Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (11)

Глава X

Вселената, както вече беше отбелязано, е едно умопомрачително голямо място, но повечето хора, за да не си нарушават спокойствието, си затварят очите пред този факт.

Мнозина биха предпочели да се заселят в някое по-малко, измислено от тях самите място, а не са малко и тези, които вече са сторили това.

Така например в единия край на източния клон на Галактиката се намира голямата, покрита с гори планета Огларун, цялото „разумно“ население на която неотлъчно живее на един твърде малък и пренаселен орех. И на това дърво те се раждат, живеят, влюбват се, дълбаят в кората му мънички умозрителни статийки върху смисъла на живота, безсмислието на смъртта и необходимостта от ограничаване на раждаемостта, водят няколко съвсем незначителни войни и накрая умират, привързани към долната част на някой от по-трудно достижимите и отдалечени клони.

Всъщност единствените огларунияни, които някога напускат дървото, са онези от тях, които биват изхвърляни от него заради това, че са извършили възможно най-отвратителното престъпление — задавали са си въпроса, дали и на другите дървета няма условия за живот и дори са се чудили дали другите дървета са нещо повече от халюцинации, предизвикани от прекомерната консумация на Оглаорехи.

Колкото и необичайно да изглежда едно такова поведение, в галактиката няма форма на живот, която да не може да бъде обвинена в нещо подобно и именно затова Шеметната бездна на абсолютното прозрение е толкова ужасяващо място.

Защото когато човек попадне в Бездната, в един миг добива представа за цялата невъобразима безкрайност на мирозданието, зареяна някъде в него се вижда малка стрелкичка, която сочи към една микроскопична точица върху друга микроскопична точица и казва: „Ти си тук.“

 

 

Пред Зейфод се стелеше сива равнина, осквернена и опустошена равнина. Вятърът фучеше бясно над нея.

Насред полето се виждаше стоманената пъпка на купола. Това, предположи Зейфод, бе мястото, накъдето го водеха. Това беше Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

Докато стоеше и я наблюдаваше навъсено, изведнъж от нея се разнесе някакъв нечовешки вой на ужас, сякаш идваше от човек, на когото с огън вадеха душата. Извиси се над рева на вятъра и заглъхна.

Зейфод подскочи от страх — имаше чувството, че кръвта му се е превърнала в течен хелий.

— Хей, какво беше това? — промълви той почти безгласно.

— Запис — каза Гаргравар — на последния човек, попаднал в Бездната. Винаги се пуска на поредната жертва. Нещо като прелюдия.

— Хей, ама това наистина звучеше кошмарно… — измънка Зейфод. — Не бихме ли могли да отскочим за малко на някакво парти или нещо подобно, да го обсъдим още веднъж?

— Доколкото ми е известно — каза Гарграваровият ефирен глас, — в момента вероятно съм на парти. Тялото ми, искам да кажа. Напоследък често излиза без мене. Казва, че му преча. Прав му път.

— Каква е тази история с вашето тяло? — попита Зейфод, като се опитваше всячески да отложи това, което предстоеше да му се случи.

— Ами то е… виждате ли, то е доста заето — каза Гаргравар неуверено.

— Да не искате да кажете, че си е намерило друг дух? — попита Зейфод.

Настъпи продължителна и малко тягостна пауза, след което Гаргравар отново проговори.

— Държа да ви кажа — отговори той накрая, — че намирам шегата ви за безвкусна.

Зейфод измърмори смутено някакво объркано извинение.

— Няма нищо — каза Гаргравар, — нямаше как да знаете.

Гласът потрепера от болка.

— Истината е там — продължи той с тон, от който личеше, че прави усилени опити да се контролира, — истината е там, че в момента се намираме в състояние на фактическа раздяла. Предполагам, че ще приключи с развод.

Гласът отново секна, като остави Зейфод да се чуди какво да каже. И той измънка нещо неопределено.

— Мисля, че не си подхождахме много добре — продължи Гаргравар след време. — Желанията ни все се разминаваха. Най-големите ни скандали бяха заради секса и риболова. Накрая опитахме да съчетаем двете, но се получи пълен провал, както може би се досещате. И сега моето тяло отказва да ме приюти. Не иска дори да ме види…

Силно нажален, гласът млъкна. Вятърът фучеше над полето.

— Каза ми, че само го насилвам. Обърнах му внимание, че моята роля е не да го насилвам, а да го населявам, на което ми се отговори, че от подобни евтини каламбури му се запушва лявата ноздра. Повече не сме говорили. Предполагам, че ще му присъдят собственото ми име.

— Ооо…? — обади се Зейфод едва-едва. — А какво е то?

— Цокало — отговори гласът. — Казвам се Цокало Гаргравар. Сега всичко ви става ясно, нали?

