Карл Май
Винету III (11)

11.
Рейлтръблърси^[1]

 

На територията на щата Уайоминг близо до изворите на Йелоустоун Ривър, посред дивите, непристъпни и приказно красиви Скалисти планини, се намира Националният парк на Съединените щати, област, поставена под закрила на закона за защита на природата, възлизаща на 8670 квадратни километра, една „Страна на чудесата“, каквато едва ли може да се намери на друго място по земята. Първите мъгляви сведения за нея е получил генерал Уорън през 1856 година. Това му дало повод да организира експедиция, обаче за съжаление тя не достигнала целта си. Едва десет години по-късно на други се удало отчасти да повдигнат воала на тайните на тази местност и да дадат на света, макар и бегла представа за огромното богатство от никого неподозирани най-великолепни природни чудеса. През лятото на 1871 година професор Хейдън успял да проникне в онези райони и неговите доклади, колкото и да били сухи и делови, така въодушевили Конгреса на Съединените щати, че той взел решение да обяви онази вълшебна страна за национален парк и по този начин да я спаси от ръцете на безскрупулните търгаши.

Отвъд просторните западни прерии, още по-назад от планинските вериги на Блек Хилс, се издигат към небето гигантските масиви на Скалистите планини. Би могло да се каже, че тук не е действувала ръката на Твореца, а неговият юмрук. Къде са онези циклопи, които са съумели да извисят подобни бастиони? Къде са титаните, могли да издигнат над облаците такива каменни товари? Къде са майсторите, украсили онези високи върхове с корони от сняг и лед? Тук Творецът е съградил „възпоменателен паметник на своите чудеса“, който не би могъл да бъде по-въздействащ, смайващ и вълнуващ.

А зад онези великански скалисти бастиони и до днес земните недра бълват горещи маси, които напират неудържимо, врят, кипят и димят. По тънката земна кора се надигат мехури, нажежени серни изпарения излитат нависоко със свистене, а с тътен, наподобяващ оръдейни изстрели, исполински гейзери издигат мощно врящите си водни маси в трептящия въздух. Плутонични и вулканични сили се борят срещу втвърдените вече части на земната кора. Час по час подземният свят разтваря своята паст, за да избълва огъня на дълбините и да погълне в бучащото си гърло образуванията, видели вече слънчевата светлина.

Тук често всяка крачка е свързана със смъртна опасност. Човешкият крак може да пропадне през измамната земна кора, димящият водовъртеж да подхване морния странник, подкопаната скала да се срути в зейналата пропаст заедно с почиващия на нея човек. Обаче някога тези области, където витае смъртта, ще посрещат хиляди посетители, които ще търсят лечение за страданията си в горещите извори и наситения с озон въздух, а после може би ще открият и онези чудни проломи и клисури, където скъперническата самота е натрупала приказни съкровища от камък и други ценности.

По някаква дребна служебна работа се бях озовал в Хамбург, където срещнах един мой познат. Появяването му внезапно събуди в мен стари спомени. Той беше от Сент Луис и ние двамата бяхме застреляли заедно доста дивеч из блатата на Мисури. Беше богат, много богат и ми предложи да ми заплати пътуването през океана, ако му направех удоволствието да го придружа до Сент Луис. И ето че прерийната болест ме връхлетя с цялата си всепобеждаваща мощ. Съгласих се, бих телеграма до дома да ми изпратят по най-бърз начин пушките и всичко останало от снаряжението ми и пет дни след срещата ни ние плувахме вече по Елба на път за океана.

Отвъд океана ние най-напред навлязохме дълбоко в горите на Южно Мисури, където останахме няколко седмици. После моят спътник трябваше вече да се връща, а аз продължих нагоре по реката към Омаха, за да мога оттам с помощта на голямата железопътна линия Юниън Пасифик да навляза далеч на запад.

Имах основателни причини, за да избера именно този път. Познавах Скалистите планини от северните области на Монтана чак до пустинята Мапими на юг, но няма друга отсечка, която да е оставила в мен толкова силни и трайни впечатления, като разстоянието между Хелена и Северния парк. Защото точно тук се намират най-забележителните части на тези планини: Тетън Рейндж, планините Уиндривър, Саут Пас и особено изворните райони на Йелоустоун Ривър, на Змийската река и на Грийн Ривър.

По тази причина нещо ме теглеше и този път към онази област, неколкократно посещавана от мен^[2]. Освен някой тайно промъкващ се индианец или пък храбър трапер никакъв друг човек не се мярка там; Почти непреодолимо е изкушението да поемеш върху себе си риска да проникнеш в тези негостоприемни пропасти и каньони, обитавани според легендите на индианците само от зли духове.

Собствено всичко това съвсем не бе тъй лесно както е лесно да се разкаже. Помислете само какви сложни и многобройни приготовления извършва, да речем, пътуващият из Швейцария, преди да започне изкачването на Алпите! А какво представлява неговото начинание в сравнение с действията на самотния уестман, който, доверил се само на себе си и на своята карабина, рискува да тръгне срещу опасности, за които кроткият европейски странник даже не е и чувал! Но тъкмо тези опасности омайват и подмамват ловеца. Той има железни мускули и стоманени жили, тялото му устоява на всички лишения, на преумора и напрежение, а чрез непрекъснатото упражняване неговите сетива и дух са достигнали такава издръжливост и съвършенство, които му помагат да намери начин за спасение, дори и когато изпадне в най-голяма беда. Ето защо не го свърта в цивилизованите райони, където няма възможност да упражнява и използва способностите си. Той чувства необходимост да отиде в безкрайната савана, да се впусне в смъртоносните пропасти на планините и колкото по-застрашително го връхлитат опасностите, толкова по-силно е усещането му, че е в стихията си, толкова повече нараства смелостта, самоувереността му и толкова по-крепко става вътрешното му убеждение, че даже и сред най-дивата и негостоприемна пустош той е воден от ръка, която е по-могъща от всички земни сили.

