Карл Май
Капитан Кайман (6)

Шеста глава
Съзаклятието

Има различни видове треска, които не се дължат на заразата от инфекциозни причинители, споменати в медицинските справочници и въпреки това те могат да бъдат също така заразни и бързо преносими като онези заболявания на човешкия организъм, които се разпространяват от човек на човек под формата на епидемии и намаляват броя на населението в градове и села. Става въпрос за видовете треска, които дължат произхода си не на различните условия, създавани в човешкия организъм, а на политически, религиозни и други фактори, които завладяват мисълта и въображението на цели народи, превръщат най-спокойното и уравновесено състояние на хората в избухващи страсти и довеждат до бързо разпространяващо се състояние на безумие, а после отстъпват много бавно на нормалните и законни порядки.

Такъв вид треска можем да наблюдаваме във всички времена и всички части на земното кълбо. Почти винаги тя е свързана с мисълта за печалба, която възбужда в крайна степен умовете на отделни хора, както и на широки слоеве от обществото, и подтиква грубата сила към всевъзможна изява и върховно напрежение. Спомнете си само за Калифорния! Броят на заселниците в тази земя беше твърде малък. Но ето че един щастливец открил, че в долините й се крият несметни златни съкровища. Тази новина обиколи светкавично целия свят и за кратко време там вече гъмжеше от авантюристи от всички континенти, които се бяха стекли, за да се опитат да отворят вратата на съкровищницата, крила блестящите си неподозирани богатства милиони години. За мигове никнеха цели лагери от палатки и бараки, многобройни поселища израстваха като из земята и там, където местоположението им се окажеше добре избрано, се превръщаха с небивала бързина в градове, а жителите им наброяваха скоро стотици хиляди души.

Един от тези градове е Сан Франциско, владетелят на Златната страна и на Тихия океан.

Ако човек застане днес на кея на градското пристанище, за да наблюдава човешката тълпа, която се движи почти в хаотичен безпорядък, ако човек се загледа в широките и дълги улици, просторни площади, разкошни дворци и постройки, зад чиито бляскави стъкла са струпани всевъзможни предмети и украшения от злато или всичко онова, което може да имаш срещу злато, той много трудно ще може да повярва в нищожното мизерно начало, от което се е родил и израснал този световен град на блестящия метал.

И както се надигат и сгромолясват огромните вълни в открито море, както пъстрата тълпа от всички краища на света се блъска и тика, натиска и напира безспирно из улиците, площадите и обществените сгради, така и непостоянното щастие издига и сгромолясва хората, така и капризната съдба изтиква топката за игра, наречена човек, нагоре, към някой уж сигурен връх, за да го блъсне в следващия миг отново долу, на дъното, където пълзят многочислените „паразити на обществото“. Онзи, който до вчера е бил величан като милионер и са му завиждали, може би още днес ще тръгне на път към златните мини с кирка, лопата и карабина, за да спечели отново изгубеното си богатство. Тези хора са обикновено от съмнителен произход и някои членове на човешкото общество с бляскава външност се разкриват в края на играта като лишени от всякакъв морал авантюристи, чието съществувание е било зависимо изключително от каприза на съдбата…

Един ветроход се движеше по курса от Акапулко към Сан Франциско. Това беше тримачтов кораб, здраво построен, с красива линия, на чиито нос и кърма се виждаше името му, написано със златни букви: „L’Horrible“. Униформата на екипажа показваше, че се числи към военния флот на Съединените щати, макар по някои дребни особености в линията му, както и в такелажа, можеше да се предположи, че не е бил строен за тази цел.

В настоящия момент капитанът бе застанал на задната палуба и беше отправил поглед нагоре към вантите, където висеше един моряк с бинокъл в ръка и се оглеждаше внимателно.

— Е, Джеймс, видя ли го? — попита той.

— Ай, ай, кептън, плава точно пред бинокъла ми! — отвърна морякът, като посочи с ръка по посока на вятъра. Той се беше обърнал към своя началник с „капитане“, въпреки че последният носеше отличията на лейтенант от военноморския флот. Но един чин по-нагоре никога не може да навреди, още повече когато въпросното лице го заслужава.

— Какъв курс държи?

— Тръгва подир нас, мастър. Струва ми се, че идва от Гуаякил или Лима, а може би дори и от Валпарайсо, защото държи курс, който минава още по на запад от нашия.

— Какъв кораб е това, Джеймс?

— Още не мога да кажа, сър! Нека се приближи още малко.

— А ще се приближи ли?

— Сигурно е, кептън!

— Почти не ми се вярва — гласеше отговорът. — Любопитен съм да видя кораба, който ще изпревари с платната си „L’Horrible“.

— Хм — обади се морякът, като слезе от вантите и даде далекогледа на лейтенанта, — познавам един, който може да го изпревари!

— Кой е той?

— „Swallow“, сър.

— Да, той може, но иначе никой друг! Как ли ще попадне обаче „Swallow“ в тези води?

— Не знам, кептън, но корабът зад нас не е някое бостънско корито, а малък бърз ветроход. Ако беше по-голям, трябваше да го виждаме по-ясно на това разстояние. A „Swallow“ също е малък и бърз платноход.

— Well, ще видим! — отсече лейтенантът и след като освободи моряка, се отправи към кормилото с далекогледа в ръка.

— Платно на хоризонта, нали? — попита кормчията.

— Да. Зад нас.

— Не бихте ли желали да скъсим малко ветрилата.

— Не е необходимо — отвърна лейтенантът, като погледна през далекогледа. — Това е един изключителен ветроход- Ще ни настигне и без да скъсяваме ветрилата!

— Ха, сър, не ми се вярва!

— Така е — прозвуча отговорът, в който си личеше наранената моряшка гордост, — Напредва много мощно Ето, виж, преди три минути можеше да се забележи само от марса, а сега се забелязва и от палубата.

— Да се отклоня ли малко от вятъра?

— Не, искам да видя колко време ще му е необходимо, за да се изравни с нас. Ако е американец, ще се радвам, но ако е някой друг, по-скоро бих му пожелал да върви по дяволите, отколкото да плава с такъв кораб!

