Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (15)

Глава XIV

Четири безчувствени тела потъваха надолу, влачени от черен въртоп. Съзнанието ги бе напуснало и ледена забрава теглеше телата все по-надолу и по-надолу към дълбините на небитието. Грохотът на тишината ехтеше жалостно край тях. Накрая затънаха в едно мътно, горчиво море от развълнуван пурпур, което бавно ги погълна, завинаги сякаш.

След една цяла вечност морето се оттегли и ги остави да лежат на един студен и твърд бряг — жалки отломки, изхвърлени на брега от вълната на Живота, Вселената и Всичко останало.

Разтърсваха ги студени спазми, от танца на светлинките около тях им прилошаваше. Студеният твърд бряг се люшна и завъртя веднъж и след това се успокои. От него се излъчваше матов блясък — това бе един изключително лъскав, студен и твърд бряг.

Едно неясно зелено нещо ги наблюдаваше с неодобрение.

То се прокашля.

— Добър вечер, мадам, добър вечер, господа — каза то. — Имате ли резервация?

Съзнанието на Форд Префект се върна с такъв трясък, че мозъкът го заболя. Вдигна замаян поглед към неясното зелено нещо.

— Резервация ли? — попита той немощно.

— Да, сър — отговори неясното зелено нещо.

— Нужно ли е човек да има резервация за отвъдното?

Ако е възможно едно неясно зелено нещо да повдигне презрително вежди, неясното зелено нещо стори тъкмо това.

— Отвъдното ли, сър? — попита то.

Артър Дент се мъчеше да се докопа до изплъзващото му се съзнание, така както човек се мъчи да докопа изплъзващото му се парче сапун в банята.

— Това отвъдното ли е? — заекна той.

— Ами струва ми се, че е това — каза Форд Префект, като се опитваше да определи накъде е горе. Подложи на проверка теорията, че отвъдното трябва да се намира в обратната на студения твърд бряг посока, и с мъка се изправи на това, което предполагаше, че са краката му.

— Искам да кажа — добави той, олюлявайки се леко, — че няма начин да сме оцелели след оня взрив, нали?

— Прав си — измърмори Артър. Успял бе да се повдигне на лакти, но от това не се почувства по-добре и отново се свлече долу.

— Да — каза Трилиън, като се надигна, — няма начин.

Откъм пода се чу някакъв глух, дрезгав, гърголещ звук. Това беше Зейфод Бийблброкс, който се опитваше да проговори.

— Аз със сигурност не съм оцелял — каза той задавено. — Аз съвсем си бях заминал. Бум — и край.

— Ами да — каза Форд — и ние заради тебе нямахме никакви шансове да оцелеем. Сигурно сме станали на парчета. Наоколо трябва да е пълно с ръце и крака.

— Да — каза Зейфод, изправяйки се шумно на крака.

— Ако дамата и господата желаят да поръчат нещо за пиене… — каза неясното зелено нещо, като се въртеше нетърпеливо около тях.

— Тряс, пляс — продължи Зейфод, — и в миг се разпадаш на съставните си молекули. Хей, Форд — каза той, установявайки самоличността на една от неясните фигури в мъглата около себе си, — ти изпита ли чувството, че целият ти живот преминава като на лента пред очите ти?

— Ама ти и това ли? — каза Форд. — Целия си живот?

— Да — каза Зейфод, — поне ми се стори, че е моят. Защото, знаеш ли, често имам чувството, че живея нечий друг живот.

Той се огледа, като спря поглед върху трите фигури, които най-сетне ставаха познати фигури, вместо да бъдат мъгляви и с неясни очертания безформени фигури.

— И така… — каза той.

— И така какво — попита Форд.

— И така, ето ни тук — каза Зейфод нерешително, — лежим мъртви…

— Стоим — поправи го Трилиън.

— Ъъъ, стоим мъртви — продължи Зейфод — в този злочест…

— Ресторант — каза Артър Дент, който се бе изправил на краката си и вече можеше, за своя голяма изненада, да вижда ясно. Или по-точно, изненада го не това, че е способен да вижда, а това, което виждаше.

— Ето ни тук — продължи неотстъпно Зейфод, — стоим мъртви в този злочест…

— Луксозен — каза Трилиън.

— Ресторант — завърши Зейфод.

— Странно, нали? — каза Форд.

— Ъъъ, да.

— Иначе полилеите са хубави — забеляза Трилиън.

И четиримата се заозъртаха смаяно.

— Не ми се вярва това да е отвъдното — каза Артър. — По-скоро ми прилича на нещо неземно.

В действителност полилеите бяха малко крещящи, а ниският сводест таван, от който висяха, нямаше да бъде в една идеална Вселена боядисан в точно тази отсянка на тъмнотюркоазеното, но дори и да беше, нямаше да бъде допълнително осветен със скрити светлини. Вселената обаче не е идеална, за което свидетелстваха и шарките по мраморния под, от който човек можеше да стане разноглед, а също и направата на лицевата страна на дългия осемнадесет ярда бар с мраморен плот. Лицевата страна на дългия осемнадесет ярда бар беше облицована със съшитите кожи на близо двадесет хиляди антареански мозаечни гущери въпреки факта, че същите тези двадесет хиляди гущери се нуждаеха от своите кожи, за да имат в какво да носят вътрешностите си. Неколцина елегантно облечени създания се бяха разположили небрежно на бара или си отпочиваха в пъстроцветните удобни кресла, пръснати тук-таме в района на бара. Един млад Вл’хургски офицер и зелената му димяща млада дама минаха през голямата, направена от тъмно стъкло врата в дъното на бара и влязоха в ярко осветения централен салон на Ресторанта.

