— Колко голям проблем? — попита Марк.

— Приличат ми на опитни ветерани — каза Гуда, огледа замислено лицата на седящите наоколо моряци и войници и продължи: — И с нас има доста опитни мъже, но сме зле въоръжени, а и част от нас все още не са възстановили силите си напълно.

— Но пък изненадата е на наша страна — каза Николас.

— Надявам се да си прав — каза Гуда.

— Как ще проникнем вътре? — попита Хари.

Николас извади камата си и каза:

— Ханът е разположен ето така: до пристана, дясната му страна е срещу реката.

Тука се намеси.

— Енкоси, има един капак под склада, през който Шингаци товари ейла и храната от реката.

— Бил ли си там преди?

— Много пъти — отвърна дребният мъж.

— Според мен, ако се съди по външния вид на хана, собственикът му не очаква да го сполети някаква неприятност — каза Гуда.

— Не, саиб — каза Тука. — Джешандите са отстъпили земята на баща му преди години и тук редовно се отбиват търговци и пътници. Шингаци си има много приятели и никакви врагове, защото е честен търговец и ханджия. Много трудно би било някоя чета да създаде неприятности на Шингаци. Това ще им навлече много врагове.

— Значи ако ударим тези разбойници вътре, това ще ни донесе усложнения? — каза Ник.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, енкоси, но е точно така.

— Ако не се появим, някой ще дойде да ни търси — рече Николас. — Колкото и лениви да бяха онези, които бяха оставени с фургоните, нямаше да им е нужно повече от още половин ден, за да стигнат до пристана, така че до утре следобед някой ще излезе да ги потърси.

— И изненадата ни отива по дяволите — каза Калис.

— Марк и Калис, всеки от вас взима със себе си по петима мъже и всички лъкове — разпореди се Николас. Искам групата на Калис да заобиколи и да се върне да ни пресрещне покрай реката. Марк, ти тръгваш покрай реката. Останалите ще продължим по пътя и ще го изоставим от тази страна на последния рид, преди да видим хана. Ще заобиколим и ще излезем откъм рида срещу главната порта. — Помисли малко и добави: — Ако са достатъчно пияни, навярно ще можем да се промъкнем и да ги обезоръжим.

— Стига всичките дванайсет души отвън да са заспали — вметна Гуда.

— Не. Стига да са оставили на пост само трима-четирима.

— Онази ниска стена не е кой знае каква защита, Николас, но все пак осигурява известно прикритие.

— Аз имам един номер — предложи Накор. Очите на всички се извърнаха към дребосъка. Накор сложи ръка на кръста на младия чародей. — Той ще ми помогне.

— Аз ли?

Накор, който отново беше свалил от рамото торбата си, бръкна вътре и каза:

— Ха! Оня търговец си е оправил склада! — Измъкна придобивката си и я показа да я видят всички. — Някой да иска ябълка?

Николас се засмя.

— Разбира се. — Отхапа и попита: — Е, какъв ти е номерът?

— Ще преплувам по реката, ще се кача през капака, за който спомена Тука, и ще запаля наръч влажна трева. Ще вдигна голяма пушилка и когато наистина се разгори, ще почна да викам: „Пожар!“

Николас се разсмя.

— Мислех, че имаш предвид някоя магия.

Накор направи физиономия и Ник вече очакваше да каже: „Няма магия“, но вместо това исаланецът каза:

— А според теб как ще вляза невидим, особено ако капакът е залостен, и ще запаля пожара?

— Гуда? — каза Николас.

— Ако измъкнем стражите навън, има само една врата и два големи прозореца… може би.

— Тогава да го опитаме — каза Ник.

— Може да е малко глупаво — намеси се Бриза, — но защо изобщо трябва да го нападаме този хан? — По тона й си пролича, че идеята никак не й допада. — Защо просто не го заобиколим?

— Защото там са лодките — каза Хари.

— Лодките ли?

— Лодките, с които ще стигнем до Града на Змийската река — каза Николас, обърна се към Тука и попита: — Колко време ще ни отнеме до града с фургони?

— Почти е невъзможно — отвърна дребният мъж. — Пътеките южно от пристана са подходящи само за ловци и конници. Никакъв път няма. Дори и да имаше път, едно такова пътуване би отнело месеци. Господарят ми очаква аз и останалите фургонджии да се върнем в Кълбар с празните фургони, след като товарът и ранджаната се натоварят на лодки. По реката е само две-три седмици.

— Така — каза Николас. — Значи те имат лодките, а те ни трябват, и при това не желаем да настървим всички наемнически банди в тази земя срещу нас, така че искаме да го направим, без ханът да пострада. Най-добрият план наистина ми се струва да изкараме една объркана и пияна банда мъже от горящата сграда.

Обсъдиха плана в подробности и тъкмо се канеха да си лягат, когато един от часовите дойде на бегом в лагера и викна:

— Капитане! Ханът на пристана гори!

 

 

Стигнаха билото над хана, когато пожарът беше в стихията си. Николас и двадесетимата най-здрави войници и моряци бяха пробягали едната миля и половина дотук, а другите бяха останали да пазят при фургоните.

Цялата сграда бе погълната от пламъците. А на светлината на огъня ясно се различаваха труповете, пръснати из двора.

Гуда ги преброи и каза:

— Изглежда, на някой му е хрумнало същото като на нас, само че е използвал истински огън, а не пушилка. Труповете са повече от трийсет. Тези нещастни кучи синове са се втурнали през прозорците и вратата и са били посечени. — Той се замисли. — Същата тактика, която използваха в Крудий.

Ник усети, че космите по главата му настръхват.

— Прав си.

Слязоха по хълма и щом доближиха хана, видяха съвсем ясно последиците от клането. Прескочиха ниската стена. Тука се наведе да огледа мъртвите.

— Енкоси! Това са кланови воини!

Посочи един от мъртъвците, който носеше на шията си сребърна лъвска глава на кожена каишка. Дребосъкът бързо се запремества от тяло на тяло и заговори:

— Този тук е от Мечия клан, а този — от Вълчия. Това е съюз, и изглежда, всички в него са се обърнали срещу Върховния повелител.

Гуда отиде до отсрещния край на двора, толкова близо, колкото позволяваше горещината от пламъците, и извика:

— Ник! Ела тук!

Николас с Калис, Амос и двама от войниците бързо отидоха при него. Гуда им посочи купчина тела, някои от които вече димяха.

— Това са наемниците, за които ти говорих.

— По дяволите — каза Амос. — Позна за това с измяната. — Адмиралът се огледа замислено. — Някой здравата се е потрудил да ядоса много всички, които са замесени в тоя набег.

Николас се наведе и се опита да види нещо по-добре. Амос проследи погледа му и промълви:

— Боговете да ни опазят дано!

— Какво? — учуди се Марк.

— Онзи шлем, ей там, на главата на мъжа под двамата мъртъвци.

— Червения ли?

— Да.

— И какво?

— Виждал съм такъв, само че беше черен.

— Баща ми ми е разказвал за тях — рече Николас. — Цял метален шлем, покриващ лицето, драконовата грива и двете спускащи се надолу крила, покриващи скулите.

— Каза ли ти кои ги носеха? — попита Амос.

— Да — отвърна Николас. — Каза ми. Черните кръвници на Мурмандамус.

— Това е шлемът на Червените кръвници — намеси се Тука.

— Какво знаеш за тях?

— Те са много лоши хора. Те са военно братство и служат на Върховния повелител на Града на Змийската река.

— Значи вървим във вярната посока — каза Николас.