Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (4)

Глава III

— Кой ще ми даде един чайник? — попита Артър, като се качи на мостика и в същия миг започна да се чуди защо Трилиън крещеше на компютъра да се обади, Форд го блъскаше с юмрук, а Зейфод го риташе, а също така защо на екрана се виждаше тази отвратителна жълта безформена маса.

Остави на пода празната чашка, която бе взел със себе си, и отиде при тях.

— Хей? — каза той.

В същия миг Зейфод се хвърли към лъскавите мраморни плотове, в които бяха монтирани приборите, задействащи обикновения фотонен двигател. Щом ги докосна, те в миг се материализираха и той превключи на ръчно управление. Започна да блъска, да дърпа, да натиска и да ругае. Фотонният двигател се разтресе болезнено и отново млъкна.

— Случило ли се е нещо? — попита Артър.

— Ха, чухте ли го? — промърмори Зейфод, като скочи към приборите за ръчно управление на Безкрайно невероятностния двигател. — Маймунката проговори!

Невероятностният двигател издаде два немощни звука, а после и той млъкна.

— Ти си цяла находка, мой човек — каза Зейфод, като срита Невероятностния двигател, — говореща маймунка!

— Ако нещо те безпокои… — започна Артър.

— Вогоните! — кресна му Форд. — Нападат ни!

— Ами тогава какво правим тук? Да се махаме! — изломоти Артър.

— Не можем. Компютърът засече.

— Засече ли?

— Каза, че всичките му вериги са заети в момента. Цялата енергия на кораба отива за тях.

Форд се отдалечи от терминала на компютъра, изтри с ръкав челото си и се облегна морно на стената.

— Нищо не можем да направим — каза той.

После впери гневен поглед в празното пространство и прехапа устни.

Като ученик, дълго преди Земята да бъде разрушена, Артър играеше в училищния отбор по футбол. Не играеше никак добре и негов специалитет бяха головете, вкарани в собствената врата при особено важни срещи. В такива случаи винаги изпитваше странното чувство, че вратът му започва да гори, след това огънят пролазваше бавно към бузите му и сгряваше челото. Споменът за тревата и калта и цял куп подиграващи се момчета, които го замерват с нея, изведнъж изплува съвсем ясно в съзнанието му.

В същия миг изпита странното чувство, че вратът му започва да гори, след това огънят пролази бавно към бузите му и сгря челото.

Понечи да заговори и спря.

Отново понечи да заговори и отново спря. Най-сетне успя да произнесе едно:

— Ъъъ…

Изкашля се.

— Вижте — продължи той и го изрече тъй припряно, че всички останали се обърнаха и го зяпнаха. Той извърна поглед към приближаващото се жълто петно на екрана.

— Вижте — повтори той, — компютърът каза ли с какво е зает? Питам просто от любопитство…

Очите на всички се приковаха върху него.

— Ами… ъоъ, тъй де, просто питам.

Зейфод протегна една ръка и сграбчи Артър за врата.

— Какво си му направил, маймуняк такъв? — изсъска той.

— Ами — каза Артър — нищо особено. Просто си мисля че преди малко се опитваше да разбере как да…

— Да.

— Приготви чай.

— Точно така момчета — изведнъж изтананика компютърът, — тъкмо с това се занимавам в момента. Уфф, ама то никак не било лесно. Ще ви се обадя след малко.

И отново потъна в мълчание, което по своята напрегнатост се раняваше единствено на мълчанието, с което тримата наблюдаваха Артър Дент.

И сякаш за да разсеят напрежението, вогоните избраха точно този момент, за да открият огън.

 

 

Корабът започна да се тресе и да бучи. Отвън дебелият цял инч силов щит около кораба започна да подпухва, да трещи и да цвърти от непрекъснатата стрелба на дузина 30-мегасмъртоносни фотразонни оръдия и изглеждаше, че дълго няма да издържи. Четири минути — толкова му даваше Форд Префект.

— Три минути и петдесет секунди — каза той след малко.

— … И четиридесет и пет секунди — добави той точно навреме.

Бутна напосоки няколко нефункциониращи копчета, после изгледа Артър недружелюбно.

— Просто умираш за чаша чай, нали? — каза той. — Три минути и четиридесет секунди.

— Няма ли да престанеш да броиш? — изръмжа Зейфод.

— Да — каза Форд Префект, — след три минути и тридесет и пет секунди.

