Карл Май
Капитан Кайман (10)

Десета глава
В Хоубоукън

Отново се пренасяме при майка Дод в Хоубоукън. Добрата работлива жена си беше все същата. И ако се беше променила с нещо, то това бяха няколко сантиметра повече в диаметъра на обемистата й фигура. Беше вече късно следобед и бяха надошли доста посетители.

Всички разговори бяха на тема политическите и военните новини на деня. Щастието, което досега бе по очевиден начин благосклонно към робовладелците, ги беше напуснало окончателно. Всеки успех по бойните полета се посрещаше възторжено от онези хора, които споделяха възгледите- на хуманната, както и действена политика на президента Ейбрахам Линкълн.

В този момент вратата се отвори. Влязоха няколко моряци, които съвсем явно се намираха в приятно възбудено настроение.

— Хей, хора, искате ли да чуете една новина? — попита един от тях, като стовари шумно мощния си юмрук върху най-близката маса, за да привлече вниманието на останалите към себе си.

— Какво има… каква е тя… какво ново? Казвай, де… разкажи! — чуха се викове от всички страни.

— Какво има, или по-точно какво е станало ли? Е, ами какво друго освен морска битка, среща между кораби, каквато няма да се повтори.

— Морска битка… среща? Къде… как… кога… между кого?

— Къде ли? На ширината на Чарлстън. Как ли? Дяволски храбро! Кога? Не знам деня, но във всеки случай съвсем наскоро. И между кого? Помъчете се да отгатнете!

— Между нас и метежниците! — извика един. Всички се разсмяха. Новопристигналият също се засмя и извика:

— Я виж какво умно и прозорливо момче си бил, веднага отгатна такова трудно нещо! Че е било между нас и Юга, е все едно да ми кажеш, че водата е мокра! Но я отгатни как се казват корабите, а? Сигурно твоята мъдрост няма така бързо да отговори на този въпрос?

— Кои са били? Кажи имената им и кой е победил? — разнесоха се бурни и нетърпеливи викове наоколо.

— Какво е корабът разрушител на броненосци „Флорида“…

— „Флорида“ ли е бил? — прекъсна го майка Дод, като си направи път между посетителите с дебелите си ръце, за да се намери в непосредствена близост до разказващия. — „Флорида“ е най-новият, голям и здрав кораб на Юга. Казват, че с дяволската си броня бил абсолютно непобедим. Целият е построен от желязо. Кой е посмял да нападне този Левиатан?

— Хм, кой ли? Един малък лейтенант с един също така малък кораб, който на всичко отгоре е само бърз ветроход и е заобикалял изморен Кап Хорн. Имам предвид „Swallow“ с лейтенант Уолпоул.

— „Swallow“… лейтенант Уолпоул?… Невъзможно! Срещу „Флорида“ и десет линейни кораба не могат да направят нищо, а как ли тогава може да хрумне на един ветроход да се залови с такова чудовище, което…

— Стоп! — майка Дод прекъсна говорещия. — Я мълчи с твоя ветроход, от който нищо не разбираш! Аз познавам „Swallow“ и Уолпоул, който струва повече от всичките ти десет линейни кораба. Но нали „Swallow“ се намира във водите на Калифорния, а?

— Бил е, бил е там, но е получил заповед да заобиколи носа и да се отправи към Ню Йорк. Той трябва да е някой много костелив орех, това корабче. Сигурно всички знаете историята с „L’Horrible“, който беше отвлечен от рейдовете на Сан Франциско от капитан Кайман, а после така великолепно бе върнат от Уолпоул. Оттогава двата кораба „Swallow“ и „L’Horrible“ плават заедно. Минали са покрай Бразилия от юг на север, стигнали са до ширината на Чарлстън, където са се натъкнали на „Флорида“. Той ги подгонил веднага. Уолпоул бил поел командването на двата кораба и наредил на „L’Horrible“ да започне привидно да бяга в открито море; „Swallow“ пък свалил ветрилата, щангите и върлините и създал впечатлението, че е пострадал страшно много при някоя буря и едва се държал над водата — готова плячка за „Флорида“.

— Да, голям юначага е този Уолпоул! — обади се майка Дод. — Разказвай по-нататък!

— Разрушителят се подлъгал наистина и гонил „Swallow“ чак до плитчините на Блекфол, където заседнал. Едва тогава Уолпоул, издигнал ветрилата, извикал „L’Horrible“ и започнал да обстрелва безпомощният колос. Скоро го довършил. Още с първите си изстрели успял да му отнесе кормилото. Дори се стигнало до абордаж, при което се проляла дяволски много кръв. Но сега „Флорида“ е на дъното, а другите два кораба са на път и могат всеки момент да хвърлят котва тук.

