Ангел Каралийчев
Един чувал тикви

За дяда Цвятка Колелото ще ви разкажа. Чуйте какво му се случи. Дядо Цвятко вървеше по света като едно тежко дъбово колело с дебела главина, а земята се огъваше под него. Всички му струваха път. Имаше човекът зад гърба си нещо, което караше хората да въздишат. Имаше някъде забутано в косматите гърди и едно сърце, бодливо като таралеж, кораво като кремък. Нещото лежеше в едно гърне, заровено на потайно място, а сърцето не даваше дума да стане за гърнето. Ката ден идеха при него сиромаси хора и му се молеха:

— Дай бе, дядо Цвятко! Дай да си купя едно теле, че ни умря волът и нивата ми остана незасята.

— Дай нещо за училищната трапезария — молеха го учителите.

— Дай да купя едно букварче за наш Радулча, че е много паметно момче и очите му все в книгата гледат! — куцукаше подире му съседът Лазар.

Но дядо Цвятко изпровождаше всички с празни ръце:

— Да се махате от главата ми! Аз не съм банка! На никого пари не давам.

Той мразеше цялото село, защото го бяха видели веднъж, като извадил жълтиците си и ги прострял на слънце върху трапезника да изсъхнат, за да не мухлясат. И се боеше да не му ги откраднат, затуй всяка нощ местеше гърнето ту в зимника, ту в градината зад къщата. Вярно е, че жълтиците бяха по-малко от сълзите на сиромасите, които беше разплакал, като им отнемаше имотеца, но нали гърненцето е пълно!

Ала един ден сърцето му отключи крепостта и го предаде. Беше надвечер. Светулкаше тихо есенно слънце в пожълтелия клонак. Някъде клепаше селската камбана. Тя изпълни с умиление очите на дяда Цвятка, който бутна вратичката и влезе в градината. Погледна узрелите тикви — жлътнали се като злато — и му додража. Въздъхна и се наведе. Почна да рови под купата и набута цяло гняздо кокоши яйца, снесени скришом. Радостта му порасна. Сърцето му почна да шава под сребърните косми. Когато се изправи, хвърли разсеян поглед през плета към двора на сиромах Лазара. Двор, колкото една рогозка. Няма градина, няма плодно дръвче, няма тиква, нито кратуна. Само гладни дечурлига, колкото щеш. Като буболечка запълзя в сърцето му милостта и той изведнъж омекна, заприлича на печена круша.

— Чакай да им прехвърля две-три тикви — рече той, — няма бълха да ме ухапе.

Избра три тикви — най-дребните и най-зелените, — но като ги погледна, видяха му се много и прехвърли в пустия двор само една тиква. В туй време Лазар пъшкаше с един козлен чувал брашно на гърба пред воденицата. Той разтоварваше чувалите на мливарите. Тъй печелеше хляб за челядта си.

На другия ден дядо Цвятко получи едно писмо, което го разтревожи до немай-къде.

Дядо Цвятко — беше написано в писмото, — ти си един селски благодетел със златно сърце. Ти направи вчера едно добро дело и ще бъдеш награден. Не в гърнето, а в тиквата е твоят късмет. Отсега нататък каквото сложиш в корубата на стария орех отвъд моста, ще ти бъде върнато умножено петдесет пъти. Опитай и ще видиш.

Най-отдоле подпис:

Глас небесен.

Цял ден снова дядо. Цвятко насам-натам из двора и мисли каква ще да е тая работа. Дали туй писмо иде от небето, или е примка?

— Нека пък да опитам — рече си гой и се почеса по тила. — С нещо мъничко ще опитам.

Взе едно яйце и надвечер, като притъмня, слезе към моста. Скришом сложи яйцето в корубата на ореха и се върна в къщи. Цяла нощ не можа да заспи. Нещо го давеше насън. Щом почна да става видело, той се дигна и отиде право към ореха. Надникна в тъмната кухина и остана поразен. Цяла кошница бели хубави яйца. Прочете ги точно петдесет. Отнесе ги тичешком в къщи. Главата му се завъртя. Цял ден не можеше да си намери място от вълнение. Вечерта отиде отново и сложи в кухината железния си пръстен. На другия ден намери цяла връзка пръстени. Преброи ги — точно петдесет. Тревога нахлу в душата му и го задруса като треска. Прибра пръстените и реши да опита с пари. Намери една чиста кърпичка, върза на възел един лев и цял затрепера, когато на другия ден посегна да провери какво е станало с лева. Измъкна възела и прехапа устни: наместо лева във възела беше вързана една блестяща нова петдесетолевка. Тук няма лъжа. Тук стават чудеса. Гледай какво значи да сториш добрина на един сиромах чиляк, който мъкне брашнени чували на гърба си. Наистина дядо Цвятковият късмет се беше загнездил в тиквата.

Три дни дядо Цвятко се измъчва и пъшка, докато се реши да превърне гърнето с жълтиците на петдесет пълни гърнета. На четвъртия ден, когато месечината се потули зад облак, той отнесе крадешком гърнето към ореха. Пусна го в кухината и се скри под моста, да чака с един чувал. Щом оня, дето прави чудесата, донесе петдесет гърнета жълтички, ще ги изсипе в чувала и ще си ги прибере в къщи.

— Защо пък да не стана милионер? — рече си кулакът и въздъхна.

Мина полунощ. Настана тайна доба. Обадиха се първи петли. И ето че се зададе в мрачината нещо като човек с бели дрехи и кошница на главата. Нещо мъкнеше на гърба си. Дядо Цвятко притръпна. Забуча старото му сърце. Човекът с чувала кривна към ореха, прави каквото прави край дънера, подир малко се спусна към реката, прецапа я и изчезна в тъмнината. Тогава дядо Цвятко се затече към скривалището. Бръкна в кухината и напипа един чувал, пълен догоре. Провери най-напред дали е там неговото гърне и като разбра, че го няма, измъкна чувала и с трескави ръце почна да го развързва. Той беше здраво завързан с ремък. Дълго пъшка и като го развърза, надникна вътре. В туй време се показа месечината и пред широко отворените очи на стареца се жлътнаха десетина едри, пъпчиви тикви.