Не мина много време и вече можеше да се видят с невъоръжено око върховете на мачтите, а после и стройният корпус на чуждия кораб.

— Това е бързоходен ветроход с такелажа на шхуна — обади се кормчията, — тримачтова шхуна, също като нашия „L’Horrible“.

— Йес. Великолепен кораб, по дяволите! Виж как се носи, гонен от вятъра, опънал всичките си ветрила! Човекът, който заповядва на палубата му, изглежда, няма основание да се страхува от малко повече вятър. Сега подготвя дори ветрилата на брамса, така че шхуната ще повдигне кърмата си и ще затанцува почти само на носовата част!

— Голям юначага, сър. Но ако неочаквано се появи насрещен вятър, шхуната ще легне в морето и ако се лъжа, да не съм кормчия и да не ми е името Перкинс! Малко рисковано борави с ветрилата.

— Не. Не виждаш ли, че скъсяващите въжета не са вързани здраво, а са само закрепени? При неочакван обрат на вятъра само ги отпускат и толкоз!

— Сега вдига флага си. Наистина, американец е! Виждате ли звездите и ивиците? Буквално гълта разстоянието и след пет минути ще се изравни с нас.

— Да, гълта разстоянието, това е точният израз за такава скорост. My god, ама този храбрец наистина има от всяка страна по шест оръдейни отвърстия, въртящо се оръдие на бронираната кула на носа, а е сигурно, че има и нещо подобно на кърмата. Можеш ли да различиш вече името му?

— Още не, но ако не се лъжа, това е „Swallow“. Веднъж се качих на палубата му в Хоубоукън и огледах внимателно целия му такелаж, всяко въже, шкот и скрипец.

— Кой беше капитан по онова време?

— Забравил съм му името, сър. Беше стар, почти негоден вече за плаване морски вълк с червеникавокафяв нос, който издаваше джина и брендито. Но добре познавах кормчията — казваше се Питър Полтър, беше дошъл от Джърмани, отвъд океана, беше пътувал много и човек можеше да му се довери. Не виждате ли вече името му с далекогледа?

— Да, това е „Swallow“. Промени курса с един или два румба към наветрената страна! Очевидно иска да говори с нас. Той се върна на задната палуба и извика:

— Ей, момчета, заемете се с брасите!

Моряците се затичаха към въжетата.

— Вдигнете флага!

Звездното знаме на Щатите полетя нагоре.

— Започнете лягането на дрейф!

Заповедите му се изпълняваха със съвършена точност.

— Артилериста!

Извиканият моряк пристъпи към оръдието си.

— Свалете ветрилата! Огън!

Платната се смъкнаха и в същото време проехтя изстрелът над морската шир.

— Кормчия, внимание! Ще дрейфуваме!

Кормилото се подчини моментално на заповедта и „L’Horrible“ легна на дрейф с възможния най-малък вятър по рейте си, за да изчака „Swallow“.

И от неговия борд проехтя изстрел. Едва ли не с баснословна бързина „Swallow“ летеше и се приближаваше все повече. Под шприта му бе разперила заострените си позлатени крила синя лястовица, издялана от дърво. Сега не се виждаше на кърмата името на кораба. Попътният бриз бе издул здраво тежките му ветрила. Наклонен настрани, така че краищата на гафелните рейки почти докосваха водата, корабът летеше с такава сигурност и грация, които правеха чест на името му. Сега, когато кливерът му достигна почти на една линия с флага на кърмата на „L’Horrible“, се разнесе гласът на капитана, застанал отпред на палубата на своята шхуна:

— Свали ветрилата!

Веднага платната се отпуснаха, носът на кораба се издигна, той се изправи от наклоненото си положение, заклати се за кратко време насам-натам, след което застана спокойно, гордо и сигурно над укротените вълни.

— Ахой, кой кораб е това? — попита с длани на устата командирът на „L’Horrible“. Той знаеше много добре какъв е този кораб пред него, но трябваше да спази обичайната формалност.

— „Swallow“, лейтенант Уолпоул от Ню Йорк, идваме направо от Ню Орлиънс покрай Кап Хорн. А вие?

— „L’Horrible“, лейтенант Дженър от Бостън, имаме задача да кръстосваме из тези води, сър!

— Радвам се, сър! Имам да ви предам нещо. Да дойда ли при вас с шалупата, или да доближа борда си до вашия?

— Опитайте, лейтенанте, стига да успеете!

— Ха, „Swallow“ се справя и с по-трудни неща.

Той отстъпи назад и направи знак на хората си. „Swallow“ се извъртя с лекота, описа къса дъга и се спря толкова близо до другия кораб, че екипажът можеше да хване с ръка вантите му; това беше маневра, която можеше да бъде проведена с тази сигурност и при този вятър само от човек с голяма смелост, опитност и умение. Докато двата кораба се полюляваха на две съседни вълни, лейтенант Макс Уолпоул се озова с ловък скок до лейтенант Дженър.

— Имам заповед да ви предам тази запечатана телеграма, сър! — каза той, след като си бяха разтърсили приятелски ръцете.

— Аха! А ще дойдете ли с мен в каютата? Ще трябва да пийнете нещичко на борда на „L’Horrible“.

— Нямам толкова време, лейтенанте. Нека донесат по една глътка на палубата!

Дженър даде необходимото нареждане, след което отвори плика.

— Знаете ли какво съдържа телеграмата? — попита той.

— Не, но мога да се досетя.

— Трябва веднага да тръгвам за Сан Франциско; впрочем бяхме поели вече курс в тази посока. Трябваше да ви съобщя това.

— Well, тогава ще ви предам тези телеграми, които трябва да връчите на капитаните на Щатите, намиращи се на пристанището. Сигурно сте чули вече, че Югът изгуби играта?

— Да, научих го, въпреки че кръстосвам от кратко време в тези ширини. Но ми се струва, че ще има да се потрудим още здравата, как мислите?

— И аз съм на това мнение. Югът е все още доста силен и държи в ръцете си укрепени пристанища и големи източници на суровини и средства. Ще има борба, тежка, безкомпромисна борба, ще бъдат необходими изключителни усилия, за да сломим съпротивата му. Да си пожелаем да се срещнем пак, сър, рамо до рамо и с гърди срещу неприятелите ни!