Аз бях добре подготвен за подобно начинание. Липсваше ми само едно нещо, без което е направо невъзможно да просъществуваш в dark and bloody grounds — „мрачните и кървави поля“. А това беше добър кон, на който да можеш да се осланяш. Обаче тази липса не ме безпокоеше кой знае колко много. Скоро продадох кроткия жребец, който ме беше носил на гърба си по време на лова из Южно Мисури, и в Омаха се качих във влака с твърдото убеждение, че потрябваше ли ми, щях да си намеря някой добър кон.

По онова време по тази линия все още имаше отделни участъци, които бяха едва-едва „скърпени“ само за да може да мине влакът оттам. Ето защо по време на пътуването на доста места все още се виждаха работници, занимаващи се с укрепването на мостове и надлези или пък с поправянето на повредените вече места от релсовия път. Ако не работеха в близост до някое от онези поселища, които никнеха тогава от земята като гъби, тези хора си изграждаха „камп“, лагер, съоръжен с няколко укрепления. Това се налагаше заради индианците, които гледаха на строежа на железопътната линия като на посегателство върху техните права и по всякакъв начин се стремяха да попречат на построяването й или поне да го затруднят.

Но из онези области имаше и други врагове, врагове, които всяваха едва ли не по-голям страх и от червенокожите.

Из прерията се скиташе доста многобройна сбирщина, състояща се от човешки отрепки, отритнати от обществото на цивилизования Изток, съмнителни елементи, които са претърпели „корабокрушение“ във всяко едно отношение и нищо повече не очакват от живота. Тези хора се обединяваха в банди, за да извършат ту едно, ту друго престъпление, и бяха по-опасни дори от най-дивите индиански орди. По времето, когато се строеше железопътната линия, те бяха хвърлили око особено на новите поселища и работническите лагери, възникващи по протежение на линията, и ето защо никак не бе чудно, че лагерите биваха укрепявани, а техните жители носеха оръжие дори и по време на работа.

Заради нападенията, извършвани от тези бандити над лагерите и товарните влакове, при което обикновено разрушаваха релсите, за да принудят влака да спре, те получиха прозвището „рейлтръблърс“, разрушители на релсов път. Но хората бяха станали много бдителни и винаги бяха готови да посрещнат нападенията им, тъй че най-сетне разбойниците можеха да предприемат набезите си, само ако няколко техни групи се обединяха, за да получат необходимата численост. Впрочем срещу тях се бе създало такова озлобление, че сигурна смърт очакваше всеки заловен рейлтръблър. Тези банди избиваха хора, без да различават възраст и пол, затова и дума не можеше да става за някаква милост към тях.

Беше към обед, когато влакът, в който седях, напусна Омаха. Измежду спътниците ми не се намираше нито един човек, който да привлече вниманието ми за по-продължително време. Едва по-късно във Фримонт се качи някакъв мъж, чиято външност веднага прикова погледа ми. Тъй като седна в непосредствена близост до мен, аз имах чудесна възможност да го огледам най-подробно.

Външният му вид несъмнено би накарал някои хора от градовете на Изтока да поклатят глава. Но в Дивия Запад човек достатъчно е привикнал на подобни образи. Той бе нисък на ръст, но затова пък доста дебел. Носеше кожух от овча кожа, обърната с козината навън. Някога тази страна е била естествено окосмена, но сега вълната бе изчезнала и само тук-там се виждаше по някое малко самотно снопче, останало върху голата кожа като оазис в пустиня. Преди много години може би този кожух да е бил по мярка на притежателя си, но после под влиянието на сняг и дъжд, пек и студ той така се беше свил, че полите му не можеха да стигнат вече до колената. Не беше възможно вече и да се закопчава, а ръкавите се бяха отдръпнали нейде до лактите. Под кожуха се виждаха дрехи от червена фланела и кожени панталони, които без съмнение някога са били черни, но сега лъщяха във всички цветове на дъгата и навяваха предположението, че собственикът им ги използваше като кърпа за хранене, за ръце, а и като носна кърпичка. Под крачолите на тези допотопни панталони се виждаха голите посинели от студа кокалчета на глезените му и после следваха чифт обувки, които можеха да издържат цяла вечност. Те произхождаха от ботуши от говежда кожа, чиито кончови бяха отрязани. Имаха двойни подметки, подковани с такива огромни гвоздеи, че ритниците, раздадени с тях, биха могли да убият и крокодил. Този човек носеше на главата си шапка, която бе загубила не само формата си, но и една част от своята периферия. Около кръста си бе препасал някакъв стар шал, останал съвсем без цвят. В него бяха затъкнати праисторически кавалерийски пистолет и закривен ловджийски нож. До тези две оръжия висяха торбички за куршуми и тютюн, едно малко огледало от онези, каквито се продават по немските панаири за десет пфенига, манерка, обвита в плат, и четири необикновени подкови, които се нахлузваха на конските копита като обувки и после се завинтваха. Редом с тези предмети забелязах някакъв калъф, чието съдържание на първо време остана тайна за мен. По-късно разбрах, че вътре има всички необходими бръснарски принадлежности.

Но най-странното в този човек бе неговото лице. То беше тъй гладко избръснато, сякаш току-що бе излязъл от някоя бръснарница. Розово-червените му бузи бяха толкова дебели и напращели, че малкото му чипо носле се губеше почти напълно между тях, а живите му кафяви очи се затрудняваха доста при своята дейност. Щом като пълните му устни се отвореха, между тях се разкриваха два реда ослепително бели зъби, но за съжаление те веднага събудиха в мен подозрението, че са изкуствени.

Той седеше пред мен, притиснал между късите си дебели слонски крака едно пушкало, което си приличаше с Лиди на моя добър Сам Хокинс като две капки вода.

Беше се настанил пред мен с простичкото „good day, sir“, след което не ми обърна повече никакво внимание. Едва час по-късно ме помоли за разрешение да запали лулата си. Това ми направи впечатление, понеже никой истински трапер или ловец не пита другите дали са съгласни с онова, което му се иска да прави.

— Пушете, колкото си искате, сър! — отвърнах аз. — Ще ви правя компания. Ще запалите ли една от моите пури?

