Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2010 г.)

Издание:

Ангел Каралийчев. Приказки и разкази

История

  1. —Добавяне

— Иванчо, написа ли си домашното упражнение?

— Не съм. Навехнах си ръката.

— Ами ходи ли на чешмата да донесеш студена вода за дяда си?

— Не съм ходил. Забравил съм къде е чешмата.

— Ами изяде ли, маминото момче, тиквата, която ти оставих в долапчето?

Иванчо се потупа по корема:

— И питката изядох, и сиренето изядох, и печената тиква свърших.

— Като е тъй, тръгвай, чедо, да пасеш магарето в бостаните. Баща ти поръча хубаво да го напасеш.

— Не ща, мамо! Как ще стигна до бостаните? Болят ме краката.

— Щеш, чедо, щеш. Хайде качвай се на гърба му.

И като се наведе, майката сграби своето мързеливо момче, дигна го и — хоп върху самара на магарето. Клепоухото, щом усети на гърба си товар, тръгна към вратнята. На улицата Иванчовата майка догони сина си:

— Чакай, Иванчо, чакай, сине. Вземи торбичката. Вътре съм ти загърнала в един зелев лист малко сирене, две глави лук и една порязаница. Сложих ти и буквара. Седни, чедо, под някоя круша и почни да четеш. Като огладнееш — изяж хляба, сиренето и лука, па слез на кладенчето и се напий хубаво с вода. Сетне пак чети, додето се мръкне.

Магарето слушаше внимателно поръките на майката и си мислеше:

„Брей, моята майка голяма магарица излезе. Никога не й дойде на ума да напълни една торба с овес, да я надене на шията ми и да рече: Папай, Марко, папай, магаренце!“

— Ами кой ще ме снеме от магарето, като стигна? — попита Иванчо.

— Пъдарят, чедо, викай пъдаря.

Марко потегли, клати се послушно до моста, но там срещна магаричката на дяда Брадоя, мигом се върна и тръгна подире й. Вървя до дядовата Брадоева вратня. Старецът излезе да посрещне своята магаричка и като видя неканените гости, избухна, почна да гълчи и ритна Марка по хълбока. Марко философски преглътна обидата и пое отново към бостаните. Когато най-сетне стигнаха, Иванчо се огледа: къде е пъдарят, да го снеме от самара? Тук пъдар, там пъдар — няма го. Заспал е някъде под най-дебелата сянка.

— Слизай! — викна магарето.

— Не мога — отговори Иванчо. — Аз тук ще стоя, докато се мръкне.

Тогава магарето се разигра, почна да мята задните си крака нагоре и хвърли Иванча на земята върху една къртичина. Иванчо се натърти хубаво, много му се доплака и щеше да надуе гайдата, но като се озърна и разбра, че наоколо няма жива душа и никой не ще го чуе — преглътна си плача. Лениво се заклати под ореха до близкия синур. Окачи торбичката си на едно клонче, извади буквара, седна до дънера и почна да срича. На втората сричка падна единият му клепач, на третата — другият, а на четвъртата сричка мързеливият Иванчо захърка.

Марко обиколи опустошения бостан, схруска две пожълтели краставици и като си спомни за поръчките на Иванчовата майка, кривна към ореха. Надигна глава и помириса окачената торба. Захапа я. Смъкна я на земята. Навря си муцуната и най-напред изяде сиренето заедно със зелевия лист. Облиза се и налапа порязаницата. Схруска и двете глави лук, макар че бяха люти. След това започна да яде торбата. Изяде половината, но не му се видя много сладка, затуй я остави. Слезе към кладенчето. Напи се хубаво с вода и пак се върна на бостана.

— Какво да правя сега? — си рече Марко. — Всичките поръчки на Иванчовата майка изпълних. Само буквара не съм изял. Чакай да му видя работата.

Марко отвори уста и тихо захапа новия буквар. Измъкна го от Иванчовите ръце. Тръгна надоле и се потули зад синура.

— Най-напред да го разгледам, че сетне ще си го изям — рече магарето и почна да го прелистя с копитото. — Я! Какви хубави картинки. Ами туй какво ли е под картинките?

— Букви! — извика някой над главата му.

Магарето се стресна и погледна нагоре. До него стоеше дядо Граматик с тояжка на рамо и едно вързопче на тояжката.

— Къде отиваш, дядо Граматик? — попита магарето.

— Отивам в гората за дренки. Ами ти какво правиш?

— Чета картинките.

— Слушай, Марко, ако ме поносиш до гората и насам до селото — ще те науча да четеш буквите в този буквар. Още тая вечер ще ти покажа как се чете цялата азбука.

— Качвай се на гърба ми! — съгласи се Марко и затропа към гората. Спря до един дрян, под който земята беше зарината с меки дренки. Дядо Граматик слезе и събра всичките дренки. Напълни си торбичката и пак яхна Марка. Додето притъмнее, влязоха в село. Дядо Граматик слезе пред своята къща, подаде торбичката с дренките на баба Граматичка и поръча:

— Донеси ми една свещ запалена!

И като пое свещта, той поведе Марка към кошарата. Закрепи запалената свещ върху рога на овена, постла си малко сено и седна. Разтвори Иванчовия буквар. Започна да показва буквите. Додето пропеят първи петли, магарето научи буквите, а додето се обадят втори петли — то прочете всичките уроци. На другия ден дядо Граматик го заведе на училище и го записа направо във второ отделение.

Минаха десет години. Веднъж в малкия околийски градец пристигнаха двама души: дядо Граматик и едно осемнайсетгодишно момче със закърпени ръкави, с цървули и пробита шапка. Спряха пред къщата на началника. Дядо Граматик натисна копчето на електрическия звънец, открехна желязната врата и рече на момчето:

— Ти ще стоиш тук, а пък аз ще вляза да поговоря с началника.

Дрипавото момче поклати глава:

— Добре, дядо Граматик! — И погледна през желязната ограда.

Вътре имаше една райска градина. Лозници се виеха над пътеката, която водеше към къщата. Цветя — колкото щеш. Пътеката е постлана с пясък. Тя води към мраморните стъпала на стълбата, по която се качва сега дядо Граматик. Едно засмяно момиче отвори вратата и посрещна дяда Граматика. Отведе го към кабинета на началника. През отворения прозорец се чу силният глас на началника:

— Добре дошъл, дядо Граматик! Какво те носи към нас? Кафе ли да те черпя, или сладко от смокини? Кого ми водиш от село?

— А бе, господин началник, остави се. Като е увиснал на шията ми Иванчовият баща — не ме оставя на мира: „Иди, дядо Граматик, заведи Иванча при началника, дано му даде каква да е службица, че ще умре от глад.“ Много са зле, сиромасите. Нали не рачи Иванчо на времето да се учи — сега ходи като сляп. За нищо не го бива.

— Ами аз какво да го правя? — извика началникът.

— Какво ли — ще ти шъта в къщи. Ще ходи да ти купува цигари, ще ти поръчва кафета от кафенето, ще ти чисти обувките, ще ти държи балтона, когато излизаш, и ще те пази от мухите, когато легнеш следобед да подремнеш.

— Добре — натъртено продума началникът, — ще го взема. Само от почит към тебе, дядо Граматиче, ще го взема. Повикай го да го видя!

Дядо Граматик излезе и повика Иванча. Одърпаното момче плахо пристъпи по мраморната стълба и когато влезе в кабинета, ахна и остана поразено. В меко кожено кресло, преметнал крак върху крак, седеше господин началникът — някогашното Иванчово магаре Марко.

Край
Читателите на „Чудната история“ са прочели и: