Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (10)

Глава IX

Въздухът на втората планета на звездната система Фрогстар беше спарен и нездравословен.

Влажните ветрове, които непрестанно духаха над повърхността и, вееха над покритите със сол крайбрежни низини, над пресъхналите блата, над гъстата, гниеща растителност и над порутените останки на разрушените градове. Нищо живо не се движеше по повърхността й. И тя, подобно на много други планети в тази част на Галактиката, беше отдавна изоставена.

Воят на вятъра беше доста тъжен, когато се луташе сред развалините на старите къщи в градовете; още по-тъжен бе, когато се блъскаше в основите на високите черни кули, които се поклащаха тревожно тук и там по повърхността на този свят. На върха на тези кули живееха орляци големи, мършави, зловонни птици, единствените наследници на цивилизацията, живяла някога тук.

Най-тъжен обаче бе воят на вятъра, когато преминаваше над едно пъпковидно здание, разположено насред широкото сиво поле в покрайнините на най-големия от изоставените градове.

Това пъпковидно здание беше станало причина този свят да си спечели репутацията на възможно най-зловещото място в цялата Галактика. Отвън то представляваше просто един метален купол с диаметър около тридесет фута. Отвътре представляваше нещо толкова чудовищно, че умът е неспособен да го побере.

На около стотина ярда от него след един участък от осеяна с ями, опустошена и невероятно безплодна земя се намираше нещо, което навярно може да бъде описано като подобие на площадка за кацане. По-конкретно върху една доста голяма площ бяха пръснати грозните скелети на две или три дузини аварийно приземили се сгради.

Над и около тези сгради витаеше един дух, дух, който чакаше нещо.

Духът насочи вниманието си към небето и не след дълго там се появи далечна малка точица, заобиколена околовръст от по-малки точици.

По-голямата точица беше лявата кула на сградата на ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ, която навлизаше в стратосферата на Фрогстар, свят В.

Едва сега Рууста наруши продължителното и неловко мълчание, установило се между двамата мъже.

Той се изправи и прибра хавлията си в една чанта.

— Бийблброкс — каза той, — настана време да изпълня задачата, заради която бях изпратен тука.

Зейфод, който седеше в един ъгъл и разменяше неизречени мисли с Марвин, извърна поглед към него.

— Да? — каза той.

— Сградата след малко ще се приземи. Когато я напускате, не излизайте през вратата — рече Рууста, — излезте през прозореца. — Желая ви успех — добави той и напусна стаята, изчезвайки от живота на Зейфод по същия мистериозен начин, по който се бе появил.

Зейфод скочи към вратата и натисна дръжката, но Рууста вече бе успял да я заключи. Сви равнодушно рамене и се върна в своя ъгъл.

Две минути по-късно кулата извърши принудително кацане и се приземи с трясък сред развалините на другите сгради. Ескортът от изтребители Фрогстар изключи силовите си лъчи, извиси се стръмно в небето и се насочи към Фрогстар, Свят А, едно във всяко отношение по-привлекателно място. Никога не кацаха на Фрогстар, Свят В. Никой никога не стъпваше на повърхността на тази планета, освен подбраните жертви на Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

Зейфод беше силно разтърсен от принудителното кацане. Продължи да лежи известно време сред смълчаните прашни руини, в каквито се бе превърнала голяма част от стаята. Никога в живота си не се бе чувствал по-злочест, отколкото сега. Чувстваше се объркан, чувстваше се самотен, чувстваше, че никой не го обича. Но след малко си каза, че трябва да стане и да приключи с тази работа, каквато и да е тя.

Огледа внимателно потрошената и разбита стая. Стената около касата на вратата се бе нацепила и вратата зееше отворена. По чудо прозорецът бе останал затворен и здрав. За миг се поколеба, но после реши, че щом доскорошният му странен спътник се бе подложил на това, на което се бе подложил, само за да му каже това, което му бе казал, то за това трябва да има някаква сериозна причина. С помощта на Марвин успя да отвори прозореца. Зейфод погледна навън, но прашният облак, вдигнал се след сгромолясването и порутените грамади на другите сгради, сред които се намираха, не му позволиха да види нищо от света, който ги заобикаляше.

