Карл Май
Винету II (13)

13.
На път към Олд Файерхенд

На следващия ден достигнах една низина в прерията Гревъл, където щяхме да се срещнем с Винету. Обаче бях принуден да го чакам цяла седмица. През това време не ми се наложи да търпя лишения, защото имаше дивеч в изобилие. А в местността никак не ми беше самотно и скучно, тъй като из нея шареха отделни групи сиукси и се налагаше непрекъснато да бъда в движение, за да не бъда открит от тях. Когато пристигна Винету и му съобщих за присъствието на сиуксите, той се съгласи с предложението ми веднага да продължим пътя си.

Както вече казах, аз се радвах много, че най-сетне ще се запозная с прочутия Олд Файерхенд. Пътят до него не беше безопасен. Това ни стана ясно още на следващия ден, когато се натъкнахме на следа от един индианец, който едва ли можеше да бъде нещо друго, освен разузнавач.

Огледахме внимателно земята. Конят на червенокожия е бил завързан за колче и беше изпасъл полусухите стръкчета на прерийната трева. Ездачът бе лежал на земята и си беше играл с колчана за стрели. При това една от стрелите му се беше счупила и той съвсем в разрез с обичайната индианска предпазливост бе оставил двете парчета на земята. Винету ги взе, за да ги разгледа. Стрелата не беше ловна, а бойна.

— Намира се по пътеката на войната — каза той. — Но е още млад и неопитен, иначе щеше да скрие издайническите парчета, а пък и следите от стъпките му не изглеждат да са от възрастен мъж.

Един поглед към продължаващите по-нататък следи бе достатъчен, за да ни докаже, че червенокожият бе напуснал това място неотдавна; ръбчетата на отпечатъците бяха още съвсем ясни, а смачканите стръкчета трева не бяха успели да се изправят съвсем.

Продължихме по дирята, а сенките ставаха все по-дълги и по-дълги. Започна да се стъмва и ние се видяхме принудени да слезем от конете, ако не искахме да изгубим следата.

Присъствието в тази местност на индианец, тръгнал по пътеката на войната, ми се струваше опасно. Според изчисленията ми се намирахме приблизително на един ден път югоизточно от форт Ниобрара, построен преди няколко години на едноименната река. Бях ходил вече там, и то бях останал една цяла зима, поради което познавах сносно местността.

Ами ако червенокожите крояха нещо срещу този преден пост? Подобна мисъл никак не беше изключена, още повече че такива нападения не се числяха към редките събития. Не бива човек да си създава кой знае каква представа за един форт. Няколко блокхауса и складови помещения, разположени на хълм, издигащ се над околната равнина, и заобиколени наоколо от палисада — това е обикновено всичко. Едно такова „укрепление“ в никакъв случай не правеше някакво поразително впечатление дори на индианците, които общо взето са в по-неблагоприятно положение в сравнение с превъзходно въоръжените гарнизони. За да не се дразнят червенокожите, обикновено в подобен форт не се оставяха многочислени защитници, а освен това командващият получаваше по правило строгото нареждане да спечели доверието на индианското население чрез въздържаното си поведение.

В мирно време фортовете в индианските земи имаха най-често твърде невойнствен вид. Живеещите наблизо червенокожи с удоволствие издигаха палатките си пред вратите им, за да се занимават с разменна търговия или… да просят. Понякога идваха и индианци от други племена, които живееха по-надалеч, за да търгуват с плодовете на лова си срещу тютюн и други желани предмети.

Всъщност пътят ни към Олд Файерхенд трябваше да ни отведе доста по-далеч на изток от форта, отвъд Ниобрара Ривър. Но първо, за самите нас щеше да бъде от полза да знаем кой се намира зад гърба ни — нещо, което винаги е много важно в Дивия Запад — и второ, човечността изискваше да предупредим гарнизона на форта, в случай че го заплашва опасност от страна на червенокожите.

Ето защо продължихме да следваме дирята, водейки конете за юздите, докато настъпващата тъмнина ни принуди да спрем. Но сега следата беше толкова прясна, че разузнавачът — както споменах, ние го считахме за такъв — не можеше да бъде далеч от нас. А понеже, доколкото познавах червенокожите, никой от тях не се отдалечава пеша на голямо разстояние от лагера си, главният отряд трябваше да се намира съвсем наблизо. По тази причина исках да претърся околността. Помолих Винету да остане при конете и се запромъквах предпазливо напред в досегашната ни посока.

Въпреки убеждението си, че червенокожите не подозираха нищо за нашето близко присъствие, аз се прикривах, доколкото беше възможно. Не бях изминал голямо разстояние, когато долових миризмата от запален огън. Червенокожите положително мислеха, че не ги застрашава никаква опасност, което междувременно ми даде повод да намаля и моята предпазливост. Продължих да притичвам от храст на храст и най-сетне се приближих до индианците дотолкова, че легнал зад един храст можех да ги преброя и да ги наблюдавам.

Наброяваха около стотина души, всички бяха изписали лицата си с бойните цветове и бяха въоръжени с колчани стрели и лъкове, но някои имаха и огнестрелни оръжия. Броят на завързаните коне бе значително по-голям от техния и това подсили подозрението ми, че индианците се канеха да плячкосват.

Тези наблюдения бяха възможни, само защото червенокожите поддържаха три огъня, около които се бяха насъбрали на групи. Светлината бе достатъчна за различаването на бойните им цветове: бяха от племето понка, които спадат към най-войнствените сродници на сиуксите.

Настрани от трите огъня, но все пак озарени от отблясъците им, седяха сами двама червенокожи. Тяхното отделяне от останалите ме караше да мисля, че са вождове, и ако изобщо тук имаше нещо за подслушване, то можеше да се чуе при двамата червенокожи. Ето защо описах дъга, която ме отведе зад няколко ниски черешови дървета и храсти. Успях да се вмъкна между тях така, че шумата ме скриваше напълно. Сега лежах зад двамата предводители на такова разстояние, че можех да ги докосна с протегната ръка.

Бях пристигнал съвсем навреме, защото тъкмо в този момент единият от тях, чиято коса бе украсена с две орлови пера, а лицето му бе намазано с дебел слой боя, каза:

— Моят брат не е направил добре, като е вдигнал своя вигвам и е потеглил с воините си.

— Какво иска да каже вождът на понките? — попита другият.

— Войниците на бледоликите сигурно са станали подозрителни след изчезването на моя брат и сега ще бъдат нащрек. По-умно щеше да бъде, ако той беше останал.

— Но нека Парано размисли, че тогава нападението му над дървеното укрепление на белите щеше да ни постави между два огъня.