— Благодаря, сър! — рече той. — Тези неща, наречени пури, са твърде префинени за мен. Не се разделям с лулата си.

По обичая на траперите дебелият бе окачил своята къса, омазнена лула на шнурче около врата. След като я натъпка, аз побързах да му подам клечка кибрит, обаче той поклати отрицателно глава, бръкна в джоба на кожуха си и измъкна прерийно огниво от онзи вид, които носят името „пункс“ и имат суха гнила дървесина вместо прахан.

— Тези кибрити са още едно от онези съвременни изобретения, дето в саваната пет пари не струват — забеляза той. — Човек не бива да се разглезва.

С тези думи нашият кратък разговор приключи и дебеланът, изглежда, не изпитваше никакво желание да подеме нов разговор. Пушеше някакъв тютюн, който живо ми напомняше на орехови листа, и цялото си внимание бе посветил на околностите. Тъй се добрахме до гарата Норт Плейт, близо до която се сливат реките Норт и Саут Плейт. Тук той слезе за малко от вагона и си намери някаква работа към предните вагони. Забелязах, че в един от тях имаше кон, очевидно неговото ездитно животно.

След като отново се качи при мен и влакът потегли, непознатият продължи да мълчи и едва когато към полунощ спряхме в Шайен в подножието на Ларами Маунтинс, той попита:

— Може би оттук ще продължите с колорадската железница за Денвър, сър?

— Не — отговорих аз.

— Well — значи продължаваме заедно…

— Надалеч ли ще пътувате с Пасифика^[3]? — осведомих се аз.

— Хмм! И да, и не… както ми се хареса. А вие?

— Искам да отида до Огдън.

— Аха! Имате намерение да видите града на мормоните?

— Ще го поогледам, а после ще се кача в планините Уиндривър и Тетън Рейндж.

Той ме измери с невярващ поглед и се обади:

— Ще изкачите онези планини? Но с това може да се справи само някой смел уестман. Имате ли други спътници?

— Не.

Сега вече малките му очички ме погледнаха почти развеселено.

— Значи сам? Из планините Тетън? Сред сиуксите и сивите мечки? Pshaw! А може би сте чували някога какво представлява сиуксът или сивата мечка?

— Мисля, че да.

— Хмм! Ще разрешите ли да попитам каква ви е професията, сър?

— Писател съм.

— Писател? Тъй! Значи пишете книги?

— Да.

След този отговор цялото му лице грейна в усмивка. Също както по-рано Безухия, така сега и той изпитваше страшно удоволствие при мисълта, че някакъв си писател се е решил съвсем сам и без ничия помощ да се отправи към най-опасните райони на Скалистите планини.

— Чудесно! — закиска се той. — Значи искате да напишете книга за планините Тетън, така ли, уважаеми сър?

— Може би.

— И навярно ви е попаднала книга, където има снимки на индианци и мечки?

— Разбира се — кимнах сериозно.

— И вече си мислите, че и вие можете да пишете за тях?

— Ами да!

— А навярно имате и пушка, завита ей там във вашето одеяло?

— Естествено.

— Тогава ще ви дам един добър съвет, сър! Слезте незабавно от влака и се приберете у дома си! Като ви гледам, ми се струва, че сте силен мъжага, но хич не ми изглеждате на човек, който би могъл да застреля и катеричка, а да не говорим за мечка. Четенето ви е завъртяло главата. Би било жалко за младия ви живот, ако получите удар при вида на някое диво котенце. Сигурно някога си сте чели Купър, а?

— Ами, разбира се!

— Тъй си и мислех. Може би сте чували и за прочути ловци на прерията?

— Да — потвърдих аз все тъй скромно.

— За Винету, Огнената ръка, Поразяващата ръка, за Шарп Ай^[4] или Леля Дрол?

— За всички — кимнах с глава.

Дебелото човече не подозираше, че ми доставяше почти същото удоволствие, което му правеха и моите отговори.

— Да — рече той, — подобни книги и истории наистина са чудесни за четене. Всичко звучи тъй хубаво и става толкоз лесно. Сър, не ми се сърдете, ама ми е жал за вас. Винету е вожд на апачите и ако му се наложи, би се сражавал и с хиляда дяволи. Огнената ръка ще ви улучи с куршум всеки комар, който му посочите в облака от комари, а Поразяващата ръка никога досега не е пропускал целта си и само с един юмручен удар може да направи на каша и най-силния червенокож. Ако някой от тези юначаги ми кажеше, че се кани да отиде горе в планините Тетън, то това пак си остава рисковано начинание, но човек може да повярва, че биха издържали изпитанията. Ама вие? Един драскач на книги! Pshaw! Ами къде ви е конят?

— Нямам.

Той не можа повече да се сдържи. Избухна в силен смях.

— Тръгнали сте без кон за планините Тетън?! Сър, да не сте нещо мръднал?

— Мисля, че не съм. И да нямам засега кон, то или ще си купя, или ще уловя.

— Аха! Ами къде?

— Където ми е удобно.

— А вие, самият вие ли ще го уловите?

— Да.

— Развеселявате ме, сър! Вярно, че имате ласо, преметнато през рамо, ама с него няма да хванете и коте, та камо ли див мустанг!

— Защо?

— Защо ли? Ами, защото сте от онези ловци, дето отвъд океана, на Стария континент ги наричат „неделни ловци“.

— А защо си съставяте такова мнение за мен?

— Много просто! Понеже всичко по вас е тъй изискано и чисто. Я погледнете някой свестен горски скитник и го сравнете със себе си. Високите ви ботуши за езда са нови и, ама наистина, те са и току-що лъснати! Легинсите ви са от най-фина еленова кожа. Ловната ви риза е цяло произведение на изкуството, излязло изпод ръцете на някоя индианка. Шапката ви е струвала поне дванадесет долара, а ножът ви заедно с револвера едва ли някога е причинявал някому болка! Сър, можете ли да стреляте?

— Да, малко. Дори веднъж излязох шампион по стрелба на един събор! — заявих аз, придавайки си важност.

— Шампион по стрелба на събор ли? Аха, ами тогава да не сте на всичко отгоре и немец?

