Карл Май
Капитан Кайман (8)

Осма глава
Пиратска хитрост

Който се приближи към Сан Франциско откъм изток, трябва най-напред да спре в Оуклънд, защото тук пътят му се препречва от залива Сан Франциско, широк единадесет километра. Но това не е непреодолимо препятствие, защото са осигурени много възможности за прехвърляне на хора и коне. Преминаването ставаше тогава с широките оуклъндски салове.

С един от тези плавателни съдове се прехвърлиха и двама ездачи, които дори по време на пътуването не слязоха от седлата си. Конете, изглежда, бяха от добра раса, въпреки че бяха много изтощени. Ездачите имаха външността на хора, които дълго време не бяха имали нищо общо с благословените дарове на цивилизацията. Сплъстените им бради стигаха до гърдите, широкополите ловджийски шапки, напълно обезформени, спускаха плачевно перифериите си ниско над лицата им. Кожените им дрехи изглеждаха като направени от изсъхналата и напукана кора на някое дърво, а и цялото им останало снаряжение свидетелстваше за страшно и мъчително пътуване, което двамата мъже бяха преодолели.

— Най-сетне — grace a dieu! — въздъхна шумно един от тях.

Пристигнахме, Марк, и ми се струва, че мизерията и нещастието няма да си имат повече работа с нас. Другият поклати опечалено глава.

— Извинявай, капитане, но аз не съм такъв оптимист. Ще се почувствам напълно сигурен едва тогава, когато застана на палубата на някой кораб, който плава в океана на няколко мили оттук. Нека ме вземат всички дяволи, ако Дедли-гън и бандата му не са и сега по петите ни!

— Възможно е, но не е вероятно. Както ги заблудихме, сигурно са повярвали, че сме се отправили през планинския проход към Британска Колумбия. Във всеки случай не направихме напразно това страхотно отклонение.

— Много ми се иска да не се лъжеш, но от тази траперска сбирщина очаквам всичко и мисля, че най-доброто за нас е колкото може по-бързо да се озовем на борда на някой кораб, който не иска да има вече нищо общо с тази нещастна страна.

— Преди всичко ни е нужно отново да придобием човешки вид.

— Пак ще ни трябват пари.

— Така е. Я погледни насреща!

Той посочи с десницата си към една барака, над чийто нисък покрив бе поставена дъска с надпис: „Jonathan Livingstone, horse-haggler“.

— Търговец на коне — обади се Марк, — едва ли ще ни предложи много пари за полуумрелите ни от глад животни!

— Ще трябва да видим!

Те подкараха конете си към това място. Когато скочиха от седлата, от вратата излезе един човек, който от километър си личеше, че е голям скъперник.

— Кого търсите, джентълмени? — попита той.

— Почтения мастър Ливингстън, сър.

— Това съм аз.

— Купувате ли коне?

— Хм, да, но такива не — отвърна той, като отправи към стоката презрителен, но същевременно и внимателен поглед.

— Well, тогава гуд бай, сър!

Мертенс се метна веднага на седлото и се накани да тръгне.

— Slowly, мастър, полека, полека, вярвам, че човек все пак може да поогледа животните!

— Ако не купувате „такива“, тогава няма какво повече да си кажем. Пред вас не са застанали грийнхорни!

— Тъй, тъй! Тогава я слезте пак! Хм, за окайване са, направо са за окайване! Идвате от саваната, нали?

— Йес!

— Много малко бих могъл да дам; трябва да очаквам да ми умрат всеки момент — каза той, като оглеждаше подробно животните. — Колко искате за тях?

— А какво предлагате?

— За двата коня ли?

— За двата.

— Хм, тридесет долара, ни повече, ни по-малко. Мертенс отново се намери на седлото и без да му отговори, подкара коня.

— Стоп, сър, накъде тръгнахте? Струва ми се, че искахте да ми продадете конете си!

— Ще ги продам, ама не на вас!

— Тогава върнете се, де! Давам четиридесет.

— Шестдесет!

— Четиридесет и пет!

— Шестдесет!

— Петдесет!

— Шестдесет!

— Невъзможно! Петдесет и пет и ни цент повече!

— Шестдесет и ни цент по-малко. Сбогом.

— Шестдесет? Не, и през ум не ми минава — но чакайте, спрете де, почакайте, имате ги, шестдесет, въпреки че тези добичета съвсем не заслужават толкова пари!

Мертенс се върна усмихнат и слезе отново от коня си.

— На, вземете ги, и то заедно с оглавниците!

