Карл Май
Винету III (13)

13.
„Аве Мария“ далеч от цивилизацията

Когато на следващото утро тръгнахме на път, моят вран жребец се прояви като превъзходен кон. Разбира се, някой ездач, който нищо не разбира от индианска дресировка, нямаше да остане нито миг на седлото, но ние двамата скоро се сприятелихме. Старият Виктор също показа добра издръжливост, тъй че бързо напредвахме. Още по обед достигнахме мястото на последния бивак на бандитите, а това означаваше, че се бяхме приближили до тях почти с половин ден път.

Следваните от нас дири се отклониха от вече спомената рекичка и през дълга планинска клисура, сред която се виеше Пасифик Крийк, отново се насочиха на север. Забелязах, че оттук нататък Винету започна да оглежда земята далеч по-внимателно. Погледът му се опитваше да проникне навътре в гората, която се спускаше по височините и от двете страни чак до дъното на клисурата. Най-сетне дори спря коня си и се обърна към мен, тъй като яздехме един зад друг, а той бе застанал начело.

— Уф! — възкликна Винету. — Какво ще каже моят брат Шарли за този път?

— Той ще ни отведе горе до хребета.

— А после?

— Целта на бандитите се намира сигурно на отвъдната страна.

— А каква ли е тази цел?

— Лагерът на оглаласите.

Винету кимна.

— Както винаги моят брат Шарли има зрението на орела и обонянието на лисицата. Правилно се е досетил.

После той предпазливо продължи да язди.

— От къде на къде пък лагер на оглаласите? — намеси се Зоркото око.

— Нали те питах вече, дали мислиш, че трима индианци биха се присъединили към толкова многочислен отряд от бели, без да имат някакви особени причини — отвърнах аз. — Съвсем ясно е, че банда от над двайсет негодници не би могла да върши безчинствата си в тази област, без да бъде забелязана от червенокожите!

— Не, сигурно няма да може.

— Е тогава на какво ще се видят принудени белите?

— Хмм, да! Ще се видят принудени да се поставят под закрилата на червенокожите.

— Правилно! А ще получат ли тази закрила без нищо?

— Не. Ще трябва да я заплатят.

— С какво?

— С каквото имат — с плячка.

— Хубаво! А сега схващаш ли какво имаме предвид двамата, Винету и аз?

— А-а значи това било! Белите са нападнали влака, а тримата оглаласи са били нещо като наблюдатели, понеже белите ще трябва да отстъпят на червенокожите определена част от плячката.

— Може би е така, а може би и не е. Но сигурно е, че нашите достопочтени бели братя скоро ще се присъединят към някой по-многоброен отряд от червенокожи. Това ти го казах още долу при железопътната линия. Но да продължа! Да не би да мислиш, че сега индианците и белите ще се съберат само за да безделничат? Можеш да бъдеш сигурен, че скоро ще измъдрят някой друг пъклен план, още повече че последният е приключил тъй благополучно за тях.

— Какво ли биха могли да измислят?

— Хмм, имам определено предчувствие.

— Хайде бе! Да предчувствуваш какво ще направят хора, които още не си видял! Чарли, изпитвам голямо уважение към Олд Шетърхенд, ама от туй предчувствие май нищо няма да излезе.

— Да изчакаме. Достатъчно дълго съм се скитал сред индианци, за да познавам начина им на действие. А знаеш ли как най-лесно може да се отгатне, какво ще направи даден човек?

— Е?

— Като най-живо си представиш, че се намираш в неговото положение и при това се съобразиш с характера му. Искаш ли да дръзна подобен опит?

— Правиш ме любопитен!

— Добре! На кого е вероятно най-напред да е съобщила охраната на нашия влак за повреждането на железопътната линия и за унищожаването на другия влак?

— Сигурно на най-близката гара.

— Следователно оттам ще изпратят хора до мястото на катастрофата, за да го огледат и да започнат преследването на престъпниците. Но по този начин въпросната железопътна станция ще остане почти без защитници и ще може да бъде нападната без особено голям риск.

— Egad! Вече се досещам какво мислиш!

— Нали? Тукашните железопътни станции имат все още временен характер. Пита се къде ли ще има сега достатъчен брой хора, за да могат да отделят един въоръжен отряд. Според мен това ще направят от станцията Екоу. Тя носи името си от каньона Екоу, където се намира.

— Чарли, може би си прав. Несъмнено бандитите и червенокожите знаят, както и ние, че в такъв случай станцията и поселището ще останат без защитници.

— Ако прибавим към всичко и факта, че сиуксите са изровили бойната секира и са покрили лицата си с бойните цветове и следователно без съмнение замислят някакви враждебни действия, близко до ума е, че те действително са хвърлили око на Екоу… Но я виж, ето го и извора на потока! Сега вече пътят се изкачва стръмно нагоре и няма време за бърборене.

Яздехме под високи дървета в посока към Саут Пас. Теренът беше труден и трябваше да внимаваме. Горе хребетът ставаше равен като дъска, а после отново се спускаше надолу към друга долина, където скоро достигнахме брега на реката Суит Уотър, добре позната ми от по-рано^[1].

Тук преследваните от нас хора бяха спирали за обедна почивка, а после се бяха насочили на север, яздейки покрай Уилоу Крийк. Минахме през няколко малки долини и клисури и следите постепенно ставаха все по-свежи и по-свежи, тъй че бяхме принудени да внимаваме още повече.

Привечер най-сетне изкачихме върха на дълъг планински хребет и вече се канехме да се спуснем по отвъдната му страна, когато яздещият начело апач дръпна поводите на своя кон и посочи с ръка напред.

— Уф! — възкликна той приглушено.

Спряхме и ние и обърнахме погледи към указаната ни посока.

Дълбоко долу под нас от дясната ни страна се простираше малка равнина, която можеше да се прекоси приблизително с едночасова езда. Тя бе открита и обрасла с трева. Там съзряхме известен брой индиански шатри, около които цареше голямо оживление. Коне без седла и оглавници пасяха тучната зеленина, а наоколо, заети с работа, се навъртаха голям брой мъже. Бяха ходили на лов. Край шатрите се търкаляха скелетите на няколко бизона, а върху пръти бяха опънати тънки ремъци, на които се виждаха окачени да съхнат тесни ивици бизонско месо.