 

 

На борда на вогонския кораб Простетник вогон Джелтц беше силно озадачен. Очаквал бе да има гонитба, очаквал бе да има вълнуваща схватка с онези лъчи, очаквал бе да вкара в употреба монтирания специално за случая Суб-цикличен нормалитрон, който да неутрализира Безкрайно невероятностния двигател на „Златно сърце“, ала Суб-цикличния нормалитрон бездействаше, защото „Златно сърце“ просто си седеше там и понасяше ударите.

Дузината 30-мегасмъртоносни фотразонни оръдия продължаваха да обстрелват „Златно сърце“, а той си седеше там и понасяше ударите.

Изпробва всички сензори, с които разполагаше, за да види дали не се касае за някакъв гаден номер, но нищо подобно не можа да открие.

Разбира се, нямаше как да знае номера с чая. Нито пък можеше да знае как обитателите на „Златно сърце“ прекарват последните три минути и трийсет секунди, които им оставаха да живеят.

Как точно Зейфод Бийблброкс стигна до идеята да проведе спиритически сеанс тъкмо сега, остава в тайна и за самия него.

Очевидно проблемът за смъртта витаеше из въздуха, но по-скоро като нещо, което трябва да се избегне, отколкото да се разисква непрестанно.

Вероятно ужасът, който Зейфод изпитваше при перспективата да се срещне с покойните си родственици, го наведе на мисълта, че е възможно и те да изпитват същите чувства към него и което е по-важно, да са в състояние да направят нещо, което да отложи тази среща.

Но не е изключено тази идея да му е била подсказана от изплуващите понякога на повърхността тъмни области на съзнанието, които непонятно защо бе заключил, преди да стане президент на Галактиката.

— Искаш да говориш със своя прадядо? — слиса се Форд.

— Да.

— Тъкмо сега ли намери?

Корабът продължаваше да се тресе и да бучи. Температурата се покачваше. Лампите едва мъждукаха — всичката енергия, която не се поглъщаше от компютъра при размишленията му по въпроса за чая, отиваше да подхрани все по-бързо стопяващия се силов щит.

— Да! — упорстваше Зейфод. — Слушай, Форд, мисля, че той може да ни помогне.

— Сигурен ли си, че МИСЛИШ? По-внимателно си подбирай думите.

— Кажи тогава какво да правим.

— Ами, ъъъ…

— Окей, всички около централния плот. Веднага. По-бързо! Трилиън, и ти, маймуняк, размърдайте се!

Скупчиха се около централния плот, доста объркани, седнаха и тъй като се почувстваха ужасно глупаво, се хванаха за ръце. С третата си ръка Зейфод изгаси осветлението.

Тъмнина обгърна кораба.

Отвън фотразонните оръдия с оглушителен рев продължаваха да рушат защитния силов слой.

— Концентрирайте се — прошепна Зейфод — върху името му.

— Какво е то? — попита Артър.

— Зейфод Бийблброкс Четвърти.

— Какво?

— Зейфод Бийблброкс Четвърти. Концентрирайте се!

— Четвърти?

— Да. Чуйте сега, аз съм Зейфод Бийблброкс, баща ми беше Зейфод Бийблброкс Втори, дядо ми — Зейфод Бийблброкс Трети…

— Какво?

— Стана авария с един презерватив и една машина на времето. А сега се концентрирайте!

— Три минути — каза Форд Префект.

— Защо — попита Артър Дент — се занимаваме с това?

— Затваряй си устата — предложи му Зейфод Бийблброкс.

Трилиън нищо не казваше. Какво, мислеше си тя, мога да кажа?

Единствената светлина на мостика идваше от два мъгливи червени триъгълника в далечния ъгъл, където Марвин, параноичния андроид, седеше отпуснато, пренебрегнал всички и пренебрегнат от всички, в един интимен и доста неприятен свят, който бе лично негов.

Четири изгърбени фигури около централния плот с неистова съсредоточеност се опитваха да пропъдят от съзнанието си ужасното тресене на кораба и страшното бучене, което отекваше в него.

Концентрираха се.

И още веднъж се концентрираха.

Отново се концентрираха.

Секундите се нижеха.

По челата на Зейфод изби пот — първо от концентрацията, после от чувството за безсилие и накрая от безпомощност.

Накрая нададе гневен вик, изтръгна ръцете си от Трилиън и Форд и натисна копчето за осветление.

— О, тъкмо започвах да си мисля, че никога няма да светнете — каза някакъв глас. — Не, не толкова ярко, ако обичате, очите ми не са такива, каквито бяха някога.

