Карл Май
Капитан Кайман (4)

Четвърта глава
Преследвачите

„Майка Дод в Хоубоукън“, колко прекрасно, уютно и родно звучи това име в ушите на моряците от всички нации, които хвърлят някога котва в Ню Йорк! Не можеш да намериш втора майка Дод надлъж и нашир по всички морета и пристанища, а онзи, който е бил при нея макар и един-единствен път, може да разкаже за странните й привички, да похвали нейната любезност и копнее някой път пак да се намери на „борда й“.

Но вярно е, че той трябва да е порядъчен моряк, иначе тя няма да иска и да чуе за него; той ще се озове пак вън пред вратата й много по-бързо, отколкото е влязъл. Тя си има много строги разбирания за благоприличие и собственоръчно пази добрата репутация на заведението си; пази я по такъв убедителен начин, че вече не един стар опърничав морски вълк се е запознавал лично със силата на дебелите й юмруци и неумолимостта на мощните й ръце. На онзи, когото не може да търпи при-себе си, тя просто прави знак с ръка да си излезе, а ако той се позабави, тогава го пипва за яката и го изхвърля на улицата със скоростта на локомотив. Но който веднъж е имал щастието да спечели доверието й, може да разчита на закрилата и подкрепата й във всеки случай и може да бъде сигурен, че тя няма да го изостави при никакви обстоятелства.

Заведението на майка Дод се помещава наистина само в една едноетажна сграда, но тя е дълга и стаите са малко под равнището на улицата. По широк коридор се стига до едно много обширно помещение, одименият му таван се крепи върху дървени колони. В предната му част са местата за „куцо и сакато“, но на масите в дъното седят само онези, които се радват на особеното предпочитание на гостилничарката, а в задната стена има врата, която води към малка стая, където отсядат боцмани и капитани. Понякога те са принудени да търпят и присъствието на някой обикновен swalker, когото майка Дод е отличила с изключително благоволение.

Тя самата обслужва такива привилегировани хора, докато останалите са оставени на персонала.

Днес в пристанището бяха хвърлили котва много платноходи и параходи, така че ниската сграда бе препълнена с посетители. Майка Дод бе облегнала гръб на тезгяха, подпряла ръце на широкия си ханш, и командваше персонала си като някой пълководец с погледи и жестове, а понякога и с кратки повелителни подвиквания.

На една от предните маси бяха насядали неколцина мъже, които всеки познавач веднага би нарекъл runners, loafers или rowdies. Разговаряха толкова високо, че гласовете им надвикваха разговорите на останалите; те открито демонстрираха такива политически разбирания, които по онова време, малко преди края на Гражданската война, бяха твърде опасни в Ню Йорк.

— Имаш право, Томи — извика един от тях. — Негрите не са истински хора, те са получовеци и полуживотни, на които най-много подхожда камшикът. Дяволите да го вземат Севера, който иска да направи джентълмени от тях!

— Джентълмени ли? Няма да му бъде толкова лесно! Югът си има своите права, от които няма да се откаже. Ако имах власт, щях да пратя всички приятели на негрите на бесилото! Майко Дод, стара вещицо, дай по още една чаша!

Веднага в цялото помещение се възцари тишина, защото всеки, който познаваше гостилничарката, знаеше какво щеше да последва. Майка Дод бавно напусна мястото си и започна да си пробива път между посетителите, като се отправи към споменатата маса.

— Уил, я поотвори вратата! — нареди тя на прислужника си, който току-що бе повдигнал нова бъчва бира на поставката. След като заповедта й беше изпълнена, тя сложи ръцете си на раменете на мъжа, който й беше извикал.

— Слушай, момчето ми, тук в Севера с твоята „вещица“ си опънал платната си срещу прилива. Ще те отпратя към Юга, а сметката ти я харизвам!

