Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (33)

Глава XXXII

Тънък писък проряза въздуха, завъртя се и се изви нагоре между клоните на дърветата, като разтревожи катеричките. Няколко птички изхвръкнаха възмутени. Шумът заигра и се плъзна по поляната. Изврещя и изскрибуца — общо взето, беше противен.

Капитанът обаче отправи благосклонен поглед към самотния гайдар. Малко неща можеха да нарушат неговото спокойствие; а наистина, след като превъзмогна мъката си след загубата на великолепната вана по време на онази неприятност в тресавището преди толкова много месеци, той бе започнал да намира новия си живот забележително приятен. Бяха издълбали една голяма дупка в скалата, която се намираше в средата на поляната, и той по цял ден киснеше в нея, докато прислужниците го обливаха с вода. Наистина, не особено гореща вода, защото все още не бяха измислили начин да я топлят. Няма значение и това щеше да стане. А междувременно разузнавателни отряди тършуваха из околностите надлъж и нашир, за да открият горещ извор — за предпочитане на някоя сенчеста полянка, а ако пък се окажеше и в близост до сапунена мина, щеше да бъде идеално. На онези, които бяха изказали предположението, че досега не е откриван сапун в мини, Капитанът си бе позволил да подскаже, че вероятно това е така, защото не са търсили както трябва и тази вероятност, макар и неохотно, беше възприета от всички.

Не, животът беше много приятен, а най-хубавото му беше, че когато намерят горещия извор в комплект със сенчестата поляна и когато в един хубав ден от хълм на хълм се разнесе вестта, че и сапунената мина е открита и произвежда петстотин калъпа на ден, той щеше да стане още по-приятен. Много е важно човек постоянно да очаква нещо.

Гайдарят стенеше, стенеше, виеше, стенеше, пищеше, скърцаше, скрибуцаше, врещеше и увеличаваше и без това огромното удоволствие на Капитана при мисълта, че всеки момент може да замлъкне. Защото това бе едно от нещата, които очакваше с нетърпение.

Какво друго е приятно, запита се той. Ами толкова много неща: златното и червеното по дърветата, появило се с настъпващата есен, кроткото потракване на ножици на няколко фута от ваната му, където двама фризьори демонстрираха майсторството си върху един дремещ художествен директор и неговия асистент, слънчевите лъчи отразяващи се върху шестте лъснати до блясък телефона, наредени край неговата изсечена в скалата вана. Единственото нещо, което е по-хубаво от телефон, който не звъни през цялото време (по-точно изобщо не звъни), са шест телефона, които не звънят през цялото време (по-точно изобщо не звънят).

Но най-приятното нещо бе веселото бърборене на стотиците хора, които бавно се събираха на поляната около него, за да наблюдават следобедното заседание на Комитета.

Капитанът чукна игриво гуменото си пате по човката. От всичко най обичаше следобедните заседания на Комитета.

 

 

И други очи наблюдаваха събиращите се тълпи. Високо на едно дърво на края на поляната се бе сгушил Форд Префект, завърнал се наскоро от далечни земи. След шестмесечното си пътешествие той бе отслабнал, но се радваше на отлично здраве. Очите му блестяха и бе облечен в дрехи от еленова кожа. Брадата му бе гъста, а лицето бронзово, като на изпълнител на кънтри рок музика.

Той и Артър наблюдаваха голгафринчънците почти от цяла седмица и Форд бе решил, че е време да предприеме нещо.

Поляната беше вече пълна. Стотици мъже и жени се шляеха насам-натам, бъбреха, ядяха плодове, играеха карти и, общо взето, доста добре се забавляваха. Анцузите им бяха мръсни и дори окъсани, но косите на всички бяха безупречно фризирани. Форд с учудване забеляза, че анцузите на мнозина са натъпкани с листа, и се запита дали пък това не е някаква нова форма на изолация за през зимата. Форд присви очи. Изключено бе да са започнали изведнъж да се занимават с ботаника, нали така?

Тези му размишления бяха прекъснати от гласа на Капитана, който се извиси над гълчавата.

— И така — каза той, — бих желал да открия някак това събрание, ако това изобщо е възможно. Има ли някой против? — Усмихна се добродушно. — Добре, след малко. Когато всички сте готови.

