Карл Май
Капитан Кайман (2)

Втора глава
Траперите

Онези обширни прерии на Северна Америка, които се простират на запад от Бащата на реките Мисисипи до подножието на Скалистите планини и после продължават отвъд планинската верига до крайбрежието на Тихия океан, имат известна външна прилика с безкрайните вълнисти ширини на океана. При едно сравнение между просторите на саваната и морето се забелязват и други допирни точки, които не се основават на външната прилика. Най-важната от тях трябва да се търси в онова впечатление, което оставя както океанът, така и прерията у хората, които са се откъснали от родната си земя или за да браздят с някой кораб по-дълго време морската стихия, или за да пребродят на гърба на добър кон дивите западни предели на Съединените щати, които предлагат най-различни приключения.

Един стар „swalker“, който през целия си живот е слушал плющенето на платната на някой голям тримачтов кораб под напора на югозападния вятър, не ще и да чуе нещо за вътрешността на континента; когато му стане невъзможно да плава повече по море, той си построява малка тясна къщица с формата на каюта близо до морето и изпълнените му с копнеж очи гледат с любов вечно променливите и неспокойни вълни, докато ръката на смъртта ги затвори някой ден.

Същото чувство изпитва и онзи, който е имал смелостта да изложи гърдите си на опасностите на „Дивия запад“. Когато някой път се завърне в районите, над които цивилизацията е изсипала своята благословия и… своето проклятие, той постоянно се чувства притеглен от опасните „post-oak-flats“ и безкрайните диви простори, където му е необходимо мобилизирането на всички физически и духовни сили, за да не загине в борбата с хилядите различни и винаги нови опасности на саваните. За него рядко има на старини някое спокойно местенце, каквото намира на сигурния бряг „останалият без такелаж“ моряк; за него няма ни мир, ни спокойствие. Отново и отново той се качва на гърба на мустанга си, привлечен от далечните простори, в които някой ден изчезва безследно. Може би след години някой ловец ще намери белеещите се кости в някоя изсушена от слънцето равнина или високо горе между забилите се в небето скали на планината. Но той ще мине покрай тях, без да се прекръсти и без да каже „лека му пръст“, нито ще се запита за името на онзи, който е намерил на това място може би жестока смърт. Западът е със загрубели чувства и не търпи нито нежност, нито пощада. Той е изложен безпомощно на различни бури, не признава ничие друго господство освен господството на неумолимите природни закони и затова в него намират място само онези мъже, които търсят опора единствено в собствената си грубовата самобитност.

Тук една богато надарена от природата раса, която въпреки това е обречена на неизбежна гибел, води отчаяна борба с една нация, която разполага с всички възможни физически и духовни, изкуствени и естествени средства. Въпреки всички договори червенокожата раса е изтласквана непрекъснато от веднъж обещаните й земи; въпреки безумната й смелост и героична съпротива тя ще бъде насилствено задушена. Това е вековна схватка между един умиращ гигант и сина на „цивилизацията“, който притиска гърлото на неприятеля си с мощната си ръка все по-силно и по-силно. А мощта му нараства с всяка изминала минута. Това е схватка, която едва ли има равна на себе си по страниците на историята; тя ражда подвизи, които спокойно могат да се наредят до историите, разказвани за нашите класически герои. А който се осмели да навлезе в това огромно по размерите си бойно поле, на него не трябва да липсва нито едно от онези оръжия, с които се сражават на живот и смърт тези външно невзрачни и все пак заслужаващи уважението ни борци.

Който нарами пушката си във форт Гибсън на Арканзас и повърви няколко дни нагоре по течението й, ще достигне малко поселище, което се състои от няколко обикновени блокхауса, общо пасище и една стояща малко настрани постройка, чиято табела показва на хората още отдалече, че това е „store“ и „boardinghaus“. Стопанинът на това заведение не е привикнал да задоволява високи изисквания и затова и самият той няма такива към хората, които влизат и прекарват времето си при него. Никой не знае какъв е бил по-рано и откъде е дошъл. Затова и той не пита никого за името му, за намеренията му или за целта на пътуването му. Хората се сдобиват при него с всичко необходимо, взимат по един „дринк“ по желание, бият се, ръгат се с ножове или пострелят малко един срещу друг и после всеки си тръгва по пътя. Който пита много, има нужда от много време, а за американеца времето струва повече от един отговор, който може да си даде и самичък.

В пивницата седяха няколко мъже с такъв външен вид, с какъвто едва ли можеха да се появят в цивилизовано общество. Колкото и да бяха различни дрехите им, те все пак имаха нещо общо: от пръв поглед си личеше, че това е облекло на истински трапери и скватери, които едва ли са чували някога какво е това добър шивач, а сами задоволяват нуждите си където могат и както могат.

Където се съберат неколцина уестмани, там сигурно има нещо хубаво за пийване и се разказват интересни неща. В момента присъстващите гледаха мълчаливо пред себе си, но това си имаше своята причина: една от онези „мрачни и кървави истории“ от пограничните райони беше току-що завършила и всеки от слушателите търсеше из спомените си някоя друга. В този момент един от тях, който седеше най-близо до малкото прозорче на блокхауса, извика силно:

— Хора, я станете и погледнете към реката! Ако не ме лъжат старите ми очи, оттам се задават двама green-beaks, двама новаци, каквито и със свещ да търсиш, не можеш да намериш. Вижте само как седят на конете си, господ да им е на помощ! Какво ли търсят такива хора из нашите хубави гори?

