Ангел Каралийчев
Електрическа сила

Светкавиците угаснаха. Бурята отмина. Слънцето разкъса мократа риза на облаците и окъпаната гора се задави в светлина. Една самотна дъждовна капка се търкулна по черната кора на тънко сухо клонче и наблегна на крайчеца, готова да се откъсне. Светна като око на птичка. Под нея клокочеше пъргав планински поток. Неговите струи се боричкаха, скачаха по камъните, гонеха пъстървите и пропадаха в долчинката.

— Няма ли наблизо някоя жадна крилата душица? — промълви с уморен глас капката.

— Защо ти е? — обади се черното клонче.

— Да отвори човка и ме глътне, когато почна да падам. Боя се да капна в тоя палав поток. Аз съм тъй уморена!

— Откъде идеш, капчице? — попита клончето.

— Аз не съм капка.

— А какво си?

— Сълза. Родена съм в Цейлон от окото на едно малко сираче с шоколадена кожа и къдрава коса. Името му беше Тари-бари. Тари-бари нямаше какво да яде и затуй почна да плаче. А когато аз се търкулнах от очите му и паднах на един горещ камък, мигом се превърнах на пара и вятърът ме грабна. Станах робиня на въздушната стихия. Чудя се как оцелях дотука. Преживях страхотни часове. Лудият вятър беше тръгнал да върши зло по света. Аз съм свидетелка на неговите грозни опустошения. Най-напред той мина през пустинята и засипа с пясък един керван от камили и бедни бедуини, които бяха тръгнали да търсят оазис. След туй забуча над морето, разкъса платната на един рибарски кораб, почна да го тласка, счупи мачтите му и го потопи. Всичките рибари загинаха. Някъде сега пищят осиротели деца. Когато настръхналият вятър стигна до брега, връхлетя стръвнишки върху дървените криле на една вятърна мелница, откърти я издъно, събори я на земята, строши крилете й и стъпи върху нейния старчески скелет. Бедният воденичар почна да чупи ръце от мъка и хукна като безумен към морето — да се удави.

Ах, защо съм толкова мъничка и слаба! Защо нямам сили да се боря срещу престъпленията на този свят! — въздъхна малката цейлонска сълза и додето изрече тия думи, се отрони и падна в ручея.

— На добър час! — извика сухото клонче.

Като падна във водата, сълзата се озърна и видя, че край нея пътуват милиони други капки, също като нея устремени надоле.

— Кои сте вие? — попита новата пътница.

— Ние сме сълзите на милиони хора, които живеят в тъмнина и страдат.

— А къде отивате?

— Отиваме да превърнем нашата сила в електричество.

— Кому е нужно туй електричество?

— На хората. То ще озари тъмните кални улици по селата и схлупените крайни квартали в градовете. То ще завърти камъните на хилядите мелници, които мелят брашно за гладните. Ние ще се впрегнем в една електрическа железница — през пустинята. Ех, каква страшна сила носим ние!

— Защо ме лъжете — рече цейлонската сълза. — И вие сте като мене толкова мънички и слаби капчици. Не можете да удавите дори една мравка.

— Ние сме слаби, когато сме самотни — отговориха капките, — но ако се съединим, нашата сила няма равна на себе си. Ти ще видиш.

Сълзата на цейлонското сираче нищо не разбра. Замисли се дълбоко и заспа… Цяла нощ планинският ручей я носи надоле. Когато се пробуди, тя видя, че е навлязла във водите на една поройна река, която бучи и се пени между настръхнали канари. Изведнъж водите на тая река се блъснаха в една висока преграда от камък и притихнаха.

— Къде сме? — попита цейлонката.

— Ние сме в езерото пред електрическата юзина. Ние стигнахме язовира! Тук ще грабнат силата ни, когато падаме, и ще я превърнат на електричество. Сега ще видиш.

Додето малката сълза се надигне и погледне това велико човешко дело, неочаквано потъна в една огромна тръба и се удави в оглушителния шум на милиардите капки, които се притискаха плътно една до друга и даваха силата си на човека — да я превърне на творческа енергия.

Зашеметена и отмаляла от грозното падане, цейлонката се опомни едва когато напусна електроцентралата и се упъти към равнината. Стигна зеленчуковите градини и се отби по една тясна вадичка. Залута се насам-нататък и спря до коренчето на едно напъпило диво цвете. Цветето се помоли:

— Капчице-сестрице, влез в земята да напоиш моето жадно коренче.

Капката влезе в сухата земя и напои коренчето, както майката кърми своето мъничко детенце. На другия ден пъпката на цветето се пукна и разля благоухание над градината. Цял ден вървяха пчелите за мед.

А електрическата сила, която грабна централата от милиардите капки, тръгна по телените жици. Разля светлина над тъмните села. Подкара един електрически влак през пустинята, където някога гинеха пътуващи кервани. От голямата електрическа мрежа се отлъчи една жица и завъртя вихрено камъните на една нова мелница, която трудолюбивата човешка ръка беше издигнала на същото място, където някога безпомощно пращеше и махаше криле вятърната мелница.