— Оглаласи! — продума Стивън.

— Видя ли, че бях прав?

— Тридесет и две шатри! — добави той.

Винету впери напрегнато поглед надолу.

— Наки гутеснонтин нагойя! — двеста воини!

— И белите са при тях — отбелязах аз. — Нека преброим конете. Така ще бъдем най-сигурни.

Имахме възможност да обхванем с поглед цялата равнина и преброихме двеста и пет коня. Като за ловен поход месото бе твърде малко, пък и тази долина съвсем не беше място, където можеше да се направи хубав лов на бизони. Значи ставаше въпрос за военен поход, което доказваха и щитовете на червенокожите. По време на лов щитът повече пречи, отколкото помага. Най-голямата шатра се издигаше малко настрани от другите, а орловите пера, украсяващи забитото в земята копие пред нея, ни улесниха да разберем, че това бе шатрата на вожда.

— Какво мисли моят брат Шарли? Дали тези червеи, оглаласите, ще останат дълго тук? — попита Винету.

— Не.

— По какво съдиш, Чарли? — попита Стивън. — Трудно е да се отговори на подобен въпрос.

— Погледни скелета на бизона, Стивън! Костите са вече побелели. Избелило ги е слънцето. Сигурно лежат там от четири-пет дена. Значи и месото е вече доста поизсъхнало. Не си ли на същото мнение?

— Разбира се!

— Е, ами тогава червенокожите могат да тръгват. Или мислиш, че ще поостанат тук, за да изиграят още няколко партии шах или табла?

— Чарли, ставаш хаплив. Исках само да чуя какво ще кажеш — започна да се защитава Зоркото око, но веднага след това посочи възбудено с ръка надолу:

— А-а, я вижте! Някой излиза от шатрата на вожда!

Апачът бръкна в кобура на седлото и извади своя далекоглед. Изтегли частите на тръбата и я постави пред окото си, за да огледа по-подробно човека, забелязан от Стивън. Когато свали далекогледа и ми го подаде, по лицето му пробягваха гневни светкавици.

— Ко-итсе, лъжецът и предателят! — каза ядно той.

Взех тръбата и също огледах червенокожия. Ко-итсе означава Огнена уста. Собственикът на това име бе вожд на оглаласите, известен като добър оратор, храбър воин и непримирим враг на белите. Ако ни се наложеше да се разправяме с него, трябваше да внимаваме много.

Предадох далекогледа на Зоркото око и подхвърлих:

— Няма да е лошо, ако се скрием. Там долу има много повече коне, отколкото хора, а даже и мнозина от тях да са останали да лежат в шатрите, все пак е твърде възможно част от този голям отряд да се скита из околността.

— Нека моите братя ме почакат — обади се апачът, — Винету ще потърси място, където да може да се скрие заедно с приятелите си.

Той незабавно изчезна между дърветата и доста се забави. След като се върна, ни поведе встрани, успоредно на хребета, към едно място, където храсталаците растяха толкова нагъсто, че едва успяхме да се проврем между тях. Във вътрешността на гъсталака имаше достатъчно пространство за нас и конете ни, които вързахме, без да ги спъваме. През това време Винету се върна, за да заличи следите ни.

Останахме да лежим там във високата ароматна горска трева до настъпването на тъмнината, като всеки миг бяхме готови при най-слабия подозрителен шум да скочим на крака и да закрием с длан ноздрите на конете, за да не ни издаде пръхтенето. Щом се стъмни напълно, Винету отново се измъкна от скривалището ни, но се върна скоро с известието, че долу били запалени няколко огъня.

— Тези хора се чувстват в пълна безопасност — обади се Зоркото око. — Ако знаеха само, че сме толкова наблизо!

— Не е толкова трудно да се досетят, че ще бъдат преследвани — отвърнах аз. — И ако в момента проявяват такава безгрижност, то тя би могла да се дължи само на убеждението им, че все още не е възможно преследвачите от станцията да се появят тук в близките часове. А от това правя заключение, че ще тръгнат утре сутринта. Трябва да се опитаме да научим нещо.

— Винету ще отиде — заяви апачът.

— Ще дойда с теб — обадих се аз. — Нека Зоркото око остане при конете. Няма да взимаме пушките си. Само ще ни пречат. Достатъчни са юмруците и ножовете ни, а в краен случай имаме и револвери.

Нашият спътник веднага се съгласи да остане. Несъмнено той притежаваше и храбростта, и ловкостта да се промъкне незабелязано до червенокожите. Подозирах какво го караше да не настоява да отиде на разузнаване. Той признаваше превъзходството на Винету, а пък с Винету трябваше да тръгне естествено Поразяващата ръка.

До новолуние имаше още три или четири дни. Небето бе покрито с облаци й не се виждаше нито една звезда. И тъй нощта бе извънредно благоприятна за нашето начинание. Безшумно се измъкнахме от гъсталака и пипнешком стигнахме до мястото, където бяхме спирали следобед.

— Винету ще тръгне надясно, а моят брат Шарли нека се отправи наляво! — прошепна апача и още в следващия миг изчезна безшумно в тъмнината на гората.

Следвайки указанието на моя приятел, аз се отправих наляво и се запромъквах надолу по доста стръмния склон. Като се прокрадвах безшумно между храсти и дървета, аз се добрах до дъното на долината и съзрях пред себе си лагерните огньове. Тук стиснах между зъби ловджийския си нож, легнах в тревата и запълзях бавно към шатрата на вожда, отдалечена от мен на около двеста крачки. Пред нея гореше огън, обаче тъмната й сянка падаше върху мен.

Напредвах сантиметър по сантиметър, но поне ветрецът подухваше срещу мен и нямаше защо да се тревожа заради конете, които обикновено издават приближаването на чужд човек с пръхтенето си. В това отношение Винету трябваше да преодолява по-големи трудности от мен.