— Влезте вътре, мастър. Нека другият ги подържи малко! Търговецът го отведе в едно малко помещение, разделено на две със завеса от басма. Той изчезна зад завесата, след което се появи отново с парите.

— Ето шестдесет долара. Получавате безбожни пари!

— Ха, я не ставайте смешен! Но, хм, познавате ли добре града?

— По-добре от много други хора.

— Тогава сигурно ще можете да ми дадете някои сведения…

— За някоя странноприемница ли?

— Не, трябва ми някой по-услужлив банкер или кредитна банка.

— Кредитна… хм, а по каква работа?

— Това е второстепенен въпрос!

— Първостепенен е, сър, щом искате верни и точни сведения.

— Искам да продам ценни книжа.

— А срещу какво са издадени?

— Срещу златен прах и златни зърна.

— Гръм и мълния! Я ми ги покажете!

— Няма смисъл.

— Защо? Ако документът е в ред, ще го купя и аз самият. Понякога се занимавам с подобен род сделки, нота бене, ако печеля нещо при това.

— Има какво да се спечели!

Мертенс извади намерения в скривалището на траперите портфейл, избра един от чековете и го подаде на търговеца. На лицето на последния се изписа учудване и той хвърли изпълнен с уважение поглед към окъсания и одърпан човек, който притежаваше такова голямо богатство.

— Двадесет хиляди долара на името на притежателя, депозирани при Чарлс Брокмън, Омаха! Чекът е редовен. Колко искате?

— Колко давате?

— Половината.

Мертенс дръпна чека от ръката му и се отправи към изхода.

— Сбогом, мастър Ливингстън.

— Стойте! Колко искате?

— Всеки банкер ще ми плати начаса осемнадесет хиляди в суха пара, но тъй като вече съм дошъл при вас и много бързам, дайте ми шестнадесет и ще получите чека.

— Невъзможно! Дори не знам дали сте законният…

— Well, сър, значи не искате и с това въпросът е решен! Човекът го задържа за ръката. Той предлагаше все по-висока сума, докато най-сетне донесе иззад завесата исканите от Мертенс пари. Принадлежеше към онези търговци, които винаги разполагат с големи суми готови пари, въпреки невзрачния си външен вид и умишлено бедно поддържаното обзавеждане на дома си.

— Ето ви парите; какво да се прави, днес ми е слаб ангелът. Имате ли и други чекове за Продан?

— Не. Сбогом!

Мертенс си тръгна. Ливингстън го изпроводи навън и пое конете. Двамата непознати се отдалечиха. Приближи се един слуга, за да свали оглавниците и седлата на животните.

— Добра сделка — промърмори търговецът на коне Ливингстън, — великолепна раса, с красива конструкция; големи трудности са издържали и при добро гледане ще се съвземат бързо.

Той все още се занимаваше със закупените коне, когато по тясната уличка се разнесе силен конски тропот. Появиха се в галоп двама ездачи, които бяха дошли със следващия сал. Единият беше индианец, а другият бял, с дълга коса, спускаща се до плещите му. И по тяхната външност можеше да се разбере, че бяха преодолели дълъг път с големи несгоди, но в стойката и поведението им не се забелязваше никаква умора. Същото можеше да се каже и за великолепните им коне.

Като преминаваше в галоп покрай търговеца, индианецът погледна бегло към него и в следващия миг вдигна коня си на задните крака и се върна.

— Нека моят бял брат погледне тези коне! — каза той. Другият го беше последвал със същата бързина до бараката. Един кратък поглед беше достатъчен, той видя надписа, приближи коня си до търговеца и поздрави:

— Good day, сър! Току-що сте купили тези коне, нали?

— Йес, мастър — отвърна търговецът.

— От двама мъже, които изглеждаха така… Той описа много точно Мертенс алиас Бретини и Волф алиас Летрие.

— Вярно е, мастър.

— Тук ли са още тези хора?

-Не.

— Накъде отидоха?

— Не знам. А това и никак не ме засяга.

— Но трябва да сте видели в каква посока са тръгнали.

— Завиха зад онзи ъгъл. Повече нищо не мога да ви кажа, Човекът се позамисли, огледа остро и изпитателно търговеца и после продължи:

— Само коне ли купувате?

— Коне и други неща.

— И нъгитс?

— Да. Имате ли?

— Имам, само че не са у мен. Те са у хората ми, които ме следват. Мога ли да ви ги предложа?

— Щом не е веднага, може. Току-що дадох всичките си пари.

— На двамата мъже ли?

— На единия от тях.