Всички наставаха, за да огледат новопристигащите; само един от тях остана на мястото си. Сега и онзи, който беше извикал другите, си седна, като се облакъти широко на масата. Беше си свършил работата и нищо друго не го интересуваше. Той беше твърде странна личност. Изглежда, че природата, е имала намерение да създаде от него дълго парче въже, толкова много го беше разтеглила на дължина; всичко по него беше удължено: и лицето, и вратът, и гърдите, и тазът, и ръцете, и краката бяха дълги, страшно дълги, като при това изглеждаха така слаби и немощни, че човек се страхуваше да не би да види как още първият по-силен порив на вятъра разнищва и отнася в различни посоки частите на тялото му. Челото му беше открито, но отгоре на главата му се мъдреше някакъв безформен предмет, който някога, преди много години, е представлявал може би цилиндър. Сега обаче всяко негово описание изглеждаше невъзможно и безполезно. По слабото му лице имаше брада, да, но тази брада се състоеше едва от стотина косъма, които растяха самотно и разпръснато по двете му страни, по брадичката и горната му устна; някои от тях достигаха почти до пояса му. Ловната дреха, която носеше, изглежда, произхождаше още от младежките му години, защото едва закриваше горната част от трупа му, а ръкавите й достигаха само два-три пръста под лактите му. Двете нещастни обвивки на краката му са били може би някога кончови на моряшки ботуши, сега обаче имаха вид на стари и пробити кюнци, които някъде около глезените се срещаха с така наречените horse-feet, които се правят особено често в Южна Америка от още топлата кожа на конските крака.

— Имаш право, Пит Холбърс — заяви един от гледащите през прозореца. — Това са наистина новаци, които не ни засягат особено. Оставете ги да правят каквото си щат!

Любопитните хора насядаха по местата си. Отвън се чу конски тропот. Разнесе се груб глас, като че ли беше навикнал да раздава заповеди, след което вратата се отвори, за да пропусне двамата, за които вече бе станало дума.

Докато за втория от тях не можеше да се каже нещо особено, то първият имаше външност и маниери, които другаде не можеха да не направят впечатление.

Не беше извънредно здраво сложен, но особеният му начин на поведение и движение му придаваха вида на изключително як и властен човек. Силно обгорялото му от слънцето лице имаше красиви и правилни черти и беше обградено от гъста черна брада. Дрехите му бяха съвършено нови, оръжията му, както и оръжията на неговия спътник, бяха излезли съвсем наскоро от магазина на търговеца — толкова чист и излъскан вид имаха те.

Истинският трапер или скватер таи в себе си непреодолима неприязън към грижите, полагани за външността на каквото и да било. Лъскането на външните части на оръжията му е особено противно, защото за него ръждата е сигурен признак, че оръжието не се носи за украшение, а върши добра работа в битките и смъртната опасност. Там, където стойността на човека се определя от всичко друго, само не и от облеклото му, контешката външност крие у себе си един вид предизвикателство и не е нужен кой знае какъв повод, за да се разменят остри думи.

— Good day, мешърс! — поздрави новодошлият, като свали от рамото си двуцевната карабина, за да я изправи в ъгъла, нещо, което не би хрумнало на никой опитен уестман. И като се обърна към ханджията, който го оглеждаше с любопитно-подигравателен поглед, той попита: — Мога ли да говоря с уважаемия мастър Уинкли?

— Хм, може и самият аз да съм Уинкли! — отвърна запитаният небрежно.

— Може ли? — прозвуча този път гласът на другия обидено и остро. — Какво означава това?

— Това означава, че аз наистина съм мастър Уинкли, но понякога и не съм — просто както ми се прииска.

— Аха! А сега как ви се иска?

— Всичко зависи само от това, какво ще желаете от този мастър, сър!

— Най-напред нещо прилично за пийване за мене и този човек, а после искам да ви попитам и за някои сведения.

— Пиенето е подръка, взимайте! А и сведения ще ви дам, доколкото мога. Знам какво съм задължен да сторя за един джентълмен.

— Я оставете джентълмена настрана, Уинкли; такива хора едва ли имат някаква стойност из тези места! — каза заповеднически непознатият, като свали с недоволна гримаса чашата от устните си. — Въпросът ми се отнася до Дедли-гън.

— Дедли-гън ли? — попита ханджията изненадано. — Какво общо имате с него?

— Това си е моя работа, ако нямате нищо против! Чух, че понякога се навъртал при вас, а?

— Хм, и да, и не, сър. Вие си имате вашите работи, а аз моите. Щом не искате да отговорите на въпроса ми, тогава не можете да очаквате много и от мене. Ето тук седят хора, които също могат да ви кажат нещо. Сред тях има и двама, които познават много добре човека, за когото ме питате.

Той му обърна гръб и не желаеше повече да разговаря. Наказаният по този чисто американски начин се обърна спокойно към другите:

— Вярно ли е това, което твърди Уинкли? Никой не му отговори. Тогава той се обърна по малко по-умен начин към Пит Холбърс:

— Ще имате ли добрината да ми отговорите, мастър Мълчание?

— Слушайте, сър, името ми е Холбърс, Пит Холбърс, ако можете да го запомните. И триста души да попитате едновременно, пак никой няма да знае дали точно той трябва да ви отговори. Какво искате от Дедли-гън?

— Нищо, което може да му бъде неприятно. Казвам се Хайнрих Мертенс и идвам с моя приятел Петер Волф от Изтока, за да се поогледам малко из горите. Нуждая се от човек, на когото мога винаги да разчитам. За тази цел Дедли-гън е най-подходящият и затова питам накъде да тръгна, та да се срещна с него.

— Възможно е той да е най-подходящият, но дали ще е съгласен, това вече е друг въпрос. Не ми изглеждате на човек, който да е компания за него!

