Карл Май
Капитан Кайман (7)

Седма глава
Скривалището

Бурните ветрове, които се носят над равнините, срещат скалистите планински масиви и… се успокояват. Облаците, които се носят по небето величествено бавно или препускат, гонени от бурята, се трупат и кълбят на хоризонта в див безпорядък като разбеснели се призраци; те изливат студената си кръв върху земята и… се успокояват. Потокът и шумящата река, които носят водите си между бреговете по силата на неумолимия закон на тежестта, достигат най-сетне морето и… се успокояват. Движението и покоят представляват съдържанието на съществованието на всяко нещо, както и съдържанието на човешкия живот.

Дивата прерия не знае що е роден край, нито уютно домашно огнище, където семейството може да се наслаждава на щастието си. Предпазливо, боязливо и потайно като дивеча ловецът се промъква и ловува из просторните савани, заобиколен отвсякъде с опасности, заплашван винаги от смъртта. Но той не бива да живее постоянно така, защото в противен случай огромните му физически сили, храбростта, издръжливостта? и неукротимата му енергия все пак ще отстъпят победени. И той се нуждае от възобновяване на силите, от почивка и спокойствие. Всичко това ловецът намира на грижливо избрани места, които обикновено използва отчасти за тази цел, но отчасти и за да складира и пази онова, което му е донесъл ловът. Това са така наречените hide-spots или hiding-holes…

Вече бяха изминали няколко дни, откакто Дедли-гън бе достигнал скривалището си заедно със своите трапери и гости, когато из прерията яздеха трима мъже, уловили в ръка поводите на няколко мулета. Единият от тях беше нисък и дебел, другият бе неимоверно дълъг и слаб, а третият се клатушкаше в седлото си така, като че ли очакваше всеки момент да го присвие някой неудържим пристъп на дизентерия.

— Zounds — обади се последният ездач, като направи опит да се поизправи в седлото си, — как ми се иска сега да си бях останал в нашата бърлога! Кой ли дявол ме караше да идвам с вас и да се клатушкам така из тези печални ливади като някой кораб без компас и кормило. Ама тези проклети момчета ме метнаха, че тук бизоните гъмжали като мравки! Ето на, вече два дни държим този курс, а не сме зърнали нито някое говедо, нито крава, та дори и ни едно краставо теле. При това крантата ми така ме клатушка нагоре-надолу, като че ли съм някакво шише с лекарство. Сигурно ще ме разглоби така, че накрая ще си забравя името. Постарайте се скоро да хвърлим котва! Който иска месо, нека си го търси сам — на мен не ми трябва!

— Дали ти трябва месо, Питър, или не, е все едно — отвърна му дебелият, — но какво ще ядеш, ако не намерим месо?

— Какво друго, ако не тлъстия Хамърдъл, а? Или си мислиш, че ще се захвана с Пит Холбърс, по когото не можеш да намериш нищо друго освен кокалаци и нещавена кожа?

— Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, старий Куне? -засмя се Дик Хамърдъл.

Ако мислиш, Дик, че тази стара морска акула трябва сама да се погрижи за себе си, тогава напълно съм съгласен с теб. Но аз не изпитвам никакъв апетит да го захапя.

— Няма и да ти позволя! Онзи, който иска да захапе кормчията Петер Полтер от Лангендорф, трябва да изглежда малко по-иначе от… дявол да го вземе, я погледнете земята! Нещо е минало оттук. Не знам дали е човек, или животно, но ако разгледате тревата, сигурно ще разберете що за същество е било.

— Egad, Пит Холбърс — обади се Хамърдъл, — наистина тук тревата е изпотъпкана.

Двамата ловци слязоха от конете си и огледаха земята толкова грижливо, като че ли животът им зависеше от това.

— Хм, стари Пит, какво ще кажеш? — попита Хамърдъл.

— Какво ще кажа ли? Ако мислиш, Дик, че са били червенокожи, давам ти пълно право.

— Дали са били червенокожи, или не, е все едно, но сигурно е, че не са били други. Питър Полтър, слизай, за да не те видят отдалече!

— Слава Богу, хора, че се натъкнахме на червенокожите, защото по този начин ще мога да сляза от моя звяр! — отвърна кормчията и се смъкна внимателно от гърба на коня си с такава физиономия, като че се беше отървал от някоя страшна опасност. — Колцина са били?

— Петима, съвсем сигурно е. А също така няма съмнение, че са от огелаласите.

— Как позна?

— Четирима от тях имат наскоро заловени полудиви мустанги. Животното на петия ни е избягало, когато се справяхме с пазачите им. То е било използвано после при лова на останалите. Бъдете готови за бой. Трябва да ги проследим и да разберем какви са намеренията им!

Тримата мъже прегледаха карабините си, приготвиха и останалите си оръжия, след което се отправиха по оставените следи. Тяхната посока не им подсказваше нищо относно целта на червенокожите. Дирята ги изведе най-после до тясна, дълбоко врязана рекичка, която е била преплувана от индианците, защото по отвъдния й бряг можеше да се различат оставените от тях следи. Скритият между храстите Хамердъл огледа предпазливо разкриващия се пред тях хълмист терен.

— Ще трябва да ги последваме и отвъд реката. Замислят някакъв пъклен план и като пресметна, че сме на…

Той не можа да продължи. Във въздуха изсвири ласо, примката се затегна около врата му и го събори на земята. Същото сполетя и другите двама. Преди да могат да помислят за съпротива, безмилостните ремъци се притегнаха около тях, враговете им се нахвърлиха, обезоръжиха ги и ги вързаха здраво. Бяха петима индианци.

Направо гигантски бяха усилията, които положи кормчията, за да се отърве от ремъците, но всичко бе напразно. Бяха направени от бизонска кожа и бяха много здрави. Единственият резултат беше презрителното ръмжене от страна на индианците. За разлика от него Пит Холбърс и Дик Хамърдъл приеха нещата по-спокойно. Те мълчаливо се покориха на съдбата си.

Най-младият от индианците пристъпи към тях. Високо сплетената му коса бе украсена от три орлови пера, а по плещите му се спускаше кожата на ягуар. Огледа ги със заплашителен поглед и като направи презрително движение с ръката си, заговори:

— Бледоликите мъже са слаби като малките на прерийното куче. Няма да могат да скъсат ремъците си!

— Какво каза този подлец? — попита Петер Полтер, който не разбра индианеца.