— Да не ви е продал ценни книжа?

— Да.

— На каква стойност?

— За двадесет хиляди долара.

— Ще бъдете ли така добър, сър, да ми покажете документа?

— Защо?

— За да разбера дали това е бил джентълменът, с когото толкова много искаме да се срещнем.

— Хм, тъй! Ще ви покажа чека, но няма да го пипате. Той влезе в бараката и след малко излезе с чека. Непознатият го разгледа внимателно и кимна с глава.

— Само този чек ли получихте от него?

— Само този.

— Благодаря, сър! Тези хора едва ли ще се върнат, но ако все пак това стане, не купувайте нищо повече от тях, а накарайте да ги арестуват! Ценните книжа са мои, те ми ги откраднаха. Може би пак ще ви посетя!

Той обърна коня си, индианецът последва примера му и двамата отново препуснаха в галоп по улицата. Не размениха нито дума помежду си, докато достигнаха кея на пристанището. Тогава белият попита:

— Моят червенокож брат преследва следите на разбойниците през необятните простори на саваната заедно с мен. Но ще останем ли заедно, ако бъда принуден да се кача на някой кораб?

— Винету ще последва Дедли-гън по целия свят, а също и през Голямата вода. Хау!

— Вероятно разбойниците се канят да избягат през океана. Ще се осведомят за отпътуващите кораби. Същото ще сторим и ние; ще наблюдаваме отплаващите кораби и ще ги хванем.

— Нека моят брат разпита и остане някъде близо край водата, за да мога да го намеря. А Винету ще се върне там, където започват къщите на големия град, за да изчака ловците и да ги доведе насам; нали изостанаха, защото конете им се измориха.

Дедли-гън кимна с глава в знак на съгласие.

— Моят брат е умен — нека постъпи както е намислил! Той слезе от коня си и го предаде на слугата на наблизо намиращата се странноприемница. Апачът се върна сам по същия път, по който бяха дошли…

Докато се разиграваше всичко това, Бретини и Марк Летрие бяха продължили пътя си. Както крачеха бавно, забелязаха един човек, който се появи от малка странична уличка и без да им обърне никакво внимание, прекоси улицата на известно разстояние пред тях. Той едва достигаше среден ръст, беше строен и носеше облеклото на някой златотърсач, който идва направо от мините, за да си почине от уморителната работа и да се поогледа малко из града. Широкопола и измачкана сламена шапка закриваше с периферията си по-голямата част от лицето му, но въпреки това не успяваше да скрие грозния червеникав белег, който преминаваше през цялата му страна; той започваше от ухото и стигаше чак до над носа.

Бретини се спря изненадан и сграбчи спътника си за ръката:

— Марк, познаваш ли го този? — попита той възбудено.

— Този ли? Не, капитане.

— Наистина ли не?

-Не.

— Въпросът ми не беше правилно зададен. Трябваше да те попитам познаваш ли тази?…

— Тази ли? По дяволите, фигурата… стойката… начинът на ходене… капитане, но това едва ли е възможно!

— Тя е, аз ти го казвам, тя е и никой друг! Сега сме придобили съвършено подивял вид; от такова разстояние няма да ни познае. Щастлива случайност я изпречва пред очите ни и трябва на всяка цена да я проследим!

Те закрачиха след човека, който след кратко време влезе в една дървена барака. Над вратата й се виждаше надпис, направен с тебешир „Tavern of fine brandy“. В началото и в края на надписа върху напуканите дъски също с тебешир бяха изрисувани две бутилки с бренди.

— Какво ли търси в тази мизерна кръчма? Има достатъчно пари и сигурно води живот без никакви лишения. Сегашната й външност е само предрешване и това посещение има някаква тайна цел.

— Трябва да я последваме, капитане.

— Не става, Марк. Въпреки занемарения ни външен вид, тя ще ни познае веднага. Бараката е направена от обикновени дъски; не бива да се приближаваме откъм предната й страна, но може би на задната й страна ще се намери някоя дупка от чеп или друга цепнатина, през която ще мога да погледна вътре. Ти ще останеш тук и ще наблюдаваш входа. Ако излезе, преди да съм се върнал, веднага ще дойдеш да ме предупредиш.

Той сви настрани. Положението беше благоприятно. Бараката нямаше изход откъм задната си страна и само три стъпки я деляха от една друга подобна постройка. Бретини се промъкна между двете бараки и скоро откри една дупка, през която можеше да наблюдава по-голямата част от общото помещение. То беше препълнено с посетители. Човекът с червеникавия белег беше седнал до широка печка, но скоро изчезна нейде назад. Бретини си помисли, че някъде в тази посока се намира може би някакво отделно помещение, което би могло да се използва само за определени гости. Той се запромъква тихо в тази посока, докато долови зад тънката стена, на която се беше облегнал, няколко човешки гласа. Притисна ухо към стената и се заслуша напрегнато.