Тъй измина много повече от половин час, преди да преодолея тези двеста крачки. Но ето че вече лежах непосредствено зад направената от бизонска кожа шатра на вожда, а мъжете, насядали край огъня, се намираха най-много на пет метра от мен. Разговаряха оживено на английски и когато се осмелих да понадигна глава, за да мога да ги огледам, забелязах, че бяха петима бели и трима индианци.

Червенокожите почти не продумваха. Само белият се държи шумно край лагерния огън, а мълчаливият и предпазлив индианец разговаря повече чрез установени знаци, отколкото с думи. И огънят гореше буйно, а не по индиански маниер.

Един от белите беше висок брадат човек с белег от нож на челото. Изглежда, той играеше някаква ръководна роля, за което можеше да се съди и по отношението на другите към него. Можех добре да чувам разговора им.

— А колко ли път има оттук до Екоу? — попита един от тях.

— Почти двеста мили — отговори Дългия. — Може да се изминат за пет-шест дни.

— Ами ако сметките ни излязат криви, ако не тръгнат да ни преследват и всички хора си останат там?

Дългия се изсмя пренебрежително.

— Глупости! Сигурно е, че ще ни преследват. Та нали им оставихме толкова ясна диря! При нападението загинаха около тридесет души, а ние заловихме хубава плячка. Няма да ни го простят току-така, без поне да се опитат да ни догонят.

— Ако това излезе вярно, тогава нашият удар непременно ще има успех — рече другият тържествуващо. — Даниълс, колко хора работят в Екоу?

— Към сто и петдесет — отвърна Дългия, — всички добре въоръжени. Освен това там има няколко магазина, натъпкани със стоки, доста голям брой кръчми, а за това, дали ще намерим пълна касата, която плаща всичко по строежа, както и на администрацията, няма защо да се тревожим. Чух, че в нея се съхранявали средствата, с които се посрещали всички разноски, направени между Грийн Ривър и Промънтори. А тази отсечка от линията е дълга около двеста и тридесет мили. Значи може да се предполага, че в касата ще има много хиляди.

— Heigh-day, звучи добре! И ти мислиш, че ще успеем да отклоним преследвачите от нашите следи?

— Във всички случаи. Предполагам, че ще пристигнат тук утре следобед. Ние ще тръгнем на зазоряване, ще изминем първо известно разстояние на север, а после ще се разпръснем в различни посоки на толкова много групи, че те няма да знаят по коя диря да продължат. По-късно всяка една от групите ще заличи следите си най-грижливо и пак ще се съберем долу край Грийн Ривър. Оттам нататък ще избягваме всякакви открити места и пресметнато от днес, след пет-шест дни ще можем да бъдем в Екоу.

— Ще изпратим ли напред разузнавачи?

— Разбира се! Рано сутринта те тръгват направо за Екоу и ще ни чакат северно от станцията. Това е вече уговорено. А дори, и всички работници да останат в Екоу, пак няма защо да се безпокоим. Ние ги превъзхождаме и преди някой да успее да се добере до оръжията си, по-голямата част от тях ще бъдат очистени.

Наистина надали можех да дойда да подслушвам в по-подходящ момент, защото онова, което чух, бе далеч повече, отколкото бях очаквал. Трябваше ли да остана по-дълго? Не. Сигурно нищо друго нямаше да науча, а по-скоро и най-малкото неблагоприятно обстоятелство можеше да ме издаде. Започнах бавно да се оттеглям.

Тръгнах обратно все още ниско приведен и заднишком, защото трябваше да се погрижа да залича моите следи, за да не ги открият след настъпването на утрото. Това бе работа, която ми загуби твърде много време, понеже всичко ставаше пипнешком трябваше да проучвам едва ли не всяка отделна тревичка. Измина може би около час, докато се добера до края на гората и се почувствам в безопасност.

Тук поставих двете си длани около устата във формата на раковина и издадох вика на голямата зелена жаба. Това беше сигнал за отстъпление, уговорен между мен и Винету още много отдавна, и аз бях убеден, че той ще го чуе и ще го последва. Този жабешки крясък не би могъл да направи впечатление на индианците, защото нямаше нищо чудно в присъствието на такова животно в околността — тук растеше колкото щеш висока влажна трева, беше се и свечерило, времето, когато обикновено жабите започват да се обаждат.

Считах, че не беше излишно да дам този сигнал. Вятърът идваше откъм гърба на апача и Винету можеше лесно да бъде открит. Онова, което бях чул, бе напълно достатъчно и затова несъмнено бе уместно да го уведомя за постигането на нашата цел.

И нагоре по височината трябваше да заличавам следите си. Ето защо се зарадвах, когато въпреки тъмнината най-сетне успях щастливо да се добера до нашия храсталак.

— Е, какво стана? — запита Зоркото око.

— Почакай, докато дойде Винету!

— Да почакам? Изгарям от любопитство!

— Ами изгори тогава! Не обичам да говоря излишно. Не искам два пъти да разказвам едно и също.

Той трябваше да се задоволи с този отговор, въпреки че Винету се забави дълго.

Най-сетне доловихме шумолене в храсталаците. Апачът се промъкна до нас и седна при мен.

— Моят брат Шарли ме повика, нали?

— Да.

— Значи моят брат е имал успех?

— Да. Какво можа да научи вождът на апачите?

— Нищо. Трябваше му много време, за да се промъкне покрай конете, а когато беше почти достигнал първия от лагерните огньове, той чу вика на жабата. После трябваше да заличи дирята си и звездите се издигнаха високо, преди да успее да се завърне. Какво научи моят брат?

— Чух всичко, каквото ни е необходимо да знаем.

— Моят бял брат винаги има късмет, когато подслушва неприятеля. Нека разказва!

Накратко им съобщих какво бях чул. Щом свърших, Зоркото око се обади:

— Чарли, следователно предположението ти се оказа вярно. Правилно се досети, че станцията ще бъде нападната.

— Не беше трудно.

— Ами как изглежда Дългия? Казваш, че имал белег на челото?