— Така ли смятате? Може да е така, а може и да не е. Е, хайде, казвайте дали можете и дали искате да ми съобщите нещо за него!

Холбърс се обърна бавно към ъгъла, където седеше онзи човек, който си беше останал спокойно на мястото при задаването на двамата непознати.

— Какво ще кажеш, Дик Хамърдъл?

Човекът бе седял досега с наклонена настрани глава, посветил цялото си съсредоточено внимание на съдържанието на чашата си, така че още изобщо не беше погледнал към новодошлите. Сега той се обърна и тикна шапката си към тила, като че ли искаше по този начин да даде необходимата свобода на мисловните си процеси, за да отговори по-разумно.

— Все едно е какво ще кажа. Нека намери нашия кърнъл! -каза той. После пак се обърна, за да съзерцава отново чашата си. Чернобрадият обаче не изглеждаше доволен от този кратък, оскъден отговор и се приближи към него.

— Кой е този кърнъл, мастър Хамърдъл? — попита той. Запитаният вдигна очи бавно и учудено.

— Все едно е кой е този кърнъл. Кърнъл означава полковник; Дедли-гън е наш предводител, следователно го наричаме кърнъл.

Чернобрадият не можа да не се усмихне на тази логика на трапера. Той сложи снизходително ръката си на рамото му и продължи:

— Само не се горещете, мастър! Когато питат някого, той трябва да отговори; така е навсякъде и не виждам защо да не е така и край Арканзас. Къде е предводителят ви?

— Все едно къде е. Ще отидете при него и точка по въпроса!

— Охо, човече, това не ми е достатъчно. Нали трябва да знам кога и как ще стане това!

Физиономията на Дик Хамърдъл придоби още по-учудено изражение от преди. Него ли принуждаваха да отговаря, свободния човек на саваната? В никакъв случай не можеше да позволи подобно нещо. Той вдигна чашата си, изпи я на един дъх, който като че ли нямаше намерение скоро да свършва, и най-после се изправи. Едва сега беше възможно да бъде огледан от глава до пети.

Изглежда, че природата го беше създала като пълна противоположност на Пит Холбърс. Беше нисък и извънредно дебел човечец; такива фигури се срещат рядко в Америка и никога не знаеш дали трябва да се страхуваш от тях, или да им се смееш. Късото му закръглено тяло бе пъхнато в някакъв чувал от бизонова кожа, чиято първоначална материя вече не можеше да се забележи, защото всяка рана на старата дреха беше лекувана с някое парче необработена кожа или друг материал със съмнителен произход, и то по такъв начин, че с времето цялата повърхност беше станала кръпка до кръпка и шев до шев; отделните парчета вече се застъпваха едно друго също като керемидите на покрив. Краката му бяха натикани в две обвивки, които не можеха да се нарекат нито ботуши или обувки, нито чорапи или гамаши. На главата си носеше безформен предмет, който много отдавна трябва да е представлявал кожена шапка, но сега по него не беше останал нито един косъм. Загрубялото от дъжд, слънце и вятър лице, от което хитро поглеждаха две малки очички, беше лишено от всякаква растителност. Многобройните белези от наранявания придаваха на лукавите му черти донякъде и войнствен вид. Ръцете свидетелстваха за груба работа. Въоръжението му беше обичайното за Запада. Нямаше нищо особено с изключение на карабината, която беше поставил напреки на масата пред себе си. Тя заслужаваше по-добро описание. По външен вид напомняше някоя стара цепеница, домъкната от горския гъсталак, за да послужи при сбиване. Дървените й части бяха изгубили първоначалната си форма, бяха така нарязани, изподраскани и напукани, като че ли са служили за игра на плъховете, а между тях и цевта се беше насъбрала такава мръсотия с неописуем състав, че дървото, мръсотията и металната част образуваха монолитно цяло и съвсем не се различаваха вече едно от друго. Дори и най-добрият европейски стрелец не би се осмелил да стреля със старата тояга, и то от страх да не експлодира това чудо. И въпреки това и днес може да срещнете из прериите подобни невзрачни на вид пушкала, с които случаен човек никога няма да даде точен изстрел, ала собствениците им никога не пропускат целта.

Сега той се беше изправил пред непознатия, погледна нагоре към него с неописуемо примигване и каза:

— Все едно къде и как ще стане това. Да не мислите, сър, че Дик Хамърдъл се е мотал десет години из университетите, за да изучава държането на речи? Каквото ви казвам, това е, няма друго. На когото му е малко, нека отиде при някой друг да слуша проповеди. Ние се намираме в саваните, където хората използват белите си дробове за по-полезни неща от бърборенето. Запомнете това!

— Дик Хамърдъл, наистина сте били в университета, защото говорите така хубаво, като най-добрия мормонски проповедник. Само че забравихте да ми кажете онова, което искам да знам. Питам още веднъж: как, кога и къде мога да се срещна с Дедли-гън?

— По дяволите, човече, до гуша ми дойде! Нали чухте, че ще го намерите, това е напълно достатъчно! Сядайте при чашата си и изчакайте развитието на нещата. Не искам някакъв си грийнхорн да ми чете конско евангелие!

— Грийнхорн ли? Да не би да имате желание да се запознаете с ножа ми?

— Pshaw, сър! Какво ме интересува вашият knife? Ако искате, можете да набождате на него бръмбари или да бръснете дървесни жаби. Обаче Дик Хамърдъл не е човек, който ще се уплаши от карфицата ви. По държанието си не ми приличате на уестман и затова пак ще повторя. Все едно дали ви харесва, или не: вие сте грийнхорн, погрижете се това да се промени!