— Къде ще се срещнем, сър? — запита някой.

— Тук не, това би било непредпазливо, и на кея не върви. Ще се видим при малкия залив зад последната рибарска хижа.

— А кога?

— Не мога още да кажа кога ще дойда, но вие трябва да се съберете в единадесет часа. В мое отсъствие обаче не бива да предприемате нищо.

— Добре. Ще трябва да се бием здравата, преди да превземем кораба.

— Не чак толкова, колкото си мислиш. Офицерите и подофицерите са поканени днес вечерта на сушата, а и на самия борд ще се състои празненство, което сигурно ще ни помогне.

— Приятно е да чуеш такова нещо. Ще имаме ли приятели на борда?

— Там е Дългия Том и още неколцина, които ни очакват.

— Дявол да го вземе, всичко е организирано един път! И така, капитан Кайман наистина ще бъде с нас, нали?

— Положително. Веднага ще вдигнем котва. Вятърът е благоприятен; отливът настъпва в удобно за нас време и ако не се появи някоя непредвидена пречка, скоро хората ще си разказват за „L’Horrible“ същите истории, както и по-рано.

— Можете да разчитате на нас, сър. Ще бъдем около тридесет души, а с добри офицери и такъв платноход няма защо да се страхуваме дори от всички военни флотилии в света.

— И аз мисля така. Ето ви тук предплатата, а и още нещичко отгоре за пийване. Но трябва да останете трезви, за да не си провалим целия удар!

Чу се шум от преместването на стол. Човекът си тръгна. Бретини го беше разпознал и по гласа, макар че той беше престорен — човекът се опитваше да говори с по-басов глас. Чутото беше толкова смайващо и необикновено, че Бретини остана известно време напълно неподвижен и сигурно би стоял така още, ако едно тихо „пет!“ не го бе стреснало и извадило от това вцепенение. Марк Летрие бе застанал между двете бараки и му махаше с ръка.

— Тя си тръгна, бързо, бързо!

Капитанът се измъкна от тясното пространство между двете постройки, и то тъкмо навреме, за да види как обектът на неговите наблюдения изчезва зад най-близкия ъгъл. Двамата мъже тръгнаха бързо подир него, като преминаха из мръсните улички на предградието, а после и по широките улици на по-заможните градски квартали, докато достигнаха оградата на една усамотена градина. Тук човекът се огледа внимателно и като не забеляза нищо подозрително, се прехвърли през оградата с пъргавината на котка. Преследвачите му останаха на пост около един час, ала напразно. Той не се върна повече.

— Сигурно живее тук, Марк. Я да потърсим къщата, към която е тази градина!

За да постигнат целта си, трябваше да минат по една странична уличка. Когато излязоха от нея, забелязаха великолепна карета, спряла пред входа на една къща, която не можеше да бъде друга, освен търсената. Току-що в каретата се беше качила една дама, която направи знак на кочияша да тръгва. Двамата отстъпиха назад в уличката. Изящната карета премина наблизо, така че можаха да различат чертите на жената.

— Тя е! — извика Марк.

— Да, тя е. Изключено е да се заблуждаваме. Ще остана тук, а ти ще отидеш до къщата и ще се опиташ да научиш как се казва сега.

Летрие се подчини на това нареждане и след кратко време се върна с желаните сведения.

-Е?

— Госпожа Дьо Вулетр!

— Аха! А къде живее?

— Притежава целия първи етаж.

— Ела да вървим към пристанището, там ще ти разкажа и други неща!

Те тръгнаха в споменатата посока, като по пътя си се отбиха в един „store of dressing“. Напуснаха го с напълно променена външност, с ново бельо и нови дрехи. Насочиха се бавно към кея, като си пробиваха път през човешкия мравуняк. Внезапно по лицето на Летрие се изписа силна уплаха. Той хвана капитана и го издърпа зад голям куп натрупани бали.

— Какво има? — попита го той.

— Погледни направо, капитане, и виж дали не познаваш човека, застанал под големия кран!

— Ах, по дяволите, Дедли-гън! Значи не сме ги заблудили, а са ни последвали по петите. Къде ли са се сврели другите?