— Да.

— И голяма брада?

— Да.

— Той е човекът, когото отдавна търся. Той е, макар че по-рано не носеше брада. Раната от нож е получил при нападението над една ферма на юг край Левънуърт. Ами с какво име се обръщаха към него?

— Даниълс.

— Трябва да го запомня. То е вече четвъртото чуждо име, под което чувам да се представя. Ами какво ще правим сега, Чарли? Днес няма да можем да го измъкнем от лагера.

— Наистина е невъзможно. Но впрочем не вярвам да държиш само на неговото наказание. Останалите бандити не са по-добри от него. Стивън, ще ти кажа, че по време на всички мои скитания доколкото е било възможно съм се старал да не убивам никого, защото човешката кръв е най-скъпоценната течност, каквато може да има. Понякога дори съм предпочитал да понеса някои неприятни за мен последици, отколкото да използвам смъртоносно оръжие, а в случаите, когато това е било необходимо, съм го правил несъмнено само при безспорна самоотбрана. Но даже и тогава съм предпочитал само да направя неприятеля небоеспособен, отколкото да му отнема живота.

— Да — обади се Зоркото око, — такъв са ми описвали Поразяващата ръка.

Аз продължих:

— Но въпреки всичко и през ум не ми минава да оставя спокойно да си върви по пътя един злодей или пък цяла банда от такива негодници. Това би означавало и аз да стана техен съучастник, да позволя на тази сбирщина отново да се нахвърли върху почтени хора. Няма как да измъкнем този Монк или Даниълс. Вярно, нямаше да ми бъде кой знае колко трудно да го обезвредя преди малко. Но бързата смърт би била, направо казано награда за него, като се има предвид какви престъпления е извършил. По-скоро съм на мнение, че трябва да заловим и неговите помагачи, а това може да стане само ако ги оставим спокойно да продължат пътя си към Екоу.

— Ами ние?

— Този въпрос е излишен. Ние ще ги изпреварим и ще предупредим хората, които предстои да бъдат нападнати.

— Well! Тази идея ми харесва. Може би ще ни се удаде да заловим живи тези разбойници и убийци. Но не са ли твърде многобройни за нас?

— Преследвахме ги тримата, без да се страхуваме, а пък още по-малко ще се страхуваме в Екоу, където ще имаме съюзници.

— За съжаление едва ли ще бъдат кой знае колко много. По-голямата част от тези хора сигурно ще участват в преследването.

— Ще се погрижим да ги уведомим за положението на нещата, тъй че да се върнат по най-бързия възможен начин. Ще напиша бележка и ще я закрепя на някое дърво, покрай което минават следите.

— Хмм! А дали ще повярват на това послание? То би могло да бъде и хитра уловка от страна на бандитите, която да отклони отмъстителите от техните следи.

— Прав си. Обаче те ще научат от другите пътници във влака, че на мястото на нападението двама души са го напуснали, а сигурно ще открият и следите ни. Впрочем така ще напиша предупредителната бележка, че да звучи правдоподобно. Освен това ще помоля тези хора да избягват горното течение на Грийн Ривър, както и местността, разположена северно от Екоу, тъй като първото място е сборният пункт на сиуксите, а пък нейде на второто ще се крият съгледвачите на бандитите. Те в никакъв случай не бива да забележат завръщащите се железопътни работници. Ето защо изрично ще подчертая, че връщането им към Екоу непременно трябва да стане откъм юг.

— Уф! — обади се Винету. — Нека моите бели братя тръгнат с мен. Когато слънцето изгрее, трябва да ни види вече далеч от това място.

— Ами ако утре сутринта открият дирите ни? — изрази Стивън все още известно съмнение.

— Кучетата оглаласи незабавно ще се отправят на север и никой от тях няма да изкачи тази височина. Хау!

С тези думи Винету стана и се приближи до своя Илчи, за да го отвърже. Изведохме конете от гъсталака, метнахме се на седлата и ги подкарахме по същия път, по който бяхме дошли. За съжаление и дума не можеше да става за почивка през нощта.

Все още бе тъй тъмно, както и преди, и само един уестман можеше да се реши при толкова труден терен да язди през девствена гора по следи, които не се виждаха. При такава тъмнина някой европейски ездач би слязъл от седлото, за да поведе коня си за юздите, обаче уестманът знае, че животното му има по-силно зрение от неговото. В тези минути се проявиха великолепните качества на Винету. Той яздеше начело през потоци и скали без никакъв път и нито веднъж не се поколеба накъде да насочи коня си. Моят вран жребец се държеше чудесно, а старият Виктор от време на време изпръхтяваше малко недоволно, обаче не изоставаше.

Когато започна да се развиделява, ние се бяхме отдалечили от лагера на оглаласите може би на девет или десет английски мили и вече можехме да пришпорим конете. Засега яздехме обратно в южна посока. Щом намерих подходящо място, ние спряхме. Откъснах лист от моя бележник, написах необходимото с молив и с помощта на заострена дървена клечка забих бележката в кората на едно дърво по такъв начин, че непременно да бъде забелязана от всеки, който се зададе от юг. После свихме леко надясно в югозападна посока.

По обед на следващия ден се прехвърлихме през Грийн Ривър, но, разбира се, много далеч от мястото, където щяха да се съберат отделните отряди на оглаласите. Червенокожите трябваше да избягват всички открити места и да се промъкват през столетната гора по обиколни пътища. А на нас нищо не ни пречеше да използваме, доколкото бе възможно, най-прекия път и не дадохме на конете си никаква почивка, докато не залезе слънцето.

До вечерта на третия ден изминахме не по-малко от сто и петдесет английски мили и бе направо учудващо, че старият Виктор все още се държеше. Яздехме между две стръмни височини, притиснали ни от двете страни, и се канехме да си изберем някое място, удобно за лагеруване. Но ето че изведнъж стръмните склонове се отдръпнаха и ние се озовахме пред един от входовете на някаква обширна котловина, в средата на която имаше малко езеро. То се подхранваше от поточе, спускащо се от източната й страна. След като излезеше от езерото, то продължаваше пътя си на запад, където бе намерило пролука между скалите.