Четирите фигури се изопнаха като струни, както бяха седнали. Бавно извърнаха глави по посока на гласа, въпреки твърдото намерение на скалповете им да се опитат да останат на мястото си.

— И така, кой ме безпокои по това време? — каза дребната, приведена мършава фигура, застанала до стръковете папрат на другия край на мостика. Двете й малки глави с тънка перушинеста косица изглеждаха толкова древни, че не бе изключено да съдържат мъгляви спомени за раждането на самите галактики. Едната се бе отпуснала в сън, а другата ги оглеждаше сърдито и строго. Ако очите му не бяха такива, каквито бяха някога, то навремето трябва да са били елмазени резци.

От притеснение Зейфод започна да заеква. Кимна кратко по онзи характерен начин, по който бетелгиусци по традиция изразяват почитта си към по-възрастните свои роднини.

— О… ъъъ, здравей, прадядо… — каза той, поемайки си шумно дъх.

Дребната старческа фигура се приближи към тях. Взря се в полумрака и насочи костеливия си пръст към своя правнук.

— Охо — озъби се той, — Зейфод Бийблброкс. Последната издънка на нашия велик род. Зейфод Бийблброкс Нищотни.

— Нищотни — изсъска фигурата.

Зейфод ненавиждаше този глас. Имаше чувството, че дращи с нокти по черната дъска на това, което считаше, че е душата му.

Размърда се притеснено на стола си.

— Ъъъ, така е — промърмори той. — Ъъъ, виж какво, прадядо, наистина съжалявам за цветята. Мислих да изпратя, но нали разбираш, тъкмо бяха свършили венците в магазина и…

— Забравил си! — сряза го Зейфод Бийблброкс Четвърти.

— Ами…

— Все имате много работа. За другите хич и не помисляте. Всички живи сте такива.

— Две минути, Зейфод — прошушна Форд ужасено.

Зейфод се разшава неспокойно.

— Да, но аз наистина мислех да ги изпратя — каза той. — И на прабаба ще пиша, обещавам, само да се махнем от това място…

— Твоята прабаба… — повтори мършавият дребен старец унесено.

— Да — каза Зейфод, — ъъъ, как е тя? Виж какво, ще отида да я видя. Но първо трябва да…

— Твоята ПОКОЙНА прабаба и аз сме много добре — сряза го Зейфод Бийблброкс Четвърти.

— А, оо.

— Но сме много разочаровани от тебе, млади ми Зейфод…

— Да, но… — някакво странно безсилие бе обзело Зейфод и все не успяваше да насочи разговора в желаната посока, а до него тежкото дишане на Форд му подсказваше, че секундите бързо отлитат.

Бученето и друсането бяха станали застрашителни. В дрезгавината той смътно различи пребледнелите и застинали лица на Трилиън и Артър.

— Ъъъ, прадядо…

— Наблюдаваме те как се развиваш с все по-нарастващо униние…

— Да, но виждаш ли, точно в този момент…

— Да не кажа с презрение!

— А сега би ли могъл да ме изслушаш за малко…?

— Питам те как изобщо прекарваш живота си?

— В момента ме атакува цяла флотилия вогони! — изкрещя Зейфод.

Преувеличаваше, разбира се, но това бе единственият сгоден момент досега да му изясни основната цел на занятието.

— Изобщо не се учудвам — заяви дребното старче безучастно.

— Но не разбираш ли, че това става в момента? — настоя трескаво Зейфод.

Призрачният му праотец кимна с глава, вдигна чашата, която Артър Дент бе донесъл, и я заразглежда с интерес.

— Ъъъ… прадядо…

— А знаеш ли — прекъсна го безтелесната фигура, като го изгледа със строг поглед, — че в орбитата на Бетелгиус Пет понастоящем се наблюдава една съвсем слабо изразена ексцентричност?

Зейфод не само, че не знаеше, но и му беше трудно да се замисли върху тази информация при целия този шум и под угрозата да загине и т.н.

— Ъъъ, не, но… — каза той.

— Идва от това, че се въртя като пумпал в гроба си! — излая праотецът.

Хвърли чашката на земята и насочи треперещия си, тънък като вейка и прозрачен пръст към Зейфод.

— Ти си причината! — изкрещя той.

— Минута и трийсет секунди — промърмори Форд, хванал с ръце главата си.

— Да, разбирам, прадядо, но би ли могъл да ни помогнеш, защото…

— Да ти помогна ли? — удиви се старецът, сякаш му бяха поискали невестулка.

