Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (34)

Глава XXXIII

На около една миля навътре в гората Артър Дент бе толкова погълнат от това, което правеше, че не чу приближаването на Форд Префект.

А това, което правеше в момента, беше доста любопитно и се състоеше в следното: върху един голям и плосък камък бе надраскал очертанията на квадрат, разделен на сто шестдесет и девет по-малки квадратчета, по тринадесет на всяка страна.

Освен това бе събрал цяла купчина мънички плоски камъчета и върху всяко бе надраскал някоя буква от азбуката. Около големия камък седяха навъсено двама от оцелелите туземци, на които Артър се опитваше да обясни интересната идея, заложена в тези камъчета.

Все още нищо не бяха схванали. Пробваха няколко дали стават за ядене, други понечиха да заровят в земята, а останалите — да изхвърлят. Най-сетне Артър успя да насърчи един от тях да постави две камъчета върху очертания от него квадрат. В сравнение с предния ден днес се справяха дори по-зле. Изглежда, бързата деградация на духа на тези същества се съпътстваше от също тъй бърза деградация на интелектуалните им способности.

За да ги окуражи, Артър сам нареди няколко букви върху импровизираната дъска и после се опита да ги поощри и те да сложат някоя буква до неговите.

Нищо не се получи.

Застанал наблизо до едно дърво, Форд го наблюдаваше безмълвно.

— Не така — каза Артър на единия от туземците, който бе разбъркал буквите в пристъп на дълбоко отчаяние, — „К“ носи десет точки, а на това място те се утрояват. Ето така… нали ви обясних правилата… но моля ви, оставете тази челюст… Е добре, ще започнем отначало. Но този път внимавайте.

Форд опря лакът на дървото и положи глава върху дланта си.

— Какво правиш, Артър? — тихо попита той.

Артър се сепна и погледна нагоре. Изведнъж осъзна, че погледнат отстрани, сигурно изглежда смешен. Как можеше да обясни, че тази игра бе имала чудно въздействие върху него, когато беше малък. Но тогава всичко бе тъй различно, по-точно, щеше да бъде тъй различно.

— Опитвам се да науча пещерните хора…

— Те не са пещерни хора — поясни Форд.

— Но приличат на пещерни хора.

Форд реши да не влиза в спор.

— Даа — каза той.

— … Но това е непосилна работа — заяви Артър уморено. — Единствената дума, която знаят, е ХЪМ, но и нея не могат да напишат.

Той въздъхна и се облегна назад.

— И какво се опитваш да постигнеш? — попита Форд.

— Трябва да им помогнем да се развият! Да еволюират! — избухна Артър.

Надяваше се, че унилата въздишка и последвалото гневно избухване ще неутрализират донякъде измъчващото го в момента остро чувство, че е попаднал в глупаво положение.

— Представяш ли си как би изглеждал един свят, създаден от онези… кретени, с които пристигнахме? — попита той.

— Да си представя? — каза Форд, извивайки вежди нагоре. — Не е нужно да си го представяме. Ние с теб сме го видели.

— Но… — Артър започна отчаяно да размахва ръце.

— Видяхме го — каза Форд — и нищо не може да се направи.

Артър ритна едно камъче.

— Каза ли им какво сме открили? — попита той.

— Хммм? — каза Форд който бе престанал да го слуша.

— Норвегия — подсети го Артър. — Автографа на Слартибартфаст в ледника. Каза ли им?

— Имаше ли смисъл? — каза Форд. — Щяха ли да разберат нещо?

— Нещо ли? — каза Артър. — Нещо? Ти много добре знаеш какво трябва да разберат. Трябва да разберат, че тази планета е Земята! Това е моят дом! Тук съм се родил!

— Родил ли?

— Добре де, ще се родя.

— Да, след два милиона години. Защо не отидеш сам да им разправиш това. Върви и им кажи: „Извинете, искам само да ви уведомя, че аз ще се родя след два милиона години на няколко мили от това място.“ Виж тогава какво ще ти отговорят. Ще те погнат тъй, че да се качиш на някое дърво и после ще го запалят.

Мъка стегна сърцето на Артър, докато слушаше това.

— Излишно е да се заблуждаваш — продължи Форд — Ей онези смахнати типове са твоите прадеди, не тези нещастни същества пред нас.

Приближи се до мястото, където питекантропите побутваха апатично каменните букви. Поклати глава.