— Почти невероятна история! Откъде я научи?

— Чух я в адмиралтейството, където сигурно щяха да я знаят много по-отдавна, ако метежниците не бяха разрушили телеграфните линии.

— В адмиралтейството ли? Ами че тогава историята е вярна и аз от сърце се радвам за бедния Дженър от „L’Horrible“, защото по този начин е успял донякъде да се реваншира за удара, който му нанесе капитан Кайман.

— Да, това е новина, която радва сърцето и възвисява душата — каза гостилничарката. — Слушайте, момчета, ще ви отворя безплатно буренце бира; пийте, докато ви е сладко, за Съединените щати, за президента, за „Swallow“ и за… и… и…

— И за здравето на майка Дод! — извика един глас. Всички вдигнаха чаши.

— Да живее майка Дод! — чуха се викове от всички страни.

— Да живее майка Дод, да живее старата шалупа! — разнесе се в този момент откъм отворената врата кънтящ басов глас.

Всички се обърнаха към човека, който имаше такова изключително здраво гърло. Но щом го забеляза, гостилничарката нададе радостен вик и се завтече към него.

— Питър Полтър, хиляди пъти добре дошъл в Хоубоукън! Откъде идваш, стари приятелю? От Запада ли?

— Да, хиляди пъти добре дошъл в Хоубоукън — отвърна той. — Ела да те посмачкам между ръцете си. Целуни ме! Halte-la, heigh-day — хей, хора, я ме пуснете да мина! Ела да те притисна до жилетката си, мон бижу!

Той разхвърля настрани като тръстики застаналите на пътя му хора, хвана гостилничарката през обемистия й кръст, вдигна я въпреки значителната й тежест и шумно я целуна по устата.

Въпреки многобройните свидетели тя понесе тази милувка толкова спокойно, като че ли това беше нещо ежедневно и естествено. После отново повтори въпроса си „откъде идваш“.

— Откъде ли? Е, ами откъде другаде, освен от „Swallow“, като заобиколих Кап Хорн!

— „Swallow“? — разнесе се от всички страни.

— Да, ако нямате нищо против, хора. — Тогава си се бил срещу „Флорида“?

— Разбира се, или си мислите, че Петер Полтер от Лангендорф се страхува от „Флорида“?

— Разказвай, мастър, разказвай! Какъв си на кораба? Той пристигна ли вече тук, или…

— Стоп! Въпросите излизат от устата ви като воплите на някой юнга, когато го пердашат. Ще развивам въжето подред, както му се полага. Аз съм Петер Полтер от Лангендорф, някогашен кормчия на военния кораб „Нелсън“ на Нейно английско кралско величество, после кормчия на бързоходния ветроход на Съединените щати „Swallow“, после немски лейтенант от полицията в прерията, след това отново кормчия на „Swallow“, само че почетен, а сега…

— Добре, добре, Питър — прекъсна го майка Дод нетърпеливо, — това можеш да го кажеш и по-късно. Преди всичко ми отговори на въпросите, те са най-важното. Какво стана с всички онези, които бяха заедно с теб? Къде са сега? Какво стана с Тиме, Хайнрих Мертенс, Петер Волф? Ами „L’Horrible“ и капитан Кайман? Мисля, че тръгнахте към запада, а пък „Swallow“ го е заловил по море. Срещнахте ли Дедли-гън, не знам вече така ли се казваше, и той ли се оказа истинският чичо? Какво става с полицая? И в коя местност всъщност…

— Ще свършиш ли скоро, старо — извика кормчията засмян, — или ще ти стигне дъхът да продължиш все така да дърдориш още няколко часа? Я дай насам една пълна кана — преди това няма да получиш отговор! Но най-напред ще разкажа на тези джентълмени историята с „Флорида“. Останалото не е за ушите на всички. Ще го научиш после в другата стая.

— Няма да получиш нито капчица, преди да съм разбрала поне в общи линии какво е положението!

— Брей, че си любопитна! Е, питай тогава, но поотделно и кратко!

— Къде е Тиме?

— На „Swallow“.

— Полицаят?

— На „Swallow“.

— Капитан Кайман?

— Пленен на борда на „Swallow“.

— Отровния Марк?

— Също.

— Чичото Дедли-гън?

— И той е там.

— Лейтенант Уолпоул?