— Ще се радвам, мастър, сърдечно ще се радвам да мога да атакувам враговете ни с един кораб като вашия „Swallow“! A вие накъде ще трябва да тръгвате?

— И аз съм за Сан Франциско, където ще получа нови заповеди. Преди това обаче трябва за кратко време да патрулираме по пътя на японските кораби. Farewell, „L’Horrible“!

— Farewell, „Swallow“!

Двамата мъже изпразниха чашите си, после Уолпоул скочи обратно на палубата на своя кораб. „Swallow“ се отблъсна от „L’Horrible“, отново издигна платната си по рейте, обърна се по посока на вятъра и се понесе бързо напред под силните викове за сбогом на двата екипажа. Ето че изчезна на западния хоризонт, потопен в червената жарава на залеза, с онази бързина, с която се беше появил откъм югозападната му част. Остави впечатлението, като че ли някоя прелестна морска сирена бе изплувала от вълните, за да поздрави самотните моряци, след което отново се беше върнала в своето тайнствено водно царство.

Сега и „L’Horrible“ опъна платна, за да продължи прекъснатото си плаване с още по-голяма бързина. Наистина пътуването продължи още няколко дни, но след това броят на корабите, които срещаше по пътя си, се увеличи и най-сетне той хвърли котва в пристанището на „Златната кралица“.

Тук Дженър предостави уреждането на документите и формалностите с полицията и пристанищните власти на своя кормчия и веднага се отправи към борда на един брониран параход, който бе хвърлил котва до неговия кораб. Едната от поверените му телеграми бе адресирана до капитана му. Останалите кораби, които трябваше да потърси, или не бяха наблизо, или се бяха отправили за кратко време в открито море.

Капитанът прие телеграмата и го отведе надолу в каютата си, където се завърза дружески разговор. Накрая командирът на бронирания кораб каза:

— Ще ви се наложи да прекарате известно време тук. Имате ли познати в града?

— За съжаление, не. Относно развлеченията ще разчитам само на гостилниците и странноприемниците.

— В такъв случай разрешете ми да поставя на ваше разположение моите връзки.

— Приемам с благодарност и задоволство.

— Познавам например една знатна дама, която е наела целия етаж на една от най-луксозните сгради. Тя е вдовица на някакъв плантатор от Мартиника, името й е Вулетр и е от онези жени, които остават вечно млади и чиято възраст никога не може да бъде определена, защото образованието им, духът и миловидността правят годините безпомощни. Тя живее нашироко, изглежда неимоверно богата, приема у дома си само видни представители на духовния живот, на парите и политическата власт, а лично мен тя ме привлича извънредно силно с това, че е пътувала много по море и е придобила такива познания за нашата професия, на които могат да й завидят доста опитни морски вълци.

— В такъв случай и на мен ми се иска много да се запозная с нея.

— Още днес ще ви дам тази възможност. Тази вечер съм поканен у тях. Ще дойдете ли с мен?

— Разбира се, капитане!

— Добре. Ще ви представя, а след това можете да се чувствате съвсем свободно, като че ли се намирате на борда на вашия кораб. А впрочем той е прекрасен, лейтенанте, и аз ви пожелавам от все сърце щастливо плаване с него. Толкова красиво, сръчно и чисто бе извършена маневрата, когато пристигнахте и хвърлихте котва! От англичаните ли попадна този кораб във флота на Съединените щати?

— Да. Но преди това е бил корабът, от който са се страхували най-много от Гренландия та чак до далечните южни острови. Или не сте чували никога за капитан Кайман?

— Как да не съм чувал? Може би съм чувал повече от вас. Само че не можех да си спомня добре откъде познавам това име „L’Horrible“. Но сега се сетих. Този кораб беше пленен по време на един курс, когато пренасяше черни роби. Екипажът му беше избесен по рейте, а капитан Кайман… а-а-а… какво стана с него?

— Не е бил на борда, поне така казаха. Но оттогава не се чу нищо повече за този пират. Или си е извадил поука от случилото се, или все пак е бил на борда и е бил убит в битката, или пък са го обесили заедно с обикновените моряци.

— Ако е така, получил си е заслуженото! И така, довечера при мадам Вулетр! Ще дойда да ви взема, лейтенанте, съгласен ли сте?

— Тази чест ще…

— Pshaw, само ви моля да ми разрешите да поразгледам чудесния ви кораб, преди да се отправим с лодката към брега.

Докато двамата разговаряха, към кея се беше спуснал с бавна крачка един човек, който, изглежда, бе свикнал сам да разполага с времето си. Едва достигаше среден ръст, но беше строен и носеше облеклото на златотърсач, идващ от мините, за да си отпочине от тежката работа и да се поогледа из града. Широкополата му изпомачкана шапка бе нахлупена ниско над челото, но не успяваше да закрие големия грозен червен белег, който започваше от едното му ухо, минаваше през цялата му страна и стигаше до носа. Който го погледнеше, изтръпваше и отвръщаше глава от това отблъскващо лице. Човекът го забелязваше много добре, но, изглежда, не се ядосваше. Дори и забележките, направени на висок глас, не можеха да смутят душевното му спокойствие.

Сега той се спря и погледът му обходи рейда.

— Още един е хвърлил котва — промърмори той, — ветроход и както изглежда, не е построен лошо. Само ако… — Той прекъсна внезапно монолога си и засенчи очите си с ръка, за да може да вижда по-добре. — Sacre nom du dieu, това е… това е той, това е „L’Horrible“. Най-после, най-после го виждам отново и… все пак твърде далеч е от брега, възможно е и да се лъжа. Но трябва да се уверя!

Той слезе по няколко стъпала, пред които се поклащаха голям брой лодки, и скочи в една от тях.

— Накъде? — попита го собственикът й, който се печеше на слънце върху скамейката за гребци.

Пътникът посочи небрежно към рейда и отвърна:

— На разходка!

— За колко време?

— Колкото ми се иска.

— А можеш ли да платиш? — при този въпрос той огледа пътника си не твърде доверчиво.

— След пътуването плащам със суха пара, преди пътуването плащам със здравите си юмруци. Избирай си!