— Моят брат можеше да бъде спокоен. Воините на понките щяха да връхлетят толкова бързо бледоликите, че от изненада те нямаше да имат време да посегнат към оръжията си. Но сега са предупредени.

— Нека прочутият вожд остави тези съмнения. Бледоликите са като малки деца, които още не са се научили да мислят. Когато слънцето окъпе своя лик за втори път във водите на Ниобрара, скалповете на белите ще висят на поясите на червенокожите воини. Хау!

Бях чул достатъчно. Подслушаният разговор ми доказа, че все пак предположението ми се беше оказало вярно — червенокожите искаха да нападнат форт Ниобрара. Сега имахме за задача да предупредим гарнизона и да осуетим намеренията на понките.

След като бях научил най-важното, по-нататъшното подслушване беше безсмислено и само щеше да ме изложи на ненужна опасност. Ето защо бавно и безшумно се заизмъквах от храсталаците, които ми бяха служили като прикритие, и притиснат към земята, започнах да се отдалечавам от индианците.

Нощта беше напълно беззвездна, а на всичко отгоре имаше и новолуние. Затова цареше много голяма тъмнина, спуснала се пред мен като черна непрогледна стена. Оттеглянето ми бе много трудно, понеже трябваше да стане напълно безшумно и аз се придвижвах твърде бавно. В подобни случаи сетивата на уестмана показват невероятна изостреност, която той може да придобие само след дългогодишно упражняване; за нея непосветеният човек си няма никаква представа.

Според моята преценка най-сетне се бях отдалечил дотолкова от червенокожите, че те не можеха да ме чуят. От лявата ми страна имаше някакъв храст, което разбрах всъщност по-скоро по чувството, отколкото с помощта на зрението си. Мислех да се изправя на крака, щом този храст останеше зад гърба ми и после бързо да се върна при Винету, който сигурно се беше разтревожил вече за мене. Но това не ми било писано да стане толкова лесно.

Тъкмо бях завил зад храста и се канех да се изправя, когато непосредствено пред себе си забелязах две светещи точки. Веднага схванах каква беше работата. Докато се отдалечавах от лагера на индианците с тихо пълзене, някой друг се промъкваше към него от другата страна също така нечуто. Не бях доловил абсолютно никакъв шум, а и другият не ме беше чул. Но отлично знаех следното: той положително беше забелязал очите ми, също както и аз бях видял неговите много добре — вследствие напрягането на зрението те издават фосфоресциращ блясък.

Едва бе минала тази мисъл през ума ми и върху мен се нахвърли огромна черна сянка. Небеса, ама че здравеняк беше той! Въпреки тъмнината скокът му беше пресметнат толкова точно, че се озовах на гърба си преди да мога да предприема каквото и да било. Дясното му коляно тежко притисна гърдите ми, докато лявата му ръка стисна гърлото ми така, че щях да изгубя съзнание. А в същото време десният му юмрук бе стегнал двете ми ръце като в менгеме.

Но аз нямах намерение да се оставя да бъда „очистен“ без никаква съпротива. Присвих крака близо до тялото си и с мощен тласък го изхвърлих нагоре, така че противникът ми бе принуден да пусне гърлото ми и аз се озовах легнал настрани. И сега започна такава борба, за която си спомням и до ден-днешен с тръпки на ужас.

През време на моя скитнически живот се бях срещал вече с много противници и не един от тях ми беше създавал големи затруднения. Най-тежкият и опасен двубой беше може би онзи с Винету, който съм описал в първия том на този мой приключенски разказ. Но и той не можеше да се сравни с тази безмилостна, безмълвна схватка всред най-дълбока тъмнина.

Да, това беше наистина безмълвна схватка.

По понятни причини нямах намерение да обръщам вниманието на червенокожите върху себе си, затова и се стремях с всички сили да не причинявам шум. И моят противник изглежда се ръководеше от същата мисъл, защото не издаваше никакъв звук. Чувах само учестеното му дишане.

Когато се изхвърлих нагоре, той се видя принуден да пусне гърлото ми. Моментално използвах това преимущество. Разтваряйки лактите си с внезапно движение настрани, успях да освободя дясната си ръка. С бързината на мисълта ръката ми се стрелна към пояса за ловджийския нож. Но противникът ми несъмнено бе почувствувал движението ми, защото лявата му ръка веднага стисна мускулите на десницата ми над лакътя с такава сила, че щях да изкрещя, и изпуснах ножа.

Движението ми изглежда бе напомнило на моя неприятел, че и той притежава нож, тъй като веднага ми пусна ръката и от своя страна бързо посегна към пояса си. Не можах, разбира се, да видя това, а просто го предположих. Но онова, което бе направил той, можех да свърша и аз. Светкавично сграбчих десницата му над лакътя и я притиснах така, че ми се стори да чувам пращенето на костта. И това не реши изхода на схватката в моя полза. Вярно, че противникът ми се видя принуден да изпусне ножа си също като мене, но в следващия миг отново ме сграбчи за гърлото и го стисна толкова силно, че дъхът ми секна. Междувременно не му останах длъжен, а така го избоксирах в стомаха, че болката го принуди отново да освободи гърлото ми.

Колко време продължи схватката, не можех да кажа и по-късно. В действителност тя едва ли е отнела повече от една минута, но на мен ми се стори цяла вечност. Едно беше сигурно: този път си имах работа с човек, който не само че ми беше равностоен, но може би дори ме превъзхождаше.

Признавам си, че това убеждение ме изпълни с особена ярост, а също така и със срам. У мен се беше пробудила гордостта на уестмана. Тя удвои енергичността на усилията ми. Същевременно усетих, че силите ми бяха почти на изчерпване. Трябваше веднага да предприема нещо, ако не исках схватката да приключи с поражението ми.

Събрах последните си сили и за един миг ми се удаде да освободя и двете си ръце. Сграбчих противника си с лявата ръка за гърлото, а с дясната му нанесох удар в слепоочието — разбира се, можех да различа дали ударът ми попадна където трябва. Пръстите на моя неприятел се отпуснаха и ме освободиха.

Едва си бях поел дъх и веднага направих онова, което счетох за единствено правилно в моето положение — с няколко бързи скока се втурнах настрани и се хвърлих на земята, треперейки от напрежение с цялото си тяло. И това бе направено съвсем навреме! Защото изобщо не бях успял да зашеметя противника си. Откъм мястото, което бях напуснал току-що, дочух тъп шум, също като че ли някое тежко тяло се бе хвърлило на земята с всичка сила. После стана тихо, съвсем тихо, не долавях нищо друго, освен силните възбудени удари на собственото си сърце.