— Well, тогава ще се промени ей сега! Той отиде в ъгъла, където беше облегната карабината му, грабна я, запъна спусъка й и попита заповеднически:

— Мастър Хамърдъл, къде мога да намеря вашия кърнъл? Давам ви само една минута време. Ако и след това не сте отговорили на въпроса ми, вече изобщо няма да можете да отговаряте. Намираме се в саваната, където всеки сам си създава законите!

Траперът гледаше в чашата си с най-голямо безразличие; абсолютно по нищо не си личеше, че наистина бе чул предупреждението. Останалите се радваха на спора, който им беше добре дошъл, защото носеше разнообразие; те оглеждаха очаквателно ту единия, ту другия от противниците. Само Пит Холбърс, изглежда, предварително беше убеден по какъв начин щяха да се развият нещата; той тикна удобно мършавите си пръсти между тялото и колана си, простря надалеч от себе си неимоверно дългите си крака, които като че ли му пречеха да наблюдава приятеля си. Новодошлият продължи:

— Е, мастър, минутата изтече! Ще получа ли отговор, или не? Ще броя до три: едно.,, две… тр…

Той не успя да изговори опасното „три“. До „две“ Хамърдъл беше седял спокойно и равнодушно, но след това със светкавична бързина, каквато едва ли някой можеше да очаква от него, грабна старата карабина, насочи я, от дулото й изскочи пламъче, изстрелът изтрещя в тясното помещение с многократно по-голяма сила и строшената пушка падна от ръцете на непознатия на пода. А още в следващия миг той се намери на земята, като Дик беше коленичил до него и бе опрял ножа си до гърдите му.

— Хайде, грийнхорн, казвай „три“, за да ти отговоря! — заповяда му той подигравателно.

— По дяволите, мастър, пуснете ме да стана, това съвсем не беше сериозно. Нямаше да стрелям!

— Лесно е да се каже след това. Нямало да стреля! Значи разигравате си театър със стария трапер, наричан от хората Дик Хамърдъл? Смешно! Но все едно дали щеше да стреляш, или не, момчето ми. Вдигна карабината срещу един уестман и с това си заслужи стоманата според закона на саваната. Сега аз ще броя: едно… две…

Събореният човек направи отчаяно, но напразно усилие да се освободи. След това се помоли:

— Не ме убивайте, мастър, предводителят ви ми е чичо! Траперът прибра ножа си, но не пусна противника си.

— Нашият кърнъл?… Твой чичо?… Разправяй ги на когото си щеш, но аз ще поразмисля, преди да ти повярвам!

— Така е. Едва ли ще ви благодари, като разбере какво сте ми сторили.

— Тъй! Хм! Е, дали си му племенник, или не, е все едно; щях само малко да те погъделичкам, за да ти дам добър урок. Ножът ми никога няма да застраши живота на един грийнхорн, не си заслужава. Ставай!

Той се изправи и се върна до масата, на която беше хвърлил преди това карабината си. Взе я и започна да зарежда отново простреляната цев. Лицето му бе грейнало от любов и загриженост, с които извършваше тази работа, а малките му светнали очички бяха отправени с такъв израз към старото пушкало, че не оставаше никакво съмнение в голямата му любов към това оръжие.

— Да, не може лесно да се намери пушка като тази! — обади се ханджията, който беше проследил сцената с непоклатимо душевно спокойствие, като малко се интересуваше от дима, изпълнил помещението.

— И аз така мисля, старий brandythinner — каза Хамърдъл самодоволно. — Винаги ми е служила добре, щом ми е трябвало.

В този момент вратата се отвори безшумно и въпреки че седящите до прозореца не бяха забелязали да се приближава някой, в помещението влезе с котешки стъпки един човек, като от пръв поглед се виждаше, че е индианец, въпреки траперските му дрехи.

Облеклото му беше чисто и явно добре поддържано — нещо, което е рядкост за хората от неговата раса. Както връхната му дреха, така и панталоните бяха изработени най-грижливо от меката щавена кожа на малко бизонче, като по шевовете бяха украсени с ресни. Жените на индианците са големи майстори в изработването на такива дрехи. Мокасините му бяха от еленова кожа и не в обикновената форма на цяла обувка, а представляваха кожени парчета, увиващи се около крака, което придава на тези мокасини по-голяма здравина и ги прави още по-удобни. Не носеше шапка, но вместо нея на главата му бе събрана гъстата му, дълга и черна коса в своеобразна прическа, която приличаше на тюрбан. Синът на дивите простори беше отказал да носи на гордо вдигнатата си глава всякаква шапка.

След като тъмните му остри очи бяха огледали гордо цялата компания, той се отправи към масата, на която бе седнал Дик. Беше си избрал най-неподходящия човек, защото Дик му кресна все още ядосан:

— Какво търсиш при мене, червена муцуно? Тази маса е моя. Потърси си друга!

— Червенокожият мъж е уморен, неговият бял брат ще му разреши да си отпочине! — отговори индианецът с мек глас.

— Дали е уморен, или не, е все едно. Не ми е приятна червената ти кожа!

— Не съм виновен. Великият дух ми я е дал.

— Откъде си я взел е все едно, махай се, не мога да те търпя! Индианецът свали карабината от рамото си, опря приклада й на пода, скръсти ръце върху отвора на цевта и попита със сериозен глас:

— Моят бял брат ли е господар на тази къща?

— Това не те интересува.

— Имаш право: не ме интересува, но и тебе не те интересува, затова червенокожият мъж може да седне, както и белият.

Той седна на масата. В думите му имаше някаква настойчивост, която не можеше да не направи впечатление на намусения трапер. Сега той вече го остави на мира.

Ханджията се приближи и запита индианеца:

— Какво търсиш в къщата ми?