Като че ли от вихрушка пометен, той профуча през помещението, през коридора и се озова на улицата. Когато храбрата жена се върна обратно, приятелите на изхвърления навън човек я наобиколиха заплашително. Обаче тя ги разблъска с няколко мощни тласъка на ръцете си и извика към останалите хора в помещението:

— Деца, кой ще ми помогне да се отърва от тези мъже? Всички без изключение наскачаха и в следващия момент стаята бе прочистена. Майка Дод знаеше с положителност, че винаги може да разчита на готовността на посетителите си.

Отдавна вече беше заела старото си място, когато вратата се отвори и вътре влезе млад мъж. Въпреки малко поизтърканите си дрехи, той не правеше впечатление на човек, чието място е между посетителите на една моряшка кръчма. Изглеждаше много отпаднал, като че ли е бил болен или се е борил с големи грижи и затруднения. Накани се да седне недалеч от вратата, но в този момент се разнесе гласът на гостилничарката:

— Good evening, мастър Тиме! Не искате ли да влезете в малката стая?

Тя закрачи пред него и той я последва между редиците на посетителите към задната стая, където още нямаше никой.

— Бутилка портър, нали, сър?

Дори и да беше искал да си поръча нещо по-евтино, вече беше късно, защото тя беше изчезнала, за да му донесе бирата.

— Днес изглеждате вече по-добре, сър — каза му тя, като се върна, — сигурно скоро ще можете да започнете пътуването си!

— Трябваше да работя, трябваше много да работя, майко Дод, не исках да идвам пак тук, без да мога да платя дълговете си. Той бръкна в джоба си, но тя му задържа ръката.

— Ще бъдете ли искрен, мастър Тиме? Нима можахте да спечелите за няколко дни толкова много пари, та ви потекоха из крачолите?

— Хм, не мога да твърдя такова нещо, но искам да…

— Знам, знам! Няма да ми избягате и ще си платите, но сега няма да взема парите ви, по-късно може. Сама ще ви напомня за тях. Но нима се отказахте от пътуването към Запада?

— Не… но…

-Но?

— Ех, майко Дод, ако можех да посетя чичо си в Далечния запад, с мизерията ми щеше да се свърши. Но не мога…

— Защо да не можете, а?

— Защото пътят струва много пари.

— Колко ще ви трябват всичко на всичко?

— Петдесет долара.

— Мастър Тиме, имате ли вече достатъчно сили, за да предприемете това пътуване? Това е най-важното.

— Имам.

— Well, сър, тогава ще имате тези пари от мене, и то още тази вечер!

— Майко Дод! Не ви разказах всичко само за да…

— Знам, сър, знам! Познавам миналото ви и вас самия много добре. Но провидението не изоставя хората, които се мъчат с пот на челото да постигнат нещо. Запомнете това! А сега пийте си бирата, аз ще се поогледам в големия салон!

Тя се върна в предното помещение, и то тъкмо навреме, за да забележи влизането на един човек, при рида на който цялото й лице засия.

Той имаше висока, широкоплещеста и изключително здрава фигура. На остриганата си глава носеше шапка с огромна периферия, която се спускаше назад ниско над врата му, докато пред лицето му една част от нея беше отрязана. Тялото му бе облечено в късо, широко, безформено палто, чиито ръкави едва достигаха малко под лактите и най-напред откриваха част от добросъвестно изпраните ръкави на ризата му, а после и загорелите му от слънцето ръце, които приличаха на лапите на някое допотопно животно. Краката му бяха обути в широки панталони от тънък плат, под които се виждаха чифт ботуши. Изглежда, че кожата за тяхната изработка бе взета от гърба на някой слон. С тази стара шапка, жабешки зеленото палто и жълтите панталони този човек приличаше на участник в някой маскен-бал, който беше сбъркал пътя на връщане от танцовия салон. Той закрачи между масите и столовете с широко разтворени крака, като че ли се намираше в силно разклащана от вълните лодка.