Но спътниците му не отговориха.

— Бледоликите мъже не са никакви ловци. Те не виждат, не чуват и са глупави. Червенокожите мъже забелязаха, че ги преследват, прекосиха реката, за да ги заблудят, а после се върнаха. Бледоликите не са научили никаква хитрост и сега лежат на земята като жаби, които могат да бъдат убити с тояга.

— Mille tonnerres, няма ли да ми кажете най-после какво бърбори този нехранимайко, а? — извика кормчията, като направи безуспешен опит да се изправи. Двамата му другари не се обадиха и сега.

— Бледоликите мъже са страхливи като мишките. Те не се осмеляват да разговарят с червенокожия мъж. Срамуват се, че лежат пред него като…

— Дявол да го вземе, питам ви какво казва бе, мошеници такива! — изкрещя Петер Полтер, който се беше ядосал сега повече на мълчанието на двамата ловци, отколкото на положението, в което се намираха поради непредпазливостта си.

— Дали казва нещо, или не, е все едно — обади се Хамердъл, — но той те нарича глупава и страхлива жаба, защото си бил толкова непредпазлив, та си се оставил да те заловят.

— Глупава… страхлива жаба… Така ли ме нарича… само мене ли? А не хванаха ли и вас? Чакайте, тарикати такива, той ще разбере кой е Петер Полтер от Лангендорф, ама и вие ще разберете! Мене ме бил наричал жаба, само мене, ха-ха-ха! Е, почакайте, тогава ще му докажа, че само аз, единствено аз не се страхувам от него!

Той присви бавно мощните си крайници. Индианците се бяха отдръпнали встрани, за да се съвещават тихо, така че не забелязаха това движение.

— Едно, две, три… адио, Дик Хамърдъл, адио, Пит Холбърс… и дано скоро опънете платна след мене!

Доверието, което имаше във великанската си сила, не го бе изоставило в момента на това почти свръхчовешко напрежение. Ремъците се скъсаха, той скочи светкавично на крака и се втурна към коня си, метна се на седлото и се понесе в галоп.

Индианците бяха считали бягството на някой от пленниците си за невъзможно, а и действията на кормчията бяха толкова бързи, че беше изминал вече значително разстояние, когато те се добраха до огнестрелните си оръжия. Куршумите им не го улучиха, но двама от тях се метнаха на конете си, за да го преследват. Другите останаха при двамата пленници.

По време на този инцидент не се бе чула нито дума, нито вик. Сега към ловците отново се приближи младият индианец, който бе говорил преди това, и попита:

— Познавате ли Дедли-гън, белия ловец? Запитаните не го удостоиха с отговор.

— Познавате го, защото той е вашият вожд. Но вие познавахте и Мато-си, Мечата лапа, чиято кръв изцапа ръцете ви. Той се намира във Вечните ловни полета, а сега пред вас е застанал неговият син, за да отмъсти на белите мъже за смъртта му. Той тръгна с младите воини след старите и опитните, които искаха да заловят Огнения кон, но намери на две места труповете на своите братя, хвана нови коне за избягалите, а сега ще изправи убийците на кола на мъченията.

Той отстъпи назад. Двамата ловци бяха вързани върху конете си, без да се съпротивляват. След това прекосиха рекичката и се насочиха към гората, която се простираше по продължение на хълмистия хоризонт. Тримата индианци знаеха, че няма защо да се тревожат за другите двама, които преследваха кормчията.

Когато достигнаха гората, вече се свечеряваше. Отначало продължиха да яздят покрай нея, след това навлязоха между дърветата, докато се натъкнаха на един отряд от млади индианци, които седяха около малък и слаб огън. Въпреки че още не се числяха към опитните воини, те бяха тръгнали под ръководството на сина на вожда, за да посрещнат своите по-възрастни съплеменници след нападението над влака, но бяха намерили следите от поражението им. Сега горяха от нетърпение да отмъстят за смъртта на своите хора и страшно много се зарадваха, когато видяха пленниците. Изслушаха внимателно доклада на младия си предводител, който, застанал гордо между тях, им разказа за пленяването на белите и накрая им направи няколко предложения за следващите им действия. Думите му, изглежда, предизвикаха одобрението им, за което свидетелстваше честото „уф“ измежду слушателите. След това напред излезе единственият бял, който се намираше между тях, и заговори:

— Нека Великият дух отвори ушите на моите червенокожи братя, за да разберат онова, което имам да им казвам! След като се поизкашля, той продължи:

— Дедли-гън е известен ловец, силен е като мечката от планините и е умен като котката, скрита зад стъблото на сикомората. Но той е враг на червенокожите мъже и е взел от тях повече от сто скалпа. Той уби Мато-си, прочутия вожд на огелаласите, унищожи половината от племето му и пак избяга, след като беше паднал в ръцете ни. Дедли-гън е натрупал златото на планините във вигвама си, но никому не издава къде е жилището му. Той е мой враг и затова събрах моите хора, за да открием вигвама му и да вземем златото. Тогава се срещнахме с нашите червенокожи братя, съюзихме се с тях и се споразумяхме: те ще вземат кръвта на враговете ни, а ние — златото им. Но на небето не светеше благоприятна звезда за нас. Всички бели мъже с изключение на мен бяха избити, а от червенокожите ни братя малцина спасиха живота си. Останахме без оръжия и коне и ни грозеше голяма беда, ако не бяхме срещнали младите воини на племето, които бяха тръгнали в поход, за да покажат, че са достойни да се бият в редиците на най-храбрите. Те ще отмъстят за убитите и ще вземат скалповете на враговете си, но не по начина, замислен от младия им вожд.

Сред кръга от слушатели се разнесоха нетърпеливи викове. Човекът продължи да говори:

— Открих пътя към вигвама на неприятелите ни. Дедли-гън живее в една пещера, в която се влива поток. Той скрива следите от краката му, както и следите от неговите коне. Моите братя искат да се промъкнат вътре в тъмнината на нощта и да го убият, докато спи. Но нека червенокожите мъже размислят, че положително има постове, които го пазят, а и сега един от неговите хора избяга. Той ще му съобщи, че се намирате наблизо. Знам един по-добър начин да се доберем до него.

— Нека белият мъж говори! — разнесоха се гласове наоколо.

— Водата, която влиза във вигвама му, положително не остава вътре, а се изтича отново. Открих това място и сега ще заведа там младия вожд, за да разберем дали може отдолу през земята да достигнем пещерата. Да разпитаме двамата пленници дали знаят нещо за това!