— Също, само че е ранен.

— Ранен ли е? Господи, надявам се, че все пак…

— Дрън-дрън! Няколко драскотини и нищо повече. Ще трябва за известно време да си вземе отпуск. На „Флорида“ ни беше малко горещо, но пък сред проклетата прерия трябваше и съвсем други работи да ни минават през главите. Например моят кон, тази кранта, беше истински демон, сатанински дракон и до ден-днешен още не мога да кажа дали от тази езда не съм изгубил някои от костите си. Но нали искаше да ми задаваш въпроси?

— Къде е „Swallow“?

— Кръстосва пред сушата при неблагоприятен вятър. На кормилото е Форстър. Междувременно капитанът и аз се качихме на един катер, защото той искаше да предаде доклада си, докато го чакам тук.

— Ти го чакаш? Тук при мен? Значи ще мине оттук!

— Разбира се! Всеки добър моряк се отбива най-напред при майка Дод, щом хвърли котва в Ню Йорк. А след един час „Swallow“ ще бъде в пристанището и тогава ще дойдат и другите, Пит Холбърс…

— Пит Хол…

— Дик Хамърдъл…

— Дик Хамър…

Траперът Дедли-гън…

— Дедли-гън…

— Тиме, Тресков, дребничкият Бен Кънинг, Винету, апачът, и…

— Винету, а…

Имената засядаха просто в устата на добрата стара майка Дод, толкова голяма беше изненадата й, че ще види в странноприемницата си толкова необикновени мъже, събрани заедно. Внезапно обаче тя си спомни за своя дълг като домакиня и затова довърши последните си думи:

— … пачът. Но аз си стоя и мързелувам, а след един час трябва да обслужа господата! Бързам, тичам, летя, Питър, за да се приготвя. Разкажи междувременно на тези хора историята с „Флорида“, дето сте го пратили на дъното!

— Добре, но се погрижи да имам винаги нещо в каната, защото морската битка трябва да се поддържа мокра, дори когато разказвам за нея!

— Не се страхувай! — започнаха да го успокояват останалите, ще ти помагаме да поливаш!

— Добре, чудесно! И така, слушайте, хора, какво се случи с „Флорида“. Отдавна бяхме оставили екватора, а после и Антилите зад гърба си, заобиколихме Флорида и се отправихме към Чарлстън. Разбира се, че се държахме по-далеч от брега, защото Чарлстън е в ръцете на южните щати, които изпращат надалеч кръстосвачите си и други кораби, за да заловят всеки честен североамериканец.

— Заедно с „L’Horrible“ ли бяхте?

— Естествено. От самото начало следваше постоянно нашия кил, поради което трябваше да плаваме с половината си ветрила; нали е по-бавен. Така напредвахме щастливо и незабелязано, докато оставихме зад гърба си и Чарлстън, след което се приближихме повечко към сушата.

— И тогава се натъкнахте на „Флорида“?

— Не бързай бе, новобранец! Стоя си една сутрин на кормилото, а трябва да знаете, че капитанът ме беше назначил почетен кормчия, както вече споменах, и си мисля за майка Дод и за радостта й, когато пак се появя при нея. Ние плавахме малко по-напред, докато „L’Horrible“ ни следваше с всичките си ветрила, когато морякът от наблюдателницата извика:

— Дим на изток-североизток!

Можете да си представите, че веднага всички се намериха на палубата, защото няма шега с един параход, ако носи неприятелски флаг. Капитанът се покатери горе на главната мачта, извади далекогледа, поклати глава, скъси някои ветрила, за да ни достигне „L’Horrible“ на разстояние, от което можехме да разговаряме. Когато ни наближи, той извика:

— Видяхте ли параход, лейтенанте?

— Да, сър!

— Какъв може да бъде?

— Не знам — отговори лейтенант Дженър, — няма мачти и няма висок корпус. Гази дълбоко, много дълбоко, сър!

— Сигурно ще е някой от разрушителите на южните щати. Искате ли да се махнете от пътя му?

— Ще постъпя както постъпите и вие.

— Добре. Нека първо го поогледаме по-подробно!

— Well, сър, но сме десетократно по-слаби.

— По-слаби сме, но сме десетократно по-бързи. Кой ще командва?

— Вие.

— Благодаря! Ще му позволим да се приближи. Ако вдигне неприятелски флаг, ще започнете да бягате пред него в открито море. Аз ще се погрижа да го привлека към моя кораб и ще го накарам после да заседне в пясъка. След това ще се приближите и ще го нагостите с вашите снаряди!