— Дай ми хляб и вода! — каза той.

— Имаш ли пари?

— Ако ти дойдеш в моя вигвам и ме помолиш за храна, аз няма да ти взема пари. Имам злато и сребро.

Очите на ханджията светнаха. Индианец, който има злато и сребро, е добре дошъл навсякъде, където се продава гибелната Огнена вода. Ето защо той веднага изчезна и скоро се върна с огромен глинен съд, пълен с бренди, който постави пред госта си заедно с поръчания хляб.

— Белият човек се лъже, не съм му искал такава вода! Ханджията го изгледа изненадано. Не беше срещал досега индианец, който да беше успял да устои на миризмата на алкохола.

— А каква вода искаш?

— Червенокожите мъже пият само водата, която идва от земята.

— Тогава си върви откъдето си дошъл. Аз съм тук, за да печеля пари, а не за да разнасям вода! Плащай си хляба и се омитай!

— Твоят червенокож брат ще плати и ще си отиде, но не и преди да си му продал онова, от което има нужда.

— Какво искаш още?

— Нали имаш магазин, където продаваш разни стоки?

-Да.

— Тогава ми дай тютюн, барут, патрони и кибрит.

— Тютюн ще получиш, но патрони и барут не продавам на индианци.

— Защо?

— Защото не ви се полагат.

— Но се полагат на белите ти братя?

— Така ми се струва.

— Ние всички сме братя. Ние всички ще умрем, ако не можем да застреляме някакъв дивеч. Всички ние трябва да имаме барут и патрони. Дай ми онова, за което те помолих.

— Не може!

— Това последната ти дума ли е?

— Последната.

Индианецът го сграбчи светкавично с лявата си ръка за гърлото, а с дясната измъкна лъскавия си ловджийски нож.

— Тогава вече няма да можеш да даваш и на белите си братя патрони и барут. Великият дух ти разрешава още една минута време. Ще ми дадеш ли каквото искам, или не?

Ловците бяха наскачали и се канеха да се нахвърлят върху червенокожия, под чиято желязна хватка ханджията стенеше и се гърчеше. Той обаче застана с гръб към стената и с гордо вдигната глава извика заплашително:

— Кой ще се осмели да докосне Винету, апача? Тези думи оказаха изненадващо въздействие. Едва се бяха разнесли и хората, които се канеха да го нападнат, се отдръпнаха, като не криеха уважението и почитта си към него. Името на Винету беше име, което предизвикваше уважението и на най-смелите и дръзки ловци и трапери.

Този индианец беше син на Инчу-чуна, най-прочутия вожд на апачите. Страхливостта и коварството на племето му бяха станали причина по-рано да получи от враговете си прозвището „пимо“. Но откакто Инчу-чуна беше станал вожд на племето, постепенно страхливците се бяха превърнали в най-сръчните ловци и най-храбрите воини. Името им всяваше страх у хората далеч отвъд планинските вериги, а храбрите им набези бяха съпътствани винаги от голям успех, въпреки че броят на мъжете, с които предприемаха далечните си походи през неприятелските територии чак до далечния Изток, съвсем не беше голям. В тях се беше прочул със смелостта си и Винету, синът на Инчу-чуна. Въпреки младостта му — по онова време той беше едва двадесети пет годишен — името му беше предмет на разговори край всички лагерни огньове.

— Пусни ме! — извика ханджията. — Ако си Винету, ще получиш всичко каквото желаеш!

— Hough! — разнесе се гласът му с доволен гърлен тон. -Великият дух те накара да кажеш тези думи, човече с червена коса. Иначе щях да те събера с твоите деди, а там щях да изпратя и всеки друг, който би се опитал да ми попречи!

Той го пусна и докато Уинкли излизаше, за да потърси в склада си исканото от него, се приближи към Хамърдъл и го попита:

— Защо бледоликият мъж седи тук и празнува, докато червенокожи неприятели застрашават вигвама му?

Дик вдигна поглед от чашата си и отвърна троснато:

— Дали седя тук, или другаде, е все едно. Познава ли ме апачът?

— Винету не те е виждал досега, но забелязва на дрехата ти знака на своя храбър приятел и вече знае, че си от неговите хора. Нима Дедли-гън, прочутият ловец, трябва сам да се бие за скалповете на огелаласите, които са тръгнали да го търсят?

— Огелаласите ли? — Дик Хамърдъл скочи светкавично, като че ли бе зърнал под масата някоя гърмяща змия. Пит Холбърс също стана и се озова при индианеца само с една-единствена крачка на дългите си крака. — Какво знае червенокожият за огелаласите?

— Иди бързо при своя приятел и ще научиш всичко от него! Сега той се обърна към ханджията, който се беше върнал, откачи от пояса си торбичките за барут и патрони, напълни ги и мушна ръката си под сиво-бялата ловна риза.

— Винету ще даде на мъжа с червеникавите коси червеникав метал!

Уинкли пое тежкото парче метал и го заразглежда с нескривано възхищение.

— Злато, самородно лъскаво злато! Има четиридесет долара като нищо! Откъде го имаш, индианецо?

— Pshaw!

Той изговори тази дума, като вдигна презрително рамене, а в следващия миг вече беше изчезнал от стаята. Ханджията изгледа останалите със зяпнала уста.

— Слушайте, джентълмени, този червенокож мошеник има, изглежда, повече злато от всички нас, взети заедно. Никой още не ми е плащал барута така добре, както той. Би си струвало труда човек да тръгне подир него някой път. А че има още злато у себе си и е скрил нейде наблизо коня си, е толкова сигурно, че като хванете дръжката на ножа си, ще изтеглите острието.

