Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (23)

Глава XXII

Артър се събуди и веднага съжали за това. Все се бе случвало да го боли глава след препиване, но чак толкова — никога. Това е то голямата болка, деветият кръг на ада. Лъчите за прехвърляне на материя, реши той, не са чак толкова приятни, колкото, да речем, един хубав як ритник в главата.

Тъй като в момента не му се ставаше заради тъпата пулсираща болка в главата, той продължи да лежи и размишлява. Проблемът с повечето видове транспорт е, помисли си той, че ни един от тях не си заслужава неприятностите, които причинява. На Земята — когато имаше Земя, преди да бъде разрушена, за да отвори място за нов суперкосмически околовръстен път — най-голям проблем създаваха колите. Неудобствата, свързани с извличането на огромни количества черна, лепкава и лигава течност от земята, където кротко и невинно бе престояла толкова време, с превръщането и в катран, с който покриваха земята, и в пушек, с който изпълваха въздуха, а останалото изливаха в морето, всичко това, взето заедно, вземаше превес над удобствата, създадени за по-бързото придвижване от едно място на друго — особено когато мястото, закъдето си тръгнал, вероятно е станало в резултат на гореказаното съвсем същото като това, което си напуснал, т.е. покрито с катран, пълно с пушеци и останало без риба.

А какво да кажем за лъчите за прехвърляне на материя в пространството? Всеки вид транспорт, който предполага разграждане на тялото ти на съставните му атоми, запращането на тези атоми през субетера само за да бъдат събрани отново, тъкмо когато за пръв път от години са започнали да усещат сладостта от свободата, трябва да се възприеме като злокобно знамение.

Много хора бяха разсъждавали по този въпрос още преди Артър Дент и дори бяха вложили мислите си в песни. Ето една, която често се изпълняваше от огромни тълпи пред завода за телепортиращи системи на Сириуската кибернетична компания на Благо-Свет III:

Алдеберан е гот, окей,

Алгол си е красив.

А на Бетелгиус момите леки

Ще те направят див.

 

Както искаш ще те любят,

Първо бързо, после бавно,

Но ако ще ме разпиляваш, за да ме закараш там,

Оставам тук, макар безславно.

 

Припев:

        Да ме разпиляваш, как пък не,

        Не можеш ме придума,

        Но ако ще ме разпиляваш, за да ме закараш там,

        Предпочитам у дома.

 

В Сириус злато е навред.

Туй някой ми разкри,

Но после пък ми рече:

„Виж Тау и умри.“

 

Ще ги видя аз поред,

Дори да хвана път не лек.

Но ако трябва да ме разпиляваш, за да ме закараш там,

Тогаз оставам тук навек.

 

Припев:

        Да ме разпиляваш, как пък не,

        Ума ли си заложи.

        Но ако се опиташ да ме разпиляваш, за да ме закараш там,

        Не ставам аз от мойто ложе.

… и т.н. Има една друга популярна песен, която е много по-кратка:

Телепортирах се аз през нощ една

С Рон, Сид и Меги у дома.

Рон на Мег сърцето покори,

А Сид с ритник ме надари.

Артър почувства, че пристъпите на болка бавно отслабват, въпреки че все още усещаше тъпите пулсиращи удари в главата си. Бавно, внимателно той се изправи на крака.

— Чуваш ли някакви тъпи пулсиращи удари? — попита Форд Префект.

Артър се извъртя и се олюля несигурно. Форд Префект пристъпи към него с подпухнало бледо лице и кръвясали очи.

— Къде съм? — изпъшка Артър.

Форд се огледа. Намираха се в дълъг, извит в дъга коридор, чиито краища се губеха в далечината. Външната стоманена стена — която беше боядисана в онзи отвратителен оттенък на бледозеления цвят, който обикновено се използва в училища, болници и лудници, за да потиска емоциите на обитателите им — се извиваше над главите им, докато се срещне с вътрешната перпендикулярна стена, която, колкото и да е странно, беше покрита с пано от тъмнокафяво зебло. Подът беше покрит с релефна гумена настилка.

Форд се приближи до един прозорец на външната стена с много дебело тъмно, но прозрачно стъкло. Състоеше се от няколко слоя, но все пак през него се виждаха далечните, малки като прашинки, звезди.