— Да.

— Хмм! Тъй, тъй! Значи сте немец, а? Стреляли сте по дървени пилета и сте станал шампион, а? Е, това са немците! Казват, че и Поразяващата ръка бил немец, ама той е просто едно изключение. Сър, сърдечно ви моля да се върнете колкото е възможно по-скоро, иначе ще загинете!

— Ще видим, а засега нека говорим за нещо друго! — опитах да се измъкна. — Къде ли може да е сега Поразяващата ръка, за когото споменахте?

— Ха, та кой ли знае? Наскоро бях в Канзас сити и там срещнах прочутия ловец Безухия, който е пътувал заедно с него. Та той ми каза, че Олд Шетърхенд пак бил отишъл отвъд океана в Африка, в онази глупава област, наречена пустинята Сахара. Навярно се сражава с тамошните индианци, които се казват араби. Този мъж е получил името Поразяваща ръка, защото за него хич не е трудно да повали неприятеля си само с юмручен удар. Често го е правил. А я погледнете вашите ръчички! Бели и нежни като ръцете на някоя лейди. Веднага се вижда, че се разправяте само с хартия и че пачето перо е единственото оръжие, което познавате. Сър, вслушайте се в съвета ми и се върнете в добрата стара Германия! Нашият Запад не е подходяща местност за джентълмени като вас!

С това предупреждение той завърши нашия разговор, а аз не си направих труда да го подновя. Вярно беше, че бях споменал пред Безухия, че по-късно се каня да посетя Ориента.

Първата спирка на влака, която видяхме на следващото утро, бе Ролинс. Зад това селище започва пуст, негостоприемен планински пейзаж, чиято единствена растителност се изчерпва с храсталаците от артемизия. Това е една огромна неплодородна област, без живот, без реки или потоци, една планинска Сахара, лишена от какъвто и да било оазис. Скоро изморените очи започват да болят от ослепителната белота на наситената с алкални соли земя. И тази пустиня придобива някакво мрачно и меланхолично величие, създавано от голите била, безводните склонове и стръмните скалисти стени, рушени и разкъсвани от бури, порои и светкавици.

В тази безутешна местност е разположена гарата Битър Крийк^[5], но оттук до най-близкия поток има цели три английски мили. Въпреки всичко един ден на това място ще се зароди и разгърне кипящ живот, защото наоколо се намират неизчерпаеми залежи от въглища, които ще осигурят на тази пустиня добро бъдеще.

Нашият влак продължи през Рок Спрингс и Грийн Ривър. Гарата на Грийн Ривър се намира на повече от хиляда километра по въздушна линия западно от Омаха. Тъжният вид на местността се измени, отново се появи растителност, а планинските вериги получиха свежа весела премяна. Току-що бяхме прекосили една прекрасна долина и излязохме на открита обширна равнина, когато локомотивът пронизително изпищя няколко пъти на кратки интервали, което бе сигнал за опасност. Бързо наставахме от местата си, спирачките заскърцаха, колелата запищяха… влакът спря и ние наскачахме от вагоните на сигурната земя.

Гледката, която ни се предложи, бе потресаваща. Някой беше нападнал тук влак, превозващ работници и различни материали за Запада, и на едно известно разстояние всичко бе покрито с изгорелите и полуовъглени останки от вагоните. Нападението е било проведено през нощта. Релсите са били разрушени от рейлтръблърси, вследствие на което влакът е дерайлирал и паднал от високия насип долу. Можехме да предположим какво се беше случило. От катастрофиралия влак бяха останали едва ли не само железните части. Всеки вагон е бил обиран и след това подпалван. В пепелта намерихме трагичните останки на много хора, които или са загинали още при обръщането на влака, или пък са били убити от рейлтръблърсите по-късно. Изглежда, никой не бе успял да се спаси.

За нас бе цяло щастие, че машинистът успя навреме да забележи опасността в тази открита местност, иначе и нашият влак щеше да излезе от релсите и да падне от насипа. Локомотивът бе спрял само на няколко метра от разрушените релси.

Възбудата на пътниците и персонала на влака беше огромна и е невъзможно да се предадат всички ругатни и проклятия, които се разнасяха наоколо. Хората започнаха да ровят из димящите развалини, но вече нямаше нищо за спасяване и след като бе установено фактическото положение на нещата, не оставаше нищо друго, освен да се започне поправянето на релсите по най-бързия възможен начин. Всички необходими инструменти бяха налице, както бе обичайно по онова време за всеки американски влак. Началникът на влака заяви, че трябвало да се ограничи само с кратко съобщение на следващата гара. Всичко останало, а значи и преследването на престъпниците, било работа на съдебното жури, което щяло веднага да се образува там на място.

Докато останалите пътници съвършено безсмислено продължаваха да се ровят из останките от влака, аз сметнах, че ще е най-добре да се огледам за следите на рейлтръблърсите. Теренът представляваше открита равнина, покрита с трева, където само тук-там се виждаше някой храст или ниско дърво. Върнах се на известно разстояние по линията, а после описах полукръг отдясно около мястото на катастрофата, при което насипът служеше за основа на полукръга. Ако внимавах, по този начин нищо не можеше да ми се изплъзне от погледа.

На около триста крачки от катастрофиралия влак видях, че тревата между няколко храста бе изпомачкана, като че ли тук са седели значителен брой хора, а ясно различимите следи ме отведоха до мястото, където са били вързани конете им. Там огледах земята най-внимателно, за да разбера колко са били животните, както и някои други подробности за тях. После продължих издирването си по-нататък.

Край насипа се срещнах с моя съсед от купето, който, както забелязах едва сега, бе имал същото хрумване и бе претърсил местността, но вляво от мястото на катастрофата. Той ме погледна учудено и попита:

— Сър, вие тук? Какво правите?

— Същото, което би сторил всеки уестман, изпаднал в подобно положение — търся следите на бандитите.

— Вие! Аха! Няма много нещо да намерите! Тези негодници не са били глупави и са съумели да заличат следите си. Не открих абсолютно нищо. А какво ли ще намери такъв грийнхорн като вас?