— Well, well! Има ли още нещо?

-Не!

След това ние свихме големите ветрила, свалихме и малките заедно с щангите и прътите, така изглеждаше, че сме претърпели авария по време на някоя буря и не можем да мръднем от мястото си. Оставихме го да се приближи на един изстрел разстояние. Тогава той даде сигнала за издигане на флаговете. Ние развяхме звездния флаг с ивиците, а той ни показа парцала на южните щати. Това беше новият разрушител „Флорида“, с двойна броня и стоманен рог, с който може да изпрати и най-добрата фрегата на морското дъно.

— И се осмелихте да го нападнете?

— Ха, аз съм Петер Полтер от Лангендорф и съм се кютечил с подлите огелаласи. Защо тогава трябва да се страхувам от някакво ламаринено корито? Добрият кораб от дърво е много по-хубав от един такъв железен сандък, от който не можеш да си издялкаш дори и една нищо и никаква клечка за зъби. И нашият адмирал Феръгът казва така. Те ни подканиха да се предадем, но ние им се изсмяхме и се стрелнахме покрай тях под снарядите им. „Флорида“ се обърна, за да ни преследва и да забие рога си в дървения ни корпус, аз обаче завъртях кормилото и му се изплъзнах. Той отново се обърна, но аз се отдалечих от него. Така продължихме да се движим, като завивахме и се изплъзвахме, докато той изгуби търпение и забрави всякаква предпазливост. Снарядите му не ни причиниха никакви щети, преминаваха над главите ни. Той обаче ни последва необмислено близо до брега и заседна на пясъчен нанос, над който ние преминахме, защото не газим толкова надълбоко.

— Браво, хей, да живее „Swallow“!

— Да, да живее, момчета, пийте!

След като кормчията изпразни каната си с една несравнима глътка, продължи:

— Насочихме се към кърмата му и докато целият му екипаж се намираше в помещенията под ватерлинията, един наш снаряд разби кормилото му, така че той бе напълно изгубен. Приближи се и „L’Horrible“. „Флорида“ не можеше да се защищава; разрани корпуса си в пясъците и водата започна да нахлува в него. Ние й помагахме. По едно време онези свалиха флага — трябваше да се предадат. Взехме екипажа им на нашия борд и едва свършихме тази работа, когато „Флорида“ легна на една страна и вълните го погълнаха.

— Ха така! Три пъти „ура“ за „Swallow“!

— Благодаря, момчета, но не забравяйте и „L’Horrible“. Той също добре си свърши работата!

— Добре. Тогава една наздравица и за „L’Horrible“! Да се чукнем.

Чашите и каните иззвъняха. В този момент отвън се разнесоха няколко топовни изстрела, което показваше, че някакъв кораб влиза в пристанището. Веднага след това по улиците се дочуха тичащи стъпки и многогласна глъчка, като че ли предстоеше някакво изключително събитие. Петер Полтер стана, приближи се до прозореца и го отвори.

— Хей, човече, какво сте се разтичали всички? — попита той, като задържа за ръката един от бързащите хора.

— Радостна вест, мастър, „Swallow“, който се е сражавал така великолепно с „Флорида“, влезе току-що в пристанището. Всички кораби са вдигнали флаговете си, за да отдадат почести на храбрия капитан, а ние бързаме да гледаме как ще хвърли котва.

— Благодаря, мастър.

Той блъсна прозореца и като се извърна, забеляза, че след тази новина всички посетители са станали от местата си, като бяха готови да изоставят дори и безплатната бира, само и само да могат да присъстват на акостирането на прочутата шхуна.

— Тичайте, тичайте — засмя се той, — няма да видите много нещо. Капитанът е вече на брега, а и онези, дето ще слязат от борда, не са истински моряци, макар че се сражаваха редом с останалите така, че пушек се вдигаше. Аз оставам при моята майка Дод, където трябва да чакам и мистър Уолпоул.

Все пак измина доста време, докато се появи капитанът, а той не беше успял още да затвори вратата, когато се разнесоха весели викове и смехове, които се приближаваха към странноприемницата. Откъм пристанището се зададе много народ. Начело вървяха хората, които бяха слезли от „Swallow“ на брега. Те влязоха вътре веднага след Уолпоул, а след героите от смелата морска битка се заблъска голяма тълпа хора, така че помещението се оказа тясно, за да ги побере. Енергичната майка Дод, която бе приключила междувременно приготовленията си, знаеше какво трябва да направи. Отвори стаята за почетни гости, промъкна се вътре заедно с дългоочакваните си посетители и заключи вратата, като предостави обслужването в общото помещение на персонала си.