Зад Артър се намираше голям, завесен еркерен прозорец. Той дръпна настрана крайчеца на завесата и погледна навън мрачния и суров пейзаж, един сив, осеян с дупки, безрадостен пейзаж, който при нормални обстоятелства би накарал Артър да се разтрепери от ужас. Обстоятелствата обаче не бяха нормални, защото онова, което смрази кръвта в жилите му и стана причина кожата му да поиска да запълзи нагоре по гърба му и да излезе през главата му, беше небето. Небето беше…

Един помощник барман услужливо върна завесата на мястото й.

— Всичко с времето си, сър — каза той.

Очите на Зейфод заблестяха.

— Хей, чакайте малко, мои мъртви приятели — каза той. — Струва ми се, че забравяме нещо ултраважно, нещо, което някой каза, но ние не му обърнахме внимание.

С огромно облекчение Артър отклони вниманието си от това, което току-що бе видял.

Той каза:

— Рекох, че ми прилича на нещо незем…

— Да, но не ти ли се ще да не си го изрекъл? — каза Зейфод. — Форд?

— Казах, че е странно.

— Да, много умно, но скучно, може би…

— Може би — прекъсна го неясното зелено нещо, което вече бе приело образа на дребен, съсухрен, облечен в тъмен костюм зелен сервитьор, — може би е по-добре да обсъдите този въпрос, след като поръчате нещо за пиене…

— Пиене! — извика Зейфод. — Ето това беше! Виждате ли какво може човек да изпусне, ако дреме.

— Така е, сър — каза сервитьорът търпеливо. — Ако дамата и господата желаят да поръчат нещо за пиене преди вечеря…

— Вечеря! — възкликна Зейфод възторжено. — Слушай, малко зелено същество, способен съм цяла нощ да те гушкам в стомаха си, ей, тъй, заради едната идея.

— … нека сторят това сега, а по-късно — продължи сервитьорът, твърдо решен да не бъде отклоняван точно преди финала — и Вселената ще избухне, за да ви достави удоволствие.

Главата на Форд бавно се завъртя към него. Гласът му прозвуча развълнувано.

— Ауу — каза той, — че какви питиета сервирате в това заведение?

Сервитьорът се ухили леко и учтиво, така както подобава на един сервитьор.

— Ооо — каза той, — струва ми се, че господинът не ме разбра правилно.

— О, надявам се, че не съм — промълви Форд.

Сервитьорът се прокашля леко и учтиво, така както подобава на един сервитьор.

— Често се случва нашите клиенти да са леко дезориентирани след пътуването във времето — каза той, — затова бих ви предложил…

— Пътуване във времето? — каза Зейфод.

— Пътуване във времето? — каза Форд.

— Пътуване във времето? — каза Трилиън.

— Искате да кажете, че това не е отвъдното? — рече Артър.

Сервитьорът се усмихна леко и учтиво, така както подобава на един сервитьор. Но репертоарът му на учтив малък сервитьор беше вече на привършване и скоро щеше да влезе в ролята си на неразговорчив и язвителен малък сервитьор.

— Отвъдното ли, сър? — каза той. — Не, сър.

— И ние не сме мъртви? — попита Артър.

Сервитьорът присви устни.

— Аха, ха — каза той. — Господинът очевидно е жив, иначе нямаше да се опитвам да го обслужвам.

С един удивителен жест, който не се поддава на описание, Зейфод Бийблброкс плесна двете са чела с две от ръцете си, а с третата се шляпна по едното бедро.

— Хей, момчета — каза той, — ама ние сме страшни! Успяхме! Най-сетне стигнахме там, закъдето бяхме тръгнали. Това е Милиуейз!

— Да, сър — каза сервитьорът, щедро отпускайки още малко търпение, — това е Милиуейз, Ресторант „На края на Вселената“.

— Краят на какво? — попита Артър.

— Вселената — повтори сервитьорът много ясно и излишно отчетливо.

— Че кога настъпи краят? — рече Артър.

— Само след няколко минути, сър — отговори сервитьорът и си пое дълбоко дъх.

Не беше необходимо да прави това, защото тялото му се снабдяваше с нужния за поддържането на живота му специфичен асортимент от газове от един малък интравенозен апарат, привързан към крака му. Има обаче случаи, когато независимо от метаболизма ти се ще да поемеш дълбоко дъх.

— И така — добави то, — ако бъдете така добри най-сетне да поръчате нещо за пиене, ще мога след това да ви заведа до масата ви.

Зейфод пусна две налудничави усмивки, разходи се до бара и поръча от почти всички питиета.