Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия (19)

Глава XVIII

В следващия миг „Златно сърце“ продължаваше да се движи съвсем нормално по пътя си, само че с подновена и доста по-привлекателна вътрешна украса. Станал бе малко по-просторен, а украсата бе в нежно пастелно-синьо и зелено. В центъра на залата, сред папрати и жълти цветя, се издигаше вита стълба, която не водеше доникъде определено, а до нея, върху каменна поставка с формата на слънчев часовник, се помещаваше главният терминал на компютъра. Изкусно разположени светлини и огледала създаваха илюзията, че се намираш в оранжерия, от която се открива поток изглед към изрядно поддържана градина. По периферията на тази оранжерия бяха подредени мраморни масички, стъпили на изящни крачета от ковано желязо. При по-внимателно вглеждане в гладката повърхност на мрамора можеха да се видят неясните очертания на различни прибори, а при докосване приборите автоматично се пъхат в ръцете ти. Погледнати от точно определен ъгъл, огледалата сякаш отразяват най-необходимите датчици за визуален контрол, макар и да не бе съвсем ясно къде се намират в действителност. С една дума, беше невероятно красиво.

Разположил се удобно в един плетен градински стол, Зейфод Бийблброкс каза:

— Какво стана, по дяволите?

— Ами тъкмо казвах — каза Артър, налегнал се до малко зарибено езерце — ей го къде е превключвателят на онзи невероятностен двигател… — и махна с ръка към старото му място. Сега там имаше цвете в саксия.

— А къде се намираме? — попита Форд, които седеше на витото стълбище с чаша добре изстуден Пангалактически гаргаробластер в ръка.

— Точно там, където бяхме, струва ми се… — каза Трилиън, тъй като изведнъж всички огледала около тях показаха безрадостната картина на пустинния пейзаж на Магратеа, която продължаваше своя бяг под тях.

Зейфод скочи от мястото си.

— Тогава какво стана с ракетите? — попита той.

Една нова и поразителна картина се появи в огледалата.

— По всичко личи — отбеляза Форд скептично, — че са се превърнали във ваза с петунии и един много изненадващ на вид кашалот…

— При невероятностен фактор — прекъсна го Еди, който изобщо не се беше изменил — едно към осем милиона седемстотин шейсет и седем хиляди сто двадесет и осем.

Зейфод се вторачи в Артър.

— Как успя да го измислиш, земляиино? — попита го той.

— Ами — каза Артър, — аз само…

— Много добре си го измислил. Да включиш невероятностния двигател за секунда, без да си задействал предварително системата за проверка. Хей, момче, ти току-що ни спаси живота, разбираш ли?

— О — каза Артър, — не си струва да го споменавате…

— А, така ли? — каза Зейфод. — Е, забрави го тогава. Окей, компютър, подготви кораба за кацане.

— Но…

— Казах ти да го направиш.

 

 

Другото нещо, което се забрави, бе фактът, че напук на каквато и да е вероятност на няколко мили над повърхността на една чужда планета най-неочаквано бе сътворен един кашалот.

И тъй като това не е мястото, което един кашалот обикновено заема, бедното невинно същество имаше твърде малко време, за да осмисли житието и битието си като кашалот, преди да прекрати съществуванието си като кашалот.

Предлагаме ви пълен запис на мислите му от първия момент на съществуванието му до последния.

„Ооо…! Какво става? — помисли си той.

Ъъъ, извинете, но кой съм аз?

Моля?

Защо съм тук? Какъв е смисълът на моя живот?

Какво искам да кажа с това кой съм аз?

Трябва да се успокоя, да се окопитя… ооо, изпитвам много интересно чувство, какво ли е то? Усещам нещо като… повдигане или гъделичкане в… в… ами май няма да е зле да започна да давам имена на нещата, ако искам да напредна в това, което, с цел да бъда разбран, наричам спор, наричам живот, така че да го наречем… моя стомах.

Така. Ууии, ама то става все по-силно! Хей, ами какъв е този свистящ, бучащ шум покрай това, което ми хрумна да нарека своята глава? Може би ще го нарека… вятър! Дали това име е подходящо? Засега става… може би по-нататък, когато разбера за какво служи, ще успея да измисля по-добро име. Трябва да е нещо много важно, щом го има в такова голямо количество. Хей! А какво е това? Да го наречем… да го наречем… опашка. Да, опашка. Хей! Я виж как красиво мога да я размахвам насам-натам. Ай, ай! Ех, че е хубаво! Е, няма голяма полза от цялата работа, но по-нататък сигурно ще видим за какво служи. А сега да видим дали вече не съм си изградил ясна представа за нещата?

Не.

Здраве да е. Иначе е страшно интересно, толкова много неща ми предстоят; толкова много неща трябва да осмисля, че чак свят ми се вие от нетърпение…

Или може би е от вятъра?

Ама той наистина става много силен.

Я гледай! Хей, какво ли пък е това нещо, което изведнъж се забърза към мене? Много, много бързо. Толкова голямо и гладко и закръглено, че се нуждае от голямо, солидно звучащо име, като… ъъъ… земна твърд. Точно така. Много хубаво име — земна твърд!

Интересно дали ще иска да станем приятели.“

Останалото, след едно внезапно пльосване, е тишина.

Колкото и странно да е, единственото нещо, което мина през ума на вазата с петунии, докато падаше, е „О, не, пак ли?“ Мнозина смятат, че ако знаехме защо вазата с петунии си помисли именно това, щяхме да разбираме същността на вселената доста по-добре, отколкото сега.