— Може би грийнхорнът има по-добро зрение от вашето, сър — усмихнах се аз. — Защо търсите следите от лявата страна? Искате да минете за стар и опитен прериен ловец, а все пак не забелязвате, че теренът отдясно е много по-подходящ за бивак и предлага по-добро прикритие, отколкото лявата страна, където не се вижда почти никакъв храст.

Той ме погледна в очите с нескрита изненада, а после рече:

— Хмм, разсъждавате нелошо. Изглежда, един такъв драскач на книги може от време на време да има някоя и друга мъдра мисъл. Намерихте ли нещо?

— Да. Лагерували са ей там зад онези доста нависоко израсли диви череши, а пък зад лешниковия храсталак са били конете им.

— Виж, тук трябва да отида там, защото все пак вие нямате необходимия опит и зрение, за да установите колко са били конете.

— Били са двайсет и шест.

Той отново ме погледна с израз на силна изненада.

— Двайсет и шест? — повтори невярващо. — По какво разбрахте?

— Във всеки случай не по облаците, а от следите, сър — засмях се аз. — От тези двайсет и шест коня осем са били подковани, а осемнайсет неподковани. Двайсет и трима от ездачите са били бели, а трима индианци. Предводителят на целия отряд е бил бял, който куца с десния си крак. Предполагам, че конят му има червен косъм. А вождът на индианците, намиращ се сред тях, язди или вран жребец, или кон с кафяв косъм. Струва ми се, че е сиукс от племето на оглаласите.

Физиономията, която направи Дебелия при тези думи, изобщо не може да бъде описана. От смайване забрави да си затвори устата, а малките му очички ме загледаха с такова изражение, сякаш бях привидение.

— The devil! — извика той най-сетне. — Сър, да не бълнувате?

— Проверете сам! — отвърнах сухо.

— Ама откъде разбрахте, че са били еди-колко си бели и еди-колко си индианци? Откъде разбрахте чий кон е бил чер или кафяв и кой ездач е куцал, и от кое племе са били червенокожите?

— Помолих ви сам да проверите! После ще видим кой има по-добро зрение — аз, грийнхорнът, или вие, опитният уестман.

— Хубаво! Ще видим! Елате, сър! Един нищо и никакъв грийнхорн да отгатне кои са били престъпниците!

Той се забърза към посоченото му място, като се смееше, а аз бавно го последвах.

Когато го настигнах, беше толкова усърдно зает с оглеждането на дирите, че изобщо не ми обърна никакво внимание. Едва след около десетина минути, когато бе огледал близката околност най-подробно, той се приближи към мен и каза:

— Действително имате право! Били са двадесет и шест, а осемнадесет не са били подковани. Но всичко останало е глупост, чиста глупост. Ей тук са лагерували, а пък в тази посока са потеглили на коне. Нищо друго не се вижда.

— Тогава елате, сър! — обадих се аз. — Ще ви покажа какви глупости могат да открият очите на един грийнхорн!

— Well, любопитен съм! — кимна той развеселен.

— Я погледнете конските следи по-внимателно! Три животни са стояли отделени настрана и са били вързани на кръст, а не както обикновено успоредно едно до друго. Следователно няма съмнение, че са били индиански коне.

Дебелият се наведе, за да измери съвсем точно разстоянието между отделните конски отпечатъци. Покритата с трева земя бе влажна и за тренираното зрение не бе особено трудно да ги различи.

— By Jove, имате право! — възкликна той учудено. — Били са индиански коне.

— Тогава елате с мен малко по-нататък, при онази локва вода! Тук индианците са си мили лицата и наново са ги покрили с цветовете на войната. Боите са били забъркани с меча лой. Виждате ли малките кръгли вдлъбнатини в меката почва? Тук са били поставени съдинките с боите. Било е топло, вследствие на което боите са били по-редки и са капали. Забелязвате ли ей тук в тревата една черна, една червена и две сини капки?

— Йес! Наистина, така е!

— А нима черно, червено и синьото не са бойните цветове на оглаласите?

Той само кимна. По лицето му се изписа вече някакъв израз на подозрение, примесен с дълбока замисленост. Но аз се престорих, че нищо не забелязвам, и продължих:

— А сега по-нататък! Когато отрядът е пристигнал тук, се е спрял най-напред при застоялата локва вода. Това ни показват отпечатъците от копита наоколо, които са се напълнили с вода. Само двама ездачи са продължили напред. Навярно предводителите. Искали са първо да се огледат, а другите е трябвало да ги чакат. Погледнете конските следи в мочурливата почва! Единият от двата коня е подкован, а другият не е. Вторият кон е оставял със задните си крака по-дълбоки отпечатъци. Следователно е бил язден от индианец. Другият конник пък е бил бял, понеже неговият кон е имал подкови и предните му крака са направили по-дълбоки отпечатъци. Навярно ви е позната разликата в начина на езда между индианци и бели?

— Сър — каза той, — струва ми се, че вие…

— Добре, добре! — прекъснах го аз. — Сега внимавайте хубаво! Шест крачки по-нататък конете са започнали да се хапят. А след толкова дълга и уморителна езда, каквато са имали тези хора, това могат да направят само жребци. Ясно ли е?

— Ама откъде пък знаете, че са се хапали, а?

— Първо ми го показва разположението на отпечатъците от копитата. Ей тук индианският кон е направил скок към другия. Ще го признаете, нали? И второ, я погледнете космите, които са на дланта ми! Намерих ги, когато сам оглеждах дирите. Четири косъма от грива със светлокестеняв цвят, които индианският кон е изскубнал от другия и веднага е пуснал на земята. А още по-нататък намерих тези два черни косъма от опашка и тъй, от разположението на отпечатъците разбирам, че индианският кон е захапал другия за гривата, но веднага ездачът му го е дръпнал назад, а след това го е пришпорил напред. В този момент другият кон е извил глава и е откъснал тези два косъма от опашката му, останали още няколко крачки по муцуната му, след което са паднали на земята. Конят на червенокожия е или черен жребец, или пък има кафяв косъм, а пък животното на белия има червеникав цвят. Да продължим нататък! На това място белият е слязъл на земята, за да се изкатери върху железопътния насип. Дирята му се е запазила в мекия пясък. Можете да видите много добре, че с единия си крак е стъпвал по-силно и по-тежко отколкото с другия. Значи куца. Впрочем тези хора са били извънредно непредпазливи. Не са си дали ни най-малък труд да заличат следите си. Следователно те сигурно се чувствуват в доста голяма безопасност, а за това може да има само две причини.