Лесно можеше да се отгатне какво се беше случило. Юмручният ми удар бе направил противника ми небоеспособен за секунда. После той се беше съвзел и се бе хвърлил с нова сила върху мене — или поне върху мястото, където бях преди малко. Но щом почувствувал, че там няма никой, той постъпил точно като мене — останал да лежи неподвижно на земята. Във всеки случай си е казал, че съм му избягал и че е безсмислено да търси неприятеля си при царящата тъмнина.

Що се отнасяше до мене, и през ум не ми минаваше да се залавям отново с непознатия, дори и да имах някакви изгледи за успех. Бях направил едно откритие, което ме смая в момента. Сега спокойно размислих над него. Човекът, с когото се бях счепкал, не беше индианец, както си бях помислил отначало, а бял. Когато го бях сграбчил за гърлото, ръката ми бе усетила допира, на твърде голяма брада, а тъй като индианците не носят бради, изводът се налагаше от само себе си. И освен това заключих, че ставаше въпрос за някой човек, който също така бе имал намерението да се промъкне до червенокожите, но моето появяване му беше попречило.

Какво ли щеше да предприеме сега другият? Дали все още ме дебнеше на мястото, където се бяхме разделили? Вероятно не! Цялата случка показваше, че си имах работа с изключително разсъдлив човек, и ако преценявах правилно противника си, той едва ли беше много нещастен, че работата бе приключила по този начин. Аз също бях радостен, че съм се отървал от него.

Но все пак се налагаше да се върна на мястото на схватката. Не биваше да оставям там ножа си, който бях изтървал, най-малкото заради червенокожите. Срещу намерението ми имаше само един довод: ами ако другият разчиташе, че ще потърся ножа си и ме очакваше? Но въпреки това — трябваше да рискувам.

С изключителна предпазливост се приближих към полесражението. Беше ми необходим цял половин час, за да се убедя, че другият не беше вече тук, и още половин час, докато претърся сантиметър по сантиметър цялото място. Ловджийският ми нож беше изчезнал — вероятно противникът ми го беше намерил, докато е търсел своя и го беше взел.

През време на този час не бях никак спокоен, заради намиращите се наблизо червенокожи. Отдъхнах си с облекчение, когато най-сетне можех да се оттегля. Върнах се при Винету, колкото бе възможно по-бързо. Бяха изминали почти три часа от моето тръгване и беше съвсем ясно, че Винету очакваше да научи резултата от разузнаването ми с голямо напрежение, макар и да не го издаде с нито една дума. Но въпреки това най-напред безмълвно хванах юздата на моя Хататитла и се насочих навътре в прерията. Понеже поведението ми трябваше да си има своите важни причини, Винету ме последва незабавно.

Щом счетох, че звукът от конските копита не можеше вече да достигне до индианския лагер, аз се метнах на седлото и подкарах коня си в тръс. Винету ме последва мълчаливо. Едва когато бяхме изминали около две мили, дръпнах юздата на жребеца си и слязох. Винету направи същото. Спънахме предните крака на животните, така че да могат да пасат свободно, но без да се отдалечават твърде много, а после седнахме на земята, без да палим огън.

Сега най-после бе дошло времето за пояснения и аз споделих преживяванията си с Винету. Той не ме прекъсна нито веднъж. Само докато му описвах безрезултатната си схватка с тайнствения непознат, каза учудено:

— Уф! Нямаше да го повярвам, ако не ми го беше казал моят брат Шарли най-сериозно! Винету не познава досега нито един бледолик, който би могъл да се мери с Олд Шетърхенд. Нека моят брат продължи!

След като свърших разказа си, настъпи дълго мълчание. Беше толкова тъмно, че не можех да виждам фигурата на моя приятел, въпреки че седеше съвсем близо до мен. А пък още по-малко можех да наблюдавам впечатлението, което му направи моята история.

Отдавна бях привикнал на мълчаливия характер на Винету, И тъй като все още не идваше никакъв отговор от негова страна, аз се приготвих да спя. Тогава край мен се разнесоха думите:

— Тревата на прерията вехне в слънчевата жар и копнее за прохлада и свежест.

Винету замълча, а и аз не продумвах нищо, любопитен да чуя, какво щеше да последва. След известно време той продължи:

— Но ето че идва нощта с нейната роса и уталожва копнежа на жадуващата природа.

След повторна пауза той продължи думите си, наподобяващи монолог:

— Както изсъхналата трева на прерията жадува за росата, така жадува и Винету да си отмъсти на Парано, белия вожд. Сега най-после възмездието е близо.

Аз подскочих изненадано.

— Бял вожд ли?

— Да. Нима моят брат не е чувал досега нищо за Парано, жестокия вожд на атъбаските? Никой не знае откъде се е появил, но той е много силен воин и беше приет в Съвета на племето на червенокожите мъже. След като всички посивели глави отидоха при Маниту, Великия Дух, той получи калюмета на вожд и оттогава събра много скалпове. Но после бе заслепен от Злия дух, започна да се отнася към воините си като към презрени негри и затова бе принуден да избяга. Оттогава той живее при понките и ги е водил към много велики подвизи. Сега се кани с тях да нападне и ограби дървените укрепления на бледоликите, както е успял да научи преди малко моят брат Шарли.

— Откъде познава моят червен брат този човек?

— Томахокът на Винету се е срещал с неговия, но бледоликият е много коварен. Той не се бие честно. Но сега се изпречва пред Винету за последен път. Маниту го дава в ръцете на апача и никаква земна сила не е в състояние да спаси Парано! Хау!

До себе си чух шум, който се причинява, когато някой се изтегне на земята. Значи Винету не желаеше да разговаря повече на тази тема. В края на краищата не беше и нужно, защото бе съвсем ясно какво трябваше да правим на следващия ден и без да си губим времето в празни приказки.

Затова се завих в одеялото си, за да спя. И все пак някои неща, ако не и всичко, ми бяха неясни. Как се беше срещнал моят червенокож приятел с Парано? И с какво белият си беше навлякъл лютата омраза на Винету, който иначе беше настроен толкова помирително? Тези въпроси оставаха открити. Но тъй като приятелят ми не желаеше да ги споделя, аз не си блъсках повече главата. Винету не искаше да говори и това ми беше достатъчно. Щом му дойдеше времето, той сигурно щеше да наруши мълчанието си.

Когато се събудихме призори, изядохме по едно парче сушено бизонско месо и после се качихме на конете. Не се бяхме уговаряли какво ще правим, но бях убеден, че мислехме еднакво. Необходимо беше да предупредим гарнизона на форта. При това не биваше да тръгваме в тази посока, която по всяка вероятност щяха да изберат и понките. Иначе много лесно можеха да се натъкнат на следите ни и да заподозрат нещо. Пресметнато от мястото, където бяхме сега, фортът се намираше най-малко на един ден път в северозападна посока. Следователно заради индианците трябваше да потеглим най-напред на север. Едва след като към обед достигнахме поречието на Ниобрара, щяхме да завием на запад.