— Откажи се от тази игра, Артър — каза той, — тя няма да спаси човешкия род, защото от тези същества тук няма да стане хора. Понастоящем представителите на човешкия род са се разположили отвъд този хълм и правят документални филми за себе си.

Артър се сви като ударен.

— Но все нещо можем да направим — каза той.

Ужасна мъка разтърси цялото му тяло при мисълта, че се намира тук, на Земята, същата Земя, която бе загубила бъдещето си след една необяснима, чудовищна катастрофа, а сега бе на път да загуби и миналото си.

— Не — каза Форд, — нищо не можем да направим. Не разбираш ли, това не променя историята на Земята, защото именно това е историята на Земята. Независимо от това дали ти харесва или не, вие сте произлезли от голгафринчънците. След два милиона години вогоните ги унищожават. Разбираш ли, никой не може да промени историята, в последна сметка всяко нещо си отива на мястото. Странно нещо е животът, нали?

Вдигна от земята буквата „К“ и я метна към един далечен храст, където удари един млад заек. Заекът се уплаши и търти да бяга, не спря, докато една лисица не го нападна и изяде. Тя пък се задави с един кокал и умря на брега на едно поточе, което отнесе трупа й надолу по течението.

През следващите няколко седмици Форд Префект преглътна гордостта си и се сприятели с една девойка от Голгафринчъм, работила навремето в отдел „Кадри“, но скоро ужасно се разстрои от внезапната й кончина, настъпила в резултат на това, че пила вода от един вир, замърсен от трупа на мъртвата лисица. Единствената поука, която може да се извлече от тази история, е, че човек никога не бива да хвърля буквата „К“ към далечни храсти, но за жалост понякога това е неизбежно.

Като повечето наистина съдбоносни неща в живота, и този низ от събития остана напълно незабелязан от Форд Префект и Артър Дент. Вниманието им беше насочено към единия от туземците, който навъсено ровичкаше из останалите букви.

— Горкият пещерен човек… — каза Артър.

— Това не са…

— Какво?

— Нищо, няма значение — каза Форд.

Жалкото същество издаде сърцераздирателен вик и удари по камъка.

— Излиза, че досега просто са си губили времето, така ли? — каза Артър.

— Ъх ъх ъргххххх — изломоти туземецът в отново удари по камъка.

— Изпреварени са в развитието си от телефонни хигиенисти.

— Ъргх, грр грр, гръх! — настоя туземецът, като продължи да блъска по камъка.

— Защо постоянно блъска по камъка? — попита Артър.

— Доколкото разбирам, иска да продължиш играта с него — каза Форд. — Сочи към буквите.

— Навярно пак е написал КРЗЙГРДЪЛДИЪДК, сиромахът. Хиляда пъти му казах, че КРЗЙГРДЪЛДИЪДК се пише само с едно „Г“.

Туземецът пак удари по камъка.

Погледнаха през рамото му.

Очите им щяха да изскочат от орбитите.

Там, сред бъркотията от букви, се виждаха четиринадесет, подредени в права линия.

Те образуваха две думи.

Думите бяха следните:

„ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДВЕ“.

— Гррръргх гъх гъх — поясни туземецът и като разпиля гневно буквите, се оттегли под едно дърво и се излегна до колегата си.

Форд и Артър се загледаха след него. После се спогледаха.

— Там наистина ли пишеше това, което ми се стори, че пишеше? — изрекоха и двамата едновременно.

— Да — отговориха и двамата.

— Четиридесет и две — каза Артър.

— Четиридесет и две — каза Форд.

Артър изтича при двамата туземци.

— Какво се опитвате да ни кажете? — изкрещя той. — Какво означава това?

Единият от тях се затъркаля на земята, изрита няколко пъти във въздуха, отново се претърколи и заспа. Другият се покатери на дървото и започна да замеря Форд Префект с диви кестени. Това, което имаха да казват, вече го бяха казали.

— Знаеш ли какво означава това? — попита Форд.

— Не съвсем.

— Четиридесет и две е числото, което Дълбока мисъл обяви за Вечния отговор.

— Да.

— А Земята е компютърът, който Дълбока мисъл конструира и построи, за да изчисли Въпроса на Вечния отговор.

— Това се опитваха да ни внушат.

— И живи организми са били съставна част от него.

— Щом казваш.