— Майко Дод! — извика той, като протегна ръце към гостилничарката. — Halte-la, hegh-day, ей, хора, пуснете ме да мина! Good evening, майко Дод, ето ме пак тук! Как си мон бижу?

— Питър! Наистина, това е Питър Полтър, който ми…

— Разбира се, че е Петер Полтер от Лангендорф, бивш флотски сержант от военния кораб „Нелсън“ на Нейно английско кралско величество, а после кормчия на бързоходния кораб на Съединените щати „Swallow“, и сега… хелоу, майко Дод, ела да те притисна до сърцето си и да те целуна.

Той я хвана, притегли я до себе си и звучно я целуна, нещо, което тя изтърпя напълно спокойно.

— Все си си старият Питър! Винаги с добре изпънати платна и…

— И жаден, жаден! Донеси ми няколко глътки от моето питие, защото, преди да започна да ти разказвам, трябва да си измия люка.

Той влезе в задната стая и едва сега гостилничарката забеляза, че не беше дошъл сам. Подир него вървеше млад човек и че беше джентълмен, това можеше да се види и от един километър, всъщност бе доста странно, че старият морски вълк се беше появил в такава компания.

Майка Дод отново се разшета. Донесе бързо исканата напитка заедно с три чаши и ги сложи на масата.

— Едната е за мен — поясни тя. — От само себе си се разбира, че ще пия с моя скъп гост за „добре дошъл“.

— Естествено, скъпа моя фрегато! Но, слушай, първо трябва да постъпя джентълменски и да ти представя този мастър Тресков, който ми е ужасно добър приятел!

Тя направи най-хубавия кникс, на който беше способна, а Питър продължи:

— Срещнахме се при моя брат, който беше хвърлил котва при някакъв бижутер Тиме. Но…

— Тиме? И бижутер? Нима е възможно?

— Какво да е възможно? — намеси се Тресков за първи път в разговора.

— Ами, господине, виждате ли онзи млад човек? — Майка Дод се наведе към Тресков и тихо продължи: — Много добро момче е, но му се е случило нещастие. Баща му имал голям магазин отвъд океана, но са го убили и ограбили. Малко преди това бил изпратил момчето си на път за Америка; един брат на стария живеел в Запада като трапер и бил намерил много злато. Тъй като и сам не знаел какво да го прави, решил да го подари на брат си, когото подпомагал вече няколко пъти. Всичко това ми разказа самият Тиме.

— Ходил ли е вече при чичо си?

— Не, още не е. Наскоро след като дошъл в Америка, научил за смъртта на баща си от двама съотечественици, които току-що били пристигнали от Германия. Доверил им се, като им разказал цялата си история, а те му се отблагодарили, като го пребили и му задигнали документите и последните пари. Сега оздравя и вече… но, мешърс, може би сами ще му се представите да поговорите. Изглежда сте били вече в неговата родина…

Тресков се надигна веднага и се приближи към масата, на която седеше младият Тиме.

— Извинете ме, господине — заговори му той на немски, -че си разрешавам да ви безпокоя!

— Какво желаете? — попита го Тиме, като също стана от стола.

— Нищо друго, освен вашата компания. Ще имате ли добрината да седнете при нас?

— На какви обстоятелства дължа удоволствието от тази покана?

— Дължите го на една работа, която ми се струва, ви засяга доста много. Името ми е Тресков. Детектив съм и… но, моля ви, нека преди това отидем на нашата маса!

Тиме го последва в напрегнато очакване.

— Господин Тиме, вие вече сте чували за нападението и обира при баща ви, нали? Така, но подробности не знаете. Е, тъкмо по тази работа се намирам тук като полицай. Слушайте ме!

Тиме изслуша разказа на полицейския чиновник с голямо напрежение. За първи път чуваше от достоверен източник подробности за онова злодеяние. По онова време Петер Полтер бил посетил пак брат си след дълги години. Той работел при бижутера. След като бе станало ясно, че престъпниците са избягали в Америка, този човек, който бе обиколил целия свят, се присъединил към Тресков.