В продължение на часове яздихме през прерия, която бе покрита с трева, като само тук-там по нея растяха и храсталаци, и слънцето беше слязло вече твърде ниско над хоризонта, когато най-после пред нас се появи фортът.

Форт Ниобрара е разположен много благоприятно. Издигнат е на открит хълм, който се спуска на север стръмно към реката. От другите страни е заобиколен от равен открит терен, така че за индианците поне през деня щеше да бъде невъзможно да изненадат гарнизона, при условие, че постовете си гледаха добре работата. Но и през нощта нямаше да бъде лесно да се нападне форта. Вярно че имаше новолуние, което значително улесняваше приближаването на неприятеля. Но ако гарнизонът беше нащрек, нападателите сигурно щяха да понесат големи загуби, преди да успеят да се прехвърлят през палисадата.

Бях успял да чуя действително, че понките разчитаха много да изненадат гарнизона, който не подозираше нищо за заплашващата го опасност. Но ако досега това беше така, то в момента ние се канехме да им объркаме сметките и без да се колебаем нито миг, се заловихме за работа. Избрахме си за лагер едно оградено от храсти място, откъдето имахме свободна гледка към обширните ливади, опасали предната страна на форта на около миля разстояние. Винету слезе на земята и върза своя Илчи, а аз продължих да яздя към форта сам.

Извън оградата не се забелязваше жив човек, но докато се изкачвах на коня си по лекия наклон на хълма, забелязах, че фортът не беше без охрана, защото при отворената му порта се беше облегнал един постови с карабина в ръка.

— Good evening! — поздравих аз, като дръпнах юздата на врания жребец пред него. — Кой е понастоящем командир на форта?

Войникът ме огледа изпитателно и след като изглежда се убеди в миролюбивите ми намерения, отговори с готовност на краткия ми въпрос:

— Полковник Мерил.

— Не го познавам. А тук ли е?

— Yes. Искате да говорите с него?

— Ако нямате нищо против. Къде мога да го намеря?

— В офицерската постройка. Оттук тя е…

— Знам, знам! Не съм за пръв път тук и ще се оправя.

— Good bye!

Насочих коня си нататък, надолу по къса, но широка „улица“, докато стигнах нисък блокхаус, който по нищо не се отличаваше от останалите постройки. Тук скочих от коня и влязох в тесен коридор, където и от двете страни имаше по няколко врати. Почуках на първата в дясно и влязох след тихо подвикване отвътре.

До грубо скована маса, която заедно с два също така примитивно изработени стола представляваше цялата мебелировка на помещението, седяха двама мъже, единият от които стана при влизането ми. Военните му отличителни знаци ми подсказаха, че се намирах пред командира на форта. Впрочем аз го погледнах едва-едва, защото цялото ми внимание бе привлечено от другия мъж.

Въпреки че беше седнал, си личаха наистина исполинските размери на тялото му. Носеше стигащи до колената легинси^[1] с ресни и богато извезани от двете страни, краищата на които бяха напъхани във високи ботуши с широки изтеглени догоре кончови, освен това имаше жилетка от мека, бяла, щавена сърнешка кожа, къса ловна дреха от кожата на елен, а над нея — дебела връхна дреха от необработена бизонска кожа. Около мощните му хълбоци бе пристегнат широк кожен пояс, където бяха пъхнати нож и револвери, а около врата му висеше дълга огърлица, изработена от зъбите на сивата мечка; на нея бе окачена и лулата на мира, чиято глава бе направена изкусно от свещена глина. Всички шевове на горната му дреха бяха украсени с нокти от гризли, което заедно с огърлицата показваше колко много от тези страшни животни бяха станали жертва на куршумите на този великан. На един пирон на стената бе закачена неговата широкопола боброва шапка, от задната част на която се полюляваше боброва опашка.

Този уестман беше прехвърлил вече златната среда на човешкия живот, ала очите му имаха бистър поглед. В тях светеше своеобразен, неописуем блясък, с който се отличават онези хора, живеещи в свободните открити простори, където нищо не стеснява кръгозора — с други думи моряците и обитателите на пустините и прериите. Носеше дълга, стигаща до гърдите му брада, започнала вече да посивява, а косата му, която имаше същия цвят, се спущаше като буйна грива по плещите му.

Никога не бях виждал този човек, но го познах от пръв поглед, защото бях чувал за него стотици пъти. Така, точно така са ми го описвали траперите, когато ми бяха разказвали за подвизите му край трептящите пламъци на лагерните огньове. Точно така живееше той във въображението на червенокожите мъже, независимо дали вигвамите им се намираха далеч на север по бреговете на Саскачеван или пък нейде на юг по краищата на пустинята Ляно Естакадо. С една дума това беше самият Олд Файерхенд.

Бях учуден, че го срещам тук, защото Винету и аз щяхме да го търсим много по-далеч на север край Манкицита. Но сега не можех да размислям над това. Нещо друго предизвика много по-силно учудването ми, може да се каже и смайването ми — от пояса му стърчаха дръжките на два ножа и едната от тях ми беше твърде добре позната, защото това беше… моят нож!

За един миг всичко ми стана ясно. Значи Олд Файерхенд е бил непознатият, с когото се бях борил в тъмнината на последната нощ! Сега вече наистина нямаше защо да се учудвам, че не бях успял да се справя с него. Да победиш Олд Файерхенд в ръкопашна схватка! Като оглеждах фигурата му, едно такова начинание ми се струваше почти самонадеяно. Вярно е, че само грубата сила не върши работа. Но че този човек разполагаше и с необходимата ловкост, това бе доказано от него вчера най-убедително.

Бях направил всички тези наблюдения само за няколко секунди, тъй като едва бях влязъл и полковникът ме попита:

— Какво желаете от мен?

— Вярно ли е, че вие сте полковник Мерил?

— Yes. Полковникът е пред вас.

— Well, тогава бих искал да ви предупредя. Знаете ли, че трябва да очаквате нападение от страна на индианците?

Полковникът хвърли бърз поглед встрани към трапера.

— Не думайте! Мога ли да попитам как сте се добрали до това сведение?

— Защо не? Подслушах червенокожите.

— Какви червенокожи?

— От племето понка под предводителството на вожда им Парано.

— Къде се срещнахте с тях?

— На един ден път оттук в югоизточна посока.

Отново полковникът хвърли поглед към другия.

— Well, няма ли да ми разкажете всичко накратко, но свързано?

— С удоволствие.

