Карл Май
Винету II (17)

17.
Борба на живот и смърт

Щом се свечери, удвоихме бдителността си и въпреки че по мое изрично настояване трябваше да застана на пост едва на развиделяване, защото по това време индианците обичат най-често да провеждат нападенията си, аз не намерих покой и за всеки случай стоях в готовност. Нощта се беше спуснала тихо и спокойно над котловината, в чиято предна част гореше огънят и хвърляше наоколо несигурната си светлина. Хататитла пасеше в тъмната й задна част. Отидох да го потърся и го открих почти до стръмно издигащите се нагоре скали. След като го бях погалил, както правех обикновено по това време, аз се наканих да се отдалеча, но тихо изтрополяване ме накара да наостря уши. Жребецът ми също вдигна глава. Понеже и най-незначителният шум можеше да издаде присъствието ни, аз го хванах за оглавника и сложих дланта си върху ноздрите му. Докато отгоре трудно можеше да ни забележи някой, то аз можех да различа отдолу нагоре всеки предмет на светлия фон на небето. Напрегнато започнах да търся причината за падането на камъка.

Отначало не успях да открия нищо особено. Вероятно причинителят на това падане и този шум също изчакваше да мине известно време. Тази мисъл излезе вярна, защото след като не се помръднах една-две минути, забелязах най-напред няколко човешки фигури, които се отделиха от тъмната скала и започнаха да се спускат надолу. Скоро обаче съзрях цяла върволица индианци, изникващи един подир друг иззад хребета на височината, следвайки с предпазливи стъпки водача си; а той изглеждаше твърде добре запознат с околността и му трябваха не повече от две минути, за да се озове на дъното на котловината. Ако карабината „Хенри“ беше у мен, щеше да ми бъде лесно да го сваля с един изстрел, като същевременно щях да дам и сигнал за опасност на другарите си. Той предвождаше останалите и ако го застрелях, те нямаше да се осмелят да направят и крачка напред по този изпълнен с опасности терен. Но за съжаление в пояса ми бяха само револверите, които бяха негодни за изстрел на такова разстояние.

От друга страна, дадях ли предупредителен изстрел, неприятелите въпреки всичко щяха да слязат долу, преди да пристигне помощ и тогава щях да се озова в много опасно положение. Защото дори и да се опитах да се оттегля, трябваше да напусна безопасното си място и да се изложа като мишена на пушките на червенокожите. Ето защо пристъпих към изпълнението на един друг план.

Парано — защото несъмнено той беше човекът, който ги водеше — изглежда не минаваше за пръв път през това място. Точно в този миг той се намираше близо до скалист зъбер, който трябваше да заобиколи. Ако успеех да го достигна преди него, той щеше да се натъкне право на дулото на револвера ми и след мигновено взимане на решение аз се закатерих нагоре. Скрит зад скалистия зъбер можех да окажа съпротива на неприятелите и да ги изваждам от строя един подир друг, така, както се движеха.

Едва бях направил първата крачка, когато навън, откъм „вратата“ при потока се разнесе изстрел, последван и от други изстрели. Веднага схванах намерението на индианците, които предприемаха лъжливо нападение при входа, за да отклонят вниманието ни от посоката на истинската опасност. С удвоена бързина и пълно напрежение на силите започнах да се катеря нагоре и вече се бях приближил до скалата дотолкова, че можех да я досегна с ръка, когато няколко камъка под мен се свлякоха и аз полетях надолу през глава, удряйки се в каменни издатини и ръбове. За известно време останах да лежа зашеметен на земята.

Когато отново бях способен да мисля и отворих очи, забелязах първите неприятели, отдалечени само на няколко крачки от мен. Въпреки че бях разранен и контузен твърде зле, аз скочих, изстрелях бързо всичките куршуми от единия си револвер по тъмните фигури, метнах се на Хататитла и препуснах в галоп към лагерния огън. Не биваше да излагам доброто животно на опасност, оставяйки го на това място.

Скочих от коня при огъня, но видях, че ловците са го напуснали. Бяха се събрали при входа, а сега се отправяха в посоката, от която се бяха разнесли моите изстрели. Посрещнаха ме с припрени въпроси.

— Индианците слизат от скалите! — извиках аз, посочвайки към стените на котловината. — Бързо в пещерите!

Това бе единственото средство да избегнем гибелта, с която ни застрашаваше многочисленият ни неприятел. Затова още докато изговарях тези думи, аз се отправих стремглаво към пещерата, където бях спал. Но вече беше много късно.