Предложението му бе прието с всеобщо одобрение; кръгът се разтвори и предводителят им се приближи до Пит Холбърс и Дик Хамърдъл, които лежаха вързани наблизо.

Те бяха чули всяка дума. Мислите на белия не бяха лишени от основание, но те не знаеха абсолютно нищо за някакъв втори вход към скривалището. То представляваше действително пещера, която се беше образувала по естествен път във варовитите скали на планината. Входът й е бил издълбан от водите на потока, който изливаше шумно водите си в тъмните дълбини на планинските недра в дъното на пещерата. Всички ловци мислеха, че той изчезва там. Дедли-гън бе открил тази пещера сам, беше я превърнал в скривалище и склад и когато говореше за нея, никога не беше споменавал, че би могло да има някакъв път зад отвесно падащите води на потока.

Сега кърпите от устата на двамата пленници бяха извадени. После ги отведоха в средата на кръга и белият трапер започна разпита:

— Вие сте хора на Дедли-гън, нали? Хамърдъл не го удостои с поглед, а се обърна към своя приятел:

— Пит Холбърс, старий Куне, какво е мнението ти, дали да отговаряме на този изменник и подлец?

— Хм, ако мислиш, Дик, че няма защо да се страхуваме и срамуваме, тогава понатъпчи му в ушите няколко думи!

— Дали ще му ги натъпча, или не, е все едно, но иначе би могъл наистина да си помисли, че сме си глътнали езиците от страх. И така, нека чуе нещо от нас!

Траперът остана спокоен при думата „подлец“. Сега повтори въпроса си:

— От хората на Дедли-гън ли сте?

— Да, а ти не си, защото нашият кърнъл понася около себе си само честни хора.

— Ругайте колкото си искате, щом от това ви става по-леко, засега нямам нищо против. Как ви наричат?

— Ако беше прекосил Мисисипи преди двадесет години и ако беше търсил четиридесет години, може би щеше да намериш някого, който би могъл да ти каже как се казвам. Но сега е твърде късно.

— Все ми е едно. В скривалището ви има злато, нали?

— Много, много злато, във всеки случай много повече, отколкото можеш да вземеш.

— Къде сте го закопали?

— Все едно къде е закопано, важното е да го намериш!

— Колко голяма е групата ви?

— Многобройна е, а всеки един от тях може да те пречука!

— Кой беше индианецът, който помогна на вашия предводител да избяга?

— Това вече мога да ти кажа — казва се приблизително Винету.

— Апачът?

— Дали е апач, или не, е все едно, но сигурно трябва да е той.

— Колко изхода има скривалището ви?

— Толкова, колкото и хора има в него.

— Опишете ми пещерата!

— Разгледай си я сам, ще ти бъде по-полезно!

— Добре, както искаш! Можеше да облекчиш положението ви, но тъй като сам си го търсиш, ще бъдете измъчвани и изгорени! Ще ви откарат в селата на огелаласите, а можете да си представите какво ви чака там.

— Ха, дали ще ни измъчват и изгорят, е все едно. Засега обаче сме все още тук, а ти внимавай да не те поначукам малко, та да можеш после да се изпържиш и изпечеш по-добре, когато ти се усмихне щастието да заемеш нашето място.

Траперът им обърна гръб.

— Нека моите червенокожи братя вържат тези бели мъже още по-здраво. Те заслужават смъртта на кола на мъченията!

Хамърдъл и Холбърс бяха вързани още по-жестоко и бяха захвърлени на земята. Огънят продължаваше да гори, но беше поддържан толкова бавно и оскъдно, че миризмата на дима се усещаше на съвсем малко разстояние. Отблясъците на залеза, които доскоро бяха играли във върховете на дърветата от вековната гора, бяха изчезнали. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, а под короните на дърветата цареше такъв мрак, че само силното и опитно око на индианеца или уестмана можеше да различи най-близките предмети.

Ето че сега Траперът тръгна заедно с младия вожд на индианците, за да му покаже пещерата на Дедли-гън. Другите останаха по местата си. Младият вожд стъпваше безшумно след белия. Пътят, който следваше траперът със сигурност въпреки голямата тъмнина, водеше в права посока през гората между великанските дънери на столетни дъбове и буки, докато двамата се озоваха на брега на един поток. С удвоено внимание те продължиха да вървят срещу течението му. След известно време стигнаха до мястото, където водите на потока излизаха от планинските недра. Тук растяха гъсти храсталаци. Траперът протегна ръце, разтвори ги и изчезна между тях. Индианецът го последва. Двамата се озоваха в ниска естествена галерия, по дъното на която течеше потокът. Те запълзяха бавно напред на ръце и крака във водата. Пътят им беше изключително труден. И траперът минаваше сега за първи път по него; днес беше идвал само до входа. Може би около половин час продължиха да се промъкват срещу течението към вътрешността на планината, като следваха многобройните завои, образувани от потока, и преминаваха през малки водовъртежи, докато доловиха тихо бучене, което се засилваше с всяка изминала минута. Най-накрая то се превърна в силен грохот, който заглушаваше дори и силния човешки говор.

Бяха се озовали пред водопад. Високо горе над тях се намираше скривалището на Дедли-гън, а пред краката им се забелязваше сигурно доста дълбок вир, издълбан от падащата вода. От него водата изтичаше покрай тях надолу. Ако действително този път на потока се използваше като таен изход, тогава трябваше да има някакво съоръжение, което правеше възможно спускането от горе на долу покрай падащата отвисоко вода.

Траперът заопипва наоколо с ръце. Очакванията му не останаха излъгани. Намери двойно въже, дебело и устойчиво, направено от влакната на пълзящи растения с навързани по него многобройни възли, така че не бяха нужни големи усилия за хората да се изкачват и слизат по него. Той сподели със спътника си това откритие, а също и онова, което трябваше сега да направят. Тъй като говоренето беше безполезно, всичко стана с жестове. След това той изпробва дали въжето бе закрепено горе здраво и започна бавно да се изкачва по него. Индианецът го последва.

Трудна и опасна работа за непосветени хора беше това изкачване покрай падащите отвесно води. Водните пръски ги измокриха изцяло, шумът в тясното пространство почти ги зашемети, под тях зееше неизвестна за тях бездна, а горе може би ги очакваше бдителен неприятел. Но всичко това не ги изплаши — единият бе подтикван от жаждата за злато, за което се говореха легенди, а другият — тласкан от младежки устрем за действие.