Щом зърнахме котловината, ние изненадано спряхме конете си. Но изненадата ни не бе причинена от самата котловина, а от нещо друго. Гората по отсрещните й склонове бе изкоренена и там се виждаха ниви, а по дъното й пасяха коне, говеда, овци и кози. В подножието на склона се издигаха пет големи блокхауса с пристройки, които доста приличаха на нашите селски чифлици в Германия, а пък най-горе, на самия връх на възвишението, имаше малък параклис, над който се открояваше голямо разпятие, издялано от дърво.

Край параклиса забелязахме няколко души, които, изглежда, все още не ни бяха видели. Те бяха отправили погледи на запад, където слънчевото огнено кълбо слизаше все по-ниско и по-ниско, и щом то докосна водата на рекичката, оцветявайки я във великолепни мастилени цветове, отгоре се разнесе сребристият звън на малка камбана.

Тук, сред Дивия Запад, в затънтените девствени гори да видиш лика на разпнатия Христос! И параклис между бойните пътеки на индианците! Дълбоко развълнуван, свалих шапката си.

— Ти-ти — какво е това? — попита Винету.

— Settlement^[2] — отвърна Зоркото око. — Камбаната бие за вечерня.

— Уф! Винету вижда поселището и чува звъна на камбаната. Но откъде се е взела тя в тези диви и непристъпни места?

— Ще разберем по-късно — рече Зоркото око, който видя, че бях скръстил ръце за молитва.

Щом отзвуча и последният звън на камбанката, изведнъж се разнесе пеенето на някакъв хор. Наострих слух, изненадан от хоровото изпълнение, но още повече от думите на песента:

Денят разсветнал гасне вече,

безмълвно спуска се нощта.

Защо и мъките сърдечни

не си отидат с вечерта!

До божия престол нетленен

възнасяй плахия ми глас —

о, Богородице, смирено

и с обич те приветствам аз:

Аве Мария!^[3]

Не ме ли лъжеше слухът? Та това беше моето собствено стихотворение, моята „Аве Мария“!^[4] Как бе достигнала до дивите Скалисти планини? Бях направо онемял и дълбоко затрогнат. Как ли бе дошла тази песен до едно място, където едва ли можеше да се предположи присъствието на някой индианец, а камо ли на толкова добре школуван двоен квартет? Когато и последните тонове отзвучаха над котловината, аз бързо свалих тежката си карабина от рамото, изстрелях и двете й цеви, а после пришпорих врания си жребец. Прелетях през котловината, нагазих в рекичката, измъкнах се на отвъдния бряг, а после се отправих към първия блокхаус, без да се оглеждам за моите спътници.

Двата изстрела не само разбудиха ехото в котловината, но предизвикаха и голямо оживление. Вратите на блокхаусите се отвориха, наизлязоха хора, които угрижено надничаха, за да разберат какво ли може да означава тази стрелба. Но щом видяха един бял с горе-долу цивилизована външност, те се успокоиха и очаквателно се насочиха към мен.

Пред вратата на най-близкия блокхаус стоеше старица. Дрехите й бяха простички и чисти, целият й външен вид говореше за непрекъснат усърден труд. Снежнобели коси обграждаха лицето й, в чийто блажено усмихнат израз се четеше онзи мир, който може да се възцари само в душа, живееща със своя бог в неизменно доверие.

— Good evening, grandmother — добър вечер, бабке! Моля те, не се плаши. Ние сме честни уестмани. Ще ни разрешите ли да се отбием при вас? — попитах аз.

Тя кимна усмихнато.

— Welcome, сър! Слезте спокойно от коня! Всеки честен човек ни е винаги добре дошъл. Ей там е моят старец с моя Уили! Те ще ви помогнат.

Изстрелите ми накараха певците да слязат от височината по най-бързия възможен начин. Вече наближаваха жилищата. Начело вървеше държелив старец заедно с хубав и добре сложен младеж, а зад тях се виждаха още шестима мъже и младежи, всички облечени в здрави и трайни дрехи на американските пионери. И другите хора, които бях видял да излизат пред останалите постройки, се приближиха. Старият ми протегна ръка с добродушен израз на лицето и ме поздрави:

— Добре дошли, сър, в поселището Хелдорф! Каква радост най-после да видиш хора! Още веднъж добре дошли!

Скочих от коня и като му стиснах ръката, отвърнах:

— Благодаря ви, сър! Няма по-хубав миг в живота от онзи, когато видиш някое дружелюбно човешко лице. Ще имате ли място за пренощуване за трима изморени ездачи?

— Да, разбира се! Все ще се намери някое място за хора, които са ни добре дошли!

Досега бяхме разговаряли на английски, но ето че един от младежите се приближи до мен, огледа ме по-внимателно и извика:

— Чичо Хилман, с този господин можеш да разговаряш на немски. Хей, каква чест и радост за нас! Я отгатни кой е той!

Старият Хилман ме погледна озадачено и попита:

— Да не би да е земляк? Познаваш ли го?

— Да, ама не можах веднага да се сетя. Добре дошли, господине! Нали вие написахте „Аве Мария“, която пяхме току-що?

Сега беше мой ред да се учудя.

— Да — признах аз, — но откъде ме познавате?

— От Чикаго. Бях член на певческото дружество на директора Балдинг, който съчини музиката към вашето стихотворение. Спомняте ли си все още концерта, на който тя бе изпълнена за пръв път? Тогава пеех втори тенор, сега обаче пея първи бас. Тембърът на гласа ми се понижи.

— Немец… познат на Бил… авторът на нашата „Аве Мария“…

Такива възклицания се разнесоха около мен и колкото мъже, жени, хлапета и момичета присъствуваха, толкова ръце се протегнаха към мен и толкова гласа непрекъснато заповтаряха „добре дошъл“. За мен това бяха мигове на радост, каквито човек рядко преживява.

Междувременно Винету и Зоркото око също достигнаха нашата група. При вида на апача, изглежда, добрите хорица се разтревожиха. Но аз веднага разпръснах опасенията им.