— Мисля, че се намираме в някакъв космически кораб — отговори той.

Надолу по коридора се чуха тежки, тъпи, равномерни стъпки.

— Трилиън? — извика Артър нервно. — Зейфод?

Форд присви рамене.

— Няма ги — каза той, — вече проверих… Могат да бъдат навсякъде. Един телепорт без програмно устройство може да те изпрати на много светлинни години в която и да е посока. Като съдя по това как се чувствам, си мисля, че трябва да сме изминали доста голямо разстояние.

— Как се чувстваш?

— Зле.

— Мислиш ли, че те са…

— Това къде са, как са изобщо няма начин да узнаем, нито пък можем с нещо да им помогнем. Прави това, което правя аз.

— Какво?

— Не мисли за това.

Артър прехвърли тази мисъл няколко пъти в главата си и с неохота си призна, че това е разумно, и я скъта някъде. След това въздъхна дълбоко.

— Стъпки! — изведнъж възкликна Форд.

— Къде?

— Този шум. Този ритмичен тропот. Тежко стъпващи нозе. Слушай!

Артър се ослуша.

Шумът отекваше в коридора на неопределено разстояние от тях. Беше приглушен шум от тежки стъпки, който сега се чуваше значително по-силно.

— Да бягаме — каза рязко Форд.

И двамата хукнаха да бягат — в различни посоки.

— Не натам — каза Форд. — Оттам идват.

— Не е вярно — каза Артър.

— Идват откъм тебе.

— Не, идат…

И двамата се спряха. И двамата се обърнаха. И двамата наостриха уши. Съгласиха се един с друг. И пак хукнаха в противоположни посоки.

Обзе ги ужас.

И от двете посоки шумът се усилваше.

Отляво, на няколко ярда от тях, под прав ъгъл спрямо вътрешната стена, започваше друг коридор. Затичаха се нататък и забързаха надолу по него. Беше тъмен, много дълъг и колкото по-навътре отиваха, толкова по-студено им ставаше. Вляво и вдясно от него се отделяха други коридори, до един тъмни, и когато минаваха покрай тях, ги блъсваха вълни от леденостуден въздух.

Спряха се за миг, силно разтревожени. Колкото повече навлизаха в коридора, толкова по-силен ставаше шумът от тежките стъпки.

Те се притиснаха към студената стена и се заслушаха напрегнато. Студът, тъмнината и тропотът на невидимите стъпки им действаха на нервите. Форд потрепера отчасти от студ, отчасти от спомена за приказките, които най-любимата от майките му разказваше, когато беше още съвсем мънинко бетелгиусче и стигаше едва до глезените на арктуранския мегаскакалец: приказки за кораби призраци, които кръстосваха без покой далечните области на дълбокия Космос, населени с демони или духове на забравени екипажи; също и разкази за безразсъдни пътници, които откриват такива кораби и влизат в тях; разкази за… Изведнъж Форд си спомни за паното от кафяво зебло на стената в първия коридор и се окопити. Каквато и да бе любимата украса на демоните и духовете в техните кораби призраци, той бе готов да се обзаложи, че тя не може да бъде пано от кафяво зебло. Сграбчи Артър за ръката.

— Бързо назад — каза той твърдо и те хукнаха обратно по пътя, по който бяха дошли.

След минута се шмугнаха като уплашени гущери в най-близкия коридор, когато притежателите на топуркащите крака изведнъж се появиха точно пред тях.

Скрити зад ъгъла, те проследиха с ококорени от учудване очи как двадесетина дебели мъже и жени в анцузи изтрополяха край тях, като се задъхваха тъй шумно, че един сърдечен хирург би изпаднал в паника.

Форд Префект се загледа след тях.

— Джогери! — изсъска той, докато шумът от техните стъпки отекваше нагоре и надолу по лабиринта от коридори.

— Джогери? — прошепна Артър Дент.

— Джогери — каза Форд Префект, като присви рамене.

Коридорът, в който се бяха скрили, не приличаше на останалите. Беше много къс и завършваше с голяма стоманена врата. Форд я огледа внимателно, откри отварящия механизъм и широко я разтвори.

Първото нещо, което се наби в очите им, много приличаше на ковчег.

Следващите четири хиляди деветстотин деветдесет и девет неща, които се набиха в очите им, също бяха ковчези.