Но не това го безпокоеше в момента. Безпокоеше го най-вече гледката, която се разкри под него, когато погледна надолу. Кабинетът на Зарниууп се намираше на петнадесетия етаж. Сградата се бе приземила под ъгъл от около четиридесет и пет градуса, но въпреки това сърцето му спря да бие, като си представи какво го чака.

Най-сетне, жегнат от непрекъснатата серия от презрителни погледи, които Марвин му хвърляше, той си пое дълбоко дъх и се промуши навън откъм силно наклонената стена на сградата. Марвин го последва и двамата запълзяха бавно и мъчително надолу по петнадесетте етажа, които ги разделяха от земята.

Докато пълзеше, дробовете му се задръстиха с влажен въздух и прах, очите му засмъдяха, а от огромната височина и двете му глави се завъртяха.

Редките коментари на Марвин от рода на „Вие живите същества страшно обичате такива неща, нали? Питам просто за информация“, не спомагаха много за подобряването на душевното му състояние.

На половината път надолу по стената на полуразрушената сграда те се спряха да починат. Докато лежеше задъхан от страх и умора, на Зейфод му се стори, че Марвин изглежда малко по-весел от обикновено. Но после осъзна, че това не е така. Роботът изглеждаше весел само в сравнение с неговото собствено настроение.

Размахвайки тежко криле, от бавно слягащия се облак прах долетя голяма мършава черна птица и като протегна тънките си крака, кацна срещу наклонения перваз на един прозорец на няколко ярда от Зейфод. След това прибра крилете си и се заклатушка тромаво напред-назад.

Размахът на крилете и стигаше някъде към шест фута, а главата и шията й изглеждаха странно големи за една птица. Лицето й беше плоско, човката едва загатната, а някъде по средата на долната част на крилете й ясно личаха закърнелите остатъци от нещо подобно на ръка.

В действителност птицата много приличаше на човек.

Тя обърна пълните си с тъга очи към Зейфод и затрака нестройно с клюн.

— Махай се оттука — каза Зейфод.

— Окей — промърмори мрачно птицата и отлетя обратно в прашния облак.

Зейфод проследи полета и с безкрайно изумление.

— Онази птица не проговори ли преди малко? — попита той Марвин угрижено. Беше готов да повярва и в друго обяснение, че всъщност има халюцинации.

— Да — потвърди Марвин.

— Горкичките — отбеляза един дълбок, безплътен глас в ухото на Зейфод.

Като се извърна рязко да види откъде идва този глас, Зейфод едва не се изтърси долу. Залови се отчаяно за един отворен прозорец и си поряза ръката. Но успя да се задържи, дишайки учестено.

Гласът нямаше никакъв видим източник — наоколо не се виждаше никой. Въпреки това той пак проговори.

— Историята им е много тъжна. Истинска трагедия.

Зейфод се заозърта като луд. Гласът бе дълбок и приглушен. При други обстоятелства можеше да бъде описан като успокоителен. Но няма нищо успокоително в това, че един безтелесен глас ти говори от нищото особено пък когато, подобно на Зейфод, не си в най-добрата си форма и висиш от перваза на прозорец, който се намира на осмия етаж на извършила принудително кацане сграда.

— Хей, ъъъ… — запелтечи той.

— Да ви разкажа ли тяхната история? — попита гласът тихо.

— Хей, кой сте вие? — изрече Зейфод задъхано. — Къде сте?

— Тогава може би по-късно — прошепна гласът. — Казвам се Гаргравар. Аз съм Кустос на Шеметната бездна на абсолютното прозрение.

— А защо не ви виждам…?