Щом започнах, Олд Файерхенд стана от стола си и се приближи към нас. Разказах, каквото бях чул, но не споменах нито за Винету, нито за нощната ръкопашна схватка. След като свърших, — полковникът ми подаде ръката си:

— Човече, задължен съм ви страшно много. Макар и да не съм такова безмозъчно същество, както си мислят червенокожите. Всъщност бях вече предупреден.

— Мога да си представя — съгласих се с него. — Сигурно ви е направило впечатление, че индианците изведнъж са започнали да отбягват форта.

— Правилно! Отгатнахте. Червенокожите, които обикновено се шляят около форта, изчезнаха изведнъж. Това не можеше да не събуди подозрението ми.

— Каква е числеността на гарнизона в момента?

— Тридесет души.

— Не е кой знае колко много, срещу стотина червенокожи.

— Но не е и малко. Не ме е страх от тях, защото тук има един човек, с когото бих излязъл и срещу двойно по многоброен неприятел.

— Може би имате предвид Олд Файерхенд, който е до нас?

— Behold^[2], вие ме познавате? — продума сега за пръв път ловецът. — Не си спомням да съм ви виждал досега.

— И аз съм в същото положение. Но да не ме взимате за грийнхорн, който не е в състояние да ви разпознае по описанието, обиколило вече целия Запад? Учудвам се само, че ви виждам тук. Ние щяхме да ви търсим на съвършено друго място.

— Вие сте ме търсили? И при това казвате „ние“, следователно не сте сам, така ли?

— Прав сте! Моят другар ме очаква навън в края на храсталаците.

— Кой е той?

— Винету, вождът на апачите.

— Вине…? — От изненада прочутият ловец отстъпи крачка назад, а и полковникът ме изгледа с широко опулени очи. — Винету тук ли е? Човече, повярвайте ми, с нищо друго не можехте да ми доставите такава радост, както с тази новина.

— Egad! — намеси се и полковник Мерил. — Сега вече изчезват всичките ми опасения. Само Винету и Олд Файерхенд са достатъчни, за да принудят цялата банда да хукне да бяга.

— Не си представяйте нещата толкова лесни! — усмихнах се аз.

— Pshaw! — не се съгласи с мен Олд Файерхенд. — Да не би да кажете, че ви е страх! Впрочем вие още не сте ни споменали как се казвате. Да не би да… да не би да сте даже…

— Олд Шетърхенд ли искате да кажете? Наистина така ме наричат.

— Олд Шетърхенд! — извикаха и двамата като от едно гърло, а полковникът добави: — Олд Шетърхенд, Олд Файерхенд и Винету! Каква щастлива среща! Тримата най-прочути мъже на Запада! Тримата непобедими! Е, сега вече нищо не липсва, червенокожите негодници са загубени!

Очите на Олд Файерхенд се бяха разширили при споменаването на моето име. Сега той хвана ръката ми и я стисна така, че ми се поиска да изкрещя.

— Олд Шетърхенд! Кръвният брат на Винету! Човекът, когото копнея да видя от години! Човече, приятелю, братко, изобщо не мога да изразя радостта си!

Освободих си ръката от неговата и като отстъпих крачка назад, го погледнах усмихнато в сияещите очи.

— Сериозно ли говорите, че се радвате?

— Да не би да се съмнявате?

— Има нещо такова. Хич не е без причина.

— Не ви разбирам.

— Така ли? Е, тогава ще трябва да ви помогна. Та нали през нощта ви се искаше толкова много да ми извиете врата.

Цяло удоволствие беше да се наблюдава смайването, изписало се по лицето му.

— Аз… да ви… извия врата…?

— Да не би да не ми вярвате? Моля, ето ви доказателството! Вие още носите в пояса си моя нож от схватката.

Великанът ми хвърли почти безпомощен поглед. После измъкна моето оръжие от пояса си и попита, заеквайки:

— Това… това… казвате, е вашият нож?

— Разбира се. И се надявам да сте дотолкова великодушен, че да ми го върнете, а не да го присъединявате към сбирката си от победни трофеи.

Тогава с едно припряно движение той протегна към мен ръката си, държаща ножа.

— Damn it^[3]! Какво приказвате! Ето ви ловджийския нож! И… и извинете…

— Nonsense^[4]! — Прибрах ножа в пояса си и хванах ръката на Олд Файерхенд, като я стиснах на свой ред с все сила. — Струва ми се, че тук няма какво да се прощава. Вярно, по едно време вчера ми се стори за миг, че е настъпил сетният ми час. Мисля обаче, че сме квит. Защото тупаниците, които ви нанесох, не бяха съвсем нежни.

Олд Файерхенд си пое дълбоко дъх.

— Well, това се казва мъжка дума! Наистина не сте злопаметен. Нека ме изяде първата гризли, която ми се изпречи на пътя, ако не запомня завинаги вашето великодушие.

— Да не говорим за това! — махнах с ръка. — Десницата, която вчера ме бе притиснала така тежко, сигурно ще ми стори в бъдеще не една добрина.

Полковникът бе гледал цялата интермедия неразбиращо. Няколко думи му разясниха всичко и той направи най-умното, което можеше да се направи при това положение — удари го на шега.

— Heavens! — засмя се той. — Това е най-големият виц, който съм чувал от години! Двамата най-големи приятели на Винету полагат върховни усилия да си извият взаимно вратовете! Ненадминато… това е един път… ха-ха-ха!

Ние нямахме друг изход, освен да се присъединим към смеха му и по този начин въпросът се приключи.

Попитах Олд Файерхенд как се е натъкнал на понките, на което той ми отговори:

— Историята не е дълга. Започнаха да ни се свършват мунициите и аз се отправих насам, за да закупя барут. Полковникът ми спомена подозренията си и аз му предложих да отида на разузнаване. Започнах да яздя по следите на оттеглилите се индианци и така се озовах близо до лагера им. При опита си да се промъкна до тях, се натъкнах на вас и затова не можах да изпълня намерението си. Но все пак ми стана ясно, че червенокожите наистина са хвърлили око на форта и се върнах бързо. Пристигнах преди два часа и обсъдих с полковника мерките, необходими за посрещането на индианците. За съжаление не знаехме времето на нападението. Тогава се появихте вие и сега сме информирани и по тази точка. Знаем, че понките трябва да се очакват утре рано сутринта.

— И какво мислите да правите?

— Това са стотина червенокожи типове, с които няма да се церемоним много. Ще ги избием.

— Но това са хора, сър! — подхвърлих аз.