— Сигурно проклетият полицай ги е разпръснал из града, за да ни дебнат и да открият къде сме отседнали.

— Положително. Дали старият ни е забелязал вече?

— Не ми се вярва. Когато го видях, лицето му бе обърнато встрани, а и в сегашното ни облекло ще му е трудно да ни разпознае, ако не се намираме твърде близо до него.

— Така е. А сега погледни малко нататък към рейда. Познаваш ли кораба, хвърлил котва близо до бронирания кораб?

— Хм, да — това, това е, дявол да го вземе, това може да бъде само нашият „L’Horrible“! Познах го веднага, колкото и да са бърникали по платната и такелажа му.

— Тогава ела!

Двамата тръгнаха между най-гъстата човешка тълпа и потърсиха отдалечена странноприемница, където наеха отделна стая. Тук можеха да разговарят необезпокоявани.

— И така, ти позна нашия „L’Horrible“? — попита Бретини -Мертенс.

— Веднага, капитане.

— Знаеш ли под чия команда е сега?

-Не.

— А знаеш ли под чия команда ще бъде утре по това време?

— Във всеки случай под командата на същия човек.

-Не.

— Значи ще има смяна на командирите, а?

— Точно така. Сегашният ще трябва да „пие от голямата чаша“, а на негово място ще се появи някой си Камен, или ако искаш — капитан Кайман.

Марк Летрие се усмихна.

— Тогава може би мис Адмирал отново ще стане боцман, а? — обади се той, като се включи в предполагаемата шега.

— Разбира се.

— И ще мете палубата с бича си, както някога.

— А може и да не мете. Тази пантера ще бъде опитомена. Можеш да разчиташ на това!

— А верният Марк Летрие? Какъв пост ще получи?

— Все ще се намери нещо подходящо.

— Жалко за хубавите пясъчни кули!

— Ами ако това не са пясъчни кули, а здрава, сигурна и непоклатима постройка?

Летрие наистина бе слисан от сериозния сигурен тон на Бретини. Той погледна капитана изпитателно в очите и промърмори: ,

— Хм, в този свят някои невъзможни неща стават възможни, поне за хора като нас.

— Вярно е. Слушай, Марк, какво ще ти кажа! — И той му разказа какво беше подслушал зад дъсчената стена на кръчмата, като прибави своите предположения и изводи, направени след доловения разговор. Марк беше учуден.

— По дяволите! От това женище наистина може да се очаква подобно нещо!

— Тя ще изпълни замисленото, можеш да бъдеш сигурен в това.

— А ние?

— Не ти ли казах, че още днес вечерта ще заповядвам на палубата на „L’Horrible“?

— Добре, но тя ще се възпротиви.

— Ха! И по-рано й заповядвах, така ще бъде и сега. Тя си е все същата. Да откраднеш кораб! От пристанището на Сан Франциско! Нечувано! Но това ни устройва отлично. Какво щастие, че я видяхме и я разпознахме, въпреки че се беше преоблякла!

Докато двамата разговаряха възбудено, в жилището на госпожа Дьо Вулетр се правеха приготовления за бляскав вечерен прием. Имаше различни лакомства от всички краища на света и бутилки от най-хубавите вина. Домакинята се беше върнала отдавна от разходката си и сега се занимаваше собственоръчно с вината. Тя отвори голям брой бутилки, изсипа във всяка от тях по един фин бял прах и отново ги запечата грижливо.

Вечерта наближаваше. Стъмни се. От прозорците на къщата й заблестяха снопове светлина, които бяха далеч по-силни от осветлението на уличните фенери.

Гостите, между които бяха командирът на бронирания кораб заедно с поканените офицери от другите кораби, бяха вече пристигнали и се наслаждаваха на предложените деликатеси. Входът беше обсаден от тълпа изискано облечени безделници и по-обикновени хора, които се мъчеха да хвърлят някой поглед в тържествено украсените помещения или пък да се насладят на разнасящите се отвътре благоухания.

Между тях имаше двама мъже в моряшки дрехи. Те стояха мълчаливо един до друг и оглеждаха околните с равнодушни погледи. Вниманието им изглеждаше насочено предимно към един от осветените прозорци. Дълго, дълго и упорито чакаха те. Ето най-сетне бе спусната завесата на прозореца и сянката на една ръка се вдигна и спусна няколко пъти зад нея. После светлината угасна.

— Това е сигналът — прошепна единият от мъжете.

— Да тръгваме! — отвърна другият.

