Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (17)

Глава XVI

На бара умората бързо налягаше Зейфод и той се чувстваше отпуснат като тритон. Главите му се чукаха една в друга, а усмивките му губеха от синхрона си. Беше отчайващо щастлив.

— Зейфод — рече му Форд — докато все още си способен да говориш, би ли ми казал, какво, по дяволите, се случи? Къде беше ти? Къде бяхме ние? Дребна работа, но ми се ще да са го изясня.

Лявата глава на Зейфод изтрезня, като остави дясната да потъне още по-дълбоко в пиянската омая.

— Мда — каза той, — бях тук-таме. Искат от мен да открия човека, който управлява Вселената, ама аз нямам никакво желание да се срещам с него. Не ми се вярва да може да готви.

Лявата му глава не свали поглед от дясната, докато казваше това, и сетне кимна.

— Правилно — рече тя, — пийни още една.

Зейфод гаврътна още един Пангалактически гаргаробластер, питието, което описват като алкохолния еквивалент на нападение с цел грабеж — хем ти вземат парите, хем главата те боли. Форд реши, че каквото и да се е случило, него не го е грижа кой знае колко.

— Слушай, Форд — каза Зейфод, — всичко е тип-топ.

— Искаш да кажеш, че всяко нещо си е на мястото.

— Не — възрази Зейфод, — не искам да кажа, че всяко нещо си е на мястото. Не това имах предвид. Но ако искаш да знаеш какво се случи, нека приемем, че цялото начинание се намираше в моя джоб. Ясна ли ти е ситуацията?

Форд сви рамене.

Зейфод се изкиска в чашата си. Питието се разпени, преля от чашата и започна да разяжда мраморния плот на бара.

Към тях се приближи един фантастично мургав космоциганин и им засвири на електрическа цигулка, но Зейфод му даде много пари и онзи се съгласи да се махне.

Циганинът се приближи до Артър и Трилиън, които седяха в друга част на бара.

— Не знам какво представлява това място — каза Артър, — но ме побиват тръпки от него.

— Пийни още една — каза Трилиън. — Забавлявай се.

— Кое по-точно? — попита Артър. — Двете взаимно се изключват.

— Горкият Артър! Ти явно не ставаш за такъв живот!

— На това живот ли му викаш?

— Започваш да приказваш като Марвин.

— Марвин е най-трезвомислещият от всички нас. Как мислиш, че можем да отпъдим този цигулар оттука?

Сервитьорът застана до тях.

— Масата ви е готова — обяви той.

 

 

Погледнат отвън, което, разбира се, е невъзможно, Ресторантът прилича на една гигантска искряща морска звезда, изхвърлена на някаква забравена скала. В лъчите й се помещават баровете, кухните, генераторите на силово поле, които поддържат цялата конструкция и порутените останки от планетата, върху които е разположен, а също и трибуните на Времето, които бавно люшкат всичко това напред-назад през онзи критичен миг.

В центъра се намира грамадният златист купол — почти пълен глобус — и тъкмо в тази част на Ресторанта преминаха сега Зейфод, Форд, Артър и Трилиън.

Преди тях бяха пристигнали най-малко пет тона блестящи украшения и сега покриваха всички свободни повърхности. Останалите повърхности не бяха свободни, защото вече бяха инкрустирани със скъпоценни камъни, драгоценни раковини от Сантрагинус, златен варак, мозаични плочи, кожи от гущери и милион други орнаменти и декорации с неустановен произход. Стъклото искреше, среброто лъщеше, златото блестеше, Артър Дент се блещеше.

— Аууу — каза Зейфод. — Тц-тц-тц.

— Невероятно! — промълви Артър. — Какви хора…! Какви неща…!

— Нещата — каза Форд тихо — също са хора.

— Какви хора… — поде отново Артър, — какви… други хора…

— Какви светлини…! — каза Трилиън.

— Какви маси… — каза Артър.

— Какви дрехи…! — каза Трилиън.

Приказват също като рекламни агенти, помисли си сервитьорът.

— „Краят на Вселената“ е много популярен — каза Зейфод, докато се промъкваше несигурно между множеството маси, някои от които бяха от мрамор, други от разкошен ултрамахагон, а трети дори от платина и на всички маси седяха компании от екзотични същества, които бъбреха помежду си и изучаваха листите с менюто.

— Хората обичат да се обличат специално за случая — продължи Зейфод. — Придават му тържественост.