Червенокожите ме бяха последвали по петите и изневерявайки напълно на обичая си да се събират преди нападение, те веднага се нахвърлиха върху ловците, които бяха така изненадани от проникването на неприятеля в котловината, че помислиха за съпротива едва когато сред тях започнаха да действат неприятелските оръжия.

Може би все пак щях да достигна убежището си, но зърнах Хари, Олд Файерхенд и Винету, обкръжени от индианците, и се втурнах да им помогна.

— Бързо, бързо към скалите! — извиках аз, врязвайки се между счепкалите се противници, така че нападателите бяха отвлечени за един миг и ние спечелихме пространство и време, за да достигнем отвесно издигащите се скали, където поне тилът ни имаше прикритие. В суматохата успях да изтръгна томахока от ръцете на един индианец.

— Точно тук ли трябваше, ако не се лъжа? — извика един глас от някаква пукнатина в скалите, която беше толкова широка, че вътре можеше да се вмъкне само един човек. — Сега Сам Хокинс е издаден!

Хитрото човече единствено между нас бе запазило присъствие на духа и беше използвало малкото секунди, за да се озове на безопасно място. За съжаление ние направихме усилията му безполезни, избирайки за цел на отстъплението си точно мястото, където се намираше скривалището му. Сега Сам светкавично протегна ръка и хвана Хари.

— Нека малкият сър се вмъкне при мен в гнездото. Има място още тъкмо колкото за него, ако не се лъжа.

Неприятелят ни беше последвал и се нахвърли върху нас с диво настървение. Намирахме се в тежко положение и можеше да се нарече щастие в нещастието това, че вследствие на лъжливото нападение при „вратата“ ловците бяха взели поне оръжията си. Вярно, че в ръкопашните схватки карабините бяха безполезни, но затова пък с толкова по-голям успех вилнееха сред червенокожите ножът и томахокът. Само Сам Хокинс и Хари използваха пушките си. Сам зареждаше, а застаналият пред него в цепнатината Хари стреляше; огнените езичета от изстрелите излизаха от пукнатината между мен и Олд Файерхенд.

Това беше дива, страхотна схватка, каквато едва ли може да си представи човешкото въображение. Полузагасващият огън хвърляше колебливата си тъмночервеникава светлина над предната част от котловината, където се открояваха контурите на отделни групи от счепкали се хора, прилични на изскочили от пъкъла, разкъсващи се един друг дяволи. Всред рева на индианците се разнасяха ободряващите подвиквания на траперите и острите отсечени звуци от изстрелите на карабините. Земята сякаш потреперваше от тежките стъпки на биещите се хора.

Никой от нас не се съмняваше, че бяхме изгубени. Числеността на понките беше твърде голяма, за да можем да се надяваме, че ще удържим на нападението им. Някакъв внезапен поврат в наша полза бе много малко вероятен, както малка беше и възможността да си пробием път с бой между вражите редици. Ето защо всеки беше убеден, че в най-скоро време няма да бъде вече между живите. Но щяхме поне да продадем скъпо живота си; въпреки че се примирихме със съдбата си, ние се защищавахме с всички сили и с онова хладнокръвие, което дава такова голямо предимство на белите пред червенокожите обитатели на американските степи.

В кипежа на кървавата схватка аз си спомних за моите възрастни родители, които бях оставил в родината. Те нямаше да получат повече никакво известие от сина си, заминал толкова далеч. Скоро обаче пропъдих тези мисли, защото настоящият момент изискваше не само най-голямо физическо напрежение, но и най-голяма концентрация на вниманието.

Добре щеше да бъде, ако беше в мен моята карабина „Хенри“, но тя се намираше в пещерата, до която не бях успял да се добера. Просто така ни е било писано. Бях предвидил какво можеше да се случи. Винету беше съветвал и предупреждавал, а сега и ние трябваше да изкупуваме грешките на другите. Обзе ме непозната дотогава ярост, обхвана ме някакво озлобление, което удвои силите ми, така че развъртях томахока още по-енергично.

— Само така, сър, само така! — разнесе се одобрително откъм пукнатината в скалата. — Сам Хокинс и ти сте родени един за друг. Жалко, че ще ни очистят! Можехме заедно да вземем още някой и друг скалп, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Само на две крачки в дясно от мен бе застанал Олд Файерхенд. Начинът, по който този великан сееше смърт с двете си ръце сред връхлитащите го противници, ме караше да се удивлявам. Придържаше се близо до отвесната скала и беше изпръскан с кръв от глава до пети. Дългите му коси се спускаха по плещите му, слепени на отделни кичури. Широко разтворените му крака изглежда бяха пуснали корени в земята и като стискаше в единия си юмрук тежката секира, а в другия — острия, леко закривен нож, той държеше на разстояние от себе си нападащите го врагове. Беше получил повече рани и от мене, ала нито една от тях не беше успяла все още да го повали на земята и погледът ми не можеше да се откъсне от високата му юнашка фигура.