— Да, оскотели хора — отвърна той. — Слушал съм достатъчно за вас и знам, че дори и в най-голяма опасност сте снизходителен към такива негодници. Но аз съм на друго мнение. Ако бяхте преживели онова, което съм преживял аз, никой нямаше да може да разказва истории за това, как Олд Шетърхенд щади враговете си. А пък щом става въпрос за бандата на Парано, изменника, стократния убиец, който ги предвожда, тогава несъмнено томахокът ми трябва да ги смаже. С него имам да оправям сметки, сметки, написани с кръв.

— Имате право — заяви полковникът. — В случая пощадата е неуместна.

— Добре, няма да ви противореча — казах аз. — Но не мислите ли, че е по-добре да изчакате с решението си, докато Винету също ни изложи мнението си по този въпрос?

— Egad! Почти го бях забравил! Не казахте ли, че чака вън в края на храсталака?

— Да, и сега ще го доведа, за…

— Stop! — намеси се Олд Файерхенд. — Оставете аз да се погрижа за това! Твърде много се радвам на срещата ни.

— Нямам нищо против. Ще остана тук. На човек като вас сигурно не е необходимо да описвам точно мястото, където се е разположил Винету. И така ще го намерите.

— All right!^[5] — С тези думи той грабна бобровата си шапка от пирона и излетя през вратата.

След като дойде и Винету, най-напред се нахранихме. После обсъдихме с подробности как да посрещнем червенокожите най-добре.

За да улесним още повече промъкването им към форта, външният пост щеше да се прибере, а и иначе щяхме да създадем впечатлението, че гарнизонът нищо не подозира за застрашаващата го опасност. Всеки човек щеше да получи освен пушката с щик един револвер и закривен нож. Важно беше да насолим неприятеля още при първото нападение така, че да му нанесем възможно най-големи загуби, които да го принудят да се откаже от намеренията си и желанието за подобни дяволии.

Най-важното беше не само да посрещнем понките, както му се полага, но и още при първоначалното объркване да се втурнем между редиците им. В гарнизона имаше десет души драгуни. След първия залп те трябваше да се метнат на конете си и да предприемат атака извън форта, което несъмнено щеше да засили объркването сред червенокожите, промъкващи се към форта без конете си.

Индианците обикновено не нападат преди зазоряване. Нямахме основание да допуснем, че този път ще направят изключение, ала все пак трябваше да бъдем готови на всичко. Затова целият гарнизон зае места зад палисадата с пушки в ръце още в полунощ. Хората се бяха разпределили по другите три страни, тъй като едва ли можеше да се очаква нападение откъм реката. Въпреки това, за да предотвратим всяка изненада, поставихме един пост и откъм реката.

Времето течеше мъчително бавно и ни се струваше, че всеки петнадесет минути се проточваха мудно като цял час. Търпението ни бе подложено на сериозно изпитание, понеже не се случваше абсолютно нищо, което да ни послужи като признак за приближаването на индианците. Все пак знаехме много добре, че нейде навън стотина кръвожадни червенокожи изчакваха момента да се нахвърлят върху нас.

Най-сетне утринният здрач настъпи, появи се и лека мъгла, която благоприятствуваше намерението на индианците да се промъкнат към форта. За нас обаче тя бе твърде неприятна, защото ни пречеше да наблюдаваме свободно наоколо. Но за щастие видимостта бързо се подобри. Не след дълго ни беше вече възможно да наблюдаваме поне горната част на ширналия се пред нас склон. Но никакъв индианец не искаше да се покаже.

Най-сетне долу, сред мъгливите изпарения в подножието на хълма, макар и отначало неясно започна да се откроява широка тъмна сянка. Постепенно контурите й се очертаваха все по-ясно и по-ясно — понките идваха.

— Have care — внимание! — прошепна Олд Файерхенд. — Да не се стреля, преди да съм дал заповед!

Безформената сянка се беше превърнала вече в безредно вървяща човешка тълпа. Червенокожите положително бяха много сигурни в себе си, защото не се приближаваха в разтеглена линия, опасала целия хълм, а повечето от тях вървяха, образувайки гъста маса от човешки тела. Беше настъпил решителният миг.

Намираха се вече на разстояние от около петдесет метра, когато се разнесе гласът на Олд Файерхенд:

— Огън!

Нашият залп изтрещя и веднага в отряда на индианците настъпи страшно объркване. Не бяха очаквали такъв прием. За миг настана тишина, но после въздухът потрепери от див рев, бойния вик на сиуксите, и те се втурнаха към оградата с размахани томахоки.

— Огън! — заповяда Олд Файерхенд за втори път и отново изпразнихме пушките си срещу връхлитащите нападатели.

— Да излизат конниците! — Викът на уестмана успя да се наложи над рева на червенокожите. Веднага бе отворена вратата и десетте драгуна излетяха навън, спуснаха се по хълма и се врязаха в най-гъстите редици на неприятеля.

Иззад оградата пращах в масата от нападатели куршум след куршум от моята карабина Хенри, но се стараех да не убивам противниците ни, а само да ги изваждам извън строя. Когато изстрелях и последния си куршум, аз се огледах. Не можах да видя Винету и Олд Файерхенд, които преди това бяха до мене. Както разбрах по-късно, те веднага се прехвърлили през палисадата и нападнали врага. Сега и аз захвърлих Мечкоубиеца и карабината Хенри, които само щяха да ми пречат. Непосредствено след драгуните бе изскочила навън и половината от останалия гарнизон; с револвер в дясната ръка аз се затичах след тях. Зад мен вратата бе отново затворена.

Изненадани в първия момент и под натиска на драгуните, индианците бяха отблъснати до подножието на хълма. Там обаче бяха спрени от Парано, който нямаше намерение да се откаже толкова бързо от една победа, считана от него вече за сигурна. Въпреки че отрядът му бе отслабен значително чрез двата ни залпа, той все още имаше предимство. Поне по числеността си хората му ни превъзхождаха повече от два пъти.

Преминавайки покрай убити и ранени, аз се втурнах към полесражението. Винету и Олд Файерхенд се намираха в най-гъстите редици на неприятелите.

Достатъчно добре познавах Винету и не му обърнах внимание. Но затова пък със сила си проправих път до Олд Файерхенд, чийто вид сега ми напомняше за онези стари юнаци, за които често бях чел като момче с такова въодушевление. Той стоеше изправен с широко разтворени крака, войниците на форта подгонваха индианците към бойната му секира, която, въртяна от силната му исполинска ръка, при всеки удар строшаваше черепа на някой от неприятелите ни. Дългите му като грива коси се развяваха около главата му, а по лицето му се четеше необуздана сигурност в победата.

В този миг сред тълпата на индианците зърнах Парано и се помъчих да се добера до него. Отбягвайки ме, той се приближи до апача, но не му се срещаше и с него. Винету забеляза това, хвърли се към вожда на понките и извика:

— Парано! Нима атъбаското куче иска да избяга от Винету, вожда на апачите? Устата на земята ще изпие кръвта му, а ноктите на лешоядите ще разкъсат тялото на предателя!