Успяха щастливо да преминат това препятствие и достигнаха горното корито на потока. Бученето на водопада им пречеше да доловят какъвто и да било друг шум около себе си. Продължиха пътя си напред пипнешком, докато шумът отслабна и се превърна в далечно бучене. Сега траперът спря. Стори му се, че бе доловил човешки гласове. Той извади ножа си, приготви и револвера, който досега грижливо бе скрит, за да се запази от водата, и се запромъква бавно и безшумно напред заедно с индианеца, приготвил се също така за борба. Човешките гласове ставаха все по-ясни. Двамата продължиха да се прокрадват по-нататък, после легнаха на земята, заслушаха се внимателно и чуха някой да казва:

— Проклятие, тези ремъци така се врязват в месата ми, като че ли са ги направили от остриетата на ножове. Дяволите да го вземат този Дедли-гън и цялата му сган!

— Стига си се оплаквал, това няма да ни помогне. Сами сме си виновни за нашето положение. Ако бяхме по-бдителни, нямаше да ни изненадат и победят така позорно. Този Винету е цял сатана, а Дедли-гън е истински Херкулес. Останалите също са хора, които неведнъж са получавали рани от враговете си. Остава ни една утеха: няма да ни убият, а това ни дава нови надежди. Скоро ръцете ни ще са свободни, а тогава, sacrebleu, тогава ще си разчистя сметките с тях, защото ще…

— Мертенс… мастър Мертенс, ти ли си? — разнесе се тих глас нейде от дъното на помещението, където лежаха вързани Мертенс и Летрие.

— Кой е там? — отвърна запитаният, крайно учуден.

— Кажете най-напред кои сте вие?

— Хайнрих Мертенс и Петер Волф, сами сме. Плениха ни и ни вързаха. Неприятелите ни са далеч оттук и не могат да ни чуят. Но вие кои сте?

— Веднага ще разбереш. Я да видим ремъците ви. Ей сега ще ги свалим!

Няколко движения бяха достатъчни, за да освободят двамата пленници. След няколко думи четиримата мъже се разпознаха и разбраха.

— Как попаднахте в пещерата! — попита Мертенс. — Нали тя свършва при водопада?

— Да, свършва за някои слабоумни хора, които не могат да мислят. Но за мен нещата така чудесно се римуваха, че успях бързо да разкрия хитрите ходове на Дедли-гън. Невъзможно е водата да изчезва тук, в планината.

-Аха!

— Трябва да има някакъв изход, откъдето да изтича.

— Естествено. Как не съм помислил за това!

— Намерих този изход и всичко останало!

— Продължавай, продължавай! — настоя Мертенс.

— Отстрани на водопада е спуснато въже. С негова помощ пак се достига до спокойните води на потока, а след това се излиза и навън, на открито. Нали ще дойдете с нас? Не ще и дума!

Мертенс се замисли за няколко секунди.

— С удоволствие, само че не става.

— Защо? Да не би да ви е страх от това спускане?

— Ха! Може би сме си имали работа с подобни въжета повече от вас двамата, но ако ви последваме, ще си провалим целия номер.

— Защо?

— Във всеки случай ще е по-разумно, ако ни вържете отново и да останем тук, докато доведете и останалите индианци.

— Не ми се ще да вярвам, че ви е харесало толкова много тук!

— Ако някога можех да изпитвам страх от някого и от нещо, щях да си помисля много дали да остана тук. Имай предвид обаче какви количества злато са струпани тук. Ако бягството ни бъде разкрито преждевременно, то е загубено за нас, а като се върнем да го вземем, те ще ни посрещнат така, че ще ни секне дъхът.

— Кълна се в дявола, имаш право; как не се сетих! Необходими са ни няколко часа, преди да се върнем отново, а през това време всичко ще бъде изгубено. Ще имате ли куража да останете тук, докато се върнем?

— Излишен въпрос! Условието ми е обаче да не ни изоставите.

— И през ум не ми минава това! Червените джентълмени много настояват да си поговорят с тези хора тук, а и аз не съм толкова глупав да изоставя този хубав метал.

— Добре, тогава ни вържете!

— Елате! Няма да ви връзвам здраво, ето ви в случай на нужда и един нож, който може да ви помогне. Така, готово, сега да тръгваме!

Двамата смелчаци изчезнаха с безшумни крачки. Пленниците отново бяха заели предишното си положение, сега се чувстваха значително по-сигурно и по-добре, отколкото преди няколко минути…

Докато всичко това се разиграваше вътре в скривалището, дребният Бен Кънинг се беше облегнал на дънера на едно дърво отвън, недалеч от главния вход, като се вслушваше внимателно във всеки шум, който се разнасяше в нощната тишина. Беше застанал на пост и отговаряше за сигурността на другарите си.

Изведнъж той долови плясък във водата, като че ли някой се движеше бързо в коритото на потока. Кънинг се хвърли на земята, за да може по-добре да забележи приближаващия се човек, без самият той да може да го види. Другият се спря съвсем близо до него и се опита да се ориентира в тъмнината.

— Have care — attention — внимание! Няма ли някакъв човек на вахта на този борд?

— Питър Полтър, ти ли си?

— Ами кой друг може да бъде, ако не Петер Полтер от Лангендорф, а? Кого е поставил всъщност полковникът на пост? Човек не може да различи тук дори собствения си бушприт!

— Кой съм аз ли? Нима Питър Полтър не познава Бен Кънинг, та стои толкова дълго само на една крачка от него като някой дънер на хикория? Къде са другите?

— Кои други, стара лисицо?

— Ами Хамърдъл и Холбърс! И какво стана с месото, което трябваше да донесете?

— Сами си вземете месото, и то заедно с дебелия и тънкия. Всичко това ще намерите при индианците край реката, освен ако през това време не са продължили ездата си.

— Индианци… край реката? Какво означава това?

— Означава, че нямам много време да приказвам надълго и нашироко с тебе — отговори Петер Полтер на дребния Кънинг. — Трябва да вляза при Дедли-гън. После можеш да научиш от него всичко.

Той се отправи към входа на пещерата. Ловците бяха насядали около един огън при входа на скривалището. Дедли-гън позна моряка:

— Пак ли си тук, моряче? — попита го той. — Сигурно другите са поизостанали с месото, а?