— Welcome, сър! — поздрави тя Уолпоул, който й подаде ръка като стар познат. И останалите бяха посрещнати със сърдечно ръкостискане. Всички насядаха и трябваше само да посегнат с ръка към подредената маса, където за кратко време предвидливо бе наслагано всичко, каквото пожелаеш.

— Майко Дод, ти си най-прекрасната бригантина, в чиито обятия съм акостирал някога! — извика кормчията. — В онази нещастна прерия нямаше нищо друго освен месо, барут и червенокожи. В морето пак трябваше да си стягаме коланите, защото бяхме натоварили на борда твърде много гладни стомаси. Но при теб се яде и се пие като при великия Могул, или както се казваше там този юначага, и остана ли при теб на котва поне една седмица, съм съгласен да ме обесят, ако не пусна такова голямо шкембе като ей този тлъст мастър Хамърдъл.

— Дали съм тлъст, или не, е все едно — обади се Хамърдъл, като здравата лапаше, — стига само човек да може да пъхне нещо вкусно между зъбите си. А това ми е необходимо повече, отколкото на всички вас, защото, откакто трябваше да оставя моята стара добра кобила във Фриско, страшно отслабнах от копнеж по милото ми животинче. Не е ли така, Пит Холбърс, старий Куне?

— Ако мислиш, Дик, че ти е мъчно за кобилата, то аз нямам нищо против. Същото е и с мене. А какво ще кажеш ти, Бен Кънинг?

— Аз ли? Безразлично ми е къде е моят кон, хи-хи-хи-хи!

Важното е, че ми харесва при майка Дод.

— Само така — подкрепи го гостилничарката, — взимайте си колкото ви душа иска! Но, Питър, нали няма да забравиш обещанието си?

— Какво обещание? — Щеше да разказваш.

— Ах, да! Е, ако ми наливаш здравата, няма да се пазаря за няколко думи повече. На тебе разправям винаги с удоволствие.

Докато той дъвчеше и разказваше за преживените приключения, Винету седеше на мястото си и посягаше към необичайните за него ястия на бледоликите извънредно умерено. Изобщо не се докосна до виното. Той знаеше, че Огнената вода е най-злият враг на неговия народ, затова я мразеше и отказваше да я пие. Вниманието му бе насочено към оживения разговор, воден от останалите в онзи полувисок тон, който винаги е признак за важността на предмета на разговор.

— Как мина в адмиралтейството? — попита Дедли-гън лейтенанта.

— Както се и очакваше — отвърна той. Едната му ръка беше превързана. Останалите също носеха белези от по-сериозни или по-малки наранявания. — Произведоха ме в чин капитан и получих отпуск до пълно оздравяване.

— Какво ще стане с „Swallow“?

— Тъй като е пострадал, ще отиде за ремонт на сух док.

— А нашите пленници?

— Ще си получат заслуженото.

— Какво ще рече това?

— Ще ги обесят, корсари не могат и да очакват нещо друго.

— Корсари ли? Но нали този Камен твърди, че бил отвлякъл „L’Horrible“ само за да служи на южните щати. Няма ли да успее да се измъкне по този начин?

— Не, защото няма специално упълномощително писмо. А дори и да имаше, това не е кой да е, а капитан Кайман, който ще бъде обесен заради търговия с роби и пиратство.

— А мис Адмирал?

— И нея ще обесят, можете да бъдете спокойни. Вероятно същата участ очаква и останалите пленници, които са участвали в отвличането на „L’Horrible“, защото на тях ще се гледа пак като на пирати. Едва ли ще са доволни от съдбата си така, както ще са доволни всички от новините, които нося от адмиралтейството.

— Значи новините са добри?

— Много добри. Първо, голямата сума, която беше намерена у мис Адмирал при бягството й, се обявява за наша законна плячка. Второ, ще се обяви висока награда за залавянето на „L’Horrible“ заедно с капитан Кайман. И трето, ще получим отделно значителна сума като награда за победата ни над „Флорида“. Сега наистина е на морското дъно, но по-късно ще бъде изваден. Ще си разделим тази сума и всеки ще получи толкова много, че…

— Но не и аз — прекъсна го Дедли-гън.

— Защо?

— Защото не взимам пари, които не са мои.

— Но те са спечелени!

— Не са. Аз бях само гост на кораба ви и наградата се пада на екипажа.