— Този мъж е Зоркото око, известен ловец от саваните, а ето тук е и Винету, прочутият вожд на апачите, от когото няма защо да се страхувате.

— Винету? Възможно ли е? — попита старият Хилман. — Стотици пъти съм слушал за него и все хубави неща. Не вярвах да го видя някога. Неговото посещение при нас е голяма чест, защото този човек е по-прочут и уважаван от много князе отвъд, на Стария континент.

Той свали шапка от посивялата си глава и подаде ръка на вожда.

— I am your servant, сър — ваш слуга съм, господине. Признавам, че този начин на изразяване към един индианец ме накара да се усмихна, но чувствата на стареца бяха добросърдечни и искрени. Винету кимна дружелюбно и му стисна ръката.

— Winnetou is your friend. He likes the pale-faces if they are good. — Винету е твой приятел. Той обича бледоликите, ако са добри хора.

Сега между заселниците се започна приятелски спор чии гости трябваше да бъдем. Хилман сложи точка на спора със своята последна дума:

— Те слязоха от конете си пред моя дом и затова и тримата ще дойдат при мен. Но за да не се почувствувате ощетени, тази вечер каня всички у дома. А сега оставете господата да си починат, те сигурно са изморени!

Останалите се примириха. Конете ни бяха отведени в една от пристройките, а ние трябваше да влезем в блокхауса, в чиято всекидневна ни посрещна хубавичка млада жена, съпругата на Уили, младия Хилман. Настаниха ни колкото се можеше по-удобно и по време на кратката закуска, предхождаща самата вечеря, която днес щеше да се превърне в цяло празненство, ние научихме как стояха нещата с малкото поселище.

Всички поселници живели преди това в Чикаго. В Америка дошли от баварските планини Фихтелгебирге, където има много гравьори на скъпоценни камъни, в Чикаго останали верни на обещанието да не бе разделят и работили здравата, за да изкарат пари за една ферма. Това се удало на всяко едно от петте семейства. Когато трябвало да решат коя област да стане тяхната нова родина, изборът им се сторил много труден. Тогава чули някакъв стар уестман да разказва за планините Тетън и за богатствата, отрупани в онези неизследвани още местности. Заклел им се, че горе можело да се намерят цели полета от халцедони, опали, ахати, карнеоли и други полускъпоценни камъни. Хилман бил по професия гравьор на скъпоценни камъни и този разказ го въодушевил. Неговото въодушевление заразило и останалите, тъй че решили да се преселят в онези райони. Но тези предпазливи немци се оказали достатъчно умни, за да не заложат веднага цялото си имущество на една карта. Решили нейде близо до планините да намерят място, подходящо за фермерска дейност, и там да се установят като скватери^[5]. И едва след като потръгнела работата във фермите, да започнат да издирват находищата на полускъпоценните камъни. Старият Хилман заедно с още двама мъже тръгнал да търси подходяща земя и така открили тази прелестна котловина с езерото. Това място се оказало много удобно за техните планове. Довели и останалите и ето че след три усилни години тези работливи хорица можели да си позволят за пръв път почивка и спокойствие.

— А бяхте ли вече горе в планините Тетън? — попитах аз.

— Моят Уили и Бил Майнерт, който ви познава от Чикаго, опитаха веднъж да се изкачат горе. Беше през миналата есен. Но стигнали само до езерото Джон Грей. Оттам нататък планината им се сторила много дива, стръмна и негостоприемна. Не могли да продължат.

— Сами са си виновни — забелязах аз. — Погрешно са започнали цялата работа, понеже не са уестмани.

— О, господине, струва ми се, че сме! — обади се Уили.

— Не ми се сърдете, ако остана на моето мнение. Даже и след тригодишна работа по разораване и култивиране на тези диви пущинаци не се става уестман, а само заселник. Искали сте да проникнете в планините Тетън оттук по съвсем права линия, а уестманът знае много добре, че това не е възможно. Как ще преодолеете непроходимите девствени гори, пълни с мечки и вълци, клисури и пропасти, където кракът ви едва ли ще намери нейде опора, каньони, в които зад всяка скала могат да дебнат индианци? Оттук е трябвало първо да се опитате да достигнете Солт Ривър или пък Джон Дейс Ривър. И двете се вливат недалеч една от друга в Снейк Ривър по която е трябвало да тръгнете нагоре, срещу течението й. Тъй от лявата ви страна първо са щели да се появят Снейк Ривър Рейндж и после Тетън Рейндж в цялата си дължина от над петдесет английски мили. Но само двама души изобщо не могат да предприемат подобно тежко и опасно пътуване из непознати райони. Намерихте ли някакви полускъпоценни камъни?

— Само няколко зелени ахата, нищо друго.

— Почакайте! Винету познава Скалистите планини. Него ще попитам.

Понеже знаех, че един индианец никак не обича да говори за злато и други подземни богатства на Запада или пък го прави много рядко, аз зададох въпроса си на езика на апачите. Въпреки това бях убеден, че Винету щеше да откаже да даде каквито и да било сведения.

— Да не би моят брат Шарли да иска да търси злато и скъпоценни камъни? — попита той сериозно.

Обясних му как стоят нещата. Той дълго гледа замислено пред себе си, после тъмните му очи огледаха присъствуващите и най-сетне попита:

— А тези мъже ще изпълнят ли едно желание на вожда на апачите?

— Сигурно, и то с удоволствие.

— Ако още веднъж изпеят онова, което Винету чу, преди да навлезе в котловината, тогава ще им кажа къде има такива камъни.

Бях изненадан. Нима обикновената мелодия на „Аве Мария“ бе направила на Винету толкова дълбоко впечатление, че той, един индианец, се беше решил заради нея да издаде тайните на планините?

— Ще я изпеят — уверих го аз.

— Тогава нека търсят в планините Гро Вантър. Там има много златни зърна. А в долината на реката, Бийвърдам, която излива водите си в южния край на Йелоустоунското езеро, се намират в изобилие камъни, каквито търсят тези мъже.