— Да, с червеното месо, сър! Пленени са и сега ще ги обесят и разстрелят, или пък ще ги изядат — за мен това е едно и също.

Мъжете наскачаха.

— Пленени ли са? От кого? Казвай! — завикаха те.

— Ще ви разкажа, но я ми подайте най-напред някоя глътка и няколко хапки от това нещо. Носих се бързо като съобщителен платноход и сега пращя по всички шевове като останките на някой стар кораб, който се нуждае от калафатене. Дяволите да ме вземат, ако някога отново се появя в тази нещастна прерия и се кача на гърба на такъв звяр, който хуква с мен напосоки така, че изгубвам верния курс и не мога да го намеря во веки веков. Ако това добиче не беше надушило скривалището само, щях да се нося из прерията още десет години във всички възможни посоки!

Дадоха му каквото желаеше и той започна разказа си, който предизвика немалко вълнения сред иначе мълчаливите и спокойни ловци, макар и изразът на чувствата им да не беше шумен и невъздържан.

— Пленили са Хамърдъл и Холбърс? — попита Дедли-гън. — Трябва да ги освободим час по-скоро, защото червенокожите няма да се церемонят много с тях.

— Да тръгваме веднага! — обади се Тресков, който беше обикнал двамата трапери особняци и желаеше да им помогне колкото може по-скоро.

— Да — съгласи се Тиме, — трябва веднага да тръгваме, иначе индианците ще спечелят преднина, която после няма да успеем да заличим!

Дедли-гън се усмихна.

— Ще трябва все пак да почакате, докато настъпи утрото, защото е невъзможно да се забележат следите в такава тъмнина. Не ми се вярва кормчията сега да може да ни заведе до онова място край реката, където е бил пленен.

— Аз ли? Да ви заведа до реката? — извика Петер Полтер ядосан. — Какво ме интересува тази нещастна река, където претърпяхме такова печално корабокрушение? Нека ме разрежат с трион от горе до долу, ако мога да кажа дали онази локва се намира наляво, или надясно оттук! Нямах нито компас, нито лот, а дебелият и дългият ме влачеха на буксир, така че не си давах никакъв труд да запомня курса, по който плавахме. А после онзи сатанински звяр се понесе с мен така, че ми се зави свят. Как мога да знам къде е вашата река? Оставете ме на мира!

— Хи-хи-хи-хи! — изсмя се по обичайния си начин приближилият се Бен Кънинг. — Язди си човекът из прерията, а после не знае къде е бил! Сега ще трябва най-напред да последваме неговата диря, за да открием следите на индианците. Не е ли смешно, а?

— Ще си затвориш ли човката бе, дребосъче такова? — прогърмя гласът на кормчията, ядосан на тази подигравка. — Ако се намирам на борда на някой добър кораб, винаги ще мога да се ориентирам, но тук, в саваната, на всичко отгоре на гърба на едно такова чумаво добиче човек се чувства така ужасно, че от страдания не знае къде му е акълът. Ако искаш да си намериш индианците, тези подлеци, тогава търси си ги сам!

— Мисля, че не ни трябват нито следите на кормчията, нито дирите на индианците — каза Дедли-гън. — Младите огелаласи са тръгнали да пресрещнат старите бойци, изпълнени с войнствена решимост за действия, намерили са обаче труповете им и сега горят от жажда за мъст. Съвсем сигурно е, че са си избрали място за лагер, където ще завлекат двамата пленници. Там ще ги разпитат за нашето скривалище. Но Хамърдъл и Холбърс по-скоро ще умрат, отколкото да ни издадат. Ето защо за индианците ще бъде много трудно да ни открият. Струва ми се обаче, че избягалите им другари са се присъединили към тях и понеже те познават горе-долу околността на скривалището ни, ще решат да ни нападнат, и то час по-скоро, за да не успее да ни предупреди навреме кормчията, който им се е изплъзнал. Поради същата причина те сигурно са вече на път и няма защо да ги търсим, а ще ги изчакаме. Затова нека удвоим постовете и веднага да заемат местата си. Ние останалите ще бъдем в готовност. И така, деца, изгасете огъня пред пещерата! Факлите в скривалището могат да горят. Ще погледна за малко нашите пленници.

— Ще дойда с тебе, чичо — каза Тиме. — Аз имам най-голямо основание да се уверя, че са ни здраво в ръцете.

Той взе един от горящите клони, за да осветява пътя на вървящия пред него трапер. Когато стигнаха при пленниците, Дедли-гън ги огледа внимателно. При това погледът му се спря на варовитото, влажно и не съвсем твърдо дъно на пещерата. За част от секундата по лицето му пробягна тръпка на изненада, но тя едва ли можеше да бъде забелязана, тъй като червеникавата и слаба светлина падаше върху него отстрани.

— Всичко е наред. Ела! — каза той спокойно и напусна пещерата заедно с придружителя си. Но като се върна при своите хора, бе достатъчен един полувисок вик, за да се скупчат веднага всички около него.

— Слушайте, хора, не съм се излъгал. Индианците не само че са тръгнали насам, но са и били вече в скривалището. Открили са го!

По лицата на хората му се изписаха учудване и уплаха. Те веднага хванаха дръжките на револверите и ножовете си. Предводителят им продължи:

— Трябва да споделя с вас една тайна, която премълчавах досега в името на всеобщата сигурност. Пещерата има таен изход.

— Аа! — разнесе се тихо наоколо.

— Открих го още в същия ден, когато открих и пещерата. Водата на потока пада отвесно надолу към дъното на пещерата. Долу е издълбала дълбок вир, откъдето си е проправила път през планината и изтича навън. По онова време спуснах покрай водите на водопада двойно здраво въже, слязох по него и разбрах, че по потока може да се излезе навън, на открито. Въжето е все още там и се намира в добро състояние. Сега, когато бях при нашите пленници, за да видя какво правят, забелязах по земята чужди стъпки, а един поглед към двамата ме убеди, че ремъците им са разхлабени.

— Как е могло да стане? — попита Тресков. — Самият аз ги вързах, и то така, че без чужда помощ не можеха да се освободят.

— Индианците са изпратили няколко следотърсачи, които са успели да открият изхода. Влезли са навътре, изкатерили са се по въжето, намерили са пленниците, разхлабили са ремъците им и положително са ги снабдили с някакви оръжия. После са се върнали, за да доведат своите хора.