— Да, да ми помогнеш, и то веднага, защото иначе…

— Да ти помогна?! — повтори старецът, сякаш му бяха поискали леко препечена невестулка в хлебче с пържени картофки, толкова учуден вид имаше. — Развяваш се като паун из цялата Галактика с твойте — праотецът махна пренебрежително с ръка, — с твойте пропаднали приятели, прекалено си зает, за да сложиш цветя на гроба ми — и изкуствените щяха да свършат работа, тъкмо щяха да бъдат в твой стил — ама не би. Прекалено ангажиран. С прекалено модерни разбирания. Прекалено скептичен — до момента, в който се забъркаш в някаква каша и тогава тичаш при мене, междузвездни негоднико!

Старецът поклати глава — много внимателно, за да не наруши дрямката на другата, която бе започнала да потрепва неспокойно.

— Тъй че не знам, млади ми Зейфод — продължи той. — Мисля, че трябва да си помисля този път.

— Минута и десет секунди — изрече Форд глухо.

Зейфод Бийблброкс Четвърти го изгледа с интерес.

— Защо този човек говори все с цифри? — попита той.

— Тези цифри — побърза да поясни Форд — показват времето, което ни остава да живеем.

— О, така ли — каза прадядото, като изсумтя. — Разбира се, това не се отнася за мене — каза той и се отдалечи към едно по-мрачно кътче на мостика в търсене на нещо друго, в което да си пъхне носа.

Зейфод усети, че се люшка на ръба на лудостта, и се чудеше дали да не вземе да скочи от другата страна и да приключи с всичко.

— Прадядо — каза той, — това се отнася за нас! Ние сме все още живи, но след малко ще загубим живота си.

— Ами много хубаво.

— Какво?

— Че кой има полза от твоя живот? Като си помисля какво си направил с него, от само себе си ми идва наум израза „свинско ухо“.

— Но аз бях президент на Галактиката бе, човек!

— Хъм — изсумтя неговият праотец, — че това служба за един Бийблброкс ли е?

— Хей, какви ги приказваш? Един е президентът! На цялата Галактика!

— Суетно малко мегапале.

Зейфод запремига на парцали.

— Хей, ъъъ, какви ги приказваш бе, човек? Искам да кажа прадядо.

Приведената дребна фигура пристъпи към своя правнук и го чукна сурово по коляното. Този жест подсети Зейфод, че разговаря с един дух, защото нищо не усети.

— И ти знаеш, и аз знам какво означава да си президент, млади ми Зейфод. Ти знаеш, защото вече си бил такъв, а аз знам, защото съм умрял и това дава възможност на човек да има много по-ясен поглед за нещата. Тук горе си имаме една поговорка: „Животът приживе е загубено време!“

— Да — каза Зейфод злъчно, — много хубаво. Много мъдро. Сега имам нужда от афоризми точно толкова, колкото и от дупки в главите.

— Петдесет секунди — изръмжа Форд Префект.

— Та за какво говорих? — попита Зейфод Бийблброкс Четвърти.

— Говореше ми мъдро — каза Зейфод Бийблброкс.

— А, да.

— Това приятелче — тихо промърмори Форд на Зейфод — може ли наистина да ни помогне?

— Никой друг не може — прошепна Зейфод.

Форд увеси унило глава.

— Зейфод — продължи духът. — Ти имаше една цел, когато стана президент на Галактиката. Нима си забравил?

— Не бихме ли могли да говорим за това по-късно?

— Нима си забравил? — настоя духът.

— Да! Разбира се, че съм забравил! Трябваше да забравя. Гледат ти мозъка на рентген, когато те избират. Ако бяха открили, че главата ми е пълна с разни хитри идеи, пак щях да се озова на улицата само с една тлъста пенсийка, екип от секретарки, цяла флотилия кораби и две прерязани гърла.

— Ааа — закима духът доволно, — значи все пак си спомняш!

За момент спря да говори.

— Това е хубаво — каза той и шумът секна.

— Четиридесет и осем секунди — каза Форд.

Отново погледна часовника си и го почука. Вдигна глава.

— Хей, шумът спря — оповести той.

Едно дяволито пламъче заигра в студените малки очички на духа.

— За известно време забавих хода на времето — каза той, — само за малко, нали разбирате. Много ще ми е неприятно, ако не чуеш всичко, което имам да ти кажа.