Разговорите постепенно утихнаха и над поляната се възцари мълчание, като изключим свирнята на гайдаря, който сякаш се намираше в един свой див, необитаем, музикален свят. Неколцина от тези, които бяха най-близо до него, му подхвърлиха по някое и друго листо. Но ако в това имаше някакъв смисъл, той остана скрит за Форд Префект.

Около Капитана се бяха събрали няколко души и един от тях очевидно се канеше да заговори. Това личеше от начина, по който той се изправи на крака, прокашля се и отправи взор в далечината, сякаш за да подскаже на тълпата, че след малко ще я удостои с вниманието си.

Множеството, разбира се, затаи дъх и всички обърнаха очи към него.

Последва моментно мълчание — според Форд най-удачното време за драматичното му появяване на сцената. Мъжът се обърна, за да заговори.

Форд скочи от дървото на земята.

— Привет на всички! — каза той.

Множеството се извъртя към него.

— О, скъпи друже — провикна се Капитанът, — случайно да имате кибрит? Или запалка? Или нещо подобно?

— Не, нямам — отговори той с леко разколебан глас.

Това не влизаше в неговия сценарий. Реши да бъде по-настойчив.

— Не — продължи той, — нямам кибрит. Вместо това ви нося новини…

— Жалко — каза Капитанът. — Всички ние го свършихме. От седмици не съм се къпал с гореща вода.

Форд отказа да се отклони от темата.

— Нося ви новини — продължи той — за едно откритие, което може да ви заинтересува.

— Това има ли го в дневния ред? — озъби му се мъжът, когото бе прекъснал.

Форд се ухили широко, досущ като изпълнител на кънтри-рокмузнка.

— Хайде сега — каза той.

— Вижте какво, съжалявам много — заяви мъжът сърдито, — но като експерт по административните въпроси с дългогодишен опит се чувствам длъжен да ви напомня, че е необходимо да се съблюдава установеният ред по време на заседанията.

Форд обхвана с поглед тълпата.

— Този човек е луд — каза той. — Та това е една праисторическа планета!

— Приближете се до трибуната и поискайте разрешение да говорите! — озъби се експертът.

— Тук няма трибуна — поясни Форд, — тук има само една скала.

Експертът по административните въпроси реши, че ситуацията налага да прояви раздразнителност.

— Наречете я трибуна тогава — каза той раздразнено.

— А защо да не я наричам скала? — попита Форд.

— Явно нямате никаква представа — каза експертът, изоставяйки раздразнителността в полза на добрата стара надменност — от най-новите методи на администриране.

— А вие нямате никаква представа къде се намирате — контрира го Форд.

Едно момиче с пронизителен глас скочи на крака и пусна гласа си в действие.

— Я млъквайте и двамата — каза то, — погледнете по-добре към масата на председателя…

— Искате да кажете „камъка“ на председателя — изкиска се един фризьор.

— Тишина! Тишина! — изджавка експертът по административните въпроси.

— Добре, добре — каза Форд, — да видим как се оправяте.

Настани се на земята, решен да види колко време ще издържи без да избухне.

Капитанът се прокашля помирително.

— Ще ви моля да запазите тишина, ако обичате — каза той вежливо, — обявявам петстотин седемдесет и третото заседание на Комитета по колонизацията на Финтълуудлуикс…

Десет секунди, помисли си Форд, като отново скочи на крака.

— Но това е абсурдно — извика той. — Провели сте петстотин седемдесет и три заседания, а още не сте открили огъня!

— Ако бъдете така добър — обади се момичето с пронизителния глас, — прегледайте листа с точките от дневния ред…

— Скалата с точките от дневния ред — изчурулика весело фризьорът.

— Благодаря, това вече го изтъкнах — промърмори Форд.

— … ще ви-ди-те — продължи момичето с твърд глас, — че предстои да чуем отчетния доклад на фризьорския подкомитет по проблемите на добиването на огън.