В този миг сред тълпата на червенокожите настана раздвижване. Появи се Парано и започна да си проправя път през нагъсто скупчените хора. Едва бе забелязал Олд Файерхенд и веднага извика:

— Най-сетне си в ръцете ми! Спомни си за Рибана и умри!

Финети се накани да се нахвърли върху него, минавайки покрай мен. Тогава го сграбчих за рамото и замахнах за смъртоносен удар. Той ме позна, отскочи, и томахокът ми напразно просвистя из въздуха.

— И ти ли? — изрева той. — Трябва да те имам жив. Хванете го с ласо!

Парано скочи покрай мен, преди да успея да замахна отново с томахока и вдигна пистолета си. Разнесе се изстрел. Олд Файерхенд разпери широко ръце, направи мощен конвулсивен скок напред сред редиците на враговете си и падна безмълвен на земята.

Стори ми се, че куршумът прониза моите гърди. Изпратих на земята индианеца, с когото се бях счепкал тъкмо в този момент и се наканих да се втурна към Парано, когато забелязах тъмна човешка фигура да се промъква между противниците ни с ловкостта на змия и да издига във въздуха гъвкавите си ръце тъкмо пред убиеца.

— Къде е атъбаската жаба? Тук е застанал Винету, вождът на апачите, за да отмъсти за смъртта на белия си брат и Рибана!

— Ха, кучето на Пимо! Върви в ада!

Повече не можах да чуя. Тази сцена бе приковала вниманието ми толкова много, че занемарих защитата си. Около врата ми падна примка на ласо, последва силно дръпване — в същото време почувствах страхотен удар по главата и загубих съзнание.

Когато се съвзех, около мене беше съвсем мрачно и тихо и аз не можех да си спомня как бях попаднал в тази тъмнина. Най-сетне изгарящата болка в главата ми напомни за получения удар и сега вече се заредиха подробностите за случилото се, докато се получи цялостната картина. Към споменатата болка се прибавиха и страданията, причинявани ми от раните, а на всичко отгоре ръцете и краката ми бяха вързани толкова здраво, че ремъците се врязваха дълбоко в плътта ми и не бях способен да направя каквото и да било движение.

Изведнъж долових край себе си шум, като че ли някой човек се беше покашлял.

— Има ли някой тук? — попитах аз.

— Хмм, разбира се! Пита си човекът, сякаш Сам Хокинс е никой, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! — пошегува се траперът въпреки тежкото ни положение.

— Ти ли си, Сам? Кажи ми за бога, къде се намираме?

— Горе-долу на сигурно място, сър. Завряха ни в пещерата за кожи. Нали знаеш къде складирахме кожите, които закопахме после толкова добре. Но казвам ти, няма да намерят нито една от тях, нито една!

— А какво стана с другите?

— Ами какво може да стане, сър. Олд Файерхенд е пречукан, Бил Бълчър е пречукан, Джеки Кърнър е пречукан — все пак си бяха грийнхорни, хи-хи-хи-хи, грийнхорни, каквито със свещ не можеш да намериш, ако не се лъжа! Само ти и апачът мъждукате все още. И мастър Хари живее нормално, а както ми се струва също и Сам Хокинс — хмм, може би и него не са го пречукали съвсем, ако не се лъжа, хи-хи-хи!

— Знаеш ли наистина със сигурност, че Винету и Хари са все още живи, Сам? — попитах го настойчиво.

— Да не си мислиш, че стар скалпирвач като мен не знае какво вижда, сър? Напъхаха момчето заедно с червенокожия ти приятел в другата дупка до нас. И на мен ми се искаше да вляза там, ама не ме допуснаха, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Как е Винету?

— Дупка до дупка, сър! Ако се отърве, ще изглежда като старата дреха на Сам Хокинс, в която са го свързали сега така внимателно, кръпка до кръпка и шев до шев.

— Изглежда, че за отърваване не можем и да мислим. Но как попадна вождът жив в ръцете на понките?

— Точно както ти и аз. Отбраняваше се като лъв. Искаше по-скоро да загине, отколкото да се остави да бъде опечен на кола на мъчението. Но нищо не му помогна, събориха го на земята и почти го разкъсаха. Впрочем ти не искаш да се отървеш, така ли? А Сам Хокинс има голямо желание, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Какво може да ни помогне желанието, щом е невъзможно!