— Да, но не те съветвам — отвърна Дик Хамърдъл, който се готвеше за тръгване. — Винету, апачът, е човек, който няма да позволи да му отнемат и най-малката дреболия. Да ли има злато, или не, е все едно, важното е, че никой не може да му го вземе!

И Пит Холбърс преметна през рамо своята райфъл, като забеляза:

— Трябва да тръгваме, Дик, да тръгваме колкото може по-бързо. Този индианец е всезнаещ и трябва да е прав за това, което каза; да ги вземат дяволите тези кучета, огелаласите. Ами тези мъже какво ще правят? А?

При тези думи той посочи двамата непознати.

— Казах им да тръгват с нас и това е! — отвърна дебелият и се обърна към чернобрадия: — Ако искаш да видиш Дедли-гън, тогава трябва вече да тръгваме, мастър Мертенс. Името ти ми се струва немско, а?

Запитаният се надигна, за да се присъедини към траперите заедно с другаря си.

— Да, аз и спътникът ми сме немци по рождение.

— Немци ли? Хм, дали сте китайци, или великотурци, е все едно, но тъй като сте немци от Джърмани отвъд океана, това е по-приятно за мен, а за вас по-добре, защото немците са мъже на място, познавам ги и съм срещал някои от тях, които така добре държаха карабината, че улучваха бизоните точно в окото. И така, хора, напред! Трябва да си плюем здравата на петите!

Четиримата мъже излязоха навън. Хамърдъл пъхна пръсти в устата си и изсвири продължително и силно, след което иззад оградата се появиха в тръс два оседлани коня.

— Така, животните са тук. Да се мятаме на тях и да тръгваме, мастър Мертенс и… Да, а ти как се казваше? — попита той другия.

— Казвам се Петер Волф — отвърна той.

— Петер Волф? Дяволски злощастно име! Наистина, все едно е дали ще се казваш Джон или Тим, или, да речем, Бил, ала Петер Волф, това име може да ти изкълчи езика и да ти размести всички зъби. Е, добре, качвайте се, да прекосим гората и да излезем после в прерията!

— Но къде отиде индианецът? — попита Мертенс.

— Апачът ли? Накъде е отишъл е все едно. Той най-напред знае накъде трябва да върви, а аз залагам кобилата си срещу някой козел, че ще го срещнем пак точно там, където той смята, че е най-добре, и където ще имаме най-голяма нужда от него.

Предложеният бас щеше да си има и своята весела страна, защото едва ли някой би проявил готовност да заложи един хубав, добре охранен козел срещу старата му кобила с твърди стави, която във всеки случай мъкнеше на кокалестия си гръб значителен брой годинки и приличаше по-скоро на някакъв мелез между коза и магаре, отколкото на свестен кон. Главата й беше несъразмерно голяма и дебела, за опашка не можеше вече да става дума, защото там, където по-рано е висяла може би буйна и гъста опашка, сега стърчеше само едно късо, кокалесто чуканче, по което дори и с помощта на микроскоп не можеха да се открият следи от някакъв косъм. Гривата също така липсваше напълно. На нейно място се забелязваше мръсна и сплъстена ивица пух, който преминаваше от двете страни на врата във фитилеста и вълниста козина, покрила цялото й кокалесто тяло. По устните, които животното държеше с мъка затворени, можеше да се разбере, че горката кобила едва ли имаше вече зъби в устата си, а малките коварни очички навеждаха на предположението, че характерът й не беше особено благ.

Въпреки всичко само хората, незапознати със Запада, биха могли да се смеят на този Росинант. Този вид животни обикновено са служили на ездачите си вярно и храбро в продължение на двадесет, тридесет години в опасности и беди, в дъжд и вятър, в бури и сняг, в жега и суша, затова господарите им ги обикват и не могат да се решат лесно да ги заменят с друг кон, още повече че дори в напреднала възраст тези животни притежават ценни качества. Сигурно и Дик Хамърдъл знаеше много добре защо не е заменил досега кобилата си с някой млад и силен мустанг.

И Пит Холбърс нямаше особено хубав кон. Той седеше на един късокрак, дребен и дебел жребец, който беше толкова нисък, че невероятно дългите крака на ездача почти се влачеха по земята. Но въпреки значителния товар, движенията на животното бяха толкова леки и изящни, че несъмнено на него можеше да се разчита и при по-трудни обстоятелства.

Що се касае до конете на другите двама, явно беше, че те идваха от някоя спокойна ферма на Изтока и имаха за задача да докажат годността си в близко бъдеще.

Бързата езда през високата гора продължи до свечеряване. Тогава те достигнаха откритата прерия, която бе покрита с жълтите глави на слънчогледа и се разпростираше на всички страни като великолепен килим; широката необятна равнина се сливаше в далечината със сивкавия хоризонт.

Конете бяха почивали през деня и затова сега можеха да изминат още известно разстояние навътре в саваната, преди да спрат и да намерят място за нощен бивак. Едва когато звездите се появиха на небето, а последният слънчев лъч отдавна беше угаснал, Хамърдъл спря коня си.

— Стоп! — обади се той. — Тук свършва денят и ние можем малко да се поувием в одеялата си! Не си ли на това мнение, Пит Холбърс, старий Куне?

Кун е употребимо съкращение от ракун, миеща мечка, и се използва от ловците охотно и често като обръщение с разнообразно значение.

— Щом ти смяташ така, Дик — отвърна, мърморейки, запитаният, като се оглеждаше енергично в далечината. — Но няма ли да е по-добре, ако изминем още една миля1 или три, или пет? При нашия кърнъл са по-необходими четири здрави ръце и две добри карабини, отколкото тук на тази ливада, където бръмчат бръмбари и нощни пеперуди ти гъделичкат носа, като че ли из целия свят няма нито един червенокож, когото можеш да пречукаш.