Те се отдалечиха и завиха зад ъгъла. До градинската вратичка беше оставен куфар, а край него се виждаше мъжка фигура. Беше толкова тъмно, че подробности не можеха да се забележат, но все пак се различаваше, че човекът едва достига среден ръст и има голяма тъмна брада. Това беше госпожа Дьо Вулетр, която отново се беше предрешила. Куфарът съдържаше нейните навигаторски инструменти.

— Колата готова ли е? — попита човекът с тъмната брада.

— Да — гласеше отговорът.

— Напред!

Гласът му звучеше заповеднически, като че ли бе свикнал да заповядва от дълги години. Двамата мъже вдигнаха куфара и закрачиха напред. Той ги последва. До ъгъла на една улица чакаше колата. Куфарът бе вдигнат на капрата, тримата се качиха и конете потеглиха в тръс към покрайнините на града. Когато излязоха извън града, колата спря. Пътниците слязоха, взеха куфара и се отправиха към брега, докато колата се върна в обратна посока.

Още не бяха достигнали брега, когато зад един храст се разнесе глас:

— Стой, кой там!

— Капитан Кайман.

— Добре дошли!

Тълпа от тъмни фигури се приближи бавно и заобиколи със страхопочитание брадатия мъж.

— Готови ли са лодките? — попита той.

-Да.

— Оръжията?

— Всички са в ред.

— Липсва ли някой?

— Никой.

— Тогава come on; аз ще взема първата лодка! Куфарът беше вдигнат, увитите грижливо в парцали весла бяха поставени на местата им и лодките безшумно се плъзнаха по вълните. Най-напред се устремиха към открито море, после обаче извиха остро надясно и по този начин се приближиха с изключителна предпазливост до намиращия се в дълбока тъмнина „L’Horrible“ откъм морето; само на носа и на кърмата гореше по един самотен корабен фенер.

Сега се намираха толкова близо до кораба, че при обикновената бдителност на моряците трябваше непременно да бъдат забелязани. Онзи, който се беше нарекъл капитан, се беше изправил на кърмата на лодката и бе отправил изпитателно острия си поглед към тъмния корпус на кораба. Това беше един миг, в който трябваше да се реши всичко, и затова той поглъщаше цялото му внимание.

Ето че се разнесе полувисокият дрезгав вик на чайка. Хората от лодките си отдъхнаха. Това беше сигналът, уговорен с Дългия Том, в случай че на борда всичко е наред. От задната част на кораба бяха спуснати няколко въжета.

— Приближете лодките и се качвайте горе! — прозвуча тиха заповед.

След кратко време всички се озоваха на палубата. Том ги очакваше.

— Какво е положението? — попита брадатият.

— Добро. Аз и нашите хора сме на вахта. Другите гуляят долу в общото помещение, а някои се търкалят вече пияни по земята.

— Слизаме долу! Но ги щадете! Ще ги завържем и ще ги заключим в трюма. После ще дадат клетва за вярност. Колкото повече хора имаме, толкова по-добре за нас!

Тази заповед бе изпълнена бързо и безшумно. Нищо неподозиращият екипаж, позамаян от грога, почти не оказа съпротива; всички бяха вързани и затворени в трюма. После беше изтеглен и куфарът, занесоха го в капитанската каюта, развързаха лодките, с които бяха дошли, и ги оставиха на течението — корабът се намираше в ръцете на корсарите.

Сега чернобрадият събра хората около себе си и нареди на всеки от тях какво да върши.

— Ще отплаваме в морето. Смажете с масло рудана на котвата и другите скрипци, за да избегнем всекИ излишен шум. Сега не бива да командвам високо, защото ще ме чуят на бронирания кораб, но се надявам, че всеки един от вас знае какво трябва да направи!

Екипажът се пръсна. Командващият тичаше от едно място на друго, за да дава тихо заповедите си. Котвата беше прибрана, платната се издигнаха и благоприятният вятър започна да ги издува. Корабът се подчини на кормилото. Завъртя се бавно, разряза насрещните вълни и се понесе в открито море.

Едва тогава откъм палубата на бронирания кораб се разнесе изстрел… и втори… и трети. Там моряците знаеха, че офицерите на „L’Horrible“ са слезли на сушата, забелязаха раздвижването на кораба, разбира се, със закъснение и естествено най-напред предположиха някакво необичайно обстоятелство или може би и някакво незаконно действие. Ето защо бяха дадени три алармени изстрела — сигнал за всеобщо внимание.

Новият капитан на „L’Horrible“ беше застанал на задната палуба. Дългия Том стоеше край него.