— Не бяхте гости на палубата, а се бихте редом с нас. Следователно имате дял в парите.

— Може и да е така, но няма да приема нищо. Взех си обратно ценните книжа от капитан Кайман, който ги беше задигнал от нашето скривалище. Наистина, вече беше продал един от чековете, но беше изхарчил малко от парите. И така, аз съм удовлетворен напълно. Винету пък изобщо няма да приеме нищо. А що се касае до моите храбри трапери, те също няма да се съгласят да отнемат наградата от вашия екипаж. Дори трябва само на вас да благодарим, че си получихме парите обратно. Дик Хамърдъл, я кажи, искаш ли да приемеш тази награда?

— Дали искам, или не, е все едно, но няма да приема нищо — отговори дебелият. — А ти какво ще кажеш, Пит Холбърс, старий Куне?

Дългият отговори с безразличен глас:

— Ако мислиш, Дик, че аз няма да приема тази сума, тогава нямам нищо против. Изобщо никой от нас няма да я приеме. А ако решат да ни я дадат против волята ни, тогава моята част ще я получи Питър Полтър, пък ако ще би само за да му създам настроение някой път да намине към нас в Дивия запад. Много обичам да го гледам как язди.

— Я ме оставете на мира с вашите коне! — извика кормчията. — По-скоро ще се оставя да ме смачкат и да направят от мен моряшки сухар, отколкото пак да се кача на гърба на някой такъв звяр като онзи жребец, на който долетях последния път при вас. Повече нищо не искам да ви казвам, защото онова, което бих могъл още да изрека, е по-добре да си остане недоизказано — толкова зле и мизерно се чувствах тогава.

— Не ти и трябва вече да играеш ролята на уестман — каза Уолпоул. — Споменах в адмиралтейството, че сме ти много задължени и че се държа храбро. Когато се освободи някое място, няма да те забравят, ще ти дадат служба, с която ще можеш да се гордееш.

— Наистина ли? Споменали сте пред високопоставените джентълмени за мен?

-Да.

— И ще ми дадат една такава служба?

— Обещаха ми със сигурност.

— Благодаря, сър, благодаря ви! Ще ме повишат бързо! Хей, ура, ура!

— Петер Полтер…

— Какво си се развикал толкова, стар морски вълк такъв! -прекъсна го майка Дод, която току-що се появи на вратата.

— И още питаш? — отвърна й той. — Имам си причина. Знаеш ли, скъпа майко Дод, че за големите си заслуги ще стана адмирал?!

— Адмирал ли? — засмя се тя. — Вярвам ти, защото нищо не ти липсва за това и се радвам от сърце. Но какво ще стане с новата ти професия, с която се гордееш толкова много и която обичаш от душа и сърце? Уестман, трапер, ловец на бобри…

— Мълчи! Ни дума повече, ако не искаш да се скараме завинаги! Когато се кача на кон, никога не знам накъде ще тръгне. Но когато стъпя на палубата на някой добър кораб, курсът ми е известен и нищо лошо не може да ми се случи. И така, никакъв уестман, не ми харесва тази работа и си оставам старият морски вълк, какъвто съм си бил винаги!…

Вече се беше свечерило и стана дума, че трябва да си лягат да спят. Майка Дод им беше приготвила най-хубавите стаи. Дедли-гън се поразходи още малко с племенника си из градината на странноприемницата. Обърна се към него с думите:

— Дълго се колебах, но тъй като се намирам вече на изток, нека бъде така: ще те придружа през океана.

— И ще останеш завинаги при нас, скъпи чичо, нали? Траперът поклати бавно глава.

— Щом прерията сграбчи веднъж някого, тя никога не го пуска, моето момче. Ще остана отвъд океана известно време, а после ще се върна пак при моите трапери. Саваната ни предлага безкрайните си простори за свободен живот, там ще има достатъчно място къде и да ни погребат.

Двамата бяха достигнали един от ъглите на градината, в който се издигаха няколко липи, покрити с гъста шума, когато видяха в тревата да лежи тъмна човешка фигура.

— Кой ли е тук? — продума Дедли-гън. Приближиха се.

— Кой е тук? — попита Тиме.

Човешката фигура махна одеялото, което я покриваше, и се изправи. Беше Винету.

— Вигвамът, в който спят моите бели братя, е много хубав, но синът на прерията обича свободния въздух и блясъка на звездите. Апачът ще спи върху тревата и ще се покрие с облаците на небето, както правят децата на неговия народ още от малки. Хау!