— Невъзможно ли? Хмм, типична мисъл за грийнхорн! Добри хорица са червенокожите, добри хорица. Взеха всичко на стария Кун, всичко, пистолета, лулата… хи-хи-хи-хи, ама ще се смаят, като я помиришат — благоухае като скункс! Но това ще им хареса; и Лиди отиде по дяволите… бедната Лиди. Какъв ли койот ще я вземе сега?… И шапката, и чембера ми… ама ще се чудят на скалпа ми, хи-хи-хи! Струваше ми три дебели връзки кожи от дебелоопашатковци преди доста време в Текама, историята я знаеш вече, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Обаче на Сам Хокинс му оставиха ножа. Скрил съм го в ръкава. Старият хитрец го тикна вътре веднага щом разбра, че от скривалището в цепнатината на скалата няма да излезе нищо.

— Ножът ти е още у теб? Но вероятно няма да можеш да се добереш до него, Сам!

— И на мен така ми се струва, сър! Ще трябва да помогнеш малко на сина на майка ми.

— Веднага! Да видим какво може да се направи в случая.

Още не бях започнал да се търкалям към Сам — единственото движение, чрез което ми беше възможно да се доближа до него — когато кожата на входа бе отметната и вътре влезе Парано заедно с няколко индианци. Той вдигна главнята, която носеше, така, че пламъкът ни освети. Не си дадох труд да се преструвам, че съм все още в безсъзнание, но и не го удостоих с нито един поглед.

— Пипнахме те най-сетне и тебе! — изскърца със зъби той. — Досега съм ти бил малко задължен, но вече няма да има от какво да се оплакваш. Познаваш ли това?

Той ми тикна един скалп пред лицето. Беше скалпът, който Винету беше смъкнал от собствената му глава. Значи той знаеше, че аз бях човекът, забил ножа си в тялото му. Бях сигурен, че апачът не му е дал никакви разяснения по този въпрос, Винету сигурно е отговорил с гордо мълчание на всички поставени му въпроси. Също така бе сигурно, че и Олд Файерхенд не беше издал нищо. Но може би Финети ме е забелязал в сумрака на настъпващото утро или е зърнал лицето ми за миг в момента на сблъскването ни. След като не му отговорих, той продължи:

— Всички ще разберете какво се чувства, когато ти ръгнат нож в тялото или ти смъкнат кожата от главата! Само почакайте, докато се разсъмне! Ще има да се радвате на моята благодарност!

— Както ми се струва, няма да изпиташ чак такова удоволствие! — обади се Хокинс, който не можа да се сдържи да остане спокоен. — Много ще съм любопитен да видя каква ли кожа ще смъкнете от главата на стария Сам Хокинс. Тя ви е вече в ръцете, правена е от някой hairdresser^[1], ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи! Хареса ли ти изработката и, старий ямбарико^[2]?

— Подигравай се, подигравай! — изръмжа Парано. — Все ще се намери по теб достатъчно кожа, за да бъде одрана.

След кратко мълчание, по време на което огледа ремъците ни, той попита!

— Вероятно не сте и мислили, че Тим Финети знае за вашата бърлога, а? Бях в котловината още преди онова куче, Файерхенд, да бе заподозряло нещо и ми беше известно, че сте се сврели тук. Ето този ми го разказа!

Той извади от колана си нож и тикна дървената му дръжка пред очите на Сам. Дребният трапер хвърли поглед върху издълбаните букви и извика:

— Фред Оуинс? Хмм, винаги си е бил подлец! Ще ми се самият той да бе опитал този нож.

— Не се тревожи, човече! Мислеше да си откупи живота с издаването на тайната, ама нищо не излезе. Взехме му и живота и скалпа, също както ще стане и с вас, само че в обратен ред — първо скалпа и после живота.

— Прави, каквото щеш! — Завещанието на Сам Хокинс е готово. На тебе ти е оставил онова нещо, дето му викат перука, ако не се лъжа. Ще ти свърши работа, хи-хи-хи-хи!

Парано го изрита и излезе навън, последван от придружителите си.

Известно време стояхме мълчаливи и неподвижни. След това обаче, щом счетохме, че опасността е отминала, се претърколихме един към друг, така че най-сетне телата ни се допряха. Въпреки че ръцете ми бяха здраво вързани, все пак ми се удаде да измъкна ножа от ръкава на Сам и да прережа с острието му ремъка, стягащ ръцете му. По този начин ръцете на Сам бяха развързани и няколко мига по-късно двамата се изправихме един срещу друг напълно свободни, като разтривахме изтръпналите си части на тялото.