— Хм, хм — промърмори лодкарят, очевидно посплашен от застрашителните пламъчета в очите на непознатия, — посягай с десетте си пръста накъдето поискаш, само не към лицето ми.

Можеш ли да се справиш с кормилото?

Отговорът бе кратко кимване, след което лодката бе развързана и те затърсиха път към свободните води в пристанището измежду хаоса от плавателни съдове с всякаква форма и големина.

Непознатият умееше да се справя с кормилото рядко добре — лодкарят успя да установи това още при първите удари на веслата. Изглежда, че той нямаше определена цел. След като заобиколи в широка дъга бронирания кораб и „L’Horrible“, той върна лодката обратно на мястото й, като заплати пътуването си по начин, който никак не отговаряше на външния му вид.

— Той е — въздъхна непознатият с облекчение, докато изкачваше стъпалата. — Сега мадам Вулетр ще трябва да изчезне така, както по-рано изчезна мис Адмирал. Но да вървя в кръчмата!

Той насочи стъпките си към онази част на града, където най-съмнителните и тъмни личности водеха мизерното си и често престъпно съществуване. При това трябваше да мине през цял лабиринт от тесни улички, където къщите едва ли заслужаваха името си. Занемарените, осеяни с ями улички представляваха, особено нощно време, опасен терен, където всеки можеше да си счупи врата, а колибите, бараките и палатките наоколо приличаха по-скоро на някой цигански катун, разхвърлян в безпорядък, отколкото на квартал на уреден град, където мощната ръка на полицията бе задължена да отстранява всички вредни и подозрителни елементи или поне да ги държи под строг контрол.

Най-сетне той се спря пред продълговата дъсчена барака, над чиято врата имаше надпис, изписан с тебешир: „Taverne of fine brandy641. Пред и зад надписа имаше по една бутилка бренди, изрисувана върху напуканите дъски също така с тебешир. Той влезе вътре.

Дългото помещение беше пълно с посетители, по лицата на които можеше да се разбере, че не спадат към кръговете на обществото, претендиращи за названието ^gentlemanlike“. Неописуеми алкохолни изпарения и тютюнев дим буквално блъснаха в лицето влизащия човек, а шумът, който цареше вътре, изглежда, произхождаше по-скоро от животински гърла, отколкото от човешки.

Човекът с червения белег не се смути ни най-малко от тези неприятни обстоятелства. Приближи се до тезгяха и се обърна към настанилия се зад него кръчмар:

— Тук ли е Дългия Том, мастър?

Запитаният го огледа с подозрителен поглед и му отговори не съвсем дружелюбно.

— Защо?

— Защото трябва да говоря с него.

— А кой е Дългия Том, а?

— Ха! Я не си играй на криеница! Познаваш го също така добре, както и аз. Имам среща с него тук!

— А ти кой си?

— Това хич не те засяга. И аз още не съм те питал за кръщелното ти свидетелство, в което трябва да е отбелязано името ти!

— Охо, щом ми излизаш така, тогава можеш да питаш доста дълго време, докато научиш каквото искаш. Но по-възможно е да си отнесеш един или два добри юмручни удара!

— По този въпрос ще си поговорим може би пак. Но ще ти кажа само, че Дългия Том няма да ти бъде много благодарен, ако ми попречиш да говоря с него.

— Така ли? Е, тогава ще се престоря, че уж го познавам, разбираш ли ме, сър? Ако наистина той те е повикал тук, сигурно ти е казал една дума, една малка думичка, без която не може да се стигне до него.

— Казал ми е. Слушай!

Той се наведе над тезгяха и пошепна няколко срички на кръчмаря. Последният кимна утвърдително.

— Точно така! Сега ти имам доверие. Том не е дошъл още;

обикновено по това време тук идва полицията, за да се поогледа малко измежду клиентите ми. Когато полицаите си отидат, давам знак и след пет минути той идва. Седни да почакаш!

— Но не тук, мастър! Том ми е казал, че има и една малка стая, където няма да ти досаждат погледите на всички.

— Да, има, но пък и тя не е за кой да е.

— Не е за кой да е ли? А за кого е?

— Ако трябва тепърва да ти го казвам, тогава, изглежда, че пространството под шапката ти е ужасно празно!

— Не е чак толкова празно, колкото си мислиш.

Той измъкна една златна монета и я побутна към алчния човек.

— Добре! Положението ти не е чак толкова отчайващо, както си мислех. Но знаеш ли, когато правиш някому услуга да го предпазиш от очите на шпионите, тогава естествено между двамата трябва да има взаимна любов. Искаш ли да пиеш нещо?

— Чаша вино.

— Вино ли? Да не си се побъркал? За какво ми е притрябвало това загубено питие? Ще получиш едно шише бренди, както си му е обичаят тук. Ето ти и чаша. Сега седни на онази маса зад широката печка. Съвсем близо до нея има врата, която никой не може да види. Ще я отворя леко; ще внимаваш добре и при първа възможност, когато никой не гледа към теб, ще се вмъкнеш тайно в стаичката.

— Тъй да бъде.

— Сега онази стая е празна, но скоро ще дойдат и други посетители. Съветвам те да не им досаждаш. Тези момчета действат бързо и приказките ги карат лесно да вадят ножовете си.

Всичко стана така, както беше казал той, и скоро непознатият седеше в тайната стаичка. В нея имаше само две маси с около дузина столове, които сега бяха празни. Но, както бе казал кръчмарят, не мина много време и вътре се запромъкваха нови посетители, които така седяха по столовете, че човек можеше лесно да отгатне в тяхно лице хора, свикнали да прекарват времето си в уединеността на това помещение.

Единственото внимание, което обърнаха на вече присъстващия гост, беше само един кратък изпитателен поглед. Иначе те изобщо не се интересуваха от него и започнаха да водят полувисокия си разговор толкова непринудено, като че непознатият изобщо не присъстваше. Изглежда, всички мъже бяха моряци или поне се показаха по време на разговора си като хора, много добре запознати с корабоплаването, както и с всички морски случки и събития, станали в последно време. Говориха също и за корабите, които бяха в пристанището и на рейда.