— Какви? — попита той кратко.

— Или са имали намерение още днес да вземат голяма преднина пред своите преследвачи, в което се съмнявам, понеже от следите си личи, че конете им са твърде отпаднали и изтощени, или пък са знаели, че нейде наблизо се намира по-многочислен отряд от техни хора, при които ще могат да се оттеглят. Второто обяснение ми се струва по-вероятно. И понеже трима самотни индианци не биха се включили току-така в отряд от повече от двадесетина бели, аз предполагам, че на север се намира някоя доста многочислена орда оглаласи, към която са се присъединили и двадесет и тримата бели бандити.

Наистина бе много забавно да се види особеният поглед на моя спътник, с който ме измери от глава до пети.

— Човече! — извика той най-сетне. — Кой сте вие всъщност?

— Нали ви казах вече.

— Pshaw! Не сте никакъв грийнхорн, а не сте и драскач на книги, въпреки че с излъсканите си ботуши и вашето празнично облекло и снаряжение много ми приличате на грийнхорн. Толкова сте чист и зализан, че веднага можете да се появите на сцената в някоя театрална постановка в ролята на уестман. Обаче измежду стотина истински уестмани едва ли ще се намери някой друг, който да умее да разчита следи като вас. By Jove, досега си мислех, че и мен ме бива за нещо, но не мога да се меря с вас, сър!

— И въпреки всичко пиша книги. Но още преди години кръстосах тези хубави прерии от север на юг и от изток, та чак до най-далечния Запад. — Ето откъде съм се научил горе-долу да разбирам от следи.

— И наистина ли искате да се качите горе в планините Уиндривър?

— Разбира се.

— Но, сър, онзи, който иска да направи това, трябва да е нещо много повече от добър следотърсач, а точно там — не ми се сърдете — ми се струва, че доста ви липсва.

— В какъв смисъл?

— Ами всеки човек, когото го очаква един толкова опасен път, не тръгва тъй лекомислено наслуки като вас, а преди всичко се оглежда за някой хубав кон. Разбрахте ли?

— И това ще стане.

— А къде?

— Е, на всяка гара мога да си купя кон, пък макар и да е някоя дърта кранта. Намеря ли се веднъж на седлото, все ще успея от кое да е диво стадо да си уловя мустанг, който да ми харесва.

— Вие ли? Аха! Нима сте толкова добър ездач? Можете ли да укротите един мустанг? И дали в планините ще има коне?

— Забравяте, че тъкмо сега е настъпило онова годишно време, когато започва преселението на стадата бизони и мустанги. Убеден съм, че преди да достигна планините Тетън, ще се натъкна на някой табун диви коне.

— Хмм. Значи сте ездач. Ами какво е положението със стрелбата?

— Да не би да искате да ме изпитате, сър? — засмях се аз.

— Ами да — кимна той сериозно. — Защото имам нещо предвид.

— А ще ми кажете ли какво е то?

— После. Първо трябва да стреляте. Донесете си пушката!

Тази малка интермедия ми правеше голямо удоволствие. Можех, разбира се, направо да му кажа, че съм Олд Шетърхенд, но предпочетох да си замълча. Нека сам се досети. И тъй, върнах се във вагона, за да взема одеялото, където бяха завити пушките ми. Пътниците забелязаха намерението ни и веднага образуваха полукръг около нас двамата. Известно е, че американецът и особено хората от Запада не пропускат случай да погледат как гърми нечия пушка.

Разгърнах одеялото.

— Behold, карабина „Хенри“! — възкликна Дебелия. — Истинска оригинална карабина „Хенри“! Сър, колко изстрела давате с нея, без да зареждате?

— Двадесет и пет.

— А-а, страшно оръжие! Човече, завиждам ви за тази пушка!

— Предпочитам обаче другата.

При тези думи взех тежкия мечкоубиец.

— Pshaw! Излъскана, добре изчистена пушчица! — обади се Дебелия презрително. — Хвала на някоя стара ръждива кентъкийска карабина или ей на това мое старо пушкало!

— Сър, а няма ли да погледнете поне фирмата производител? — попитах аз, като му подадох пушката.

Той хвърли поглед на гравираната с киселина марка и изненадан направи крачка назад.

— Извинете, сър — рече той, — това е наистина нещо друго. Малко са останали от тези пушки. Чувал съм, че и Поразяващата ръка имал такава. Ако знаех, че сте и добър стрелец, тогава…

— Какво тогава?

— Хмм! Ще поговорим по-късно. Покажете ми първо вашето изкуство!

— Добре. Посочете целта, по която трябва да стрелям, сър!

— Първо заредете отново!

— Ха, не е необходимо. Зарядите са сухи.

— Well, тогава застреляйте птицата на онзи храст!

Посочената птица бе кацнала на храст, отдалечен на около двеста крачки. Улучването й нямаше да бъде кой знае какво постижение. Но високо над главите ни бях забелязал граблива птица, увиснала неподвижно във въздуха. Погледнах нагоре.

— Мешърз, виждате ли горе онази птица? — попитах, като се огледах наоколо. — Ще я сваля.

— Невъзможно е! — възкликна Дебелия. — Не би успял да го стори даже Безухия или пък Олд Файерхенд!

— Ще видим!

Вдигнах пушката и натиснах спусъка.

— Избяга! — засмя се Дебелия. — Изстрелът подплаши птицата и тя офейка. Скри се на безопасно място нейде зад железопътния насип.

— Не, не избяга, ами е улучена — обадих се аз, сваляйки пушката. — Та отидете зад насипа, тя падна там, горе-долу на осемдесет крачки от нас!