— Бръмбари или червенокожи е все едно, но ние имаме при нас двама души, които още не са свикнали със саваната, и трябва да им дадем възможност да си отдъхнат. Я виж само как тежко диша кафявият кон на Петер Волф — дяволски трудно име, -като че ли в гърлото му се излива целият Ниагарски водопад! А жълтеникавият кон, на който е увиснал Мертенс! Пот тече от него. И тъй, слизайте! На зазоряване продължаваме!

Двамата немци не бяха свикнали на продължителна езда и видимо се бяха уморили. Те последваха подканата моментално. Конете бяха вързани с ласата за колчетата, които всеки уестман носи у себе си; след като вечеряха скромно и постовете бяха разпределени, хората налягаха в меката трева.

На сутринта продължиха пътя си. Двамата трапери бяха мълчаливи хора, които не обичаха да приказват повече, отколкото беше необходимо. Сега не се намираха в сигурната странноприемница, където можеха да си разказват безгрижно различни истории, а бяха в саваната, където трябва да внимаваш всеки момент и да се оглеждаш грижливо, още повече че донесената от Винету новина бе напълно достатъчна, за да затвори устата и на по-приказливи хора. Така Мертенс трябваше да преглъща въпросите си, които постоянно напираха у него

през целия ден, а когато се накани да ги зададе вечерта, след като спряха да лагеруват, двамата трапери отказаха да разговарят. Той се зави недоволен в одеялото си и заспа.

Продължиха да яздят така няколко дни през прерията, почти без да разговарят, но и без да намаляват бързината си, докато на петия ден привечер Хамърдъл, който яздеше начело, спря внезапно коня си и в следващия миг вече бе клекнал в тревата, за да огледа земята с най-голямо внимание. След малко извика:

— Have care, Пит Холбърс, ако оттук не е минал конник съвсем наскоро, можеш да ме изядеш. Слез и ела насам!

Холбърс стъпи с левия си крак на земята, прехвърли след това десния през гърба на дебелия си жребец и се наведе, за да огледа следата.

— Щом ти така мислиш, Дик — промърмори той одобрително, — тогава и аз мисля, че е бил индианец.

— Все едно е дали е бил индианец, или не, но конят на някой бял оставя по-други следи от тези тук. Качвай се пак на коня и остави всичко друго на мене!

Той продължи да следва отпечатъците от конски копита пешком, а опитната и умна кобила се помъкна бавно след него без подкана. След неколкостотин крачки той спря и се обърна назад.

— Слизай отново, старий Куне, и ми кажи кой е яздил пред нас!

Той посочи с показалеца си към земята. Холбърс се наведе, подложи мястото на щателен оглед и отвърна:

— Ако ти, Дик, смяташ, че е бил апачът, тогава имаш право. На мокасините си имаше същите ресни като тези тук, останали на този кактус. Подобни ресни, изрязани в зигзаг, не съм виждал у никой индианец; обикновено ги изрязват в права линия. Слизал е тук, за да разгледа нещо, и тогава бодлите са откъснали няколко ресни. Мисля че… behold, Дик, погледни надясно! Чии ли крака са оставили тази диря?

— Кълна се в брадата тиq Пит, това е бил някой scoundrel, някакъв индианец, който се е приближил отстрани и тук е завил. Какво ще кажеш ти?

— Хм! Апачът има страшно остър поглед; вероятно е забелязал следите на този човек отдавна и един господ знае вече колко време се мотаме по тези следи, без да ги забележим.

— Дали сме ги забелязали, или не, е все едно. Достатъчно е, че ги намерихме. Но един индианец никога не се скита самичък из саваната. Сигурно нейде наблизо е бил оставил крантата си, а надалече от нея се крие цял отряд стрелци с лъкове, които кроят някоя дяволщина. Нека се поогледаме, може би ще забележим нещичко, за което ще можем да се заловим!

Той огледа внимателно хоризонта и поклати недоволно глава.

— Слушай, Мертенс, окачил си отстрани тази черупка. Защо не я отвориш? Да не би да си пъхнал вътре някаква птичка, която може да излети?

Мертенс отвори калъфа, извади далекогледа и го подаде на трапера, като се наведе от коня. Хамърдъл го нагласи, вдигна го пред очите си и започна отново огледа си. След кратко време смръщи вежди и като примига хитро, каза:

— Ето ти далекогледа, Пит Холбърс. Погледни и ми кажи каква е онази права дълга линия, която се простира през целия северен хоризонт от изток на запад?

Холбърс последва подканата. После свали далекогледа и дълго време почесваше замислено дългия си и остър нос.

— Дик, ако мислиш, че това е насипът с линиите за железницата, която ще отива до Калифорния, тогава не си толкова глупав, колкото изглеждаш.

— Глупав ли? Дик Хамърдъл и глупав! Негоднико, така ще те погъделичкам с ножа си между ребрата, че дългият ти дъх ще се източи през приказливата ти уста като прогнило корабно въже! Дик Хамърдъл и глупав! Чувал ли е някой подобно нещо? Впрочем, все едно е дали е глупав, или не, но ако някой се опита да го мине, нека внимава да не си направи погрешно сметката. А какво общо имат всъщност релсите и червенокожият, който се е промъкнал оттук, ха кажи де. Пит Холбърс, букет от всички възможни видове човешка мъдрост?

— Хм, кога ще мине влакът, Дик?

— Не знам точно, но мисля, че трябва да мине още днес.

— Тогава сигурно намеренията на червенокожите са свързани с него.

