Ангел Каралийчев
Сеитба

Слънцето, скрито зад високия хълм, където е кацнал манастирът „Света Марина“, запали небесен пожар. Далечният бял манастир пламна.

Дядо Стоил зажегли биволите, пое синджирите и викна към Бойча:

— Хайде, Бойчо, хайде, стига си чоплил къпините. Донес кобилицата и копралята!

Малкият, разтреперан под синура, с наквасени от росата крака, налапа цяла шъпа черни къпини и се затече към колата.

— Дядо, ами тиквата да взема ли?

— Остави ти там тиквата. Да не я буташ. На пладне ще си я омъндаме. Дигай сега ралото, че го намести! Тъй, тъй, дядовото. Прибери си вече езика, той не трябва.

Старецът се обърна срещу слънцето и дигна ръка. Раздвижиха се устните му. Бойчо сне калпак и погледна с ведри очи нагоре. Малката му душа изхвръкна като пиле, почна да чурулика и се загуби в дълбокото есенно небе.

— Сега, мойто момче, дръж ралото. Лани ти ме поведе, а пък днес аз ще бъда водач. Карай прави брезни!

— Дий! — замахна с копралята Бойчо над гърбовете на дядовите си биволи. — Дий, старчуги!

Натисна ралото. Биволите напрегнаха сили, бавно пристъпиха и затънаха в меката влажна земя. Дълбоко се забиха ушите на ралото. Пропука се земята.

— Мърдай, Карамане! — звънна гласът на малкия орач. Една яребица, задрямала под царевичната шума, стресната разтърси криле.

Додето стигнат на края, слънцето излезе над манастирската гора и огря света. Напечените хълмове се протегнаха като гущери. Чудно се усмихнаха росните глави на късните слънчогледи в съседната нива. Нападалата шума под крушата светна като жар.

Бойчо се обърна и загледа брезната.

— Какво я гледаш? Права е като въже в торба. Ти да си здрав, Бойчо! Не гледай брезната, ами виж онази сребърна мъглица, дето се е дигнала над брезната. Туй е тя земната душица. На такваз пръст като дадеш зърно, ще ти го върне човешки бой догодина. Ха сега да обърнем, че иде една каруца.

Бойчо отметна ралото. Караман покорно влезе в прясната брезна и заклати глава, сякаш думаше: тука ми е добре. В съседната долчина, където пропадаше черният есенен път, заруча като гайдуница песен на звънчета. Дядо Стоил беше ги чул отдалеч. Той имаше уши на ловджийски хрът. Най-напред се показаха два черни коня. Те изтеглиха леко една нова каруца и я търкулнаха край дядовата Стоилова нива. На седника се беше настанил едър, зачервен селянин с накривен калпак, а зад него, в сеното — две момчета с черни куртки, с хубави зелени шапки и нови колани. Щом видяха Бойча, двете момчета скочиха прави.

— Бойчо, хайде, Бойчо!

— Къде? — отвърна малкият орач и пусна ралото. Очите му се разшириха.

— На учение в града. Тръгвай с нас!

— Вървете вие, наш Бойчо тука си има работа — обади се навъсен старият орач и погледна изпод вежди засмените момчета.

— Аз си имам работа — глухо повтори дядовите си думи момчето с късите гащи и продъненото коляно, което гледаше другарите си със свито сърце.

Коларят шибна конете и каруцата потъна в шумата на манастирската гора. Звънчетата умряха. Те разтревожиха сиромашкото малко сърце, помамиха го към далечния незнаен свят и се загубиха. Бойчо се загледа към шумата и отпусна глава като осланено цвете.

— Бутай, синко! — рече дядо Стоил и закачи синджирите. Тръгна към синура на долния край. — Ще набера лозина. Нов кош трябва. Старият се изтърбуши.

Бойчо подкара сам. Додето старецът изтегли един кравай лозина, внукът изора цяла леха.

Почерня разораната земя.

— Да бяхме поспрели малко. Стига толкоз. Подир пладне пак — превари дядо Стоил биволите и почна да разпряга. Биволите се втурнаха към долчината.

— Ела сега тук, да й видиме работата на таз тиква.

— Дядо, аз не ща тиква.

— Как тъй да не щеш? Че ти таквази тиква през живота си не си ял. Я виж! Суха мехмедка. Дръж!

— Не ща бе, дядо, мъчно ми е!

— Знам, чедо, че ти е мъчно. Откъде се пръкна онзи кожодерец с каруцата, че ми разтъжи орача. Гледай си ти тука работата. Учението не е за хора като нас.

— Защо да не е? Ние не сме ли хора?