— О… а… — каза фризьорът с онова притеснено изражение, което в цялата Галактика означава: „Ъъъ, не може ли да го отложим за следващия четвъртък?“

— Добре — нахвърли се Форд върху него — Какво сте направили досега? Какви са бъдещите ви планове? Какви идеи предлагате за добиване на огън?

— Ама вижте какво — каза фризьорът, — те ми дадоха само две пръчки…

— И какво направихте с тях?

Силно смутен, фризьорът пъхна ръка в анцуга си и подаде на Форд плодовете на своя труд.

Форд ги вдигна високо, за да могат всички да видят.

— Маша за къдрене — обяви той.

Тълпата заръкопляска.

— Няма значение — каза Форд. — И Рим не е бил изгорен за един ден.

Никой от тълпата не разбра какво иска да каже, но въпреки това им хареса. И него удостоиха с аплодисменти.

— Вижте, личи си, че сте пълен невежа по тези въпроси — обади се момичето. — Ако имахте моя опит по проблемите на пласмента, щяхте да знаете, че преди да се произведе един нов продукт, е нужно да се направят редица проучвания. Първо трябва да открием какво очакват хората от огъня, какво е отношението им към него, каква представа са си изградили за него.

Тълпата беше напрегната. Очакваха Форд да направи нещо удивително.

— Бих ви предложил да го пъхнете в носа си — каза той.

— Ето точно от такава информация се нуждаем — упорстваше момичето. — Желаят ли хората да имат огън, който да може да бъде поставян в носа?

— Желаете ли? — попита Форд тълпата.

— Да! — извикаха някои.

— Не! — извикаха други щастливо.

Изобщо не знаеха искат или не, просто им беше забавно.

— Ами колелото — попита Капитанът, — докъде стигнахте с колелото? Проектът ми се стори страшно интересен.

— О — каза момичето от пласмента, — знаете ли, имаме известни затруднения с него.

— Затруднения? — извика Форд. — Затруднения! Какви затруднения, по дяволите? Та това е възможно най-простият уред в цялата Вселена!

Момичето от пласмента го изгледа със смразяващ поглед.

— Е добре, мистър Всезнайко — каза то, — като сте толкова умен, защо не ни кажете какъв трябва да е неговият цвят?

Тълпата направо пощуря. Един на нула за наште, мислеха си всички. Форд сви безпомощно рамене и отново седна.

— О всемогъщи Заркуон — каза той, — нищо ли не сте направили досега?

Сякаш в отговор на неговия въпрос откъм края на поляната изведнъж се разнесе силна врява. За огромно удоволствие на тълпата, която просто не можеше да повярва, че в един следобед могат да се вместят толкова много забавления, се появиха около дузина маршируващи мъже, облечени в остатъците от парадната униформа на Трети голгафринчънски полк. Половината от тях все още носеха Смърт-О-Запни пистолети, но останалите бяха въоръжени с копия, които блъскаха едно в друго, докато маршируваха. Имаха здрав загар по лицата, но изглеждаха крайно изтощени и мръсни. Спряха се шумно и с трясък застанаха мирно. Един от тях се свлече на земята и повече не мръдна.

— Здраве желаем, гос’ин капитан! — изрева вторият офицер, предводителят на военните. — Разрешете да доложа, сър!

— Да, Втори, добре дошъл и т.н. Открихте ли горещи извори? — попита обезверено Капитанът.

— Не, сър!

— Така си и мислех.

Вторият офицер мина през тълпата и взе за почест пред ваната.

— Открихме нов континент!

— Кога стана това?

— Намира се отвъд морето… — каза Вторият, присвивайки многозначително очи — на изток!

— Ооо.

Вторият се обърна с лице към тълпата. Вдигна пистолета над главата си. Това ще е нещо велико, помислиха си всички.

— И му обявихме война!

Бурни, възторжени аплодисменти гръмнаха от всички краища на поляната — това надминаваше всякакви очаквания.

Форд скочи на крака и помоли за тишина. След малко я получи — или поне най-добрата тишина, на каквато можеше да се надява при дадените обстоятелства, а обстоятелствата бяха следните: гайдарят бе започнал спонтанно да композира национален химн.

— Не можем ли да минем без този гайдар? — попита Форд.

— О, не — отговори Капитанът, — вече сме му отпуснали специална помощ.