— Тогава защо не са взели със себе си капитана и Марк Летрие? — попита Тиме.

— Защото тогава са щели да се издадат, ако открием преждевременно отсъствието на пленниците. Преди всичко трябва да обезвредим тези двама опасни нехранимайковци, като ги вържем пак здраво. Напред, племеннико, ние ще вървим начело! Другите ще ни следват тихо, за да се нахвърлят върху тях веднага, щом започнат да се съпротивляват. Ще се опитаме да избегнем всяко кръвопролитие!

Докато бяха разменени тези реплики, в пещерата се водеше друг тих разговор.

— Марк, забеляза ли погледа му? — попита Мертенс шепнешком, щом Дедли-гън и Тиме се отдалечиха.

— Какъв поглед?

— Който Дедли-гън хвърли към земята?

— Не, изобщо не го погледнах този негодник.

— Той откри всичко.

— Не е възможно! Нали си тръгна съвсем спокоен.

— Това е само хитро преструване! Той забеляза стъпките на ловеца и индианеца; веднага разбрах по лицето му, въпреки слабата светлина. У него се бе събудило подозрение. После хвърли един бърз, но много изпитателен поглед към ремъците ни и тонът на неговото „всичко е наред“ ми даде само допълнително доказателство, че е прозрял всичко.

— Проклятие! Ами ако си е отишъл само за да доведе хората си и да ни вържат пак? Просто да се побъркаш!

— Сигурно ще ги доведе.

— Тогава ще се съпротивлявам до последна капка кръв. Защото, ако ни вържат пак, всичко вече е загубено. Ще ни напъхат на някое друго място, а тук ще посрещнат индианците.

— Положително! Но съвсем не е необходимо да се съпротивляваме.

— Как така?

— Най-простият и същевременно единствен път за спасението ни е веднага да избягаме.

— Но ако се лъжеш, капитане, ако старият изобщо нищо не е забелязал?

— Все едно е. В такъв случай те сигурно няма да влязат тук преди идването на индианците, така че няма да открият бягството ни и планът на нападението няма да бъде осуетен. Да изчезваме, нали научихме какъв е пътят. Бързо, преди да е станало късно!

Те се освободиха от ремъците и станаха. После се отправиха към шумящия водопад, след продължително и трескаво търсене намериха въжето и се спуснаха по него. Като се озоваха край кипящата и бучаща вода във вира, Мертенс, който беше пръв, хванал с ръце въжето, затърси с крака по околните скалисти стени ниския страничен отвор, в който се втурваше изтичащата вода. Откри го и с едно засилване се намери вътре в него; придърпа въжето към себе си, за да може спътникът му да го последва по него. Това бяха опасни мигове за двамата бегълци, които поради бученето на водопада нямаха никаква възможност да се ориентират по гласовете си. Въпреки това смелото им начинание завърши успешно. Като газеха във водата ниско приведени, след известно време те излязоха на открито, разбира се, съвсем мокри, но иначе здрави и читави. Изправиха се и се спряха за малко да си поемат дъх от напрежението, защото съвсем се бяха изтощили.

— Ще трябва да почакаме тук, докато дойдат индианците -каза Летрие.

— Това няма да стане. Дедли-гън ще ни преследва, щом открие бягството ни.

— Но нали не знаем къде е лагерът на индианците!

— Няма значение. Не е необходимо да се отдалечаваме много, а ще си потърсим скривалище нейде наблизо и ще изчакаме развитието на нещата.

— Всъщност това е правилно, капитане, защото, ако сега се срещнем с червенокожите, ще трябва да се върнем пак, а за това съвсем ми се е изпарило желанието. Във всеки случай е по-умно да изпратим тези добри хорица вместо нас в огъня, а пък после ще видим по какъв практичен начин ще се доберем до кестените.

— Абсолютно на същото мнение съм. Ела!

Те навлязоха няколко метра навътре в храсталака и се скриха в гъсто оплетените му клонки. Останаха на това място безмълвни, заслушани с напрегнато внимание в тишината на нощта.

Ето че се разнесе тих шум, приличен на шумоленето, причинено от някое насекомо.

— Индианците! — прошепна Мертенс.

Не се беше излъгал. Водени от белия ловец и сина на вожда Мато-си, те се приближаваха един подир друг, наредени в дълга нишка, която се придвижваше напред много предпазливо. Спряха пред тайния изход, за да се съвещават за кратко време. След това започнаха да изчезват един по един в тесния отвор на потока.

Обаче двама от тях останаха на пост пред него.

Измина дълго, дълго време. Небето, което в тъмнината не можеше да се отличи от короните на дърветата, започна да се откроява. Отначало можеше да се различат стволовете на отделните дървета, после по-дебелите клони, след това и клончетата. Тук-там се заобаждаха сънените гласове на птичките -нощта започна да отстъпва на деня, развиделяваше се.

Двамата индианци стояха на пост неподвижно на двата бряга на потока, на мястото, където той излизаше от планинските недра. Положително изпитваха силно нетърпение поради неочаквано дългото забавяне на своите хора, но нито една черта на младежките им бронзови лица не издаваше това. Те напълно приличаха на две статуи, въоръжени с всички индиански оръжия, подпрени на дулата на карабините си.

Изведнъж проехтяха едновременно два изстрела, така че се сляха в един-единствен гърмеж; двата поста се строполиха на земята с пронизани глави. В следващия миг край тях изникнаха две човешки фигури, които бяха преминали незабелязано тясната „врата на потока“. Това бяха Дедли-гън и дребният Бен Кънинг.

— Хи-хи-хи-хи! — засмя се последният. — Много рано са излетели от гнездата си тези малки момчета. Още не са се научили да си отварят очите и ушите. Виждаш ли, че имах право? Забравили са да заличат следите си и сега ще можем да издирим лагера им, където държат дебелия и дългия, вързани като колети.

— Бен, ще можеш ли сам да се изкачиш отново в пещерата?

— Защо не? Да не мислиш, че ще се изплаша, ако глътна няколко капки вода?

— Тогава върни се обратно и доведи останалите до това място, като заобиколите около планината. Междувременно ще видя накъде водят тези следи. Нека остане както обикновено само един пост, защото околността е напълно прочистена. Ще вървя пред вас, а вие ще ме следвате. Но бързай, за да ме стигнете по-скоро!