— Казвам го. Това означава, че тези питекантропи са органична част от компютърната програма, докато ние с голгафринчънците НЕ СМЕ!

— Но пещерните хора измират и очевидно тяхното място ще бъде заето от голгафринчънците.

— Именно. Сега разбираш ли какво означава това?

— Какво?

— Пълна каша.

Артър се огледа.

— Която на никого не се услажда — забеляза той.

Няколко секунди Форд нищо не можа да измисли.

— И все пак нещо трябва да е излязло от цялата тази работа — каза той накрая, — защото Марвин каза, че е видял Въпроса, закодиран в мозъчните вълни, които ти излъчваш.

— Но…

— Най-вероятно е грешният въпрос или изопачен вариант на правилния. Но все ще ни отведе до някоя следа, ако го научим. Само че не виждам как може да стане това.

Мълчаха унило известно време. Артър седна на земята и започна да скубе тревички, но скоро откри, че това не е занимание, което може да погълне цялото му внимание. В тревички не можеше да вярва, дърветата нищо не му говореха, хълмовете наоколо не бяха нищо друго освен хълмове, а бъдещето му изглеждаше като тунел, през който трябва някак да изпълзи.

Форд се залови да върти копчетата на своя Суб-Ета-Сенс-О-Матик. Той мълчеше. Въздъхна и го прибра.

Артър вдигна от земята едно от камъчетата с изписана върху него буква. Оказа се „О“. Въздъхна и отново го остави долу. Буквата, на която попадна след това, беше „Н“. Двете заедно правеха „НО“. Подхвърли още няколко букви до първите две. Те пък се случиха „Г“, „О“ и „В“ По някакво странно съвпадение думата, която се получи, съвсем точно отразяваше виждането му за нещата в този момент. Взира се в нея известно време. Не беше го направил нарочно, беше плод на чиста случайност. Мозъкът му бавно включи на първа скорост.

— Форд — внезапно каза той, — слушай. Ако онзи Въпрос е закодиран в мозъчните ми вълни, но аз не го осъзнавам, значи трябва да е скрит някъде в подсъзнанието ми.

— Да, предполагам.

— А може и да има начин да то измъкнем оттам.

— О, така ли?

— Да, като въведем някакъв произволен компонент и оставим подсъзнанието да го оформи.

— Как например?

— Например като вадя със затворени очи букви от една торба.

Форд скочи на крака.

— Гениално! — каза той.

Измъкна хавлията от чантата си и с няколко изкусно направени възела я превърна в торба.

— Чиста лудост — каза той, — абсолютна глупост. Но ще опитаме, защото е гениална глупост. Хайде, побързай!

Слънцето почтително се скри зад един облак. От небето паднаха няколко тъжни дъждовни капки.

Събраха всички останали букви и ги пуснаха в торбата. След това ги разбъркаха.

— Готово — каза Форд, — затвори си очите. Сега вади. Хайде, хайде, хайде!

Артър затвори очи и пъхна ръка в пълната с камъчета хавлия. Поразклати ги малко, измъкна пет и ги подаде на Форд една по една. Форд постави буквите една до друга в същия ред, в който ги бе получил.

— К — каза той, — О, Л, К, О… Колко!

Премигна.

— Мисля, че става! — каза той.

Артър му бутна още три.

— Щ, Е, С… Щес, О, май че нищо не става — каза Форд.

— Ето още няколко.

— Е, П, О, Л, У… Щесеполу… Страхувам се, че няма смисъл.

Артър измъкна още две букви от торбата. Форд ги нареди по местата им.

— Ч, И, щесеполучи… Ще се получи! — извика Форд. — Става! Невероятно, но наистина става!

— Ето ти още! — Артър вече ги изхвърляше една след друга с трескава бързина.

— А, К, О… — каза Форд — У, М, Н, О, Ж, И, Т, Е… Колко ще се получи, ако умножите… Ш, Е, С, Т… шест… П, О, по, шест по… колко ще се получи, ако умножите шест по… Д, Е, В, Е, Т… шест по девет… — Настъпи кратка пауза — Хайде, дай следващата!

— Ъъъ, повече няма — каза Артър, — това е всичко.

Облегна се назад, силно озадачен.

Още веднъж претършува вързаната в торба хавлия, но повече букви не откри.

— Няма ли други? — попита Форд.

— Нито една.

— Шест по девет. Четиридесет и две.

— Точно така. Това е всичко.