Докато превеждах на заселниците тези сведения и им обяснявах къде се намират двете посочени места, се появиха първите съседи и бяхме принудени да прекъснем разговора си.

Постепенно всекидневната на блокхауса се изпълни с хора и ние отпразнувахме такава вечер, каквато дотогава не бях преживявал в Запада. Мъжете още знаеха всички песни, които бяха пели в родината си, а после и в Чикаго. Като истински немци обичаха песента и бяха направили твърде добър двоен квартет. Даже и старият Хилман пееше заедно с тях. Имаше доста сносен бас. Така че паузите в разговора се запълваха с немски народни песни и други хорови музикални изпълнения.

Апачът слушаше мълчаливо, но най-сетне ме попита:

— Кога тези мъже ще изпълнят своята дума?

Напомних на Хилман за даденото обещание на Винету и те подеха „Аве Мария“. Но едва-що бяха започнали и апачът вдигна неодобрително ръка.

— Не! В къщата не звучи добре. Винету иска да я чуе от планината.

— Прав е — съгласи се Бил Майнерт. — Тази песен трябва да се пее на открито. Да излезем навън!

Певците напуснаха блокхауса и се изкачиха донейде по близкото възвишение. Другите останаха долу в котловината. Винету застана до мен, но скоро изчезна. Ето че отгоре от тъмнината се разнесе песента в хубави чисти тонове:

Денят разсветнал гасне вече,

безмълвно спуска се нощта.

Защо и мъките сърдечни

не си отидат с вечерта!…

Притихнали, слушахме благоговейно песента. Тъмата обгръщаше певците и мястото, където бяха застанали. Имахме чувството, сякаш мелодията идва от небето. Композиторът не бе направил кой знае каква обработка на мотива. Мелодията бе простичка като някоя църковна песен.

След като заглъхнаха и последните звуци, ние останахме още дълго безмълвни и не се върнахме в стаята, преди певците да се появят в котловината. Но Винету липсваше. Измина може би час, а после и повече, без той да се върне, и понеже бяхме заобиколени от диви местности и не беше изключено да му се случи нещо, аз метнах карабината „Хенри“ през рамо и излязох навън. Преди това помолих хората да не тръгват да ме търсят, освен ако не чуят изстрел. Подозирах, какво бе накарало Винету да търси уединение.

Следвайки посоката, в която го бях видял да изчезва, аз се приближих до езерото. Една каменна плоча стърчеше доста навътре над водата и точно там забелязах фигурата на Винету. Той седеше на самия й край, неподвижен като статуя. С тихи крачки се приближих и седнах до него, оставайки в безмълвно мълчание.

Измина дълго време, без той да се помръдне. Но ето че най-сетне вдигна бавно ръка, посочи към водата и сякаш под впечатлението на някаква тежка, сковаваща мисъл, каза:

— Ти паапу ши итзйи — това езеро е като сърцето ми.

После отново потъна в мълчание и едва след доста време отново поде:

— Нч-на Маниту ншо. Ши агуан т’енезе — Великия дух е добър. Обичам го.

Знаех, че какъвто и да било отговор от моя страна само щеше да смути неговите мисли и чувства. Ето защо продължих да мълча. И действително той скоро пак проговори:

— Моят брат Шарли е велик воин и мъдър мъж край огъня на съвещанието. Моята душа е като неговата, обаче аз няма да го видя, когато някога отида във Вечните ловни полета.

Тази мисъл го натъжаваше. Това бе ново доказателство за мен колко много ме обичаше апачът. Но въпреки всичко с пълно основание му отвърнах:

— Цялото мое сърце принадлежи на брат ми Винету. Душата му живее в моите дела. Но аз няма да го видя, когато някога отида на небето на праведниците.

— Къде е небето на моя брат? — осведоми се Винету.

— Къде са Ловните полета на моя брат? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Маниту властва над целия свят и над всички звезди! — заяви той.

— Защо Великия Маниту дава на своите червенокожи синове една толкова малка част от света, а на белите си чада дава всичко? Какво са Ловните полета на индианците в сравнение с безкрайните прелести, сред които ще живеят праведниците на белите? Нима Маниту обича червенокожите по-малко? О, не! Моите червенокожи братя вярват в една голяма страшна лъжа. Вярата на белите хора казва: „Добрият Маниту е баща на всички свои чада, както на небето, така и на земята“. А вярата на червенокожите хора казва: „Маниту е повелител само на червенокожите. Той заповядва да се избиват всички бели.“ Моят брат Винету е справедлив и мъдър. Нека размисли! Дали Маниту на червенокожите е и Маниту на белите? Защо тогава той мами своите червенокожи синове? Защо допуска да изчезват от лицето на земята, а позволява на белите да нарастват с милиони и да завладяват цялата земя? Или Маниту на червенокожите се различава от Маниту на белите? Но тогава Маниту на белите е по-могъщ и по-благ от Маниту на червенокожите. Маниту на бледоликите дава на чадата си цялата земя с хиляди радости и удоволствия, а после им разрешава да разполагат с блаженствата на всички небеса вовеки веков. А Маниту на червенокожите дава на синовете си само дивата савана и пустите планини, животните на гората и едно безкрайно избиване и клане, а пък след смъртта им обещава мрачните ловни полета, където войните и избиването отново започват. Червенокожите воини вярват на своите жреци, които казват, че индианците във Вечните ловни полета ще убият душите на всички бели. Ами ако моят брат някога срещне своя брат Шарли в тези кървави полета, той би ли го убил?

— Уф! — възкликна апача силно и възбудено. — Винету би защитавал душата на своя добър брат срещу всички червенокожи мъже! Хау!

— Тогава нека моят брат размисли дали жреците не лъжат! — подканих го аз.

Винету замълча замислен, а аз внимавах да не разруша въздействието на думите си с някоя ненужна забележка.