Той захвърли томахока, измъкна бързо ножа от пояса си и сграбчи белия вожд за гърлото. Но му беше попречено да нанесе смъртоносния удар.

Когато Винету, противно на привичката си, се нахвърли върху понка с тези заплашителни думи, Олд Файерхенд отправи поглед натам и видя лицето на неприятеля си. Това стана за не повече от секунда, но ловецът все пак разпозна човека, когото мразеше до дъното на душата си, когото бе търсил дълго време напразно, с неуморно постоянство; този човек се мярна сега най-после пред очите му.

— Тим Финети! — извика той, разблъска с ръце индианците около себе си, сякаш бяха тръстикови стебла, втурна се към Винету и сграбчи издигнатата му за удар ръка.

— Чакай, братко, този човек е мой!

Парано замръзна на мястото си от уплаха, като чу да назовават истинското му име. Но щом разпозна Олд Файерхенд, той се изтръгна от ръката на Винету, чието внимание се беше раздвоило, и се втурна да бяга като изстрелян от тетива на лък. В този миг и аз се освободих от индианеца, с когото се бях счепкал по време на тази сцена, и се понесох след беглеца. Трябваше да го пипна. Наистина, лично аз нямах с него сметки за разчистване, но дори и да не си беше заслужил куршума като фактически подстрекател за това нападение, то аз знаех вече, че е смъртен враг на Винету. А току-що станалият инцидент ми даде да разбера, че залавянето на белия вожд на понките имаше голямо значение и за Олд Файерхенд.

Двамата също така се бяха затичали едновременно, за да го преследват. Обаче се виждаше, че няма да могат да намалят преднината, която имах пред тях, още повече, че в същото време забелязах с какъв превъзходен бегач си имам работа. Безспорно Олд Файерхенд беше майстор във всички умения, които изисква животът в Запада, но той не беше вече в онези години, които благоприятстват такова надбягване на живот и смърт, а Винету, както сам ми разказа по-късно, изгубил време, защото стъпил накриво и се препънал.

За мое задоволство забелязах, че Парано направи грешката да бяга стремглаво в права посока, без да разпределя силите си както трябва. Неговото объркване му попречи да последва старата привичка на индианците — да бяга в зигзаг, докато аз се опитвах да пестя сили и да прехвърлям по-голямата част от усилията при тичането ту на левия, ту на десния си крак; този начин на бягане винаги ми беше носил предимство.

Другите двама изоставаха все повече назад, така че не чувах вече тежкото им дишане зад гърба си. А сега се разнесе и гласът на Винету от доста голямо разстояние:

— Нека Олд Файерхенд спре! Моят бял брат ще залови жабата на атъбаските и ще я убие. Краката му са като вятъра и никой не може да му избяга.

Нямаше как да се обърна, за да установя дали разгневеният ловец се подчини на тези думи. Парано бе достигнал вече края на площта, осеяна с храсталаци и аз трябваше да насоча цялото си внимание към него, за да не го изгубя из очи.

Сега се бях приближил до беглеца на двадесетина крачки. Ако той успееше да навлезе дълбоко между храстите, можеше да ми избяга. Ето защо се напрегнах още повече и след малко летях толкова близко зад него, че долавях задъханото му пъхтене. Нямах у себе си друго оръжие, освен изстреляните револвери и ловджийския си нож. Извадих ножа от пояса си.

В този момент Парано внезапно отскочи настрани, за да ме пропусне да профуча покрай него с пълна скорост и после да ме нападне в гръб. Но аз очаквах този номер и в същия миг също извих настрани, така че двамата се сблъскахме с все сила, при което ножът ми се заби до дръжката си в тялото му.

Сблъскването бе толкова силно, че и двамата паднахме на земята, откъдето Парано вече не стана, докато аз скочих веднага, понеже не знаех дали е смъртно ранен. Обаче той не се помръдваше и не забелязах у него никакви признаци на живот. Поемайки дълбоко дъх, аз измъкнах ножа си.

Парано не беше първият неприятел, когото убивах; тялото ми носеше различни спомени за някои не съвсем щастливо завършили схватки с обитателите на американските степи, калени в много битки, но сега в краката ми лежеше бял, паднал мъртъв от моето оръжие. Не можех съвсем да се освободя от едно потискащо чувство. И все пак той несъмнено си бе намерил справедливо смъртта и не заслужаваше съжаление.

Докато все още обмислях какво да взема със себе си в знак на победата, долових зад гърба си бързите стъпки на човек. Моментално се хвърлих на земята. Опасенията ми се оказаха излишни, защото бе Винету, който, разтревожен за мен като истински приятел, все пак ме беше последвал и сега спря до мен.

— Шарли е бърз като стрелата, а ножът му улучва сигурно целта, — каза той, като видя убития на земята. — Няма ли да се накичи моят брат със скалпа на атъбаска?

Погледнах Винету изненадано.

— Нали знаеш, че никога не взимам скалповете на неприятелите.

— Тогава той е мой! — извика Винету с такъв гневен тон, какъвто никога досега не бях чувал от устата му.

В следващия миг той се хвърли върху убития, който лежеше по гръб, подпря дясното си коляно в гърдите му и с три движения на ножа смъкна кожата с косата от главата му.

Ако кажа, че съм бил учуден от начина на действие на Винету, това ще бъде твърде слабо. Не, аз бях направо смаян. Досега ме ласкаеше мисълта, че благодарение на общуването си с мен моят червенокож приятел бе възпитал у себе си толкова много човечност, че се бе отрекъл отдавна от този индиански обичай. Поне в мое присъствие не беше спазвал никога тази варварска традиция. Но сега изведнъж индианската му природа се беше проявила и то по един такъв начин, какъвто съвсем не бях свикнал да наблюдавам у Винету. А досега той винаги с презрение бе отказвал да се накичва с трофеи на победата, която не бе извоювана от него.

Колко страшно трябваше да мрази иначе толкова човеколюбивият апач този Тим Финети, та му свали скалпа! Засега бях принуден да се задоволя само с това разкритие. Едва по-късно, след няколко дни, щях да разбера всичко, защото едва тогава той вдигна воала на тайната от едно събитие, което бе крил дълбоко в сърцето си от всички хора, включително и от мен.

Когато Винету закрепи скалпа на пояса си и изтри кървавия нож в тревата, той се изправи и се запъти обратно към форта. Тръгнах мълчаливо по петите му, но не намерих време за размишления над съществуващите отношения между Парано и Винету. Една друга мисъл притисна тежко гърдите ми — тревогата за Олд Файерхенд. Отдавна трябваше да е вече при нас. Може би бе тръгнал в погрешна посока, след като бе изгубил Винету из очи.