— Само така, Сам Хокинс. Изглежда хич не си загубена личност! — похвали се само дребното човече. — Наистина досега неведнъж си загазвал, но едва ли си бил в толкова лошо положение както сега. Много ми се иска да разбера как ли ще си измъкнеш главата от въжето, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Нека видим преди всичко какво е положението навън, Сам!

— Правилно, мистър Шетърхенд. Това е най-важното.

— А после ще ни трябват на всяка цена оръжия! Ти имаш един нож, но аз съм с голи ръце.

— Все ще се намери нещо.

Приближихме се до входа и поотдръпнахме малко встрани двете кожи, служещи за завеса.

Тъкмо в този момент няколко индианци измъкваха двамата пленника от съседната пещера, а откъм лагера се задаваше Парано. Вече беше станало доста светло. Недалеч от „вратата“ при потока Хататитла имаше някаква разправия с кафявия кон, плячкосан от нещастния Джеки Кърнър. Щом забелязах вярното животно, аз веднага се отказах да бягам без него, което впрочем за момента бе най-разумното. На неголямо разстояние от него пасеше Илчи на Винету. Ако ни се удадеше да се доберем до някакви оръжия и да достигнем конете, възможността да избягаме бе доста голяма.

— Виждаш ли нещо, сър? — закиска се Сам.

— Какво?

— Хмм, ей онзи юнак насреща, който се търкаля в тревата с такова удоволствие.

— Виждам го.

— А предмета, облегнат край него на камъка?

— И него.

— Хи-хи-хи-хи, така удобно слагат на пътя на стария Кун неговото пушкало! Ако наистина се казвам Сам Хокинс, това трябва да е Лиди, ако не се лъжа. Струва ми се, че уредът до него прилича дяволски много на старата ми шапка с моя чембер. А вероятно този човечец ще има у себе си и торбичка с куршуми!

Не можех да обърна голямо внимание на радостта на дребния трапер, защото Парано изцяло привлече вниманието ми върху себе си. За съжаление не ми беше възможно да разбера, какво казваше на двамата пленника, а измина доста време, преди да си тръгне. Обаче успях да доловя ясно последните му думи, изговорени на висок глас, и те ми изясниха смисъла на цялата му реч.

— Приготви се Пимо! — Току-що забиват кола, предназначен за теб, а ти — продължи той, като отправи изпълнения си със злоба поглед към Хари — ще бъдеш изгорен до него.

Той направи знак на хората си да отведат пленниците до мястото, където индианците се бяха разположили около наново разпаления огън, след което се отдалечи с гордо вдигната глава.

Сега всичко зависеше от бързите ни действия, защото ако двамата бъдеха откарани между насъбралите се индианци, нямаше да има никаква надежда да се доберем до тях.

— Сам, готов ли си?

— Хмм, и аз не знам, трябва да провериш, ако не се лъжа.

— Заеми се с онзи отдясно, а аз с левия! После светкавично режем ремъците!

— А след това към Лиди, мистър Шетърхенд!

— Е, тогава напред!

С големи, но тихи скокове се втурнахме към индианците, които влачеха пленниците след себе си; и ни се удаде да се приближим до тях незабелязано. Сам прониза един от тях с толкова добре прицелен удар на ножа си, че той се строполи безмълвно на земята. Понеже аз нямах никакво оръжие, изтръгнах от пояса на другия ножа му и го обезвредих с юмручен удар в слепоочието. Няколко бързи движения на ножовете освободиха пленниците от ремъците им преди още някой от враговете ни да беше забелязал каквото и да било.

— Хайде, вземете си оръжия! — пошепнах на двамата, тъй като разбрах, че бе немислимо да се измъкнем невъоръжени. Грабнах от падналия пред мен индианец торбичката с муниции и томахока и се втурнах след Винету, който, преценявайки правилно обстоятелствата, не се отправи към „вратата“, а се вряза между насядалите около огъня хора.

Тъй както човек се променя в момент на смъртна опасност и става съвършено друг отколкото при обикновени условия, така и сега съзнаването на огромния риск, който бяхме поели, ни придаде необходимата ловкост и бързина. Още преди нападнатите хора да се бяха окопитили, ние минахме между тях, държейки в ръце отнетите им оръжия.

— Хататитла, Хататитла! — извиках аз врания си жребец и след няколко мига седях на гърба му. Видях как Винету скочи върху своя Илчи, а Сам се покатери на първия кон, изпречил му се на пътя.

— Скачай при мен, бързо за бога! — направих знак на Хари, който напразно се мъчеше да възседне кафявия кон на Финети, защото животното риташе наоколо като побесняло. Сграбчих момчето за ръката, издърпах го енергично при мен и насочих коня си към изхода, където току-що изчезваше Сам.