Когато накрая детективът описа външността на предполагаемият убиец, младият Тиме скочи от възбуда на крака и извика:

— Още веднъж, сър, опишете ми го още веднъж!

— С удоволствие, мога дори да ви дам снимка на виконт Дьо Бретини — каза Тресков.

Той измъкна от портфейла си една фотография и Тиме веднага я грабна.

— Той е, да, той е! Много сполучлива снимка! — Той измъкна носната си кърпа, за да изтрие потта от челото си. — Ако знаех това! Майко Дод, можете ли и вие да го разпознаете?

— Да, той е, сър!

Сега скочи и детективът:

— Познавате ли го? Тук ли е бил?

— Да, тук при мен, сър! — потвърди гостилничарката.

— Разказвайте, мистър Тиме, разказвайте!

— Ами намирах се вече няколко седмици в Ню Йорк, бях чул за майка Дод и често идвах при нея. Исках веднага да тръгна на запад, за да потърся моя чичо, но тук се запознах с двама мои съотечественици, които се наричаха Хайнрих Мертенс и Петер Волф. Току-що бяха пристигнали от Европа и бяха донесли различни новини от родината. Щом научиха името ми, най-напред ми разказаха за злодейското убийство на баща ми. Ах, ако знаех това, което знам сега! Мертенс не е бил никой друг освен онзи виконт Дьо Бретини, а Петер Волф е бил сигурно шевалие Дьо Сакар или пък слугата му… но не сте ми казали още как се казва той…

— Марк Летрие.

— Марк Летрие! — извика майка Дод. — „Отровния Марк“, който плава заедно с капитан Кайман, както съм чувала да разправят моряците, които идват при мене — той ли е?

— Гръм и мълния, майко Дод, морска сирено! — подскочи сега и Петер Полтер. — Да не съм бил никога флотски сержант на военния кораб „Нелсън“ на Нейно английско кралско величество, а после и кормчия на бързоходния кораб на Съединените щати „Swallow“, ако съм помислил изобщо за това! Но това наистина е той!

— Кой? — попитаха Тресков и Тиме едновременно.

— Чували ли сте някога за капитан Кайман? — отвърна им гостилничарката. — А за неговия боцман мис Адмирал? Марк Летрие, Отровния Марк, беше довереното лице на капитана. Вече мина доста време, откак успяха да настигнат пиратите и да превземат кораба им след тежка битка. Но от тези тримата не можаха да пипнат никого. Оттогава просто безследно изчезнаха. Искате ли да чуете какво знам от моите моряци за капитан Кайман?

Всички кимнаха утвърдително.

— Тогава слушайте! Той е французин и всъщност се казвал Камен а с разместване на буквите на това име се получило „Кайман“. Капитан Кайман — така го наричали най-напред неговите хора — се прочул скоро навред и всички започнали да се страхуват от него. Още като млад човек трябва да е бил превъзходен моряк. Казват, че неотдавна е прехвърлил тридесетте, а колко дълго вече прави несигурни най-оживените морски пътища. Той е роботърговец, какъвто едва ли има друг по света. Прекарвал е негрите си от Африка до Америка и винаги е продавал щастливо стоката си. Никой друг капитан не можел да се мери с него, но за това голям дял се падал и на великолепния му кораб „L’Horrible“. Казват, че бил голяма тримачтова шхуна. Капитан Кайман не се страхувал дори и от параходи, само да имал малко вятър в платната си. Негов боцман била мис Адмирал, едно женище, което било самият дявол в човешки образ. Тя била единственото дете на някакъв стар моряк, който имал чудната идея да не се разделя никога с нея. Облякъл я в момчешки дрехи и тя го придружавала при всичките му пътешествия. На борда се запознала с работата на моряците с най-големи подробности — от работата на простия моряк до капитана. Самата тя се издигнала от юнга до офицер; просто имала талант за мореплавател. Практиката по корабите и напътствията на баща й я подготвили дотам, че била в състояние да управлява кораб при всякакви атмосферни условия. Но това не радвало особено мъжете, които плавали заедно с баща й. Още от дете тя била като дива котка и колкото повече растяла, толкова повече се превръщала в сатана. Представяте си как могат да се развият работите, когато се съберат двама души като мис Адмирал и капитан Кайман. Двамата са ходили на лов за негри и са ги продавали, ала не само това, гледали са на всеки срещнат кораб като на законна плячка, стига да могат да го превземат. Едва ли някога ще излезе наяве колко кораба са ограбили и потопили заедно с екипажите им. Бих искала само да разбера как са се срещнали двамата.