— Имаш право, старий Куне! Но от коя страна ще се зададе, оттам или отсам?

— Ще трябва да отидеш до Омаха или до Шайен, за да разбереш. На дрехата ми няма залепено разписанието на влаковете!

— От стария ти парцал не мога и да очаквам подобно нещо. Но дали ще се зададе от изток или от запад, е все едно. Важното е, че ще го спипат. Друг въпрос е дали ще гледаме спокойно как ще го спрат и ще вземат живота и скалповете на пътниците. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Считам за наш дълг да им объркаме сметките.

— Точно това е и моето мнение. И така, слизайте от конете и напред! Съгледвачите ще забележат много по-лесно ездача на коня, отколкото онзи, който смирено и кротко си крачи по пътя със собствените си крака. Ще трябва да разберем къде са се сврели. Но, хора, бъдете готови за стрелба, защото, ако ни забележат, карабината ще е първото нещо, от което ще имаме нужда!

Те се запромъкваха напред бавно и с най-голяма предпазливост. Следите, по които вървяха и към които се бяха присъединили и дирите на апача, ги водеха отначало към железопътния насип, а после успоредно покрай него, докато в далечината се забелязаха няколко вълнообразни възвишения.

Сега Дик Хамърдъл се спря отново.

— Къде са се сврели тези негодници, си е, разбира се, все едно, но нека ме пекат на огън дотогава, докато се втвърдя и изсъхна като мастър Холбърс, ако не са се оттеглили зад онази лилипутска планина. Не бива да продължаваме, защото…

Той не се доизрече, а в същия миг опря приклада на старата си карабина в рамото, в следващия момент обаче я свали. Откъм отвъдната страна на железопътния насип се беше надигнала една фигура, която се прехвърли през релсите с котешка пъргавина и бързина и в следващата минута човекът застана пред четиримата мъже. Това беше апачът.

— Винету видя бледоликите да се приближават — каза той. — Те са открили следите на огелаласите и ще спасят Огнения кон от гибел!

— Heigh-day — обади се Хамърдъл, — цяло щастие е, че не беше някой друг, защото щеше да опита куршума ми, а изстрелът щеше да ни издаде! Но къде е конят на апача? Да не би да се намира в тази пустош без кон?

— Конят на апача е като кучето, което послушно ляга на земята и чака, докато господарят му се завърне. Преди много слънца Винету забеляза огелаласите и отиде към реката, която неговите бели братя наричат Арканзас. Надяваше се да види там своя приятел Дедли-гън, но той не беше във вигвама си. След това той продължи по дирите на червенокожите мъже и сега иска да предупреди Огнения кон, за да не падне от пътеката, която те се канят да разрушат.

— Lack-a-day! — рече проточено Пит Холбърс. — Я виж ти колко умно подхващат тези негодници работата! Ех, ако знаехме от коя посока ще дойде влакът!

— Огненият кон ще дойде от изток, защото Конят от запад премина, когато слънцето стоеше точно над главата на вожда на апачите.

— Тогава вече знаем в каква посока трябва да тръгнем. Но кога ще мине влакът през тези места? Пит Холбърс, нещо да кажеш?

— Хм, ако си мислиш, Дик, че аз въпреки всичко имам разписанието на влаковете, тогава кажи ми най-напред къде съм го пъхнал?

— Положително, че не е в главата ти, старий Куне, защото отвътре тя изглежда като Ляно Естакадо, както наричат онази местност там на юг, в която няма нищо друго освен прахоляк и камъни и в най-добрия случай пак камъни и прахоляк. Но, хора, я погледнете, слънцето залязва, след четвърт час ще се стъмни и ще можем да се промъкнем до червенокожите мошеници, за да ви…

— Винету беше близо до тях — прекъсна го апачът — и видя как те разкъсаха пътеката на Огнения кон и я сложиха напреки на пътя, та да могат да го преобърнат.

— Много ли са?

— Вземи десет пъти по десет и това ще е по-малко от половината воини, които са налягали по земята, за да дочакат пристигането на бледоликите. А конете са много повече, защото всичко, което носи Огненият кон, трябва да бъде натоварено на тях и отнесено.

— Ще им излезе крива сметката! Какво мисли да прави Винету?

— Той ще остане тук, за да наблюдава червенокожите мъже. Нека моите бледолики братя препуснат срещу Огнения кон, за да го спрат надалече; така жабите, наречени огелала, няма да забележат, че той ще спре и ще затвори огненото си око.

Съветът беше добър и решиха веднага да го последват. Не им беше известно кога ще се зададе влакът; това можеше да стане всеки момент. Ако искаха да предупредят хората, без да бъдат забелязани от огелаласите, им беше необходима твърде голяма преднина. Всяко забавяне увеличаваше опасността. И така Винету остана, а другите четирима се метнаха отново на седлата и потеглиха на изток покрай железопътните релси в силен тръс.

Може би бяха яздили около четвърт час, когато Хамърдъл спря кобилата си и погледна настрани.

— Good-lack — обади се той, — не лежи ли там в тревата нещо подобно на елен, или… а-а. Пит Холбърс, я ми кажи какво ли е това добиче там?

— Хм, Дик, ако мислиш, че това е конят на апача, ще се съглася с тебе; лежи неподвижно като набучен на кол и чака завръщането на господаря си.

— Позна, старий Куне! Но хайде, да не подплашим мустанга, защото си имаме по-важна работа. Дали ще срещнем влака, или не, е все едно, но трябва да го предупредим, а колкото по-надалеч сторим това, толкова по-добре! Червенокожите подлеци не бива да забележат светлините му, нито спирането му, нито провала на плановете си!