— Слушай, Том, забелязаха, че се измъкваме! — каза той. Том хвърли изпитателен поглед нагоре към платната, които се открояваха на нощното небе.

— Нищо няма да им помогне. Твърде късно си отвориха очите. Но, сър, откъде знаете името ми?

— Струва ми се, че капитан Кайман би трябвало да го знае. Доста много си плавал по света заедно с мене.

— С вас? Не ми се сърдете, сър, добър офицер сте, вече го забелязах за това кратко време, но не сте Кайман, аз го познавам.

— Ха, не съм, но ще бъда.

— Няма да свърши добре тази работа. Хората искат да служат само под негово ръководство, а и онзи с червения белег, искам да кажа агентът, който ни завербува, ни обеща, че Кайман е още жив и ще бъде тази вечер на палубата.

— Човекът с червения белег ли? Ти наистина ли не го позна?

— Да го позная ли?… Него?… През целия си живот не съм го виждал!

— Хиляди пъти си го виждал. Том, хиляди пъти, ти казвам, си го виждал или по-правилно си я виждал. Спомни си!

— Него?… Нея?… По дяволите, нея… нея?… Да не би… да не би да е мис Адмирал?

— Тя беше. И мислиш ли, че няма качествата да играе ролята на капитан Кайман?

Дългият отстъпи изненадано няколко крачки назад.

— Дявол да го вземе, сър — мис, исках да кажа, това е една съвършено невероятна история. Струва ми се, че са ви обесили, когато проклетите военни превзели „L’Horrible“!

— Не е съвсем така. Но слушай: тук на борда си единственият човек, който наистина познава капитана. Ще си мълчиш, че аз и агентът сме едно и също лице, и ще ги оставиш да си мислят, че съм капитан Кайман. Разбираш ли ме?

— Напълно!

— Е, а ти няма да съжаляваш за това!

— Хм, все ми е едно дали командването се поема от някой сър или от някоя мис, стига само да имаме добра плячка. Можете да разчитате на мен.

— Добре. Но я виж, светлините в пристанището и по рейда се оживиха. Готвят се да ни преследват. Ха, за два часа няма да ни виждат вече, дори и да беше бял ден.

Брадатият нареди да се вдигнат всички платна, така че наклоненият на една страна кораб зацепи вълните с удвоена бързина. После се хвана с една ръка за вантите, за да изпита напълно удоволствието, от което бе лишен толкова дълго време — да чувства под краката си този великолепен платноход.

Едва когато започна да се развиделява и присъствието му на борда не беше вече необходимо, той слезе и се отправи към каютата си. Там се намираше куфарът му. Гореше една лампа.

— Хм — усмихна се хитро на себе си, като се огледа с видимо задоволство в помещението, — Дженър не бил чак толкова загубен, колкото си мислех. Подредил се е великолепно. Но преди всичко трябва да проверя дали тайното ми скривалище, за което дори и Кайман нищо не знаеше, е все още непокътнато.

Той отмести едно огледало и натисна намиращото се зад него едва забележимо копче. Напред отскочи двойна вратичка и разкри отвор, в който се виждаха струпани различни книжа. Брадатият посегна към тях.

— Наистина всичко си е на мястото! Скривалището е добро, ще го използвам веднага!

Той извади ключ и отвори куфара. Една преградка в него съдържаше само пачки банкноти и фишеци с монети.

Той прибра парите в скривалището, затвори го и отново постави пред него огледалото. След това измъкна от куфара бельо и различни дрехи, които нареди в гардероба на каютата. После извади и онези скъпоценни навигаторски уреди, които лейтенант Дженър беше забелязал при госпожа Дьо Вулетр.

— Ако този лейтенант знаеше само защо неговата красива дама се занимава с такива „скучни“ неща! Кълна се във всички светии, ударът, който направих днес, е най-големият през целия ми живот! Бих искала само да знам какво би казал капитанът, ако беше тук и…

— Ще каже браво, Клерон! — разнесе се зад гърба й и една ръка падна на рамото й.

Ужасена, тя се обърна светкавично и втренчи широко разтворените си очи в лицето на току-що споменатия капитан.

— Кай… Кай… Кайман! — заекна тя с писклив глас.

— Капитан Кайман! — кимна той със спокойна усмивка на превъзходство.

— Не е възможно! Неговият дух… неговият… неговият…

— Дрън-дрън! Да не би боцманът на „L’Horrible“ да вярва в духове?

— Но как… къде… кога… как си попаднал във Фриско, а и тук на борда?

— Това „как“ ще ти го обясня по-късно, но „защо“ сигурно знаеш, нали?