Това бяха мигове на най-голяма суматоха. Разнесоха се гневни крясъци, затрещяха изстрели, около нас засвириха стрели, чу се тропотът и цвиленето на конете, възсядани от червенокожите, за да ни преследват.

Аз бях последен и не ми е възможно да кажа как излязох на открито през тесния лъкатушещ пролом, без да бъда застигнат от неприятеля. Сам Хокинс не се виждаше вече, а Винету завиваше надясно в долината, по която бяхме яздили преди няколко дни при пристигането си, и в този момент се огледа назад, за да види дали ще го последвам. Тъкмо завивахме в долината, когато зад гърба ни се разнесе изстрел. Почувствувах как Хари потръпна. Беше улучен.

— Хататитла, мой Хататитла, препускай! — започнах да ободрявам силно разтревожен жребеца си и той се понесе в същия бесен галоп както някога при пожара в Ню Венанго.

Когато се обърнах, забелязах близо зад себе си Парано на неговия мустанг. Другите оставаха скрити от завоите на пътя. Въпреки че успях да хвърля само един бегъл поглед към преследвача си, все пак забелязах бясната ярост, с която се стремеше да ни догони и удвоих моите подвиквания към благородното животно, от чиято бързина и издръжливост зависеше всичко. Защото, макар и да не се страхувах от една схватка с побеснелия Парано, Хари ми пречеше да се движа свободно и нямах друг избор, освен да препускам напред.

Летяхме покрай потока като вихрушка. Черният жребец на Винету отмяташе гъвкавите си крака така, че хвърчаха искри, а дребните камъчета излитаха изпод копитата му като каменен дъжд. Хататитла поддържаше същата бързина, въпреки че трябваше да носи почти двоен товар. Но макар и да не се обръщах повече, знаех, че Парано ни следва по петите, защото тропотът от копитата на кафявия му кон се чуваше зад гърба ми непрестанно с една и съща сила.

— Ранен ли си, Хари? — попитах момчето, изпълнен със страх, докато препускахме с всичка сила.

— Да.

— Опасно ли е? — Топлата кръв от раната му се стичаше по ръката ми, която го придържаше около кръста. Бях го обикнал твърде много и изпитвах силна тревога за съдбата му. — Ще можеш ли да издържиш ездата? — осведомих се аз, без да дочакам отговора на първия си въпрос.

— Надявам се.

Окуражавах и подканвах моя жребец към все по-бесен галоп. Той летеше просто като мълния. Имах чувството, че копитата му едва докосваха земята.

— Само се хвани здраво, Хари! Наполовина сме спасени!

— Не държа на живота си — отвърна ми той с отпаднал глас. — Винаги можеш да ме пуснеш на земята, щом забележиш, че ти преча да избягаш.

— Не, не, ти трябва да живееш! Ти имаш това право!

— Сега вече не, защото баща ми е мъртъв. Да бях паднал заедно с него!

Последва мълчание, а ние продължихме да яздим или по-точно казано, да летим.

— Аз съм виновен за смъртта му — започна да се обвинява момчето — Ако те бях послушал, Парано щеше да бъде застрелян в „крепостта“, а индианците нямаше да убият татко!

— Не говори за станалото! Имаме си работа с настоящето!

— Не, пусни ме да сляза! Парано изостава и ние можем да си поотдъхнем.

— Да опитаме тогава!

Докато препускахме, аз се огледах назад. Отдавна се бяхме отдалечили от потока и бяхме свърнали навътре в откритата прерия, по която сега се носехме успоредно с гората от лявата ни страна. Парано беше вече изостанал на значително разстояние и Хататитла доказваше убедително превъзходството си пред кафявия жребец. Зад белия вожд препускаха поединично или на малки групи онези индианци, които не искаха да се откажат от преследването, въпреки че преднината ни растеше.

След като отново се обърнах напред, забелязах, че Винету бе скочил на земята и стоеше зад врания си кон. Зареждаше плячкосаната от него пушка. И аз дръпнах поводите на жребеца си. Спуснах предпазливо Хари на земята, скочих от седлото и сложих момчето да легне в тревата. Не ми остана време да зареждам, защото Парано беше вече много близо. Скочих отново на крака, грабвайки томахока.

Преследвачът ни бе забелязал добре какво правим, но увлечен от яростта си, той връхлетя към мен, размахвайки бойната секира. В този миг проехтя изстрелът на апача. Парано потръпна и падна от коня си с разцепен череп, улучен едновременно и от моето оръжие. Винету се приближи и обърна с крак трупа му.