— Ще видите, че придвижването ви надолу по сградата ще бъде значително улеснено — гласът стана по-висок, — ако се преместите около два ярда вляво. Защо не опитате?

Зейфод погледна нататък и видя, че по външната стена на сградата са издълбани къси хоризонтални прорези, които стигаха чак до долу. С благодарност се насочи към тях.

— Ще ви видя отново долу — каза гласът в ухото му и като го изрече, се изгуби.

— Хей — извика Зейфод, — къде сте…?

— Ще ви отнеме не повече от няколко минути… — каза гласът съвсем-съвсем слабо.

— Марвин — обърна се Зейфод със сериозен тон към робота, който бе приклекнал отчаяно до него, — чу ли… един гла… преди малко…?

— Да — отговори Марвин кратко и стегнато.

Зейфод кимна. Отново извади своите чувствителни към опасност очила. Бяха съвсем черни и вече доста надраскани от непознатия метален предмет в джоба му. Сложи ги. Пътят му надолу по сградата щеше да бъде доста по-лек, ако изобщо не виждаше какво именно прави.

След няколко минути достигна изтръгнатите от земята и разкъсани основи на кулата и като си свали очилата, скочи долу.

Марвин се присъедини към него след миг-два и се просна по лице в праха и отломъците, откъдето сякаш нямаше намерение да се помръдне.

— А, ето ви и вас — обади се внезапно гласът в ухото на Зейфод. — Моля да ме извините, че ви изоставих по този начин. Работата е там, че от високото ми се върти главата. По-точно — продължи той с тъга, — въртеше ми се главата, докато я имах.

Зейфод се озърна много бавно и внимателно, за да провери дали не е пропуснал да забележи нещо, което би могло да бъде източникът на гласа. Но успя да види само прах, отломъци и извисяващите се туловища на заобикалящите ги здания.

— Хей, ъъъ, защо не мога да ви видя? — попита той. — Защо не сте тука?

— АЗ съм тук — изрече бавно гласът. — Тялото ми много искаше да дойде, но в момента е възпрепятствано. Има толкова неща да прави, уговорени срещи и т.н. — И след нещо подобно на въздушна въздишка продължи: — Но вие знаете какви са телата, нали?

Зейфод не беше съвсем сигурен в това.

— Мислех, че знам — каза той.

— Надявам се, че поне за почивката си е помислило — продължи гласът. — Напоследък живее тъй напрегнато, че сигурно едва се държи на лактите си.

— Лактите ли? — каза Зейфод. — Предполагам, че имате предвид краката.

Известно време гласът нищо не каза. Зейфод се огледа притеснено. Не знаеше дали си е отишъл, или е все още тук, или какво мисли да прави. След малко гласът отново заговори.

— Значи вие сте за Бездната, така ли?

— Ъъъ, виждате ли — каза Зейфод, като направи доста несполучлив опит да си придаде безгрижен вид, — ако питате мен, аз изобщо не бързам. Бих могъл да се помотая малко, да поразгледам тукашния пейзаж…

— А знаете ли какво представлява тукашният пейзаж? — попита гласът на Гаргравар.

— Ъъъ, не.

Зейфод мина през купчините отломъци и заобиколи една от порутените сгради, която му пречеше да види гледката.

Пред погледа му се откри ландшафтът на Фрогстар, Свят В.

— Е, добре — каза той, — просто ще се помотая малко наоколо.

— Не — каза Гаргравар, — Бездната вече ви очаква. Трябва да тръгваме. Последвайте ме.

— Ъъъ, така ли? — попита Зейфод. — А как ще стане това?

— Ще тананикам — отговори Гаргравар. — Следвайте тананикането.

Във въздуха се разнесе някакъв нежен, едва доловим и изпълнен с печал напев. Сякаш че не долиташе от някое определено място и едва когато се заслуша много внимателно, Зейфод успя да определи посоката, от която идваше. Бавно, залитайки като пиян, пое нататък. Какво друго му оставаше?