— Нищо не знам!

— И за моята каса ли не знаеш нищо, която изчезна, когато ти предпочете да ме оставиш да кисна в Ню Йорк като кораб, претърпял крушение?

— Не знам.

— Аха! За съжаление се намирам в щастливото положение да мога да ти докажа със сигурност абсолютно всичко. Но нека се заемем с най-важното за момента. Ти отвлече „L’Horrible“.

Тя мълчеше.

— И завербува хора… Тя продължи да мълчи.

— Като им обеща, че ще ги води капитан Кайман. Тя видимо все още се бореше с уплахата, причинена от неговото появяване.

— За да ти дам възможност да удържиш на думата си, доплавах до кораба преди вас, скрих се между въжетата и изчаках подходящия момент да ти се представя. Ти си наистина дяволска жена и понеже се справи толкова добре с работата си, ще ти дам предишната ти служба на боцман, разбира се, само временно, докато си разчистим сметките. И така, можеш да си махнеш брадата! Само ти пречи, а и без това ролята на Кайман не ти подхожда.

Той говореше спокойно и с чувство на превъзходство; това накара кръвта й да нахлуе в главата и очите й да заблестят като очи на котка.

— Боцман, аз? А ако не те познавам повече? — изсъска тя.

— Тогава ме познават Дългия Том и Марк Летрие. И двамата ме обичат повече от кръвожадната пантера, наречена мис Адмирал.

— А къде е Марк Летрие?

— Тук на борда. Дойде заедно с мене и сега говори горе с Дългия Том, за да му обясни, че наистина съм тук.

— Това няма да ви помогне — промълви тя съвсем тихо с гняв в гласа си. Измъкна светкавично револвера си и го насочи към него. Мълниеносен удар на ръката му обаче изби настрани оръжието й, после той я сграбчи за раменете и притисна стройната й гъвкава фигура към стената така, като че ли я беше приковал на нея.

— Мис Адмирал, слушай какво ще ти кажа веднъж завинаги! Винаги си желала смъртта ми и животът ми беше в опасност, докато ти се доверявах. Аз съм капитан на кораба, а ти -ти ще бъдеш обезвредена!

Свитият му юмрук се стовари по главата й така, че тя се строполи в безсъзнание. Той я върза със същите въжета, с които допреди малко бе вързан куфара й, после се изкачи горе.

Утрото бе вече настъпило, така че положението можеше да се огледа само с един поглед. Целият екипаж се беше събрал на палубата и беше образувал кръг около Дългия Том и Летрие, които им обясняваха нещо. В този момент погледът на Летрие забеляза капитана. Той изскочи от кръга, размаха моряшката си шапка и завика:

— Ето го, хора. Да живее капитан Кайман!

Шапките полетяха във въздуха. Всяко гърло повтори този вик.

Пиратът им помаха с ръка снизходително и с горда стъпка влезе в кръга. За кратко време всички положиха клетва за вярност и всеки получи твърде висока предплата. Оръжията бяха раздадени, редът за вахта определен, а уставът на кораба беше фиксиран засега устно. След като всичко това беше уредено, капитанът и Летрие се отправиха към капитанската каюта, за да видят какво прави мис Адмирал.

Тя вече беше в съзнание, но щом ги видя, затвори веднага очите си. Кайман се наведе над нея и я попита:

— Къде са парите, които ми ограби? Клепките на очите й се отвориха. Между тях го стрелна поглед, изпълнен с омраза.

Той повтори въпроса си.

— Питай колкото си щеш, но отговор няма да получиш — заяви тя.

— Както искаш! — усмихна се той. — Разбира се, че голяма част от тях вече е пропиляна; във всеки случай госпожа Дьо Вулетр е имала скъпо струващи нужди. Останалото обаче е тук, на борда. Нали те познавам.

— Търси го.

— Ще го потърся. А ако не го намеря, тогава има средства да те накарам да проговориш. Марк!

— Капитане?

— Това женище ще остане вързано тук в моята каюта. Само аз ще я пазя. Никой друг да няма достъп до нея, също и ти. А който направи и най-малкия опит да се доближи до нея, ще получи куршум. Впрочем никой друг освен теб не бива да знае къде се намира тя. А сега изкарай поединично моряците от предишния екипаж на „L’Horrible“ на палубата! Ще видя какво може да се направи от тези хора.

Марк се отдалечи. Капитанът издърпа пленничката си в съседната койка и я върза още веднъж. Той знаеше, че беше казал истината: тя нямаше вече никаква власт над него…