Дребният трапер кимна в знак на съгласие и изчезна в отвора, а Дедли-гън тръгна по следите. Те бяха толкова ясни, че поне в началото не беше необходимо кой знае какво внимание;той ги поглеждаше бегло от време на време, докато разучаваше местността наоколо. Ето защо този иначе толкова проницателен човек не можа да забележи следите на двамата бегълци, които те бяха оставили неволно поради нощната тъмнина. Скоро той изчезна между дърветата, като се движеше по следите на индианците.

Отново измина доста време и ето че капитанът прошепна:

— Лошо, много лошо! Тези храбри млади индианци са се изкачили успешно до пещерата по опасното въже, но веднага са ги ликвидирали. Много жалко за тях! Сега пак сме сами срещу Дедли-гън и хората му!

— Капитане, няма ли да е по-добре да тръгнем тайно подир него? — попита Марк Летрие. — Ако искаме да се измъкнем щастливо, трябва да имаме коне на всяка цена, а можем да разчитаме само на конете на индианците.

— Невъзможно е. Ловците ще тръгнат след нас и веднага ще забележат дирите ни.

— Какво ни пречи да обезвредим стария веднъж завинаги? Имаме ножове.

— Марк, вършили сме много трудни неща, но не сме уестмани. Този трапер има изострен слух и ни превъзхожда с оръжията си. Дори и да успеем да му забием добре ножовете си и да стигнем до конете, само след няколко минути по петите ни ще бъде цялата побесняла банда.

— Ако очистим стария, няма защо да се страхуваме от останалите. Откаченият кормчия, Тиме, безобидният полицейски шпионин, всички те нищо не разбират от прериите и са…

— Ами Винету, апачът? — прекъсна го Мертенс.

— По дяволите, да, за него изобщо не помислих. Cher dieu, той е в състояние сам да ни настигне и да ни унищожи с проклетия си томахок. Но какво да правим? Не можем все пак вечно да лежим тук.

— Марк, ти си малоумен. В скривалището има огромно златно богатство. Ще изчакаме, докато ловците тръгнат и…

— И после?

— После — зашепна капитанът, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе, — после ще се върнем по същия път, по който дойдохме до тук.

— Небеса! В пещерата?

— Разбира се!

— И ще се оставим да ни заколят там!

— А може би и не. Нали чу, че само един-единствен ловец ще остане на пост. Той ще застане доста надалеч от пещерата, край потока, и изобщо няма да ни забележи.

— Ах, вярно! Полковникът извърши голяма грешка, че не остави пост от тази страна при потока.

— Разбира се. И така, връщаме се в пещерата.

— В пещерата! — повтори Марк въодушевено, тъй като новото приключение започна да му харесва.

— Ще потърсим златото… Златото ли?

— Ще го отмъкнем и…

-И?

— Ще се въоръжим, тъй като в пещерата има най-различно огнестрелно и хладно оръжие.

— Вярно е, има цяла оръжейна.

— После ще наръгаме с нож поста.

— Това е наистина необходимо.

— Ще си вземем по един добър кон. ,

— А къде са скрити животните, капитане?

— Наистина, не знам още, но все ще можем да ги намерим. Ловците яздят винаги нагоре във водите на потока. Нейде близо край него трябва да има някакво място, където връзват и оставят конете си. Ако огледаме бреговете внимателно, положително ще го открием.

— А после? — попита Марк Летрие.

— После се махаме. Ще видим в каква посока, но сигурно ще е на запад. Ако намерим злато или пари, ще трябва да се стремим да стигнем Сан Франциско, за да…

Той прекъсна изречението си. Накара го да замлъкне някакъв скърцащ шум, който стигна до ушите им от едната им страна. Разнесоха се тихи стъпки. През храстите се промъкваше Бен Кънинг, а след него вървяха всички обитатели на скривалището с изключение на единствения пост, който беше останал. Между тях видяха и Винету. Без да се спират, ловците следваха дирите на Дедли-гън, който нарочно бе оставял поясни следи. Двамата бегълци притаиха дъх. Един-единствен поглед на острите и опитни очи на апача можеше да забележи оставените от тях следи, които всъщност се различаваха сега вече много трудно. Обаче опасността се размина щастливо, защото Винету се осланяше на вървящите пред него трапери и вниманието му не бе насочено към земята.

— Grace a dieu! — обади се Летрие, когато пукането на клонките се отдалечи и изчезна. — Наистина, че в един момент всичко бе заложено на карта. Въпреки че съм мокър до мозъка на костите си, така се изпотих, като че ли се намирам в някоя баня.

— Време е да действаме. Но трябва да сме предпазливи и да заличаваме всяка следа след нас.

Ръцете им не бяха свикнали с тази работа и затова измина значително време, преди да изчезнат в издълбаното корито на потока. Пътят им беше познат, веднъж бяха минали вече по него, и въпреки че беше труден, те се озоваха щастливо горе в пещерата. Летрие се катереше след своя господар и тъкмо беше пуснал въжето и се изправяше в пещерата, когато почувства, че Мертенс го спира. Двамата се бяха намерили пред куп човешки тела, натъркаляни наоколо в най-различни пози. Като ги опипаха, те се убедиха, че са убитите индианци. След като прескочиха през труповете, те стигнаха до онова място в пещерата, където преди това бяха лежали вързани. Тук можеха отново да разговарят помежду си. По тялото на Летрие преминаха тръпки.

— Бррр, капитане, тези нещастници са били залавяни и избивани един след друг, щом са се изкачвали до пещерата. Какво щастие, че се скрихме, иначе трябваше да тръгнем с тях и щеше да ни сполети същата участ.

— Сега няма време за такива размисли. Напред, към оръжията!

Върнаха се към онази част от пещерата, която служеше за склад на траперите. Освен главното помещение, встрани се виждаха и отворите на няколко малки пещери, прилични на стаи. По стените на една от тях бяха накачени всевъзможни оръжия, каквито изисква животът в прерията. Имаше също в големи количества барут, олово и калъпи за леене на куршуми. В съседното помещение имаше запаси от храни, но не бяха големи. В главната пещера гореше лампа с лой и фитил; използваха я, за да осветят и другите помещения.

Двамата мъже се снабдиха най-напред с всичко необходимо. Едва след това започнаха да търсят скритите съкровища. Обаче всичките им усилия останаха напразни. Скъпоценното време течеше, търсенето им ставаше с всяка изминала минута все по-трескаво, а нямаше никакви резултати.