— А бе как да не сме? Хора сме, ама нали знаеш — все черният вол ходи в брезната. Ако всинца отидеме да се учиме, кой ще я пъпре таз пущина? Пък и да ти кажа ли — градът — голямо нещо, не можеш се оправи. Бре къщи като планини, бре автонобили, бре електрики — свят да ти се завие. Отидохме ние с чича ти по Димитровден да караме дърва. Продадохме ги вечерта срещу пазарния ден. Да се връщаме — не струва. Добитъкът уморен. А навън задухал един вятър — брули, брули. „Хайде, кай чичо ти, да идем на хан. По десет лева ще платиме за спане, че каквото ще, да става.“ Хайде пък да идем. Вкарахме колата в двора. Едно момче като тебе ни заведе вътре в една стая. Отвори вратата — тъмно. Натисна едно копче — светна. „Тука“ — рече момчето. Тука да бъде. Почнахме да се събличаме. Чичо ти, нали си няма работа, отиде към копчето, дето светна, и рече: „Чакай и аз да го натисна!“ И додето го натисна, то изпука и угасна. „Ба, Иване, какво направи, ти го счупи?“ „Май че го счупих…“ Легнахме в тъмното. Сутринта рано се измъкнахме, ни лук яли, ни лук мирисали. Да бяха разбрали какво направи чичо ти — щяха да ни смъкнат кожите. На ти малко тиква!

— Не ща, нали ти казах, че не ща.

— Ама че си бил прост.

— Какво прави онуй момче в хана?

— Де да го зная. Шъта. Носи вода, мете стаите.

— Дядо, ама дали му плащат?

— Уха, плащат му не, ами…

— По колко?

— По десет шамара на ден и по един ритник на лягане.

Дядо Стоил се усмихна. Погледна лукаво внучето си: зная къде биеш ти.

Бойчо млъкна. Загледа се към хълмовете отвъд, където се криеше големият, чудният град. За него жадуваше душата му. Дядо Стоил се намести на земята, опря гръб на процепа и почна да развива вървите на цървулите си.

— Утрепва ми една бучка, въжишката.

Бойчо изведнъж се обърна решително:

— Дядо Стоиле, защо не продадеш тази нива?

— Какво?

— Продай нивата, че ме проводи на учение. И аз искам да стана човек!

— Нивата ли? — грабна цървула дядо Стоил и го размаха. — Ами дядо ти Стоил, ами майка ти и Радойчо камъни ли ще ядат? Ти имаш ли ум, като ми приказваш тез приказки? Че какъв си ми ти мене, да не си ми господарин, че ме караш да си продавам хранителката? Други път, ако чуя тез думи, ще ти отрежа езика. Млък!

Бойчо прехапа устни и посърнал тръгна към слънчогледовата нива. Сълзи напираха в очите му. Навлезе под златните пити, падна на колене в тросъка, взе да си трие очите с длан. Заросиха капки в пазвата му.

Дядо Стоил изви глава, потърси с очи момчето и му докривя за сиромашинката. Дигна се. Единият му крак беше бос. Закрачи полека, отиде при Бойча и го замилва с напуканата си ръка по главата, по челото.

— Я какви сълзи са рукнали в пазвата ти! Ще издавят всичките бълхи. Стига, Бойчо!

Малкият надникна в пазвата си.

— Аз нямам бълхи! — преглътна задавено.

— Тъй е приказката. Не бива, чедо, да тревожиш дяда си. Той, старият глупак, не си дава нивата. Ще ти кажа защо не я дава. На младини една врачка ми гледа на ръка и ми рече: „Имаш една нива с тамянка круша. Там има заровен казан с пари.“ Цял живот натисках ралото, че да го закача пустия му казан, ала ръцете ми отслабнаха. Дръж, сине, ти дано го изровиш. Че като набуташ жълтуните, напълни си торбичката, кривни си каната и — тръгвай, където щеш. А на мене нека ми остане само тази нивица. Тука моят дядо и тетю са пъшкали над ралото, ръсили са жито и са натискали с колене снопите. Хе таме край синура са нареждали кръстците. Под оная круша ме е кърмила мама. Тя беше пъргава като фтичка. Най ми беше сладка нейната питка, печена на огнището и остъргана с огрибката. Бог да я прости!

— Дядо, лъжеш ли ме, или казваш истината?

— За кое?

— Че има казан.

— Има, Бойчо, има. От памтивека той седи под земята. Голям казан. Хамбар без дъно. Натискай по-дълбоко, когато ореш. Хайде сега ела да хапнеш от мехмедката, че ще впрягаме.