В този миг чух някакъв вик, който долетя до нас от доста голямо разстояние.

— Уф! — стъписа се Винету. — Сигурно е нашият брат Олд Файерхенд, защото, отстъпващите понки ще избягват викове, които могат да ги издадат.

— И аз съм на това мнение. А войниците едва ли ще се отдалечат толкова много от форта. Следователно не може да бъде и някой от тях. Бързо, да тичаме натам!

— Да, бързо! Нашият другар е в опасност, иначе нямаше да вика.

И двамата се понесохме. Винету на север, аз обаче — на изток. Ето защо веднага пак се спряхме и апачът попита:

— Защо моят брат Шарли тича натам? Викът дойде от север.

— Не, от изток! Слушай!

Викът се повтори и аз бях сигурен в себе си.

— От изток е. Чух го съвсем ясно — уверих аз.

— От север е, моят бял брат се е излъгал отново.

— Но аз съм убеден, че съм прав. Нямаме време да проверим чие мнение е погрешно. Нека Винету тръгне на север, а аз ще тичам на изток. Без съмнение някой от нас ще го намери!

— Хау!

С тази дума той изчезна, а аз се затичах в избраната от мен посока колкото ми държаха краката. След кратко време забелязах, че Винету се беше заблудил, защото викът се разнесе отново, и то много по-ясно от преди.

— Идвам, Олд Файерхенд, идвам! — изкрещях аз. Саваната беше осеяна с отделни храсталаци, които пречеха на погледа във всички посоки. Но сега за мен това не беше препятствие — посоката ми беше известна. Докато тичах, заредих револверите си и след малко щом завих зад един храсталак, забелязах пред мен група биещи се хора.

Олд Файерхенд беше очевидно ранен и нямаше сили да си стои на краката. Беше коленичил на земята и се бранеше срещу трима неприятели, докато други трима бяха вече ликвидирани от него. Всеки удар можеше да му струва живота и беше крайно време да му се помогне. Няколко скока скъсиха разстоянието дотолкова, че можех да употребя револверите си. Три бързи изстрела от единия револвер и тримата се строполиха на земята. Продължих да тичам към Олд Файерхенд.

— Слава богу! Тъкмо навреме, тъкмо в последния миг, сър! — извика ми той.

— Ранен сте, нали? — попитах аз, като се спрях до него. — Сериозно ли е?

— Не е смъртоносно. Два удара с томахок в бедрата! Тези типове не успяха да се доберат до горната част на тялото ми и затова ми изпосякоха краката. Бях принуден да падна на колене.

— Това ще доведе до голяма загуба на кръв. Разрешете да ви прегледам!

— Well, с удоволствие! Но, сър, какъв стрелец сте! При тази светлина и при това продължително тичане да улучите и тримата в бедрата! Това може да направи само един Олд Шетърхенд. Не успях да ви догоня преди, когато преследвахте Парано, защото бях ранен в крака от индианска стрела, а това ми пречеше да тичам. Започнах да ви търся. Точно тогава като че изпод земята пред мен изникнаха шест индианеца. Разполагах само с ножа и юмруците си — бях захвърлил другите си оръжия, за да мога да тичам по-лесно. Намушках трима, но другите трима щяха да ме очистят, ако не бяхте дошъл. Никога няма да го забравя.

Докато разказваше, аз прегледах раните му. Бяха болезнени, но за щастие не бяха опасни. При това го осведомих, колкото се може по-накратко за преследването на Парано. Олд Файерхенд не каза нито дума.

После дойде Винету, който беше чул изстрелите от револвера ми и помогна да превържем Олд Файерхенд. Той сам призна, че днес за пръв път е бил излъган от иначе превъзходния си слух. Оставихме червенокожите да лежат на земята и се върнахме във форта, разбира се много бавно, тъй като Олд Файерхенд вървеше едва-едва.

Когато достигнахме края на храсталаците и съзряхме пред нас форта, червенокожите бяха изчезнали. Битката бе приключила и гарнизонът се занимаваше със събирането на ранените и пренасянето им във форта. Щиковете на пехотинците и сабите на драгуните бяха взели много жертви между редиците на понките. От страна на нападателите преброихме четиридесет и пет убити и двадесет и трима ранени, които не са били в състояние да избягат с останалите. Това беше ужасен урок, който трябваше да служи като предупреждение на оцелелите червенокожи още дълго време. За щастие от наша страна нямаше убити, а само няколко ранени.

След като се бяхме погрижили за Олд Файерхенд, ние все още се занимавахме с жертвите на битката, когато драгуните се завърнаха от преследването на неприятеля. И те също нямаше кого да оплакват, но затова пък едва ли някой от тях бе останал без рана. Докараха значителна плячка — дълга върволица от шестдесет коня.

Междувременно бе настъпило утрото — светло и ведро. Слънцето ни се усмихваше така приятелски, сякаш между хората изобщо не съществуваше никаква омраза, никаква вражда, нито имаше убийства и кръвопролития.

Нараняването на Олд Файерхенд ни принуждаваше да останем тук две седмици или пък по-дълго, за да изчакаме, докато отново бъде способен да язди. За Винету и мен престоят ни означаваше период на почивка, който не ни беше неприятен. Бяхме тръгнали на път, за да се срещнем с Олд Файерхенд. Това беше станало. А дали щяхме да пристигнем в неговия hide-spot^[6] няколко дни по-рано или по-късно, ни беше съвсем безразлично.

На следващия ден бяха погребани убитите индианци. Преди това претърсихме близката и далечна околност на форта и направихме изненадващо откритие. Сигурно вчера някои от неприятелите ни все още бяха кръстосвали наоколо, защото намерихме червенокожите, с които си беше имал работа Олд Файерхенд, но мястото, където бях убил Парано, бе празно. Навярно го бяха открили неговите съплеменници и го бяха взели, за да му направят достойно погребение в тяхното село.

Ранените индианци бяха превързани и лекувани. За инцидента бе съобщено веднага във форт Рендъл чрез бърз пратеник и след шест дни оттам пристигна подкрепление от двадесет души. Те донесоха и заповедта на техния полковник да се изпратят пленниците след оздравяването им с достатъчно силна охрана във форт Рендъл, където щяха да бъдат съдени.

Всъщност сега, когато Парано беше вече мъртъв, очаквах разяснения от Винету или Олд Файерхенд относно връзките им с мъртвеца. Но и двамата мълчаха: те пазеха тайната си и аз нямах правото да ги разпитвам против волята им. Затова не зададох никакви въпроси и така името на Парано не се спомена през тези дни нито веднъж.