Чудомир
Семеен портрет

Трябва да съм бил пет или шестгодишен тогава. В една пролетна утрина откъм Долната махала се чу звън от много звънчета с тънки птичи гласчета, които някак бързо и особено звънкаха и не приличаха на воловарски, ни на козарски. Като чух, изхвръкнах от къщи, прекосих градината и кацнах на кривия клон на Омуровката слива до самия бряг на реката. Погледнах надолу — прахоляк на кълба се вие и коне, два хубави червени коня препускат впрегнати уж в каруца, но не е каруца, а черна, лъскава и някак пристисната в средата. Вътре седнали трима души с градски дрехи, а четвъртият — отпред на по-високо, с войнишка фуражка на главата и с камшик в ръка. Спуснах се от клона, прецапах реката и право на нашия дюкян, където бяха отседнали. Тогава за пръв път видях файтон. С него, както научих после, бяха дошли търговци на розово масло и с тях фотограф. Постояха доста в село, ходиха и до розоварните, но аз останах да гледам и се чудя на файтона и на хубавите коне. На обед дойдоха у дома. Мама беше постлала нови черги на пруста, наредила беше възглавници и на средата голяма паралия. Помня, че върху нея имаше сготвени пилета и много пържени яйца. Нас обаче не ни пуснаха при тях, а се хранихме в стаята.

Следобед баща ми рече на мама:

— Измий децата, облечи им новите дрехи, стегнете се всички, че ще се извадим на портрет.

Мама сбръчка чело, смънка нещо неодобрително и почна да ни приглася.

Понеже ни обличаха празнично, ний малките се радвахме много, без да разбираме какво ще става. Като ни нагизди мама, изведе ни пред къщата до кладенеца, дойдоха и другите и фотографът почна да ни нарежда. Баща ми, мама и баба седнали на столове, големите сестри и братя прави зад тях, а ний отпред. Близо до краката ни наредиха и няколко саксии с цветя. Поправя ни той, намества ни, сочи ни кой накъде да гледа, по едно време отиде зад черната кутия, закрепена на три дълги крака, наведе се, метна на главата си една черна покривка, та заприлича на някакво страшно животно с едно голямо око само, и аз замръзнах от страх, а най-малката ми сестра изписка и се сгуши в полите на мама. След това той пак се показа, поправи на баща ми калпака и извика:

— Мирно.

Нещо рече щрак! Сърцето ми също рече щрак и всичко се свърши.

Ето го сега пред мене избелял, пожълтял и пречупен през средата стария наш семеен портрет. Седемдесет години като мъниста са се изнизали оттогава и всяка е оставила върху му своя отпечатък. Някога той стоеше на най-видно място в „собата“, която служеше само за гости, след това се премести в общата стая с камината, а оттам отиде на почивка в едно сандъче на тавана.

Ето я баба, дето ни разказваше все страшни приказки за караконджоли, таласъми и самодиви. Ръцете й опънати на коленете, някак сепната и с полуотворена уста. Вляво от нея, наперен, с накривен астраганен калпак, сукнена салтамарка, грамаден морав пояс и широки потури, е баща ми. В ръка държи ерусалимска броеница, а през шията му е преметнат широк сребърен кордон на часовника, който работеше само в изключителни случаи. Засукал мустаци, накривил калпак, той гледа някак гордо и надменно, сякаш иска да каже:

— Хм, проста работа, колко съм ги виждал аз такива по Цариград, Божи гроб и Александрията!

Пред него, с ръка, сложена на коляното му, съм аз, неговият любимец. Помня, че дорде ни нагласи фотографът, ръката ми се изпоти, та си разтворих пръстите, за да влезе хлад, и тъй излязла на снимката. Облечен съм с хубаво, но станало вече късо палтенце, с шаячни панталони, шити от сестра ми, и с „кундури“ с ластик отстрани. За подсилване на тоалета прикачили ми и кордон от единия джеб на палтото до другия, уж че и аз имам часовник. Ръкавът на ризата ми, като по-дълъг, е изскочил навън разкопчан. Показалецът на лявата ми ръка е вързан, защото наскоро се бях порязал, като си правех върбова свирка. Копчетата на панталона са отвън и най-горното е разкопчано.

Отпред между баба и мама са малките ми сестрички. Подплашена от фотографа и апарата му, Недка гледа ококорено, готова да бяга, а Минка — с плетена шапка с пискюли, под която се подава встрани плитка като козя опашка. И тя сякаш едва поема дъх. Зад нея мама здраво я държи за ръката и както винаги, не е сварила да се облече по-добре. Суха, слаба, с вехтата си „полка“, с проскубани „боази“, забрадена с черна кърпа и с черна престилка с бели „кенари“ на края. Права зад нея, накокошинена, с накъдрени коси, струпани на кичур върху челото, и с „буфани“ ръкави на блузата е сестра ми Лила — подявката. До нея е по-голямата — Донка, — със същата мода, с цвете в ръка и някаква бяла яка на шията, която се е сляла с бялата стена на къщата, та изглежда с отрязана глава. Зад баща ми, с изрядно градско облекло, с колосана яка, широка връзка и с обло, кораво бомбе на главата, е най-големият ми брат Георги, току-що свършил семинарията в Самоков. Това бомбе по-късно го носеше нашият ратай и кога минаваше през Тунджа, плискаше биволите за разхлада с него, а на Пиперовата чешма поеше коня пък с него. Отстрани до него е по-малкият, Дончо. Той не беше учен и е със селско облекло, с „кръкми“ на челото и вълнена антерия на пръчки.

Зад цялата група, доста назад, допрян до стената, с фуражката, с рунтавите мустаци като гавазин е застанал и файтонджията на търговците. Той стои мирно по войнишки с камшик при нозе, сякаш е наказан под оръжие.

Помня, че фотографът му направи бележка да не застава там и не увеличава и без това голямата ни фамилия. И той се отдръпна, но в последния момент пак се е присламчил, без да го забележат.

По-възрастните са все важни, сериозни и наперчени. Малките пък сме и учудени, и подплашени от черното трикрако чудовище, опулило голямото си светещо око срещу нас. Само мама, която не можеше да търпи никакви суети, е с бръчка между веждите, със свити устни, гледа някак сърдито и недоволно, като че ли иска да каже:

— Иии… да ви опустеят и фотографчиите, и намярата. Веднъж да се свърши това мъчило, че да стана да си гледам работата!