За миг Форд се поколеба дали да постави този въпрос на обсъждане, но бързо реши, че това е най-сигурният начин да полудееш. Вместо това се премери и хвърли един камък по гайдаря, после се обърна с лице към Втория.

— Война ли? — каза той.

— Да! — Вторият го изгледа презрително.

— На съседния континент?

— Да! Тотална война! Война, която ще сложи край на всички войни!

— Но там още никой не живее!

А, добре го каза, помисли си тълпата, става интересно.

Погледът на Втория го следеше неотклонно. В такъв момент очите му приличаха на два комара, които упорито кръжат на около три инча от носа ти и не можеш да ги отпъдиш нито с махане на ръка, нито с палка за мухи, нито с нагънат вестник.

— Това ми е известно — каза той — но един ден ще заживеят! Така че им поставихме безсрочен ултиматум!

— Какво?

— И взривихме няколко военни инсталации.

Капитанът чак се надигна от ваната си.

— Военни инсталации ли, Втори? — каза той.

За момент очите се поколебаха.

— Да, сър. Ъъъ, потенциални военни инсталации. Добре де, дървета.

Моментът на колебание отмина — очите му се стрелкаха като камшици сред тълпата.

— Освен това — изрева той — разпитахме една газела!

Бутна с привичен жест пистолета подмишница и закрачи през невъобразимата врява, избухнала сред възторжената тълпа. Не успя да направи повече от няколко крачки, защото бе вдигнат на ръце и понесен над поляната, за да направи един кръг на овации.

Форд продължи да седи, като безучастно почукваше две камъчета едно в друго.

— И какво друго сте направили? — попита той, след като утихнаха аплодисментите.

— Започнахме да създаваме култура — отговори момичето от пласмента.

— О, така ли? — каза той.

— Да. Един от нашите филмови продуценти започна да снима чудесен филм за туземното пещерно население на тази област.

— Те не са пещерни хора.

— Но приличат на пещерни хора.

— В пещери ли живеят?

— Ами…

— Живеят в колиба.

— Може би им ремонтират пещерите — обади се един шегобиец от тълпата.

Форд гневно се нахвърли върху него.

— Много смешно! — каза той — А забелязахте ли, че те измират?

Докато пътуваха обратно насам, Форд и Артър се бяха натъкнали на две изоставени села, а гората беше осеяна с много трупове на туземци, изпълзели дотам да умрат. Онези, които все още бяха живи, изглеждаха покрусени и изнемощели, сякаш страдаха от някаква болест на душата, а не на тялото. Движеха се бавно и вяло, смазани от някаква огромна мъка. Бяха им отнели вярата в бъдещето.

— Да, измират! — повтори Форд — Знаете ли какво означава това?

— Ъъъ… може би не трябва да сключваме застраховки „Живот“ с тях? — обади се отново шегаджията.

Форд реши да не му обръща внимание и заговори на цялата тълпа.

— Не разбирате ли — каза той, — че едва след нашето пристигане тук те започнаха да измират!

— Всъщност това е показано изключително майсторски в нашия филм — каза момичето от пласмента — и му придава онзи дълбок драматизъм, който е отличителна черта на най-великите документални филми. Режисьорът е направо луд по тези работи.

— … За връзване — промърмори Форд.

— Разбрах — каза момичето, обръщайки се към Капитана, който започваше да се унася, — че след това иска да направи филм за вас, Капитане.

— О, така ли? — каза той, като се сепна. — Много мило от негова страна.

— Замисълът му е много интересен: ще наблегне върху бремето на отговорността, самотата на командира…

Капитанът хъмка и ахка известно време.

— Знаете ли, не бих препоръчал да слага ударението върху последния аспект — каза той накрая. — Човек не може да бъде самотен с гуменото си пате.

Вдигна патето нагоре и тълпата го удостои със заслужени овации.

През всичкото това време експертът по административните въпроси седеше и мълчеше безучастно, притиснал с пръсти слепоочията си, за да подскаже, че чака и ако е необходимо, може да чака цял ден.

Но в този момент реши, че все пак няма да чака цял ден — просто щеше да се престори, че последните тридесет минути ги е нямало.