— Знаете ли — поде един от тях, — че навън в пристанището е хвърлил котва „L’Horrible“.

— „L’Horrible“, някогашният пиратски кораб?

— Да, сега под командването на лейтенант Дженър. Великолепен кораб, несравним по конструкция и такелаж. Капитан Кайман го доказа.

— Жалко за този нещастник, жалко, че трябваше да се запознае с въжето! Или не е жалко, а?

— Страшно жалко. Умееше да направи нещо от себе си и от своите момчета.

— Той може би не е умеел чак толкова много, ала имал отличен боцман, който всъщност командвал кораба.

— И аз съм чувал това. Този юначага изобщо не бил мъж, а някаква жена, истински сатана! И е много вероятно дори, защото, когато дяволът реши да си направи някое особено удоволствие, тогава се вселява в някое женище.

— Правилно — обади се и трети, — жена е била и са й викали мис Адмирал, знам го със сигурност. Била е дъщеря на стар морски вълк, който я взимал винаги със себе си по море. Така тя досущ заприличала на мъж, чувствала се добре само по вода и постепенно работата стигнала дотам, че можела да управлява корабите по-умело от много опитни капитани. Всеки моряк знае добре, че е имало такива жени, а вероятно ги има и днес. И който иска да научи повече неща, нека пита Дългия Том, той знае всичко. Струва ми се, че този мошеник е плавал заедно с капитан Кайман и познава „L’Horrible“ много по-добре, отколкото признава.

— Възможно е. Способен е на такова нещо. А дори и да е било така, и през ум не ми минава да мисля лошо за него. И то защото на такъв храбър пиратски кораб го няма онзи кучешки живот по нещастните търговски корита. Не ми се ще да говоря повече, но и вие си знаете какво искам да кажа!

— Дрън-дрън, я казвай! Или ако те е страх, да го кажа аз: ако капитан Кайман беше жив и „L’Horrible“ беше в ръцете му, щях да отида веднага на борда му. Ето на, чухте го и ми се струва, че ще ми дадете право!

В този момент вратата се отвори отново и вътре влезе приведен един човек, когото всички поздравиха като стар познат:

— Дългия Том! Ела насам, стари моряко, и хвърли котва на този стол. Знаеш ли, току-що говорехме за тебе!

— Да, за теб и за „L’Horrible“ — потвърди и друг глас.

— Я оставете „L’Horrible“ спокойно в пристанището, плъхове такива — отвърна той, като сядаше, при което намигна скришом на човека с червения белег. — Какво ви интересува този кораб, а?

— Нас малко, но тебе толкоз повече. Говорехме си, че го познаваш по-добре от нас. Или не си се разхождал някога по дъските на палубата му?

— Няма да кажа нито да, нито не, но не е изключено да е вярно. Има няколко дузини хубави кораби, които са виждали Том, и какво толкова лошо има в това, ако и „L’Horrible“ е между тях?

— Нищо. Но я ни кажи истина ли е, че боцманът на пиратския кораб бил някаква фуста?

— Вярно е, доколкото съм чувал.

— Хм, тогава въпреки всичко на кораба трябва да е имало ужасни порядки!

— Защо?

— Ами ако някое женище командва даден кораб, тогава не бих желал да съм на борда му. Струва ми се, че точно това и нищо друго е истинската причина за пленяването му.

— Така ли? — чу се провлеченият глас на непознатия с червения белег.

— Да, така е. Или може би имаш нещо против?

— Не те засяга. Исках само да знам дали наистина така мислиш.

— Не ме засяга ли, а? Когато някой непознат се намесва в това, което казвам, то не ме засягало! Дръж си езика по-здраво зад зъбите, иначе така ще те плесна през муцуната, че ще го глътнеш!

— Като те гледам, да не повярваш!

— Какво… как? На — на ти каквото ти се полага!

Той скочи и се намери бързо до слабичкия, с около една глава по-нисък от него човек, и така замахна да го удари, че едва ли тази „милувка“ щеше да му се отрази добре. Намиращият се в опасност човек обаче го сграбчи светкавично, вдигна го нагоре и го запрати с такава сила на пода, че той едва успя да се надигне.

Веднага скочи най-близко седящият до него мъж, за да отмъсти това позорно поражение на другаря си. Очакваше го същата участ: противникът му отбягна ударите с истинска котешка пъргавина, после успя да се вмъкне под ръцете му, вдигна го и го запрати на земята така, че му изпращяха кокалите.

Вече се изправяше третият от мъжете, когато Дългия Том се зае да изглади враждата.

— Стоп! — обади се той, като го хвана за ръката и го задържа. — Не прави глупости, стари приятелю! Не можеш да се мериш с този там, а и десет души пак не могат!

— Охо! Я да видим!

— Опитай, ако толкова настояваш, но ми се струва, че трябва да уважавате един офицер от „L’Horrible“!

— От „L’Horrible“?

И другите двама, които се бяха надигнали от пода и се канеха да подновят нападението си, зададоха изненадани същия въпрос.

— От стария или от новия?

— От стария, разбира се. Или си мислите, че някой от онези слабоумни офицери от военния флот на Съединените щати ще се осмели да дойде тук в нашата каюта?

— Истината ли казваш?

Човекът с червения белег кимна небрежно с глава и рече:

— Сигурно ще е истина, хора. Дългия Том ме познава малко и отпреди, когато известно време заедно тъпчехме едни и същи дъски и заедно вършехме добри удари.

— Тъй, това е вече друго нещо! Щом е така, няма защо да се страхуваш от нас, нито пък ще ти досаждаме с юмруците си.

— Ха — прозвуча пренебрежителният отговор, — сами видяхте, че никак не ме е страх от юмруците ви. Но струва ми се, че не сте лоши моряци, и затова не само че няма да ви се сърдя, ами и ще поостана още на котва при вас.

— Няма да се сърдиш ли? Но струва ми се, че кавгата започна не от нас, а от тебе. Не те засягаше това, което говорехме защото си чужд човек тук!

— Хм може и да имате известно право, но съм свикнал да проверявам хората си, преди да се споразумея с тях.

— Твоите хора ли? — попита един от тях.