— Змията на атъбаските няма повече да съска и да нарича вожда на апачите с името Пимо! Нека моят брат си вземе оръжията!

Действително убитият носеше моя нож, моите револвери и пушки. Взех си бързо собствеността и изтичах при Хари, докато Винету улавяше кафявия кон. Междувременно понките се бяха приближили до нас толкова, че куршумите им почти можеха да ни достигат. Отново се метнахме на седлата и продължихме бързата си езда.

Изведнъж откъм лявата ни страна се забелязаха металически отблясъци като от оръжия. От края на гората излетя внушителна група ездачи, вряза се между нас и преследвачите, после се обърна към индианците и се понесе срещу тях в пълен галоп. Оказа се, че това беше едно поделение драгуни от форт Рендъл. Навременното им появяване, както научихме по-късно, не беше случайно. Дик Стоун и Уил Паркър ги срещнали на средата на пътя до форта. Драгуните били тръгнали в поход преди няколко дни, за да накажат понките за тяхното нападение над форт Ниобрара. Попаднали на дирите, оставени от червенокожите, и ги последвали. Онова, което научили при срещата си с двамата уестмани, ги накарало да пришпорят конете си до краен предел. Дик Стоун и Уил Паркър застанали начело на колоната и побързали да ги доведат по най-краткия път, без повече да ги е грижа за следите на червенокожите.

Разбира се, че в момента нямахме никакво време за тези размисли. Веднага, щом Винету забеляза, че ни идва помощ, той рязко обърна жребеца си, прелетя покрай драгуните и размахвайки томахока високо над главата си, се вряза сред понките, които едва намериха време да спрат галопа на конете си.

Аз обаче скочих на земята, за да прегледам раната на Хари. Не беше опасна. Извадих си ножа и тъй като ми липсваше друг материал, отрязах ивица от ризата си, с чиято помощ направих набързо временна превръзка на момчето, за да спра поне кръвотечението.

— Ще можеш ли да яздиш, Хари? — попитах го след това.

Той кимна и се приближи към кафявия кон, чиито юзди ми беше подхвърлил Винету, докато профучаваше край мен. С моя помощ Хари се покатери на седлото.

— Сега, като не тече повече кръв, изобщо не чувствам раната, сър — заяви той. — Ето, там бягат индианците. Напред, след тях, сър!

Наистина, той беше прав. Останали без вожда си, който би могъл с виковете си да ги окуражи да се защитават или поне да организира отстъплението им, понките препускаха пред драгуните, достигнали вече последната им редица. Понеже се връщаха по същия път, по който ни бяха преследвали, можеше да се предположи, че се стремят да намерят убежище в котловината.

Сега отново подкарахме конете си в галоп, прелетяхме покрай падналите индианци и благодарение бързината на нашите животни застигнахме войниците на значително разстояние преди „вратата“ при потока.

За нас бе много важно, да не позволим на червенокожите да се организират за защита в пролома между скалите, а да навлезем в него едновременно с тях. Ето защо пришпорвах Хататитла по най-краткия път, без много-много да го подбирам, минах покрай цялата верига от преследвачи и застигнах Винету, който упорито се беше „залепил“ по петите на бегълците.

В това време те завиха наляво към „вратата“ и тъкмо първият от тях се канеше да вкара коня си в теснината, когато от клисурата се разнесе изстрел. Червенокожият падна мъртъв от коня си. Веднага се чу втори гърмеж. И следващият отлетя от седлото и понеже уплашените индианци разбраха, че входът е затворен за тях и същевременно има опасност да бъдат обкръжени от нас, те си пробиха път в посока на Манкицита и продължиха да бягат покрай реката, непрекъснато преследвани от драгуните.

Моето учудване от изстрелите не беше по-малко от смайването на неприятелите ни. Тези изстрели не само подпомогнаха усилията ни, но дори ги направиха безпредметни. Не беше необходимо да се чудя дълго време кой беше този храбър стрелец, защото още не бе заглъхнал тропотът от копитата на бягащите коне, когато иззад ръба на скалата се показа грамаден нос сред гора от сплъстена растителност, наречена брада, а над него предпазливо надничаха две лукаво блестящи очички. Понеже наблизо не се виждаше вече никакъв неприятел, подир любопитния обонятелен орган доверчиво се измъкнаха и останалите телесни части.

— Благословени да са очите ми, сър! Коя карабина те изстреля отново насам, ако не се лъжа? — попита дребното човече, което бе също така учудено от появяването ми, както и аз от неговото.