Изправи се на крака.

— Предлагам — заяви той стегнато — да преминем към обсъждането на въпросите, свързани с финансовата ни политика…

— Финансова политика? — извика Форд. — Финансова политика!

Експертът по административните въпроси му хвърли поглед, който само една риба на сухо би могла да възпроизведе.

— Финансова политика… — повтори той, — точно това казах.

— А откъде ще вземете пари — запита го Форд, — като никой от вас нищо не произвежда? Парите не растат по дърветата, както ви е известно.

— Ще ми позволите ли да продължа…

Форд кимна отчаяно.

— Благодаря. Откакто преди няколко седмици взехме решение да приемем листото за законно платежно средство, всички ние, разбира се, натрупахме огромни състояния.

Форд впери невярващ поглед в тълпата — хората се разшумяха одобрително при тези думи и алчно заопипваха пачките с листа, с които бяха натъпкали своите анцузи.

— Сблъскахме се обаче — продължи експертът по административните въпроси — с един малък проблем: поради високата степен на достъпност на листата се стигна до инфлация и доколкото ми е известно, понастоящем разменният курс е около три широколистни гори срещу един фъстък.

Сред тълпата се чуха тревожни шушукания. Експертът по административните въпроси вдигна ръка за тишина.

— Ето защо с цел да ликвидираме този проблем — продължи той — и ревалоризираме листото ще започнем прилагането на широка програма за обезлистяване и… ъъъ, ще изгорим всички гори. Вярвам, ще се съгласите, че при дадените обстоятелства това е най-разумното решение.

Една-две секунди тълпата се колебаеше как да реагира на това, но някой изтъкна колко много ще се покачи цената на листата в джобовете им, при което всички доволно закрещяха и удостоиха експерта по административните въпроси със ставане на крака и продължителни ръкопляскания. Счетоводителите сред тях си помислиха, че наесен ще спечелят добри пари.

— Вие всички сте луди — изрази мнението си Форд. — Вие сте абсолютно откачили — поясни той и накрая заключи. — Вие сте шайка побъркани типове.

Отношението на тълпата започваше да се променя в негова вреда. Това, което в началото беше едно чудесно забавление, сега според тълпата се бе превърнало в оскърбително зрелище. И тъй като оскърбленията бяха насочени главно към нея, тя се отегчи.

Усещайки накъде духа вятърът, момичето от пласмента премина към атака.

— А мога ли пък аз да ви запитам — каза то, — какво правихте през всички тези месеци? Вие и онзи другият натрапник липсвате от деня на нашето пристигане.

— Пътешествахме — отговори Форд. — Искахме да научим нещо за тази планета.

— О — каза момичето лукаво, — не ми изглежда да сте направили кой знае какво.

— Тъй ли? А какво ще кажеш за новината, която ви нося, миличка? Ние открихме бъдещето на тази планета!

Форд изчака, докато изявлението му окаже нужното въздействие върху тълпата. Такова нямаше. Хората нямаха представа за какво им говори.

Той продължи:

— Каквото и да решите да правите отсега нататък, то ще има толкова значение, колкото чифт вмирисани бъбреци на кучето динго. Изгорете горите, каквото щете сторете — това ни на йота не ще промени нещата. Цялата ви бъдеща история вече се е случила. Разполагате с два милиона години и това е всичко. И като изтече това време, цялото ви племе ще бъде изтребено, ще изчезне, и слава богу. Помнете, два милиона години!

Тълпата недоволно замърмори. Хора като тях, оказали се изведнъж толкова богати, не бяха длъжни да слушат подобни брътвежи. Може би трябваше да му бутнат нещо, за да се махне и да ги остави на мира.

Но не стана нужда, защото Форд вече напускаше гордо поляната. Спря се само за да поклати глава към Втория, който бе започнал да обстрелва околните дървета със Смърт-О-Запния си пистолет.

Един-единствен път се обърна назад.

— Два милиона години! — каза той и се изсмя.

— Е — каза Капитанът с утешителна усмивка, — все ще има време да се изкъпя още няколко пъти. Някой би ли ми подал гъбата? Изпуснах я преди малко.