— Мога да ти кажа, майко Дод, щом си любопитна като корабен фенер — обади се Петер Полтер. — Научих го от моряците, когато бях кормчия на „Swallow“. Ако беше вървял по добри пътища, много далече можеше да отиде този капитан Кайман! Но както мис Адмирал е била като малка цяла дива котка, и той като момче е бил вече невъздържан и лукав като лисица. Морето отрано е станало негова стихия — още на петнадесет години го е познавал по-добре, отколкото някои опитни офицери от военния флот. И в него се е вселил дяволът, който не го оставял да тръгне по добър път. Вършил глупост след глупост и хората го търпели само до едно време — докато прекали. Въпреки че бил несравним като моряк, изгонвали го най-позорно. Дълго време се скитал от един борд на друг, и то винаги по кораби със съмнителна репутация. Така се запознал с мис Адмирал. Баща й бил умрял наскоро и тя наследила от него сума пари. Двамата разбрали скоро, че си подхождат чудесно, и решили заедно да купят кораб, да търгуват с „абанос“ и между другото да прибират всичко, каквото им се предложи. Сатаната им изпречил на пътя „L’Horrible“, който след това си спечелил толкова страшна слава. Гешефтите им се разраснали и се превърнали бързо в доходна търговия. На първо време пиратският кораб имал двама капитани, защото мис Адмирал се считала за равноправна на своя съдружник в това разбойничество. Но постепенно той я поставил в подчинено положение: тя все пак разбирала, че я превъзхожда, понеже бил завършил моряшко училище, и се задоволила да бъде негов помощник. Гневът си от това понижение, както тя го наричала, изливала върху главите на подчинените си, за които била цяло чудовище. Този опашат сатана властвал над цялата палуба и който се осмелявал да не изпълни някоя нейна заповед, бил веднага пребиван и изхвърлян в морето. Един стар моряк от „Swallow“ твърдеше, че бил дори на работа известно време на „L’Horrible“. Стотици пъти ни е разказвал за нея и той положително знае истината.

— И тъкмо тези тримата: мис Адмирал, капитан Кайман и Отровния Марк не са били заловени тогава! — каза Тресков замислено. — Тази мис обича да ходи преоблечена като мъж! Все пак е непонятно… Би могло и да е вярно, но това са въпреки всичко само предположения. Мистър Тиме, ние ви прекъснахме, моля, продължете разказа си!

— С удоволствие. И така, присъединих се, нищо неподозиращ, към моите мними съотечественици и им разказах за планираното пътуване до моя чичо. Доверчиво разказах на Мертенс за всички мои семейни работи и…

— Извинете — прекъсна го полицаят, — може ли да научим някои подробности за тези семейни отношения?

— Разбира се! Вие дори трябва да научите всичко. Баща ми не винаги е бил заможен човек, както през последните години преди убийството му. Той произхожда от много бедни родители, които са могли да издържат двамата си сина само докато са учили. Баща ми станал златар, защото това го влечало, а брат му се посветил на лесничейството, като получил и място за лесничей, после дошли размирни времена в Европа}, които накарали не един човек да избяга отвъд океана. Чичо ми също бил подхванат от този водовъртеж, изгубил работата и родината си и изчезнал. Едва след няколко години могъл да рискува и да ни се обади. Беше отишъл в Америка и като отличен стрелец се присъединил към една група ловци на животни с ценна кожа. Каквото припечелваше с труд, го изпращаше на родителите си, а когато умряха, започна да го праща на брат си, който имаше голяма полза от тези суми в търговията си.