— Да ги проверяваш? — обади се втори.

— Да се споразумеете? — добави трети.

— Така е! Не казахте ли преди малко, че искате да служите на палубата на „l’Horrible“?

— Просто така го казах. Сигурно си запомнил обаче забележката: ако капитан Кайман е още жив и го командва!

— А много ли си сигурен, че е мъртъв?

— По дяволите! Да не би да искаш да кажеш, че е още жив?

— Жив е! Можете да бъдете сигурни!

— Дявол го взел! Ами къде е тогава, а?

— Това не е ваша, а моя работа.

— Във всеки случай не е на „l’Horrible“.

— Не, тук си прав. Но… хм, ако той отново си го върне.

— Да си го върне ли? Ха, ами, сър, това би било чудесен номер от негова страна!

— И от ваша!

— От наша ли? Как така?

— Защото можете да бъдете заедно с него, ако пожелаете -прозвуча тихият и предпазлив отговор.

— Какво искаш да кажеш с това, мастър?

— Искам да кажа, че човек би могъл да се довери донякъде на хората, които Дългия Том нарича свои приятели. Или не, а?

— В името на всички дяволи, имаш право, не бъркаш! Ние сме навсякъде, където могат да се спечелят добри пари. Том ще ни бъде поръчител.

— Вече съм поръчителствал — обади се Том. — Този сър ви познава вече, както и аз самият. Повиках го тук, за да може да ви види и да поговори с вас. Знаете ли новината?

— Казвай!

— Ще стана боцман на "L’Horible .

— Боцман ли? Да не ни будалкаш?

— Нямам такова намерение. И вие можете да получите добра служба стига да желаете. Как да не желаем! Но нали корабът е на сините куртки.

— Сега да, но няма да е задълго. Бъдете сигурни.

— Защо мислиш така?

Том се наведе над масата и прошепна:

— Защото ще им го вземем.

— Всички дяволи, това би било невиждан номер! Сигурно ще се заговори за него из целите Щати, та и далеч извън тях.

— Да не ви плаши това?

— Да ни плаши ли? Ха! Какво могат да ни навредят приказките? Щом стъпим на „L’Horrible“, няма да ни е страх и от целия свят!

— Така е, а ще можете да си живеете като великия Могул, мисля, че така се казва на онзи юначага, който има толкова много долари, че би могъл да напълни с тях морето, ако е така глупав да ги изхвърли в него. Само от вас зависи да си живеете така!

— От нас? Продължавай, сър!

Човекът с червения белег бръкна в джоба на палтото си, измъкна добре натъпкан портфейл, извади от него няколко банкноти и сложи по една от тях пред всеки.

— Искате ли ги тези хартийки? — попита той.

— Няма да бъдем толкова глупави, та да се откажем. Но какво трябва да направим за тях?

— Нищо. Подарявам ви ги. Но ако сте хора на място, можете още утре или вдругиден да имате петорно повече.

-Как?

— Искате ли да се поразходим към рейда?

— Защо не?

— И да посетим сините куртки?

— Защо не?

— Може би ще посръгаме неколцина с нож в ребрата.

— Няма значение!

— После, разбира се, ще останете на кораба.

— Естествено! Но кой ще ни бъде капитан?

— Кой друг, ако не капитан Кайман.

-Значи е жив?

— Жив е и ще бъдете доволни от него, ако си вършите работата.

— Няма да има причина да се оплаквате, сър, на нас може да се разчита!

— Добре, тогава чуйте какво ще ви кажа! Те се приближиха към него в очакване.

— Ще си купите по-хубави дрехи, така никой не бива да ви вижда.

— Дадено.

— Вечерта няма да излизате, а ще останете тук, за да чакате известие от мен.

— Нямаме нищо против. И без това навън полицейските хрътки само ни създават неприятности.

— Щом получите известие от мен, ще дойдете с Том в… в… в къщата на мадам Дьо Вулетр.

— По дяволите! Тя е страшно изискана и богата лейди. Чувал съм да говорят за нея. Какво общо имаме с нея?

— Офицерите от „L’Horrible“ ще бъдат там.

— Аха!

— Вие ще търсите работа на кораба, а тя ще ви препоръча на господата.

— Дявол да го вземе… ще препоръча нас… богатата благородна мис? Сър, да не си мръднал нещо?

— Мисля, че не съм!

Мъжете го огледаха с изпитателни погледи, в които имаше и съмнение, и уважение.

— Тогава сигурно я познаваш доста добре, а?

— Възможно е! Във всеки случай ще ви вземат на работа като моряци и ще отидете веднага на борда.

— Както заповядаш, сър!

— Ще се погрижим за това, щото офицерите и младшите чинове да слязат на сушата. След това капитан Кайман и хората му ще дойдат с лодки до вас и… е, останалото не е моя работа. Аз съм само негов агент. Каквото още е необходимо да научите, ще ви го каже Том.

Мъжете закимаха в знак на съгласие. Планът на мнимия агент дотолкова бе завладял мислите им, че те не намираха сега време за дълги разговори. А агентът продължи:

— И още нещо. Том е боцман и отсега нататък трябва да му се подчинявате безусловно. Ясно ли е?

— Йес, сър!

— Ако бъдете верни и не бърборите, ще можете да разчитате на капитана. Обаче при най-малкия признак на измяна сте загубени, погрижили сме се за това. И така, бъдете внимателни!

— Не се тревожи! Знаем с какво сме се заели. И тъй като това ни е било твърде старо желание, което сега се сбъдва така лесно и хубаво, няма сами да си развалим удоволствието, я!

— Ето ви тук още нещичко за пийване. Трябва да тръгвам. Довиждане!

— Довиждане, сър!

Докато другите се надигнаха и застанаха почтително прави, непознатият подаде високомерно ръка на Том и изчезна през вратата. Тогава един от тях се обади:

— По дяволите, какви яки ръце има този юначага!

— И което е най-важното, видяхте ли какви малки ръце има? — добави друг. — Не му личи наистина, че сатаната се е вселил у него!

— Сядайте — нареди им Том, — имам да ви обяснявам още някои неща.