Масите бяха разположени ветрилообразно около централната сцена, където един малък оркестър изпълняваше забавна музика. Според Артър масите бяха най-малко хиляда, а сред тях бяха пръснати люлеещи се палми, съскащи фонтани, причудливи статуи, с една дума, всякакви джунджурии, присъщи за онези ресторанти, за обзавеждането на които са пожалени малко средства, за да се създаде впечатлението, че не са пожалени никакви средства. Артър се огледа, за да види дали някой не прави рекламен филм за телевизията.

Зейфод залитна и се блъсна във Форд, който на свой ред залитна и се блъсна в Зейфод.

— Аууу — каза Зейфод.

— Тц-тц-тц — каза Форд.

— Знаеш ли, моят любим прадядо може да е постегнал малко нашия компютър — каза Зейфод. — Заповядах му да ни откара до най-близкото заведение за обществено хранене, а той ни изпраща на „Края на Вселената“. Напомни ми да бъда добър с него някой ден.

След кратка пауза продължи:

— Хей, знаеш ли, че тази вечер всички са тука. Всички, които бяха нещо.

— Защо „бяха“? — учуди се Артър.

— В „Краят на Вселената“ най-често говорим в минало време — отговори Зейфод, — защото всичко е минало и свършено. Здравейте, момчета — извика той към групичката гигантски игуани. — Как бяхте?

— Онзи там Зейфод Бийблброкс ли е? — една игуана попита друга игуана.

— Да, струва ми се — отговори втората игуана.

— Е, това е вече върхът — каза първата игуана.

— Животът е странно нещо — каза втората игуана.

— Какъвто си го направиш, такъв ще е — заключи първата и отново потънаха в мълчание: чакаха да видят най-знаменитото зрелище в цялата Вселена.

— Хей, Зейфод — каза Форд като посегна към ръката му и благодарение на третата чаша Пангалактически гаргаробластер не улучи. Протегна напред един люлеещ се пръст.

— Ето там седи един стар приятел — каза той — Хотблек Десиато! Виждаш ли мъжа на платинената маса и с платинения костюм?

Зейфод се опита да проследи посоката, в която сочеше Фордовия пръст, но му се зави свят. Накрая го видя.

— А, да — каза той, но след миг се сети кой е всъщност. — Хей — възкликна той, — виж на това се вика супер велик мъж! По-велик и от най-великите! Като изключим мен, разбира се.

— Че кой е той? — попита Трилиън.

— Хотблек Десиато! — изненада се Зейфод. — Не го ли знаеш? Не си ли чувала за „Бедствен район“?

— Не — отговори Трилиън, която наистина не бе чувала.

— Най-великата — каза Форд, — най-шумната…

— Най-богатата — добави Зейфод.

— … рок-група в историята на… — опита се да намери точната дума.

— … в самата история — каза Зейфод.

— Не съм — каза Трилиън.

— Как така — каза Зейфод, — ето ни тук, на края на Вселената, а ти още сякаш не си живяла. Къде си била досега?

И той я поведе към масата, където сервитьорът отдавна ги очакваше. Артър ги последва, чувствайки се съвсем загубен и самотен.

Форд отцепи право през тълпата, за да поднови едно старо познанство.

— Хей, ъъъ, Хотблек — извика той, — как си, кво правиш? Страшно се радвам, че те виждам, братче. Вдигаш ли още шум? Изглеждаш много добре, много, ама много дебел и вкиснат. Страшен си!

Тупна мъжа по гърба и леко се учуди, когато онзи изобщо не реагира. Но Пангалактическите гаргаробластери, които се плискаха в него, му нашепваха да продължи нататък.

— Помниш ли доброто старо време? — каза той. — Славно си живеехме, нали? Бистрото на Катилите помниш ли? А универмага „Гръцмуля на Слим“? Клуба на грешните къркачи? Чудесни дни, а?

Хотблек Десиато не изрази мнение по въпроса дали това са били чудесни дни или не. Но Форд не се смути.

— И когато нямахме какво да ядем, се представяхме за санитарни инспектори, това помниш ли? И обикаляхме заведенията за ядене и пиене наред, а? Докато накрая получихме хранително отравяне. А дългите нощи, прекарани в сладки приказки и пиене в онази смърдяща квартира над Кафе Клоака в град Гретхен, Нови Бетел? Ти все се усамотяваше в другата стая, дрънкаше на своята аджуитара и се опитваше да пишеш песни, които всички мразеха. Ти викаше, че не те интересува, а ние викахме, че нас ни интересува, защото страшно ги мразим — очите на Форд бяха започнали да се навлажняват. — Ти викаше, че не искаш да ставаш звезда — продължи той, потънал в носталгия, — защото презираш бълващата звезди система. А ние ти викахме — Хадра, Сулиджуу и аз, — че нямаш друг избор. А сега какво? Сега сам КУПУВАШ звездни системи!