Посочих с ръка към предполагаемото място и неколцина от стоящите наоколо хора веднага се завтекоха натам. Донесоха птицата, която бе улучена безупречно. Моят спътник заоглежда ту птицата, ту мен.

— Улучена, наистина улучена! Сър, не бях виждал досега такъв изстрел! Изглежда, че сте си поставили за цел да си поиграете с мен малко на криеница! Но вече край на играта. Знам що за човек сте. Елате с мен малко настрана!

Моят спътник ме дръпна за ръка и ме отведе там, където отпечатъците от конски копита си личаха най-ясно. Извади къс хартия и го постави върху една от вдлъбнатините.

— Well, съвпада! — рече той замислено. — Сър, я ми кажете разполагате ли с време? Искате ли направо да отидете в планините Тетън, или преди това бихте могли да предприемете едно пътуване в друга посока?

— Мога да върша каквото си поискам — заявих аз.

— Отлично! Тогава ще ви кажа нещо. Може би сте чували вече за Стивън Муди, когото наричат обикновено Зоркото око?

— Да, казват, че бил добър уестман. Несъмнено е един от най-добрите следотърсачи из планините и говори няколко индиански диалекта.

— Сър, аз съм този Стивън Муди!

— Предполагах нещо подобно. Ето ви ръката ми! От сърце се радвам, че ви срещнах, сър!

— Наистина ли? Е, може би ще се опознаем още по-добре. А аз имам да си поговоря доста сериозно с някой си Монк. В последно време той беше главатар на банда разбойници и конекрадци, а изобщо да не говорим за онова, което още отпреди му тежи на съвестта. Сега се е отправил с бандата си далеч навътре в Запада, а аз го следвам по петите. Това късче хартия в ръката ми е точно копие от двете задни копита на коня му. То съвършено съвпада с тези отпечатъци, а тъй като Монк куца с десния си крак, съм напълно убеден, че той е предводител на рейлтръблърсите.

— Монк ли? А какво е собственото му име? — попитах аз.

— Лу, Луис. Но има навика да носи различни имена.

— Луис Монк? А-а, чувал съм за него! Не беше ли счетоводител на краля на петрола Ралоу? После офейка, отмъквайки от работодателя си значителна парична сума!

— Да, същият е. Подлъга касиера да изпразни цялата каса и да избяга с него, а след това го застреля. Полицията започна да го преследва и той уби двама полицаи, които искаха да го задържат. Заловиха го в Ню Орлиънс, тъкмо когато се канеше да се качи на борда на един параход. Но и този път му се удаде да се измъкне, като пречука тъмничаря. После се отправи към Запада. Нищо друго не му оставаше да направи, тъй като му бяха отнели заграбените пари. Оттогава досега е вършил престъпление след престъпление и е крайно време да се сложи край на безчинствата му.

— Искате да го заловите?

— Трябва да го спипам, жив или мъртъв.

— Значи имате някаква лична сметка за уреждане?

Муди се загледа известно време в земята, а после колебливо отвърна:

— Не обичам да говоря за това, сър. Може би ще го споделя с вас, щом се опознаем по-отблизо. А аз се надявам да се опознаем по-отблизо, сър. Беше странен каприз на съдбата, че се намирах тъкмо в този влак, но въпреки това навярно още дълго щях да търся безуспешно следите на Монк, ако Олд Шетърхенд не ми беше наврял носа право в тях.

— Аха! — засмях се аз. — Мислите, че този ловец съм аз?

— Да мисля ли? Pshaw! Знам го със сигурност — рече той.

— Ами ако въпреки всичко се лъжете?

— Изключено! Немец, който пише книги и рискува самичък да предприеме пътуване из планините Тетън, който мъкне със себе си карабина „Хенри“ и един стар мечкоубиец, майстор е в разчитането на следи и стрелбата… сър, който не успее да разпознае в този мъж Поразяващата ръка, трябва да живее на Марс, а не в Дивия Запад като Стивън Муди. И тъй, стига сте го усуквали и ме оставете да довърша! Нямаше да се добера до фактите, че главатарят на тези бандити куца и че язди кон с червеникав косъм, а тъкмо те са меродавни за моето предположение. Тук се разделям с влака, за да тръгна по следите. Искате ли да ме придружите?

— Хмм! Няма ли да е по-добре за вас да се присъедините към хората, които твърде скоро ще пристигнат тук от съседните гари, за да започнат преследването на разбойниците?

— Не. Не ми говорете за подобно преследване! Един-единствен уестман струва повече от цяла дузина такива пищовлии, събрани от кол и въже. Но трябва да бъда откровен и ще призная, че хич не е безопасно да следваш по петите хора от този сой. В подобни случаи човешкият живот виси само на опърлен косъм. Но мисля, че вие сте човек, който търси опасните приключения и умее да им устоява, а ето че в случая ни се предлага приключение, по-вълнуващо от което трудно бихте намерили.

— Вярно е — съгласих се аз. — Но да се бъркам в работите на чуждите хора, ето това никога не е спадало към моите страсти. Лу Монк изобщо не ме засяга, а и не знам дали бих ви се харесал като спътник.

Той ми смигна шеговито с малките си очички и усмихнато каза:

— Навярно искате да кажете обратното — дали аз бих ви допаднал. Е, това не бива да ви тревожи. Зоркото око не е човек, който предлага приятелството си на първия попаднал му уестман. Можете да бъдете напълно спокоен. Обичам да съм самостоятелен, а ако се присъединя към някой друг, то трябва да имам пълно доверие в него и той трябва да е човек на място. Разбрахте ли?

— В това отношение си приличаме. И аз обичам да съм самостоятелен. Тук човек трябва страшно много да внимава в избора си на спътници. Да речем, намериш си другар, лягате вечерта да спите, а на сутринта си труп. А другарят ти спокойно продължава да язди заедно с плячката си.

— Zounds, сър, да не би да си мислите, че съм от тези негодници?

— Не. Честен човек сте, това ви личи. Нещо повече, вие сте даже от полицията, която не търпи негодници между своите хора.

Муди се стресна и смени цвета на лицето си.