— Ъъъ… — каза Зейфод съчувствено.

— Вече знаете защо аз, безтелесният дух, получих тази служба — Кустос на Шеметната бездна на абсолютното прозрение. Никой никога не стъпва на повърхността на тази планета. С изключение на жертвите на Бездната. Но те не се броят, разбира се.

— Аааа…

— Ще ви разкажа историята на тази планета. Искате ли да я чуете?

— Ъъъ…

— Преди много години това бе една процъфтяваща, щастлива планета. Имаше си хора, градове, магазини. Изобщо един нормален свят. Само дето на главните улици на градовете имаше малко повече магазини за обувки, отколкото беше необходимо. И бавно, коварно броят на тези обувни магазини започна да нараства. Това явление в икономиката е добре познато, но е истинска трагедия да го наблюдаваш с очите си, защото колкото повече обувни магазини се откриваха, толкова повече се увеличаваше производството на обувки, които пък ставаха все по-некачествени и негодни за носене. И колкото по-негодни ставаха за носене, толкова по-често си ги купуваха хората, за да не ходят боси, и в резултат магазините се множаха. Докато цялата икономика на планетата заработи за решаването на тъй наречения „обувен проблем“ и от икономическа гледна точка стана невъзможно да се строи каквото и да е друго освен магазини за обувки. И в резултат — упадък, разорение и глад. Голяма част от хората измряха. Малцината, които притежаваха нужната генетична неустойчивост, мутираха в птици — вече видяхте една от тях, — които проклеха своите нозе, проклеха и земята, по която са ходили, и се заклеха, че повече никой не ще стъпи на нея. Нещастни създания. Да вървим, трябва да ви заведа в Бездната.

Зейфод заклати замаяната си глава и тръгна, препъвайки се през полето.

— А вие? — каза той. — И вие ли сте от тази пъклена дупка?

— Не, не — отговори Гаргравар изненадано, — аз съм от Фрогстар, Свят С. Прекрасно място. Чудесен риболов. Връщам се там всяка вечер. За съжаление сега мога само да гледам. Шеметната бездна на абсолютното прозрение е единственото нещо, което функционира на тази планета. Построиха я тук, защото никъде другаде не я искаха.

В този момент още един отчаян писък процепи въздуха и Зейфод потрепера от ужас.

— Кое кара бедния човек да стене тъй? — успя да промълви той.

— Вселената — отговори Гаргравар простичко, — цялата безкрайна Вселена. Безчетните слънца, необятните разстояния между тях, а вие самият — една невидима точица върху друга невидима точица — безкрайно малък.

— Хей, ама аз съм Зейфод Бийблброкс бе, човек — възнегодува Зейфод, мобилизирайки последните жалки остатъци от своето „его“.

Гаргравар нищо не отговори, а просто поде жаловитото си тананикане и не спря, докато не стигнаха до сивия стоманен купол насред полето.

Щом пристигнаха, една врата се отвори с леко бръмчене и зад нея се откри малка, полутъмна зала.

— Влезте — каза Гаргравар.

Зейфод се дръпна уплашено.

— Хей, какво, веднага ли? — стресна се той.

— Веднага.

Зейфод надникна плахо вътре. Залата се оказа съвсем малка. Цялата бе обшита със стомана и в нея надали имаше място за повече от един човек.

— Ами тя… ъъъ… ами тя изобщо не ми прилича на Бездна — каза Зейфод.

— И не е — каза Гаргравар, — това е само асансьорът. Влезте.

С безкрайно вълнение Зейфод встъпи вътре. Усещаше, че Гаргравар е в асансьора с него, въпреки че в момента безтелесният мъж нищо не казваше.

Асансьорът започна да се спуска надолу.

— Трябва да се стегна и духът ми да е на място за това, което ме очаква — измърмори Зейфод.

— Духът никога не си е на мястото — сряза го Гаргравар.

— Наистина умеете да лишите човек от самочувствие.

— Аз не. Бездната прави това.

На дъното на шахтата се отвори задната врата на асансьора и Зейфод, залитайки, влезе в една неголяма, функционално подредена и обшита със стомана зала.

В дъното й се намираше една-единствена стоманена кабина с размери колкото един човек да застане прав в нея.

И това беше всичко.

Свързана бе с малка камара уреди и прибори посредством единствен дебел кабел.

— Това ли е тя? — учуди се Зейфод.

— Това е.

Не изглежда толкова страшно, помисли си Зейфод.

— И трябва да вляза вътре, така ли? — попита той.

— Трябва да влезете вътре — каза Гаргравар — и се боя, че това трябва да стане веднага.

— Окей, окей — каза Зейфод.

Отвори вратата на кабината и встъпи вътре.

Затвори вратата и зачака.

След около пет секунди се чу едно щракване и цялата Вселена се всели в кабината при него.