Той се обърна и призова за внимание близките маси.

— Ето — каза той — един човек, който КУПУВА звездни системи!

Хотблек Десиато не направи опит да потвърди или отрече този факт и интересът на случайната му публика бързо изчезна.

— Струва ми се, че някой се е напил — измърмори едно мораво храстовидно същество в чашата си с вино.

Форд се олюля леко и се отпусна тежко в стола срещу Хотблек Десиато.

— Какъв беше онзи номер, дето го правеше? — каза той, посегна неблагоразумно да се опре на една бутилка и я разля, но по някаква случайност право в една чаша наблизо. И за да не отиде на вятъра щастливият завършек на злополучния му жест, изпразни чашата.

— Онзи наистина страшен номер — продължи той, — сещаш ли се? „Буъм! Буъм! Бъдърр!“ или нещо подобно. Когато го изпълняваш на сцената, свършва с това, че корабът се блъска право в слънцето. И ти наистина го правеше!

Форд блъсна с юмрук дланта на другата си ръка, за да поясни нагледно този подвиг. Отново катурна бутилката.

— Кораб! Слънце! Дум, тряс! — извика той. — И никакви лазерни ефекти и тем подобни! Ти и твоите момчета правите истински слънчеви избухвания, истински загар. И наистина ужасни песни.

Очите му проследиха струйката течност, която гълголеше от бутилката върху масата. Трябва нещо да се направи… помисли си Форд.

— Хей, искаш ли една чашка? — попита той.

Едва сега упоеното му съзнание регистрира факта, че нещо не е наред, че нещо й липсва на тази мила среща и че липсващото нещо е свързано по някакъв начин с това, че седящият срещу него дебел мъж с платинен костюм и сребърна шапка все още не е казал „Здравей, Форд“ или „Страшно се радвам да те видя след толкова време“, или каквото и да е друго. А да не говорим, че изобщо не бе и помръднал.

— Хотблек? — каза Форд.

Една огромна тежка ръка се стовари отзад върху рамото му и го изблъска настрана. Той се свлече тромаво от стола си и погледна нагоре, за да види на кого е тази груба ръка. Не бе трудно да се забележи кой е собственикът й, защото беше около седем фута висок и при това доста солидно сложен. Всъщност външният му вид силно напомняше кожен диван — лъскав, със заоблени форми и добре тапициран. Костюмът, в който бе напъхано тялото на мъжа, изглеждаше така, сякаш единствената му цел бе да демонстрира колко е трудно да се натика едно такова тяло в костюм. Лицето му приличаше на портокалова кора и имаше цвят на ябълка, но тук свършваше приликата му със сладките неща.

— Малкия… — каза мъжът с глас, който сякаш доста се бе мъчил в гърдите му, преди да излезе от устата.

— Ъъъ, да? — каза Форд с разговорен тон.

Изправи се с мъка на краката си и с разочарование откри, че върхът на главата му не се издига много над корема на мъжа.

— Чупката — каза мъжът.

— О, така ли? — каза Форд, чудейки се дали постъпва много разумно. — Че кой сте вие?

Мъжът се позамисли. Не бе свикнал да му задават подобни въпроси. Въпреки това успя да скалъпи набързо един отговор.

— Аз съм този, който ти казва да се чупиш — каза той, — преди да ти е счупил кокалите.

— Вижте какво — започна Форд плахо: много му се щеше главата му да спре да се върти, да се проясни и да се справи с тази ситуация — вижте — продължи той, — аз съм един от най-старите приятели на Хотблек, а…

Хвърли поглед към Хотблек Десиато, който дори и не бе мигнал още.

— … а… — отново каза Форд като се чудеше как е най-удачно да продължи след това „а“.

Огромният мъж бързо сътвори цяло изречение, което да върви след „а“-то и го изрече на глас.

— А пък аз съм телохранителят на мистър Десиато — гласеше то — и отговарям за неговото тяло, но за твоето не отговарям, затова го разкарай оттука, преди да му се е случило нещо.

— Ама чакайте малко — каза Форд.

— Никакво ама! — изрева телохранителят. — Никакво чакане! Мистър Десиато с никого не разговаря!

— А защо не го оставите сам да каже какво мисли по въпроса? — попита Форд.

— Той с никого не разговаря! — крещи телохранителят.

Форд хвърли още един тревожен поглед към Хотблек и бе принуден да признае пред себе си, че фактите бяха на страната на телохранителя. Дори и следа нямаше от каквото а да е раздвижване, а камо ли от някакъв особен интерес към съдбата на Форд.

— Защо? — попита Форд. — Какво му има?

Телохранителят му обясни някои работи.