Получавахме все по-големи суми, а писмата му ни обясняваха подробностите. Беше се запознал с един индиански вожд на име Инчу-чуна и по този начин…

— Инчу-чуна ли? — извика Петер Полтер. — Гръм и мълния, хиляди дяволи, това е вождът на апачите, когото видях при Дедли-гън, когато бях опънал платна към Дивия запад, за да поогледам малко прериите, за които бях чувал толкова много преди това!

— Дедли-гън? — попита Тиме изненадан. — Познавате ли го?

— Дали го познавам! Разбира се! И него, и Дик Хамърдъл, и Пит Холбърс, и Бен Кънинг, и всички, които са в онзи hide-spot, където се чувстват като моряка в койката си!

— Каква среща! Дедли-гън, това име са дали на моя чичо заради смъртоносната сигурност на изстрела от карабината му.

— На вашия чичо ли? Cheer up, млади момко, я ми подайте десетте си пръста. Трябва малко да ги постисна! Майко Дод, донеси още няколко глътки от тази кафява вода, защото Петер Полтер трябва да пие, когато се радва!

— Какво искахте да кажете преди малко с думата „hide-spot“?

— Това е един вид скривалище, което са си избрали старите трапери, за да не ги изпохапят червенокожите, но едно скривалище ви казвам, където можеш да си лежиш така спокойно, като че ли се намираш в лоното Авраамово.

— А знаете ли къде се намира?

— Хм, малко сложна работа! Такъв път не може да се опише, но ако завъртиш кормилото както трябва и поемеш по верния курс, ще можеш да хвърлиш котва в скривалището.

— Добре, пак ще поговорим за това. Какво щастие, че ви срещнах тук! Но да се върна към моя разказ! И така този Инчу-чуна показал на чичо ми едно място в планините, където сигурно има много злато, защото сумите, които ни изпращаше, ставаха все по-големи. Така нашата търговия се разрасна много. Малко преди убийството получихме писмо от чичо ми, с което ме канеше да го посетя. Пишеше, че копнее да види някога поне един роднина при себе си, а той самият бил свикнал твърде много с Дивия запад, за да може да се реши да го напусне. Бил съм достатъчно пораснал за едно такова пътешествие, а и щял да ми даде лично голяма сума пари. Пътят до него водел нагоре по Арканзас през форт Гибсън, а след форта трябвало да се търси някой си Уинкли…

— Мастър Уинкли? Ирландецът? Хелоу, ами аз познавам и него! Дяволски скучна душа е този негодник и има най-лошия тютюн за дъвкане, какъвто съм виждал по вода и суша — забеляза кормчията.

— Значи е той! Там трябваше да питам за Дедли-гън.

— Мистър Тиме, защо седите все още тук на кея, а не сте опънали платната си към стария Арканзас?

— Защото… м-м-да, пак ще стане въпрос за виконт Дьо Бретини. Той ме попита дали чичо ми ме познава лично и дали ще мога в достатъчна степен да го уверя в самоличността си. Показах му документите си, заверени от полицията, както и писмата на чичо ми, които бяха у мене. Едва по-късно ми се видя подозрително, че той насочи разговора към нашето семейство, разбира се, само за да се осведоми по-обширно и да извлече изгода от това. На другия ден, както се разхождахме, двамата подлеци ме удариха изотзад и ми взеха всички документи, пари и вещи, които имаха някаква стойност за тях. След това господин виконтът и слугата му изчезнаха. Дълго време лежах от раните си и едва сега съм дотам добре, че бих могъл да се занимавам пак с плановете си за това пътуване.