— Сър! — възкликна той. — Що за хрумване?

— Мълчете, сър! Външният ви вид наистина не е много полицейски, обаче тъкмо заради това сте може би твърде полезен детектив. Вярно че не сте и намеквали за подобно нещо, но аз все пак ви прозрях. Бъдете в бъдеще по-предпазлив! Ако из тези места се разнесе мълвата, че Зоркото око броди из прериите само за да издирва и обезврежда някои офейкали джентълмени в качеството си на таен полицай, може би скоро ще изгърмите последния си патрон.

— Заблуждавате се, сър! — опита се той да ме разубеди.

Но аз само махнах с ръка.

— Сигурен съм, че не се лъжа. Приключението ми допада и аз незабавно бих се присъединил към вас, за да изиграем някой номер на тези бандити. Опасността не би могла да ме изплаши, защото тя и без друго дебне хора като нас навсякъде, докъдето се простира прерията. Но ме спира само това, че не сте откровен към мен. Щом приемам някого за съюзник, трябва да знам, що за човек е той.

Той впери замислено поглед в земята, после вдигна глава и каза:

— Добре, сър, ще научите, що за човек съм, тъй както и аз знам кой сте вие, макар че все още не сте ми казали открито нищо за себе си. Да, служител съм на частното детективско бюро на доктор Съмър в Сент Луис. Моята задача е да издирвам престъпници, избягали в дивите райони на Запада, което прави несъмнено живота ми съвсем не лек, но аз съм вложил в нея цялата си сила и енергия. А защо върша тази работа, ще ви разкажа по-късно, когато имаме необходимото време. Това е една тъжна история. А сега ми кажете, сър, ще тръгнете ли с мен?

— Да, сър. Ето ви ръката ми! Нека бъдем добри приятели и делим опасности и неволи. И… и сега признавам, че съм човекът, когото наричат Олд Шетърхенд.

Дебелия ми стисна десницата радостно.

— Ето това се казва мъжка дума, сър! Благодаря ви! Надявам се, че ще се разбираме добре. Но я оставете това „сър“, предпочитам да ме наричате Стивън! Тъй е по-кратко и ясно и знам съвсем точно кого имате предвид. А ще ми кажете ли как да се обръщам към вас?

— Казвайте ми просто Чарли. Това е достатъчно. — След тези думи посочих към мястото на катастрофата. — Но гледай, релсите са поправени и пътуването може да продължи. Скоро хората ще се качат обратно във вагоните.

— Тогава ще взема Виктор. Гледай да не се изплашиш от външния му вид. Вече на нищо не прилича, ама ме е носил на гърба си дванайсет години и не бих го заменил даже и срещу най-добрия бегач в света. Ти имаш ли още нещо в купето?

— Не. Изобщо ми се иска по възможност да изчезнем оттук, без да се сбогуваме много-много.

— Правилно, Чарли. Колкото по-малко се знае за нас, в толкова по-голяма безопасност се намираме.

Стивън отиде до вагона, където стоеше конят му, и накара да го отворят. Теренът ни най-малко не бе подходящ за изкарване на кон от вагона. А нямаше и никаква рампа. Но скоро се оказа, че може да се мине и без рампа.

— Виктор, come on^[6]!

След вика на ловеца, животното първо подаде глава, за да огледа как стоят нещата, присви замислено уши, но после с един наистина безстрашен скок се озова върху насипа. Всички, които видяха този скок, започнаха да ръкопляскат. Конят, изглежда, разбра за кого са овациите. Той размаха опашка и силно изцвили.

Външният вид на това животно с нищо не издаваше, че то има каквото и да било право да носи името Виктор, Победител. Беше кльощав дългокрак кафяво-червеникав кон, който сигурно имаше петнайсет години. Гривата му бе напълно опадала, по опашката му само тук-там бяха останали тънки снопчета косми, а ушите му приличаха на заешки уши само че в неколкократно увеличение. Въпреки това животното ми вдъхна голям респект, още повече че забелязах как започна да рита и да се опитва да хапе, щом един от мъжете понечи да го погали. Както се вижда, Виктор страшно приличаше на старата Тони на моя добър приятел Безухия. Животното бе оседлано, а и оглавникът му бе поставен. Стивън затегна колана на седлото, метна се на коня и го пришпори надолу по стръмния насип, без да се оглежда. Никой не ни обърна повече каквото и да било внимание. За другите бяхме просто непознати и никой не го беше грижа, че напускаме влака.

В подножието на насипа Зоркото око спря коня си.

— Чарли, виждаш ли сега колко добре щеше да бъде, ако имаше кон? — рече той.

— Не след дълго ще имам — утеших го аз. — С помощта на твоя Виктор лесно ще уловя някой мустанг.

— Ти ли? Сигурно аз ще трябва да го хвана, понеже ти давам честната си дума, че няма да можеш да яздиш Виктор, макар да си Олд Шетърхенд. Не търпи никой друг на гърба си освен мен.

— Ще видим.

— Но така е, уверявам те! За да не те изморява много ходенето, бихме могли да се сменяме на коня, обаче несъмнено Виктор ще те хвърли на земята. Тъй че си осъден да биеш крак, докато се натъкнем на стадо мустанги. Неприятна работа, защото по този начин ще напредваме бавно и ще изгубим много време. Но виж, хората вече се качват. Влакът се кани да тръгва!

Наистина беше така. Локомотивът изпусна пара, колелата се задвижиха и влакът отново се понесе на запад. След броени секунди изчезна от погледа ни.

— Закачи тежката си пушка на седлото ми! — посъветва Зоркото око.

— Добрият ловец нито за миг не се отделя от пушката си — отвърнах аз. — Благодаря ти, Стивън. Напред!

— Ще яздя бавно, Чарли.

— Все пак накарай Виктор да върви по-стегнато! Аз съм добър пешеходец и ще издържа.

— Well, тогава да тръгваме!

Сложих на гърба си одеялото, нарамих карабината „Хенри“ и мечкоубиеца и закрачих отстрани на конника. Преследването на рейлтръблърсите започна.