Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (32)

Глава XXXI

Няколко дена след като пристигнаха в тази планинска местност, те се озоваха на едно крайбрежие, което се простираше диагонално пред тях — от югозапад на североизток — крайбрежие с невероятно величие: дълбоки царствени клисури, високи стръмни обледени върхове, фиорди.

В продължение на още два дена, онемели от красота, те се катереха по скалите и ледниците.

— Артър! — изведнъж извика Форд.

Беше следобедът на втория ден. Артър седеше на една висока скала и наблюдаваше как бушуващото море се разбива в скалистите носове.

— Артър! — отново извика Форд.

Артър погледна натам, откъдето идваше гласът на Форд, довян от вятъра.

Форд бе отишъл да разгледа един ледник и Артър го откри там, клекнал до плътната стена от син лед. Беше напрегнат от вълнение, очите му се стрелнаха нагоре и срещнаха Артъровите.

— Виж — каза той, — виж!

Артър погледна плътната стена от син лед пред себе си.

— Да — каза той, — това е ледник. Вече го видях.

— Не — каза Форд, — погледна го, но не го видя. Виж!

Форд сочеше дълбоко в сърцето на леда.

Артър се вгледа — не видя нищо друго освен смътни сенки.

— Дръпни се назад — настояваше Форд — и пак погледни.

Артър се дръпна назад и пак погледна.

— Нищо — каза той и сви рамене. — Какво трябва да видя?

И изведнъж го видя.

— Видя ли го?

Видя го.

Устата му понечи да заговори, но мозъкът му реши, че все още няма какво да каже, и пак я затвори. След това мозъкът му се залови да решава проблема, възникнал от това, което очите му казаха, че виждат, но докато се занимаваше с това, загуби контрол над устата и тя побърза веднага да се отвори. Събирайки още веднъж челюстите, мозъкът загуби контрол над лявата ръка, която започна да извършва някакви неориентирани движения. В продължение на една-две секунди мозъкът се опитваше да озапти лявата ръка, без да пренебрегва и устата, като едновременно се опитваше да мисли за това, което беше заровено в леда и вероятно по тази причина краката му поддадоха и Артър се отпусна кротко на земята.

Онова, което бе извадило от равновесие мозъчните му функции, беше една сложна плетеница от сенки в леда, на дълбочина около осемнадесет инча под повърхността. Погледнати под определен ъгъл, те придобиваха ясните очертания на букви от някаква непозната азбука, високи по три фута всяка; а за онези като Артър, които не знаят магратеански, над буквите се виждаха контурите на едно лице, увиснало в леда.

То бе старо лице, слабо и изискано, белязано от грижи, без да е грубо.

Това бе лицето на човек, който бе спечелил награда за проектирането на крайбрежието, на което вече знаеха, че се намират.