— Направили сте оплакване в полицията, нали? — подхвърли Тресков.

— Разбира се, но едва след няколко дни, и то напразно. Тъй като всичките ми пари бяха у мене по време на нападението, останах без средства и ако не беше нашата добра майка Дод…

— Стоп, мистър Тиме! — прекъсна го гостилничарката. --Нали знаете: ще получите всичко, от което имате нужда. Не се грижете за това!

— И така, установено е — обади се Тресков, — че мнимият виконт е присвоил документите ви. Следователно и той има намерение да се отправи на запад, за да се представи на чичо ви като негов племенник. Всичко това, а и обстоятелството, че тези мошеници са се появили тук само двамата, без мис Адмирал, ме навежда на една мисъл: къде е плячката им, огромната сума, която са ограбили от баща ви? Не може за толкова кратко време да се прахоса и изгуляе едно такова състояние. Да са изгубили парите? Твърде невероятно! Да са ги скрили? Едва ли. Но къде е третият им съмишленик? Било то шевалие Дьо Сакар или както и да се казва? Един от тримата се е отделил, при това вероятно е задигнал и парите. Както и да е, пътят ни води най-напред нагоре по Арканзас към скривалището на траперите, за което ни разказа кормчията. Убеден съм, че ще срещнем двама от престъпниците. Мистър Тиме, тръгвате с нас, нали?

— С най-голяма радост! — отвърна запитаният, радостно задъхан. — По-хубаво от това не можеше и да се случи! Майко Дод, как може да се стигне до Запада по най-бърз начин? Мислите ли, че ще трябва да използваме железницата или някой кораб?

— Yes, my dear, с железницата ще стигнете по-бързо, отколкото с някой кораб. Но сега пътуването из Северните щати е твърде неудобно поради многобройните военни транспорти към Юга. Ако пътувате по море до Ню Орлиънс, няма от какво да се опасявате. Още тази нощ ще отплава в открито море параходът на Северните щати „Левиатан“. Капитанът му си има все още работа на сушата и положително ще мине насам, за да каже „farewell“ на майка Дод. Той е славен офицер, а корабът му е бърз и с тесен кил. Всъщност военните кораби не приемат пътници, но при него думата ми се чува. Ще поговоря с него.

— Поговорете, майко Дод!

— С удоволствие. Макар че щеше да ми бъде по-добре да останете още при мене. Надявам се обаче, че като се върнете, пак ще се появите на борда. Искам да разбера най-точно как са се развили нещата оттук нататък!

— Silence, любопитна майко! — обади се Петер. — Ще ти развия въжето метър по метър още щом се върнем, защото знам…

— Ти, Питър? И ти ли тръгваш?

Старият кормчия зина широко и я загледа втренчено.

— ’Sdeath, ами ти, стара шалупо, какво си мислиш? Да не би да остана тук на док и да чакам, докато моят скъп господин полицай заедно с мастър Тиме бъдат изядени от акулите или набучени на копие от индианците? А кой ще им покаже пътя до мастър Уинкли и до скривалището, ако не го стори Петер Полтер от Лангендорф? Не, не, и аз се качвам на борда!

Добрата жена се натъжи наистина много, че трябваше да се раздели така скоро с него, но нямаше какво друго да стори, освен да се примири. Сега разговорът се пренесе върху различни подробности по събитията, които бяха събрали тези трима мъже. Постепенно стаята се изпълни с посетители. Дойде и капитанът на „Левиатан“. Майка Дод удържа обещанието си, поговори с него и по нейно настояване той се съгласи да вземе тримата до Ню Орлиънс, въпреки че това беше противозаконно.

Трябваше да се приготвят веднага за пътуването, тъй като нямаше никакво време за губене. След като се разделиха най-сърдечно с майка Дод, те се качиха на борда на парахода, който на зазоряване излезе от пристанището и се отправи в открито море.