— Не, ти чуй какво ще ти кажа аз, прозрачен стар прилеп такъв — каза Зейфод, като скочи от стола. — Първо, благодарности за това, че спря времето и т.н., отлично, чудесно, прекрасно, но, второ — никакви благодарности за проповедта, ясно ли е? Не знам каква е тази важна работа, която се очаква от мен да свърша, но ми се струва, че изобщо не се е предвиждало да зная. И това никак не ми харесва, ясно ли е? Старата ми личност знаеше. Старата ми личност чувстваше. Дотук добре. Само че старата ми личност чувстваше толкова силно, че започна да бърника в собствения си мозък — моя собствен мозък — и заключи частите, които знаят и чувстват, защото ако знаех и чувствах, нямаше да мога да го направя. Нямаше да мога да стана президент и нямаше да мога да открадна този кораб, което очевидно е най-важното.

Но тази моя стара личност взе че се самоуби, когато промени мозъка ми, нали така? Е добре, такова е било желанието й. Но това ново „аз“ си има свои собствени желания и по някаква странна случайност желае да не знае и никак не го е еня за тази голяма работа, каквато и да е тя.

Само че тази моя стара личност се опита да продължи да се разпорежда с мен, оставяйки ми разпоредби в заключената част на моя мозък. Ама аз не искам да ги зная и не искам да ги слушам. Такова е моето желание. Не ще бъда ничия марионетка, особено пък на самия себе си.

Зейфод стовари юмрук върху масата, без да забелязва втрещените погледи, които бе привлякъл върху себе си.

— Старата ми личност е мъртва! — яростно продължи той. — Самоуби се! Мъртвите нямат право да се мотаят сред живите и да им се бъркат в живота!

— Но все пак ме повика да те спасявам — каза духът.

— Е — каза Зейфод, като отново седна, — това не е съвсем същото, нали така?

Ухили се безпомощно на Трилиън.

— Зейфод — отсече привидението, — единствената причина да си губя времето с тебе е, че бидейки мъртъв, нямам какво друго да правя с него.

— Добре де — каза Зейфод, — защо не ми кажеш каква е тази голяма тайна, пък да видим какво ще излезе.

— Зейфод, когато беше президент на Галактиката, на тебе ти беше ясно, както и на Йуудън Вранкс преди тебе, че президентът е едно нищо. Кръгла нула. Притулен нейде в неговата сянка, стои друг човек, същество, нещо, което държи върховната власт в ръцете си. Този човек, същество или нещо ти си длъжен да откриеш — човека, който направлява съдбините на тази Галактика и — както подозираме — на много други. Възможно е и на цялата Вселена.

— Защо?

— Защо ли? — възкликна изненаданият дух. — Как така защо? Я се огледай, момчето ми, и ми кажи дали нещо от това, което виждаш, ти харесва?

— Че какво му има?

Старият дух го изгледа гневно.

— Няма да споря с тебе. Просто ще вземеш този кораб, този кораб с невероятностен двигател и ще го отведеш там, където трябва. Ще го направиш. Не мисли, че можеш да избягаш от дълга си. Невероятностното поле те контролира, ти си в негова власт… Това пък какво е?

Застанал бе пред един от терминалите на Еди, бордовия компютър, и го почукваше с пръст. Зейфод му обясни.

— Какво прави в момента?

— Опитва се — каза Зейфод с учудващо самообладание — да направи чай.

— Това е хубаво — каза прадядо му, — одобрявам го. И така, Зейфод — каза той, като се обърна към него и го заплаши с пръст, — не знам дали наистина си способен да изпълниш с успех задачата си, но ми се струва, че нямаш друг избор. Аз обаче прекалено отдавна съм мъртъв и съм прекалено изморен, за да ме интересува всичко това, както едно време. Реших да ти помогна единствено защото ми е непоносима мисълта, че ще продължите да се мотаете тука — ти и твоите модерни приятели. Ясно?

— Да, много ти благодаря.

— А, да не забравя, Зейфод.

— Ъъъ, какво?

— Ако някой ден пак имаш нужда от помощ, нали разбираш, ако изпаднеш в беда и някой трябва да ти подаде ръка, за да те измъкне…

— Да?

— Моля те, не се колебай, а веднага върви по дяволите.

В разстояние на една секунда само се случиха следните неща: от ръцете на стария съсухрен дух по посока на компютъра се стрелна ярка светкавица; духът изчезна; мостикът се изпълни с гъст дим, а „Златно сърце“ направи неизвестно колко голям скок през измеренията на времето и пространството.