Познавахме се от години. Бяхме делили и радости, и мъки, бяхме си помагали един другиму, презирайки смъртта, във всяка опасност и беда. Но съобразно с неговата отдавнашна молба между нас никога не бе ставало дума за вярата. Никога не се бях опитвал макар и с една-единствена дума да променя неговите религиозни убеждения. Знаех, че той високо цени поведението ми, и именно затова моите сегашни думи сигурно щяха да окажат двойно по-силно въздействие.

— Защо всички бели мъже не са като моя брат Шарли? Ако бяха като него, тогава Винету щеше да повярва на техните свещеници!

— Защо всички червенокожи мъже не са като моя брат Винету? — отвърнах аз. — Както измежду белите, така и измежду червенокожите мъже има добри и лоши хора. Земята е много по-дълга от хиляда дни път, а е и също толкова широка. Моят приятел познава само една много малка част от нея. Навсякъде властват белите, но тъкмо там, където живее моят брат, в дивата савана, се крият злите бледолики, онези, които са били принудени да бягат от законите на добрите. Ето защо Винету си мисли, че повечето от бледоликите са злодеи. Моят брат се скита самотен из планините, ловува бизони и побеждава враговете си. А какво му носи радост? Не го ли дебне смъртта зад всяко дърво и всеки храст? Могъл ли е някога да се довери напълно на някой червенокож мъж, или пък да го обикне? Животът му не е ли бил изпълнен само с труд, грижи, бдителност и разочарования? Нима намира мир, спокойствие, утеха и радост за изморената си душа сред грозните скалпове по вигвама си или нейде из несигурната дива пустош?

Той сведе глава и се обади едва след продължително мълчание:

— Моят брат Шарли каза верни думи. Винету не е обичал никой друг тъй, както него. Винету не се е доверявал на никой друг човек тъй, както на своя приятел, който е бледолик и християнин. Винету не вярва на никого така, както на него. Моят брат познава страните по света и техните жители, той знае много книги на бледоликите, той е храбър в битките и мъдър край съвещателния огън, а към враговете си е милостив. Обича червенокожите мъже и им мисли доброто. Никога не е лъгал своя брат Винету и днес пак ще му каже истината. Думите на моя брат имат за мен по-голямо значение от думите на всички жреци и от думите на всички учени хора на бледоликите. Червенокожите мъже реват и крещят, а белите мъже имат такава музика, която идва от небето и продължава да звучи в сърцето на апача. Нека моят брат ми преведе думите, които пяха мъжете от поселището.

Започнах да му превеждам и обяснявам текста на „Аве Мария“ и да му разказвам за вярата на бледоликите. При това се опитах да му представя поведението на белите спрямо индианците в малко по-благоприятна светлина. Правех го не с помощта на сухите религиозни догми и изврътливи софизми, а говорех с обикновени неподправени думи, с онзи благ, убеждаващ тон, който прониква в сърцето, чужд е на всяко многознайничене и завладява слушателя, макар и да го оставя с мисълта, че е достигнал до изводите си по собствени воля и решение.

Винету слушаше безмълвно. Когато свърших, той още дълго седя, потънал в дълбоко мълчание. С нищо не издаваше впечатлението, което му бяха направили моите думи, докато най-сетне бавно се изправи и ми подаде ръка.

— Моят брат Шарли каза думи, които не могат да умрат — започна той с дълбока въздишка. — Винету няма да забрави великия добър Маниту на белите, сина на Създателя, умрял на кръста, нито пък девата, която живее на небето и слуша песента на заселниците. Вярата на червенокожите мъже ги учи на омраза и смърт. Вярата на белите хора учи на любов и живот. Винету дълги години е размислял над това. Но сега за него нещата се изясниха. Той благодари на своя брат. Хау!

Върнахме се в блокхауса, където хората бяха започнали да се тревожат за нас. Бяха разговаряли за рейлтръблърсите и оглаласите. Казах им, че всъщност би трябвало да укрепят селището си, понеже представлява твърде много изнесен напред самотен пост. Те се съгласиха с мен и решиха в най-скоро време да наваксат пропуснатото. Беше ясно, че малката им колония досега бе останала скрита от погледите на индианските съгледвачи само защото се намираше в много затънтена и уединена местност. Появеше ли се наблизо някой враждебно настроен индианец, това щеше да бъде краят на тяхната безопасност и спокойствие. Четиринайсетте мъже на поселището разполагаха с добри оръжия и достатъчно муниции, а жените и по-големите деца имаха смелостта и умението да стрелят с пушка, но какво представляваше тази шепа хора срещу дива орда от стотици индианци, които биха могли да се появят? Ако бях на мястото на тези хора, нямаше да построя блокхаусите на сегашното им опасно място, а до самия бряг на езерото, тъй че да можеше да се очаква нападение само откъм сушата.

Посоката, в която се канеха да тръгнат бандитите, подсказваше, че несъмнено щяха да минат доста далеч оттук, но въпреки това помолих заселниците да бъдат внимателни и особено да подсилят своите доста зле направени огради.

Беше станало късно, когато другите гости си отидоха и ние легнахме да спим. Отпочинахме си в меките постели на семейство Хилман, предоставени ни гостоприемно, а на следващото утро благодарихме сърдечно и се сбогувахме с тези добри хора, които ни придружиха на известно разстояние. Преди да се разделим, трябваше да им обещаем, че ако някога пътят ни минеше нейде наблизо, отново щяхме да се отбием при тях.

Конете ни си бяха отпочинали добре от вчерашната напрегната езда. Препускаха толкова бързо, че бе цяло удоволствие да летиш така. Жителите на поселището Хелдорф, наречено по името на баварското село, откъдето произхождаха тези хора, бяха посещавали често Екоу и съвсем точно ни описаха най-краткия път дотам, тъй че при бързината на нашите коне можехме да се надяваме да достигнем станцията преди свечеряване.

Следобед очертанията на планините станаха по-ясни, величествени и стръмни. Попаднахме сред хаос от чудно красиви тесни, пресичащи се една друга клисури, докато най-сетне привечер от един стръмен склон успяхме да видим долу под нас нашата цел — каньона Екоу с железопътната линия и мирната станция, която искахме да спасим от гибел.