Мъжете седяха заедно още дълго време и слушаха думите на своя другар. Той беше опитен и хитър моряк и знаеше как може да ги убеди напълно в това, че тъкмо сега, по време на войната между Южните и Северните щати, могат да се направят великолепни гешефти от тайно пиратство, когато имаш добър кораб, воден от сигурна ръка…

Стаите на мадам Вулетр бяха силно осветени през тази вечер. Тя имаше много гости. В приемната зала свиреше пиано и двойките танцуваха. По малките масички се виждаха най-големи лакомства и освежителни напитки. По-възрастните господа се бяха оттеглили в съседните стаи, където се водеха най-различни разговори или пък се правеха „малки игрички“, при които се залагаха, печелеха или губеха стотици долари.

И най-завистливият човек трябваше да признае, че господарката на този дом беше най-очарователна измежду всички присъстващи дами. Тя умееше така да изговаря всяка дума и в най-малкото й движение имаше толкова грация, че всеки, който я наблюдаваше, се чувстваше неволно привлечен от нея, а после и за дълго време запленен от чара й.

В този момент тя си почиваше, небрежно отпусната на плюшения диван, като си вееше с едно украсено с перли ветрило. Тъмните й очи бяха отправени с нескрит интерес към лейтенант Дженър, който й беше представен от капитана на военния брониран кораб.

— Заобиколили сте Кап Хорн, лейтенанте? — попита го тя.

— Да, но не идвам направо оттам. Кръстосвах продължително време пред провлака.

— Ах, каква скучна работа, нали? А не сте ли имали време досега да хвърлите котва някой път тук?

— За съжаление, не. Моряшката служба е сурова.

— Знаете ли, лейтенанте, въпреки това се чувствам особено силно привлечена от мореплаването.

— Така ли? В морето наистина има нещо привлекателно дори и за дамите. Но онова, което се разбира обикновено под „мореплаване“, е толкова прозаично и… опасно, че едва ли някоя лейди сериозно би…

— Ха — прекъсна го тя, — не всяка жена се страхува от опасностите, както и не всеки мъж е Херкулес. Родена съм на един остров, заобиколен от вода. Имах много роднини на континента, пътувах често между острова и континента, много пъти съм била на север в Ню Йорк и Бостън, веднъж бях дори на нос Добра надежда. У мен се събуди такъв интерес към морето, който се разпростря върху всичко, свързано с него. Дори проявих любопитство и към навигационните науки, които са така трудни за лаиците и прозаични, както се изразихте вие. Но ако имате желание да влезете в работния ми кабинет, бих могла да ви дам най-сигурни доказателства за това твърдение.

— Може би кракът ми е твърде светски, за да има право да пристъпи прага на такава светиня.

— Така си мислите! Тук хората живеят непринудено и независимо от обичайните правила в обществото; положително няма да проявя нетактичност спрямо моите гости, ако ви помоля да ми подадете ръка!

Тя сложи ръката си в неговата и двамата преминаха през няколко помещения, докато стигнаха до неголяма стая, която твърде малко или изобщо не заслужаваше названието „работен кабинет“. Беше малка, уютна и обзаведена с изискан разкош.

Мадам Вулетр се приближи до бюрото от скъпоценно дърво, отвори едно сандъче и извади от него пълна колекция най-точни и скъпоценни морски карти. В други сандъчета бяха наредени всички прибори, необходими при управляването на един кораб.

Дженър не можа да скрие учудването си от това неочаквано съкровище. Той си призна искрено:

— Трябва да ви кажа, мадам, че в моята каюта приборите не са по-добри от тези!

— Възможно е. Нямам обичай да задържам у себе си негодни предмети.

— Но тези уреди могат да се употребяват само в практиката, и то след солидна подготовка!

— И не вярвате, че една жена може да има такава подготовка?

— Досега не съм срещал жена, която да ме убеди в противното.

— Тогава ви моля да ме изпитате!

Очите й се спряха на откритото му и честно лице с израз на нескрита веселост, но един внимателен наблюдател би открил в тях и известна доза подигравка или презрение.

— Да ви изпитам ли? — засмя се той. — Та кой човек, застанал срещу вас, би могъл да запази спокойствието, необходимо за тази цел! На борда на моя кораб няма да се чувствам толкова смутен.

— Този „L’Horrible“ е великолепен кораб, сър, най-великолепният, който познавам. Но знаете ли, че би трябвало да ви мразя заради него?

— Да ме мразите? Защо?

— Защото на него трябваше да прекарам в страдания най-лошите и страшни часове от моя живот.

— Вие сте била на „L’Horrible“? — попита той учудено.

— Да. Знаете ли историята на този прочут или по-скоро известен с лошата си слава кораб?

— Горе-долу.

— Слушали ли сте, че на борда му е имало една жена, когато е бил пленен?

— Разбира се.

— Била е на борда на пътническия кораб, който е попаднал после в ръцете на капитан Кайман.

— Така е било!

— Е, тази жена бях аз!

— Вие ли? Каква среща, мадам! Трябва по-късно да ми разкажете непременно за това небивало приключение!

— Мога ли да си пожелая нещо, сър?

— Говорете!

— Бих искала да видя „L’Horrible“, ще ми разрешите ли пак да се кача на палубата му, мястото, където изгубих толкова много?

— Разбира се! — отвърна той зарадван, че ще може да я разведе из своето малко, добре подредено царство.

— А кога?

— Когато пожелаете!

— Тогава утре, сър, утре предиобед.

— С удоволствие, с голямо удоволствие, мадам. Присъствието ви ще освети мястото, което понастоящем е и мой дом.

— Тогава ще имаме и възможност да проведем изпита --засмя се тя закачливо. — Но бих искала, лейтенанте, посещението ми да не ви причини никакви неудобства. Нито съм адмирал, нито комодор и нямам никакво право да преча по какъвто и да било начин на моряшките ви задължения.

— Не се тревожете, мадам! Дори и да исках, дори и да ми беше разрешено, пак трябваше първо да преодолея някои малки затруднения, за да мога да ви посрещна на кораба си като на парад. Тъкмо утре рано сутринта някои хора от екипажа ми напускат службата и ще трябва да се огледам за попълнения.

— Ах, така ли? А мога ли да ви предложа услугите си, сър?