— Скрито е старателно, Марк — обади се най-сетне Мертенс, когато се озоваха пред последното малко помещение, което още не бяха претърсили. — А дори и да го открием, как ли ще го вземем с нас? Златото е тежко и не знам какво бихме правили.

— Ще го натоварим на резервните коне.

— Това би била единствената възможност, но значително ще забави бягството ни, ще пречи на придвижването ни. Но я виж, това трябва да е жилището на Дедли-гън.

Стените на това помещение бяха покрити с нещавени кожи за да се изолира влагата, а по пода имаше няколко грубо изработени столове и сандъци. Двамата се нахвърлиха веднага трескаво на сандъците. Но и в тях не откриха така желаното злато, а само дрехи и различни други предмети. В бързината си те разхвърляха всичко наоколо по пода. Ето че капитанът нададе полувисок радостен вик. Беше открил стар, изтъркан портфейл, който лежеше на дъното на един от сандъците, грижливо увит в парче плат.

— Не е злато, но може би е нещо ценно! — каза той.

Излезе в голямата пещера, защото там бе по-светло, и отвори портфейла.

— Какво има вътре, капитане? — попита Летрие със затаен дъх.

— Нищо, абсолютно нищо, и тук съм се излъгал — отвърна запитаният спокойно, въпреки че вътрешно се беше разтреперал от вълнение. Съдържанието на портфейла се състоеше от изключително ценни чекове. Дедли-гън беше депозирал значителни количества злато в различни банки на източните щати и бе получил чекове на същата стойност. Притежателят на чековете можеше да получи срещу тях пари от всяка банка. Но, разбира се, че не беше необходимо Летрие да знае това.

Сумите, на които бяха издадени тези чекове, не принадлежаха само на Дедли-гън, а бяха собственост на всички трапери. Затова бяха и толкова големи. Във всеки случай някъде имаше известно количество златни зърна и златен прах, но двамата не можеха да ги намерят. Тъкмо когато разменяха недоволни забележки по този въпрос, доловиха някакъв шум. Това беше постът, който се връщаше в пещерата. Мертенс го застреля с един от намерените револвери, който веднага беше заредил.

— А сега да се махаме! — каза той след това. — Трябват ни коне. Дано да ги намерим!

Взеха всичко, което си бяха избрали, и се отправиха към предния, обикновения вход на пещерата. Като се намериха навън, тръгнаха покрай потока и скоро стигнаха до тясна пътека; тя водеше до тревиста горска поляна, където бяха конете на траперите. Оседлаха набързо две от животните, понеже намериха при дърветата седла и оглавници, възседнаха ги и препуснаха…

Междувременно всички ловци с изключение на онзи пост, който бе останал при пещерата за своя зла участ, вървяха по следите на младите индианци, за да освободят Дик Хамърдъл и Пит Холбърс. Бързо настигнаха Дедли-гън, който беше тръгнал преди тях. Той беше взел всичките си хора, защото не можеше да знае с колко червенокожи щеше да си има работа. Той вървеше начело с Винету и разчиташе следите. Те бяха много ясни, защото червенокожите бяха вървели през нощта; не представляваше никаква трудност да се върви по тях. Въпреки това изминаха часове, преди ловците да забележат пред себе си гората, където беше лагерът на индианците и където вчера синът на вожда беше оставил Хамърдъл и Холбърс. Не биваше да се приближат към нея в права линия, защото сигурно щяха да бъдат забелязани. Ето защо се отклониха от дирята встрани, така че достигнаха гората на едно място, отдалечено може би на четвърт час път от мястото, където следите на индианците излизаха измежду дърветата.

След като навлязоха в гората, отново завиха в желаната посока, така че да достигнат лагера не фронтално, а отстрани. С всяка крачка трябваше да стават все по-внимателни. Мъжете притичваха от храст на храст и от дърво на дърво, като търсеха винаги добро прикритие, докато Винету се спря и направи знак с ръка на следващите го хора. Беше доловил гласове и сега се запромъква напред заедно с Дедли-гън. Скоро видяха мястото, което търсеха. Веднага траперът забеляза, че е бил прекалено предпазлив, като е взел със себе си всичките си хора, тъй като край двамата вързани пленници на земята седяха само трима души, а именно двама индианци и белият, който вчера беше накарал индианците да нападнат скривалището на траперите. Само след няколко минути лагерът беше обграден. Тримата щяха да се предадат без съпротива, но бяха застреляни въпреки волята на Винету и Дедли-гън. След това прерязаха ремъците на пленниците.

— Ама колко непредпазлив трябва да си бил, Дик Хамърдъл, та си се оставил да те заловят тези момчета! — каза Дедли-гън.

— Дали съм бил предпазлив, или не, е все едно — отвърна дебелият, като протягаше крайниците си, — просто ни спипаха. Нищо не можеше да се направи. Какво ще кажеш за това, Пит Холбърс, старий Куне?

— Хм! — отвърна дългият. — Ако мислиш, Дик, че нищо не можеше да се направи, то имаш право, защото ние и нищо не направихме, за да не ни спипат.

— И един бял е имало с тях? — учуди се Дедли-гън.

— Да — кимна Хамърдъл, — и именно този мръсник е открил скривалището ни. Заведе младия вожд, за да му го покаже, но после, когато трябваше да се проведе нападението, не тръгна с тях, а остана тук. Какво е положението сега? Червенокожите не се върнаха.

— Всички са убити. Ще ви разкажем по пътя как стана това. Сега ще тръгваме веднага, защото оставихме само един човек у дома.

Когато пристигнаха в скривалището, траперът видя от ясно по-ясно каква грешка бе извършил. Намериха трупа на поста и веднага забелязаха, че всички помещения на пещерата са били претърсвани — от кого, в това едва ли можеше да има съмнение. За свое успокоение Дедли-гън се убеди най-напред, че скъпоценният запас от златни зърна и златен прах не е бил открит. Но затова пък се изплаши толкова повече, като видя, че липсва портфейлът с чековете. Яростта, която го обзе, се предаде и на другите. Чуваше се едно-единствено мнение и то беше, че Мертенс и приятелят му трябва да бъдат преследвани веднага. Не биваше да се бавят нито минута, защото, щом бегълците стигнеха първото населено място, парите щяха вече да им помагат да пътуват по-бързо. Но и траперите трябваше да се снабдят с необходимите средства. Щом ставаше въпрос за време, не можеше да са без пари. И така, беше щастие в нещастието, че бегълците не бяха намерили и златото!