— Сам, ти ли си? — извиках радостно. — Откъде се взе във „вратата“? Със собствените си очи видях как се понесе на коня си!

— Понесъл ли съм се, сър? Благодаря от такова понасяне! Бях докопал страшно мизерна кранта. Едва-едва си мърдаше крайниците и така тресеше старите си кокали между краката ми, че старият Кун положително щеше да бъде разглобен, ако не беше зарязал това глупаво животно. А после се промъкнах обратно, хи-хи-хи-хи! Помислих си, че всички червенокожи са се юрнали след вас и са оставили крепостта празна. Така и беше. Ама как се смаяха, като се върнаха, какви физиономии направиха, хи-хи-хи, какви физиономии! Но — bless my soul^[3] — ето ги пак и нашите две големи деца, наречени Дик и Уил, ако не се лъжа! Добре, че навреме си плюхте на петите, иначе сега щяхте и вие да лежите вътре, а аз нямаше да си имам никого, който би могъл да ме ядосва. Защото такива грийнхорни като вас няма да мога да намеря никога, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Стара жабо, стига си квакала! — престори се Уил Паркър на възмутен. Той се беше отделил от редиците на драгуните заедно с Дик Стоун и ме беше последвал. — По-добре ще е да ни благодариш, понеже ако не бяхме довели толкова бързо войниците, след малко нямаше да се чувстваш толкова добре. Но така ви спасихме.

— Не мисля същото — опъна му се Сам. — Олд Шетърхенд, Винету и Сам Хокинс са хора, които умеят и сами да се спасят. Но тези драгуни се появиха наистина съвсем навреме, за да накарат понките да си спомнят за нас дълги години. Какво мислиш, сър, дали не трябва да препуснем след тях? — обърна се той към мен.

— Защо? И без нас ще се оправят с индианците. И Винету е на същото мнение, защото той влезе вече в крепостта заедно с Хари. Да вървим и ние, да се погрижим за нашите мъртви приятели!

След като входът остана зад гърба ни и се озовахме в съдбоносната котловина, видяхме Винету и Хари при трупа на Олд Файерхенд на онова място, където през изтеклата нощ се беше състояла битката. Момчето държеше главата на баща си в скута и плачеше, а Винету преглеждаше огнестрелната рана. Тъкмо когато се приближихме до тях, чухме гласа на апача:

— Уф, уф! Още не е умрял… жив е!

Тези думи ни подействаха като гръм от ясно небе. Хари нададе тържествуващ радостен вик. Присъединихме се към усилията на апача и след известно време наистина преживяхме щастливото удовлетворение да видим как Олд Файерхенд си отваря очите. Той ни позна и се усмихна на сина си едва-едва. Обаче не можа да проговори и веднага отново изгуби съзнание. И аз го прегледах. Куршумът бе навлязъл в дясната част на гърдите му и пронизвайки белите дробове, отново беше излязъл откъм гърба, едно тежко нараняване, свързано с голяма загуба на кръв. Въпреки това и макар че Олд Файерхенд беше раняван неотдавна при нападението над форта, аз се съгласих с мнението на апача, че раненият може да бъде спасен благодарение на изключително здравия си организъм при съответното грижливо лечение. Траперът бе превързан по изпитания начин на Винету и му беше направена удобна постеля, доколкото ни разрешаваха обстоятелствата. После имахме възможност да помислим и за нас самите. Нито един от нас не се беше отървал без нараняване. Позакърпихме се взаимно, колкото можахме. А мнозина от нас бяха заплатили с живота си, задето се отнесоха нехайно към предупреждението ми.

Към обед драгуните се появиха отново. Бяха дали добър урок на понките, без да изгубят нито един човек. Командирът им се радваше да се запознае с Винету и мене. Познаваше се с Олд Файерхенд още отпреди. Поделението остана три дни в долината, за да си отпочинат конете им. През това време погребахме убитите, а после офицерът ни покани да отведем Олд Файерхенд във форт Рендъл, щом се оправи дотолкова, че да може да издържи пътуването. Там щяха да се грижат горе-долу добре за него, а преди всичко щеше да бъде лекуван от лекар специалист. Съгласихме се с удоволствие.

Едва ли е необходимо да споменавам, че Сам Хокинс, Дик Стоун и Уил Паркър бяха страшно натъжени от загубата на толкова много добри приятели. Дребосъкът Сам постоянно уверяваше, че ще застрелва всеки понка, който в бъдеще му се изпречи на пътя. Но аз гледах и на този случай с други очи: Парано беше бял. Следователно отново се виждах изправен пред едно потвърждение на стария си опит, че само по вина на бледоликите индианецът се е превърнал в това, което е днес.