— Ще съумея да оценя с благодарност такава мила любезност!

— О, моля ви, не само аз ще трябва да ви благодаря! Това, което споменахте, ме накара да си спомня за няколко мъже, които са ми били слуги и винаги са имали желанието да попаднат на някой добър кораб. Всичките са много опитни моряци и аз мога само да ги похваля. Ще ми разрешите ли да ви ги препоръчам?

— Вашата препоръка ми спестява труда да търся подходящи хора. Мога ли да помоля за подробности?

— Те живеят наблизо. Ще наредя да ги извикат в преддверието, където ще можете да ги огледате.

— Вашата добрина буквално ме обезоръжава, мис. Убеден съм, че никой от вашите протежета няма да бъде върнат.

— Благодаря ви! Разрешете ми да дам необходимите нареждания!

Те се върнаха обратно при гостите.

Дженър беше очарован от любезността на тази жена, която му правеше такава услуга. Той, обикновеният моряк, без претенции за изискано поведение в обществото и по отношение на жените още напълно неопитен, беше далеч от всяко подозрение. Когато му съобщиха, че хората го очакват в преддверието, той излезе, хванал домакинята под ръка. Подхвърли на Том, защото това беше наистина Дългия Том заедно с другарите си, извикани от кръчмата, няколко лесни въпроса, даде им обичайната предплата и им нареди веднага на следното утро да се явят на борда на „L’Horrible“.

— Е, лейтенанте — попита го капитанът на бронирания кораб, когато по-късно двамата се връщаха заедно, — хареса ли ви тази жена?

— Прелестна е! — отговори Дженър. — Иска да посети моя кораб.

— Така ли? А кога?

— Още утре предиобед.

— Хм, желая ви щастие, лейтенанте! Сигурно ще я посрещнете както се полага.

— Ще я посрещна учтиво, нищо повече.

— Да се самопоканя ли за приема?

— Мога ли да ви помоля да дойдете, капитане?

— Не, не — засмя се той. — Искам да бъда тактичен и да не ви смущавам щастието, но, разбира се, при едно условие.

— И то гласи?

— Ще доведете за четвърт час гостенката си и на моя кораб!

— Дадено!

Двамата офицери се качиха в лодката, която ги чакаше, за да ги отведе до корабите им.

На следващото утро на борда на „L’Horrible“ цареше по-голямо оживление от обикновено. Екипажът беше уведомен, че една високопоставена дама желае да разгледа кораба. Изглежда, че безупречният ред и чистота, които обикновено царят на един военен кораб, правеха излишни всякакви приготовления в тази насока, но въпреки това Дженър огледа грижливо всичко и нареди тук-там да бъде извършено нещо дребно, някаква промяна, за да постави полюляващия се кораб по възможност в най-благоприятна светлина.

Едва бе привършена тази работа и на борда се появиха новите моряци, за да се представят на Дженър. Той ги прие на служба, нареди да им покажат помещенията и повече не се погрижи за тях. Надзираването на екипажа не беше негова работа, с това се занимаваше боцманът.

Когато по-късно се появи мадам Вулетр, той я посрещна с изискани маниери.

— Великолепен кораб! — каза тя, след като разгледаха всичко с Дженър и се върнаха на палубата под едно опънато платнище, където ги очакваше готвачът с най-отбрани лакомства. — Трябва да ви призная, сър, че корабът се е променил много, и то в положителен смисъл. Този нов такелаж е великолепен и ми се струва, че бързината се е увеличила значително, откакто корабът се намира в ръцете на флота на Съединените щати.

— Нямам представа с колко възли се е движел преди, но въпреки това мога да се присъединя към вашето мнение. Не мислете, че причината за това е желанието ми да си припиша някаква заслуга. Просто военноморският флот на Щатите притежава повече средства от някой частен собственик, за да съоръжи един кораб както трябва.

— Мисля, че „L’Horrible“ може спокойно да се мери с който и да било друг кораб.

— И тук ще се съглася с вас, макар че ми е известно едно изключение, едно-единствено.

— Имате предвид?

— „Swallow“, с лейтенант Уолпоул.

— „Swallow“? Струва ми се, че съм чувала за него. Какво представлява?

— Бързоходен кораб с такелаж на шхуна.

— Къде се намира сега?

— Идва насам и носи телеграми. Натъкнах се на него на няколко градуса южно оттук, където получих някои нареждания от Уолпоул. Той се насочи към обичайния път на японските кораби, но скоро ще хвърли котва в тукашното пристанище.

— Иска ми се да видя този великолепен кораб!

— Може би желанието ви ще се сбъдне скоро. Но, моля ви, вземете си нещо от закуските, които едва ли ще са съвсем по вашия вкус. Какво да се прави, готвачът на един военен кораб много рядко приготвя ястия за дами.

— Но пък дамите не приготвят толкова рядко ястия за храбри моряци. Господин лейтенант, мога ли да ви поканя на гости?

— С благодарност се подчинявам на разпоредбите ви.

— Тогава бих желала да ви видя у дома днес вечерта и си позволявам да ви очаквам заедно с останалите подофицери.

— Ще дойдат онези, на които им разрешава службата.

— Благодаря ви. Вечерята ще бъде entre nous и аз ще се помъча според възможностите си да се реванширам за вашето дружелюбно посрещане.

— Мадам Вулетр положително ще бъде посрещната по този начин навсякъде. Така например ми е поръчано да ви предам покана за посещение на бронираната фрегата, макар и за няколко минути. Капитанът ще ви бъде много благодарен за това внимание.

— Ще се съглася, но при едно условие.

— Какво е условието ви?

— Да ме придружите.

— Съгласен, с най-голямо удоволствие.

След като закусиха, той нареди да ги откарат до кръстосвача. Доверчивият офицер нямаше никаква представа за тайната цел, преследвана с това посещение. А още по-малко можеше да знае, че моряците, дошли при него днес на борда по препоръка на мадам Вулетр, имаха намерение да отвлекат кораба. А пък тези моряци едва ли биха повярвали, ако някой им кажеше, че мадам Вулетр е онзи човек с червения белег, който ги беше наел вчера в кръчмата.